СЪН И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ


      Херман Хесе се взира в света с особено душевно целомъдрие, с пречистеното от страсти око на източен мъдрец. Погледът му е магически, или както казва Стефан Цвайг - "той запалва в тъмнината трепкащ фосфоресциращ лъч от собствената душевна сила". В разказите му се преплитат различни художествени пространства - конкретно изживяната действителност, в която се случват "истинските неща", се слива с рефлексията, с есеистиката, където всичко видимо се подлага на преценка, свързва се със спомените и мечтите, с материята на съня. Миналото се превръща в настояще, детството става съновидение на бъдещето. И всичко - понесено от копнежа по цялост и хармония, от идеята за "всемирното единство".

      Тази идея Хесе е почерпил от източната философия, с която влиза в досег още като юноша. Той вярва, че светът на явленията ни се представя като особена "космическа илюзия", като блестяща игра на Майя, която съдържа едновременно и навсякъде възвишеното и низкото, вечността и смъртта, величавото и смешното. Многото години, изпълнени с преживявания, изведнъж се свиват до един миг. Целият красив и ужасен, очароващ и отчайващ хоровод на живота с неговите палещи наслади и палещи болки - всичко това е Майя. Човекът живее сред сънища; радости и страдания притискат сърцето му, докато накрая той вече не жадува за нищо друго освен за спокойствие, за да спре това вечно въртящо се колело на възторга и мъката. Но след затишието и безчувствието човекът отново се разбужда и пак отваря сърцето си за потока на живота, пак отваря очите си за страшния, прекрасен и зловещ прилив на картини и образи - и така до следващото безсилие, до следващата смърт. И пак поемане на дъх, и отново продължава упойващият танц на съществуването.

      Ето го младия художник, който в своята самотна мансарда се опитва да нарисува един плетен стол; ето го семинариста от манастира Маулброн, където витаят сенките на велики предшественици; ето го ученика, влюбен в магията на древните езици, който изпълнява трудна морална задача. Разсъждаваме върху същността на човешкото щастие, наслаждаваме се на прекрасни видения и вникваме в смисъла на ироничната авгурска усмивка, долавяме тайното разбирателство между посветените... После се преобразяваме в дърво, в птица и в пеперуда, в двойна звезда над първоизвора на дните; слушаме загадъчната песен за смъртта и живота, които се сплитат във вечна и бясна любовна игра; превръщаме се в бягащ просяк, който оставя подире си изпепелени сърца; удивляваме се на карнавала в един италиански град, където ни очарова един прехласнат малък коминочистач; храним черната врана, символ на артиста; отправяме взор към пламтящото от звезди зимно небе в Алпите... Размисляме върху участта на една повалена от бурята праскова и върху съдбата на сразените от войната човешки същества; преценяваме загубите на ценните неща в живота си... И се изпълваме с преклонение пред света наоколо. Защото всеки от нас би могъл да каже за себе си с думите на Сидхарта: "И сега му се струваше, че тъкмо в това се е състояла и някогашната му болест - че не можеше да обича нищо и никого."

      Така се вдига булото на Майя и се разкрива същността. Животът е сън, но и сънят е живот. В тази единност от блян и действителност звучи музиката и поезията на битието, в нея вече няма нищо случайно, а всичко е закономерно, подчинено на онази AMOR FATI - "любов към съдбата", която за цялостния и силен човек винаги е взаимна.




© Венцеслав Константинов, 2010

| top | home | e-mail |

Created: 21.03.2010
 WEB Design © DarlSoft Workshop