ВЕЛИКИЯТ ПРИСМЕХУЛНИК И ПЕПЕЛТА НА КЛААС

Венцеслав Константинов


      Посрещнат с безразличие приживе на писателя, чийто живот не блестял с външни изяви и шумни успехи, романът за народния герой Тил Уленшпигел станал откритие за света близо половин век след създаването му. Бързо преведена на всички културни езици, тази непретенциозна книга изведнъж се наредила сред великите образци на световната литература. Необикновената й участ обаче не свършва с това - самото й възникване дължи много на едно щастливо недоразумение. Със сборниците си "Фламандски легенди" и "Брабантски разкази" неизвестният поет и журналист Шарл дьо Костер неочаквано привлякъл вниманието на белгийските власти, които го взели за школски историк в оставка и го назначили в Държавния архив, за да подрежда там стари грамоти, укази и съдебни дела. Четирите години, прекарани от Костер на държавна служба, били загубени за архива, но спечелени за литературата - Костер се сдобил с точни познания за епохата и житейските условия, сред които щял да поведе героите на своята отдавна замислена и осъществена с цената на много жертви творба за веселия скитник Уленшпигел.


      Преданията

      Народното предание твърди, че Тил Ойленшпигел - така било променено по-сетне името му - е живял действително в северните приморски земи през XVI век. И днес още на туристите показват двете надгробни плочи - едната в немското градче Мьолн край Любек, а другата във фламандския град Даме край Брюге. Няколковековният спор за това кой е истинският Ойленшпигел - немският или фламандският, - както и хипотезата, че това са може би баща и син, са без особено значение за литературата, защото легендата отдавна е победила действителността и е заживяла през столетията свой собствен живот.

      Още през 1515 година в Щрасбург бил отпечатан най-старият от запазените варианти на немската "народна книга" за Ойленшпигел. На титулната й страница бил изобразен прочутият шегобиец на кон, вдигнал високо двете си ръце, в които държи бухал и огледало - символите на Мъдростта и Смеха. Този Тил бил представител на странстващите занаятчийски калфи, които по онова време преброждали страната в търсене на препитание. Със своето остроумие и хитрост той водел за носа надутите глупци, подигравал се с поповете, издевателствал над суеверните селяни и тесногръдите бюргери. Така книгата разказва как Ойленшпигел изиграл лековерните жители на Магдебург, като им обещал, че ще полети от покрива на катедралата. Друг път той излекувал болните от един град, като им заявил, че ще хвърли в огъня най-немощния от тях, за да приготви от пепелта му чудодеен лек за останалите. В Прага пък Тил посрамил на учен диспут ректора на прочутия Карлов университет, като отговарял с шеги на дълбокомислените му въпроси. В Ерфурт той измамил местните умници, като ги убедил, че е научил на четмо своето магаре. Голяма популярност има и разказът за това как Ойленшпигел нарисувал за Хесенския граф картина, която можели да видят само "родените в законен брак". А пък в Кьолн, подобно на българския си събрат Хитър Петър, той заплатил със звън от монета на един алчен гостилничар, който му поискал пари за дима от печеното.

      Тил Ойленшпигел се числи към голямото семейство на шегобийците и особняците в световния фолклор. Не материалната изгода лежи в основата на постъпките му. Неговите "безчинства" са резултат от леката и свободна игра на остроумието. В шутовството Тил намира скъпоценната свобода, която го извисява над силните на този свят, над техните сковани порядки и ограничен морал. Със своите солени шеги той се подбива с простодушните хорица, които вярват, че са господари на собствения си живот, докато са само слуги на чуждата воля и интереси. И той често им пуска кръв, за да се прояснят малко мозъците им. Такъв е Ойленшпигел от ренесансовата легенда - човек, който поставя всичко под съмнение и за собствено удоволствие обръща света надолу с главата. При цялата грубост и безцеремонност на лудориите му, те прославят личната предприемчивост, ума и неукротимото жизнелюбие на обикновения човек. Тук е скрито могъщото обаяние на присмехулника, преминало от немската "народна книга" в творбите на литературата и изкуството.


      Литературата

      Знаменитите истории на Тил Ойленшпигел са подбуждали въображението на не един писател, художник или композитор. Нюрнбергският майстерзингер от XVI век Ханс Закс прави Ойленшпигел герой на своите шванки и фастнахтшпили; съвременникът му Йохан Фишарт преработва "народната книга" в стихове; австрийският драматург от XIX век Йохан Нестрой го показва на театралната сцена, композиторът Рихард Щраус създава симфоничната поема "Веселите шеги на Тил Ойленшпигел"; писателите Франк Ведекинд и Герхарт Хауптман пък карат своя герой да странства из Германия като боен пилот, ветеран от Първата световна война. Последната до днес обработка на този "странстващ сюжет" принадлежи на немския писател Гюнтер Вайзенборн, който в пиесата си "Балада за Ойленшпигел, Федерле и дебелата Помпане" въвлича прочутия шегобиец в битките на Селската война в Германия от XVI век.


      Романът на Костер

      И все пак никой не съумява да извиси образа на Ойленшпигел до равнището на национален и общочовешки герой така, както прави това Шарл дьо Костер в романа си "Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламе Гудзак във Фландрия и другаде", публикуван като новогодишно четиво в последния ден на 1867 година. В този ден, по думите на Ромен Ролан, се родило съзнанието на белгийската нация. Защото Костер превръща своя Уленшпигел в олицетворение на народната сила, прави го историческа личност, и то в двояк смисъл. Той измъква лукавия смешник от анонимността на анекдота, дарява го с биография, която от първия му ден го включва в историята на страната. Но писателят създава на героя си историческо битие преди всичко с това, че без да му отнема познатите шеги и лудории, го освобождава от класическата саможивост на авантюриста и измамника, дава му спътник и другар в лицето на добродушния и непоклатим Ламе Гудзак и му отрежда място в борбата на нидерландския народ срещу испанския абсолютизъм.

      В книгата на Шарл дьо Костер традиционният разказ за Тил Ойленшпигел се превръща - по думите на Алфред Дьоблин - в поема за свободата, в завладяваща песен, в белгийска Марсилеза. А големият поет на Белгия Емил Верхарен ще възкликне: "Всичко, което сърцето запомня от суровата красота на Фландрия, всичко, което духът натрупва като гордост, когато чете историята на тази страна, всичко, което мъката на делника е обвила с обаянието и вълшебството на спомените за мъртвите от минатото, всичко, което се насъбира в душата като ведрина, доброта и смелост Шарл дьо Костер е вложил в своята книга... Тук е веселият нрав на гражданите ни от XVI век, тихата вяра и суеверието на селяните от нашите равнини, буйната и честна любов на момите ни, чистата, дълбока и пламенна нежност на нашите момичета. Книгата за Уленшпигел, написана на старинен френски език, е първата книга, в която нашата страна намира себе си."

      А писателят Камий Льомоние ще изрече пророческите думи: "Това е фламандската Библия! И е така, защото Костер открива онзи плодоносен миг в историята, от който миналото се разгръща в своеобразната си същност, ала наред с това и в дълбокото си значение за съвременния живот. Епохата на романа е времето на чуждоземния тиран Филип Втори, но заедно с това и Фландрия на всички времена. Когато Тил съзира димящата пепел на жертвите върху кладите, той си спомня за своя изгорен баща и за мъртвата си майка и изрича станалите пословични думи: ''Пепелта на Клаас удря гърдите ми; аз искам да спася Фландрия!''"

      С това Шарл дьо Костер нарежда Тил Уленшпигел сред борците за свободата на човека и на неговата съвест. В края на романа великият Хьоз, Уленшпигел Голтака, се възправя от гроба, в който са го хвърлили кметът, общинските съветници и свещеникът, раздрусва ги здраво и им казва: "Може ли да се погребе Уленшпигел - духът, и Нел - сърцето на майка Фландрия? Фландрия също може да заспи, но да умре - никога!" И Тил тръгва с възлюбената си Нел, запял шестата си песен, но никой не знае къде ще изпее последната.

      Така героите на книгата са въздигнати до един по-висш принцип и се превръщат в символи; Клаас, бащата - в олицетворение на мъжеството, Зуткин, майката - в символ на доброто, а Ламе Гудзак в израз на якостта на Фландрия. В своите безкрайни странствания Тил и Ламе се допълват взаимно чрез устремеността на единия и твърдостта на другия. Защото идеалите на народния живот, духовете на първичния свят - това са истинските богове, с които - по израза на Ромен Ролан - общуват героите на Костер. Голямата вяра, изразена в тази национална епопея, е вярата в природата, в живота и в неговата несломима мощ.

      Световната популярност на този забележителен роман, неговата непреходна стойност за литературата се дължи на това, че от художествено произведение той се е издигнал до значението на някогашните "народни книги". Подобно на историята за Доктор Фауст, претворена от Гьоте, легендата за Тил Ойленшпигел се е превърнала под перото на Шарл дьо Костер отново в народна книга, но в по-висш смисъл, защото разпръсва сред съвременните и бъдещи читатели свещения "пламък на историята", за да остане в художествената памет на поколенията.






- In: сп. "Родна реч", София, 24 юли 1978.



© Венцеслав Константинов, 1978

| top | home | e-mail |

Created: 03.06.2011
 WEB Design © DarlSoft Workshop