ПРЕСТЪПЛЕНИЕ БЕЗ НАКАЗАНИЕ


      На шестдесет и пет годишна възраст Фридрих Дюренмат все още (или: все повече) смята, че светът е лабиринт, в който човекът се лута като полудял от самота минотавър. Романът му "Правосъдие" е балада за необозримостта на живота и за гибелта на илюзиите върху тази земя. А най-голямата сред тях е илюзията за справедливостта.

      Още в прозата си от петдесетте години Дюренмат с похватите на криминалния жанр се опитва да разкрие не толкова ходовете и перипетиите на едно престъпление, колкото неговите социални подбуди и психологически механизми. Но преди всичко за швейцарския драматург и разказвач е важно да си отговори на въпроса доколко едно престъпление може да бъде осъзнато и да получи справедливо възмездие. С две думи: Дюренмат се занимава не толкова с престъплението, колкото с наказанието. Или по-точно - с невъзможното наказание. Защото единственото справедливо възмездие би трябвало да бъде моралната болка от извършената неправда. И в духа на Достоевски Дюренмат подсказва, че наказанието е вече в самото престъпление. Само че в един друг свят - не в нашия.

      А какъв е този наш свят? Каква е тази наша Земя? Как ли се усеща тя с нейните четири и половина милиарда години? Може би чувства, че времето тече със светкавична скорост, а тя самата е нетърпелива стихия, която ври и кипи, все още размества пластове и залива сушата с морета, докато нашият собствен вървеж по стабилната земна твърд в действителност е движение по неспокойно потрепващата почва, готова всеки миг да се разтвори и да ни погълне? И нима Дяволът - въплъщението на Злото - не е създаден от въображението на самия Бог, който е трябвало да се оправдае заради несполучливото си Творение? Кой е виновен? Онзи, който възлага задачата, или пък онзи, който я приема? Онзи, който забранява, или пък онзи, който пренебрегва забраната? Онзи, който създава законите, или пък онзи, който ги нарушава?

      "Правосъдие" е творба, замислена като поредица от въпроси, на които читателят трябва сам да даде отговор със собствения си живот и с постъпките си на ТОЗИ СВЯТ. Защото: "Всички ние сме обречени от свободата, която разрешаваме на другите и на самите себе си." Тези думи на Дюренмат стоят в края на романа като предупреждение и нравствена повеля. Подобно на сънародника си Макс Фриш и Фридрих Дюренмат е моралист, но преоблечен в одеждите на криминален инспектор. Затова няма да го видим в позата на нравоучител с назидателно вдигнат пръст, а по-скоро в стойката на съвременен алхимик, заел се най-после да открие проклетия философски камък. "Уморен, аз отново се връщам при писалището си. Връщам се на моето бойно поле, където действат притегателните сили на измислените от мен самия създания. В една действителност, която - макар и измислена от мен - аз не съумях да разгадая." Така Дюренмат вижда самия себе си и няма да му противоречим.




© Венцеслав Константинов, 2010

| top | home | e-mail |

Created: 21.03.2010
 WEB Design © DarlSoft Workshop