ПОСЛЕДНИЯТ СВЯТ


      Докато романите на Замятин, Оруел и Хъксли пренасят действието си някъде в далечното бъдеще, "Последният свят" на Кристоф Рансмайр се разполага в далечното минало. Творбата на австрийския писател е повествование за времето на Октавиан Август, тази най-бляскава епоха в римската историята, станала модел за всички по-късни авторитарни режими.

      За да открои политическата истина, Рансмайр охотно жертва фактологическата. Неговият Октавиан е представен като владетел на една свръхтехнизирана империя, в която се произнасят речи пред гора от микрофони, гражданите са подложени на тотален надзор от държавата, навсякъде са изписани еднообразни патриотични лозунги и се развяват знамена. Всеки жител на Августовата империя знае своите задължения, предписани му от апаратчиците на властта до най-малки подробности.

      Джойс дегероизира съвременния човек, като го принизява до карикатура на древния Одисей; Рансмайр - в стила на Брехт - прави обратното: дегероизира историческите лица и събития. На Октавиан Август са придадени чертите на днешен дребен деспот. Той е "световен герой", който от прозореца на своя дворец всеки ден с часове съзерцава носорога, подарен му от губернатора на Суматра. Едно случайно махване с ръка става причина бюрократичната машина да се задвижи, неволният му жест да се изтълкува като височайша заповед и любимият поет на Рим, Публий Овидий Назон, да поеме пътя на изгнанието.

      Защото "Последният свят" е всъщност роман за съдбата на твореца в тоталитарната държава. Поетът Овидий е изцяло впримчен в политическите интриги. Около неговата личност възникват най-различни митове: за едни той е ексцентричен автор на любовни елегии, а за други - революционер; едни виждат в него враг на държавата, а други го презират като жаден за разкош нагаждач. След заточването му в Томи на Черно море Рим едновременно тъгува и ликува. Верноподаниците на императора гадаят каква ли грешка е допуснал любимият придворен поет, че се е озовал на "пътя към края на света".

      Кота, приятел на Овидий, пътува седемнадесет дни на борда на кораба "Тривия" по Егейско и Черно море, за да стигне до Томи - "железния град". Уличките ехтят от звуците на духова музика, а нощите се изпълват от гласовете на пришълците - селяни, търсачи на кехлибар, и свинари, надошли от околните селца и далечните планини. Всичко в този град е от желязо - вратите, рамките на прозорците, оградите, фигурите по фронтоните и тесните мостчета, които прехвърлят потока, разделящ Томи на две неравни части. Соленият вятър разяжда желязото; ръждата е основният цвят на града. Кота разпитва навсякъде за Овидий, но получава объркани отговори: "Назон ли? Не беше ли онзи смахнат, който се появяваше с цял сноп въдици и дори в снежна буря седеше на скалите по ленена дреха? А вечер пиеше из механите, свиреше на хармоника и крещеше в нощта?"

      Романът на Рансмайр е гигантска метафора за участта на духа в съвременния свят. По това силно напомня творбата на Херман Брох "Смъртта на Вергилий", но търси и намира своето място в модерната критика на културата.




© Венцеслав Константинов, 2010

| top | home | e-mail |

Created: 21.03.2010
 WEB Design © DarlSoft Workshop