НЕМСКИЯТ ХУМОР

Венцеслав Константинов


      Някога философът Артур Шопенхауер беше отбелязал, че само животните са вечно сериозни, че никой не е видял магаре да се смее. Според него животните нямат чувство за хумор, както и чувство за музика, защото нямат душа. Тоест един човек се отдалечава от животното толкова повече, колкото по-силно е чувството му за хумор.

      Ето едно съвсем немско схващане за хумора. То се противопоставя на античния възглед, че "доброто настроение" се дължи на ПРАВИЛНОТО разпределение на течностите в човешкото тяло.

      Истината е, че задушевността и хуморът вървят ръка за ръка в немската класическа и романтическа поезия, като й придават особена тиха красота. Тук няма буйни избухвания, няма реторика, има усмивка и лекота, има тъга и загатнат присмех. Такива са песните на Гьоте и Мьорике, такава е и немската народна песен. Писателят-романтик Лудвиг Бьорне казва: "Хуморът не е дар на духа, а дар на сърцето."


      Хумор и патриотизъм

      Според познавача на немската душа Пенчо Славейков тази лекота и усмивка обаче се дължат на традиционния немски патриотизъм, който не позволява да се каже нищо лошо за Немско. "Смей се, колкото ти е воля - но невинно; смей се на готвачките, на студентите, на ловците, на престаралите вуйчовци и лели, на младите братовчеди, но... по-нататък, пази боже! Щом се докоснеш до политиката, до императора, до немските идеали, дори до немската полиция - а тя е нещо като идеал в Немско! - там вече работата взема опак край. Затова хуморът ти да е невинен, сатирата дръж в джоба, стрелите на сарказма мятай отвъд рейнската граница, копието на присмеха забивай където щеш, но не и в немското патриотическо сърце! Хуморът е гъдел на сърцето: гъделичкай колкото щеш, и себе си и другите, колкото повече - по-приятен си. Но Аристофан в Немско, сатирът, той е чуждо животно и разваля кефа на домашните животни. Те искат да ги приспиват, а не будят." Но - заключава Пенчо Славейков - Господ разбира от шега и помага на присмеха и, види се, за да пръсне скуката от немската поезия, е упълномощил правнука на Ахасвер - Хайнрих Хайне - да се роди между немците, за да извърши тая работа с безпощадното си перо.


      Чувството за гротеска

      Тази острота, която навлиза в немския хумор с поезията на Хайне, поражда ЧУВСТВОТО ЗА ГРОТЕСКА. Зачатъците му ще намерим още в думите и деянията на легендарния магьосник Доктор Фауст, живял в края на XV век. Неговата стихия е отрицанието на всичко благодушно и лековерно. А това допада на склонната към дълбочина и мистика немска душа. Ето защо народната книга за слугата на дявола имала на времето огромен успех, преписвали я из цяла Германия, при все че църквата виждала в нея изкушение за младите.

      Гротескна светонагласа носи в себе си и роденият още през XVIII век Йохан Волфганг Гьоте. Според Томас Ман мнозина съвременници, които са се срещали с поета, свидетелстват, че от него се излъчвало нещо стихийно, тъмно, злостно, объркващо, дори дяволско. Горчиво-насмешливите му настроения, софистичният дух на противоречие смущавали околните. "От едното му око поглежда ангел, а от другото дявол, а думите му са пълни с ИРОНИЯ над всички човешки дела" - пише един негов познат.

      Ето как от хрисим, кротък и задушевен хуморът на немците след Хайне постепенно става зъл присмех и гротескна ирония, превръща се в хаплива сатира, чрез този нов, ЖЕСТОК ХУМОР немецът, който не е вътрешно свободен, се стреми към душевно освобождение. Вилхелм Буш с неговите проклети хлапета Макс и Мориц дразни и предизвиква не само църквата, но и уседналия, бездуховен немски бюргер. Хуморът му е зловещ, почти "обществено опасен" - в края на поемата двамата "хулигани" - както ги е назовал в превода са нашият знаменит преводач д-р Димитър Стоевски - за назидание биват смлени на брашно в мелницата на майстор Мюлер (това име винаги е било нарицателно за тъпия еснаф) и изядени от патките. Тук вече прозира ЧЕРНИЯТ ХУМОР, обесническият смях, така характерен за днешната немска сатира...


      Игра със страданието

      Художникът от XIX век Анселм Фойербах бе възкликнал: "Хуморът ни пренася през пропасти и ни учи да играем със своето страдание." Но вече в следващия век поетът Курт Тухолски признава: "Сатирикът е наскърбен идеалист; той иска да види света добър, но го намира лош, затова се нахвърля върху Злото." Ето как върши това в едно прочуто стихотворение от 1929 година:


                                                            УСМИВКАТА НА МОНА ЛИЗА

                                                            От тебе не отвръщам аз лице.
                                                            Защото над пазача си застиваш
                                                            с изящно сплетени ръце
                                                                        и се подсмиваш.

                                                            Прочута си като онази кула в Пиза,
                                                            в усмивката ти виждат иронично тържество.
                                                            Но да... Защо се смееш, Мона Лиза?
                                                            На нас, заради нас, въпреки нас, със нас -
                                                                        или пък за какво?

                                                            Без думи учиш ни какъв е земният ни дял.
                                                            Понеже, Лизхен, от портрета ти личи,
                                                                        че който на света премного е видял,
                                                                        усмихва се, ръцете на корема скръства
                                                                                    и мълчи.

      Днешният немски хуморист е станал сатирик, а това ще рече - моралист. Той вече не иска с мека усмивка да заглажда противоречията в живота, да приспива в сладък унес порядъчния гражданин, който по стародавен обичай трупа парички и честно си плаща данъците; той се стреми да превърне социалните явления в общопонятни картини и да покаже как трябва да се поправят нередностите; той вижда в своята сатира "инструмент на просвещение".

      В наши дни тази сатира е изместила напълно някогашния милозлив и разтушителен хумор, смазала е прочутата и така обичана от Пенчо Славейков немска "задушевност". И това е станало, защото - както гласи една песен на Ерих Кестнер - "голямата свобода, която толкова чакахме, не настъпи; остана ни малката свобода - с нея можем да дишаме, да се смеем, да съществуваме, да се удивляваме на нощните светлини, но неоновите реклами не могат де ни заменят блясъка на звездите..."





Wenzeslav Konstantinov, Der deutsche Humor
- септември 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 03.06.2011
 WEB Design © DarlSoft Workshop