НОВАТА НЕМСКА ПОЕЗИЯ

 

Венцеслав Константинов

 

 

                                                                                          Разрушения -
                                                                                          това все пак подсказва: тук е имало
                                                                                         обем, строеж, сцепление -
                                                                                         о, красива дума,
                                                                                         пълна с отзвук
              
                                                        от изобилие
                                                                                         и родни широти –

                                                                                                                         Готфрид Бен

 

 

 

Упорство в сърцата и диви мечти за борба

 

            Прекалено езотеричният и социално необвързан символизъм в немската поезия предизвиква в годините около Първата световна война културно противодействие, което се разгръща в така нареченото "експресионистично десетилетие 1910-1920 г.". Новите поети гравитират около списанията "Дер Щурм" и "Ди Акцион" и намират общ форум в антологията на Курт Пинтус "Залезът на човечеството" (1919) - с най-ярки представители Ернст Щадлер, Георг Хайм и Георг Тракл. Повлияни от възгледите на философа Георг Зимел за модерния духовен живот, експресионистите разработват като основни теми: големия град, войната, гибелта на света, апокалипсиса, бунта, а също проклятието над съвременното индустриално общество. Немският експресионизъм е обладан от "патоса на новото", от витаещите идеи за "свръхчовека" на Фридрих Ницше и за "свръхобществото" на Карл Маркс, които нерядко взаимно се преплитат. Всички търсят "новия човек", който да възвърне на света загубената първичност и хармония.

            Ницшеанците, чийто най-влиятелен представител е Готфрид Бен, развиват една естетика на "злото и грозното", на разпада на личността, на опиянението и екстаза - като противовес на доволството и посредствеността на буржоазното общество. Наред с това обаче те демонстрират безсилие, страдат от загуба на ориентация, от метафизична безотечественост и самота.

            Марксистите, сред чиито най-ярки имена са Бертолт Брехт и Йоханес Р. Бехер, упражняват своята критика на обществото, използвайки поезията като средство в политическата битка за комунизъм и срещу зараждащия се националсоциализъм.

            Когато през 1933 година в Германия на власт идва Хитлер, книгите на мнозина световноизвестни немски поети са публично изгорени, а на някои от живите е отнето немското гражданство. Мнозина поемат пътя на изгнанието, а други потъват във "вътрешна емиграция". В страната се установява "партийна и народностна" култура, която възхвалява Фюрера и завоеванията на неговата партия. Едно известно стихотворение, дало текста на бойна песен, има за рефрен: "Днес наша е Германия, а утре - целият свят!"

 

 

Език, подгонен от сломената уста

 

            След разрухата на Германия от Втората световна война немската поезия слиза на своята "нулева точка" - настъпва "епоха на изсечената гора". С превръщането на западната окупационна зона във Федерална република Германия и на източната в Германска демократична република се развиват различни културни процеси на "превъзпитание и демократизация" - съответно по американски и по съветски образец.

            На Запад писателите Алфред Андерш и Ханс Вернер Рихтер започват да издават литературното списание "Дер Руф" с подзаглавие "Независим орган на младото поколение". Скоро американските власти забраняват списанието и тогава се сформира свободното литературно сдружение "Група 47", което за дълги години ще стане най-авторитетният литературен форум във Федералната република. Поезията в западната част на Германия желае да се освободи от традиционното немско "дълбокомислие". Сред всеобщия упадък на ценностите артистичното постижение се превръща във възможност на изкуството да изживее самото себе си като единствена ценност и от това изживяване да изгради нов художествен стил. Постепенно поезията става монологична и херметична. Критиката на езика, изразена от философа Лудвиг Витгенщайн, упражнява дълбоко влияние - значение в лириката добива езиковият експеримент, вече се търси чисто оптическият или акустичният ефект, създава се "визуална поезия", преминава се границата между звук и шум в така наречената "конкретна поезия", чийто първосъздател е швейцарският поет и професор по естетика Ойген Гомрингер. Възниква "абсолютното стихотворение", освободено от вяра и надежда, отправено към Никого - текст, съставен от ефектно монтирани думи, като резултат от крилатата фраза на философа Теодор Адорно: "След Аушвиц да се пишат стихове е варварство".

            Литературният процес в източната част на Германия е съвсем различен. Отначало там се налага един "нов патос" и идеализиране на "демократичната" действителност съгласно официално установения след 1951 година "социалистически реализъм" - с изискването за "партийност" и "народностност" на изкуството. В началото на 60-те години обаче в ГДР се заражда мощен протест на младото творческо поколение, в който взимат участие Щефан Хермлин, Сара Кирш, Фолкер Браун, Волф Бирман. Негодуването е насочено не толкова срещу "строителството на социализма", колкото срещу самодоволството на по-старото партийно поколение. През 70-те години започва трайното прогонване от страната на неудобните за режима значими поети като Гюнтер Кунерт, Райнер Кунце, Бернд Йенцш. С това настъпва всеобща "ревизия на вярата в ГДР", която намира израз в поезията като "нова субективност". Още с първата си стихосбирка Дурс Грюнбайн става представител на тази лирическа вълна в ГДР, повлияна от постмодернизма - меланхолична, цинична и антиметафизична. И тук - както и във ФРГ - стихотворението се превръща в поредица от семантични ефекти и физиологически ексцесии с цел да се постигне силно "магнитно поле". Текстът трябва да прониква в тялото на читателя и чрез своите звуци и кодове да експлодира в подсъзнанието му, подобно на интензивно съновидение.

 

 

С раковинения звук на вечността в косите

 

            Общото, което остава в поезията на обединена Германия след падането на Берлинската стена през 1989 година, е развитието на една надпартийна и надидеологическа "природна лирика" с мощно магическо внушение. Вече са създадени големите образци - в ГДР от Петер Хухел и Йоханес Бобровски, във ФРГ - от Гюнтер Айх и Карл Кролов. Сега природата вече не е "обективна реалност", която може да се възпява, а става естетически и философски обект, превръща се в противоположност на белязания от техническо и индустриално развитие, но и от политически и социални катастрофи съвременен свят. Природната лирика може да се възприема като естетическо бягство от една непоносима действителност, но в същото време тя е в съзвучие с проблемите за опазването на околната среда и с идеите на "екологическото движение" в Германия от 80-те години.

            Немската поезия на XX век се осъществява в силовото поле на модернизма и постмодернизма. Наред с това обаче личи домогването до една "нова лекота" и съзнателно възприемане на разпокъсаната действителност, с която да може художествено да се играе. В съгласие с възгледите на философа Мартин Хайдегер лирическият език става език на истинското познание.

 

* * *

 

            Разпространено е мнението, че Германия е "страна на философи и поети". Тази крилата фраза изглежда оправдана, понеже немската поезия - от своите наченки до наши дни - се е вдъхновявала от мислители, от идеи на немската философия и естетика. А немската мисловност - ведно с поезията - винаги е била насочена към глъбините и тайните на мирозданието и човешкия дух, за да извлече от мрака на съществуването трайна светлина: "Повече светлина!" според предсмъртния завет на Гьоте.

            И днес поетът Кристоф Мекел - в стихотворението си "Светлината на света" - възкликва:

 

                                      Тук, в този шемет на вълчия век,

                                      отредил ми пътеки от кръв, аз стоя в светлината,

                                      за да поема скалата, която от свода ще падне

                                      и ще разкъса ръцете ми, ала не ще ме забие в земята.