Венцеслав Константинов

 

 

П О Д К О В А В А Н Е   Н А   С К А К А Л Е Ц

 

роман в спомени

 

 

                                                                                   За да не ритнеш камбаната, ритни оглавника.

                                                                                                     Из  „Тайният живот на дъжда”

 

 

 

ГЛАВА ПЪРВА

 

Черната магия

 

         В края на Втората световна война белгийският художник Рене Магрит завършва странна картина. Изобразява гола жена, изправена край морето, опряна на висок синкав камък. Горната част на тялото е небесносиня, мраморна, на фона на бели облаци, понесени от вятъра. Долната част, от кръста до коленете, е жива плът, подчертана от жълт парапет, над който се стели безкрайно море. Бедрата са нежно закръглени и долепени едно до друго, а помежду им, под корема, личи черен триъгълник. Магрит нарича творбата си „La magie noire” (Черна магия).

         Такава магия е първият ми детски спомен. Годината беше 1944, месецът март, аз бях на малко повече от три годинки и гледах света с широко отворени очи. Бяхме евакуирани в Ботевград поради унищожителните бомбардировки над София. Като бежанци от войната живяхме дълги месеца в къщата на баба Юрдана – снажна и властна жена, която люто ни мразеше, понеже ѝ бяхме натрапени. Кълнеше ни с най-страшни клетви:

         – Чумата да ви тръшне у земята дано! Кръв и катран да мочате! Живот и здраве да не видите!

         Баща ми лежеше в малка, затъмнена стаичка след продължително лечение от тежка злополука в разрушената от американски бомби Александровска болница. Не биваше да става от леглото, защото в кръвта му плуваха съсиреци, а липсваха лекарства и ако направеше и най-малкото движение, можеше да получи разрив на сърцето.

         Аз се търкалях по чергите в „голямата стая”. Те остро миришеха на нафталин и нещо селско. Имахме слугинче, Петра, което помагаше на майка ми в домакинството. (Баща ми бе изгонил предишното момиче, защото беше откраднало сребърни кухненски прибори, купени преди войната като сватбен подарък.) Тази Петра беше около 14-годишна, нисичка, тантуреста, с лисича физиономия и лениви движения. Изчакваше ме да легна по гръб на пода и заставаше над мене с широко разтворени крака, отдолу беше гола. Наслаждаваше се на това, че аз, малък мъж, съзерцавам нейния черен триъгълник.

         Тази магия ми беше непонятна, но я усещах дълги години. Винаги, когато се сблъсквах с тази гледка, с този черен триъгълник, нещо ме притесняваше. Това може би ме спаси от случайни връзки с неочаквани последици, а може би пък ме ограби...

         Картината на Магрит ми даде обяснения за много неща – това привличане на горещата плът и в същото време преклонение пред студения мрамор на духа.

 

 

Страхове

 

         Така опознах женското начало в света, а мъжкото бяха американските четиримоторни бомбардировачи „летящи крепости”. По обед в Ботевград започваха да вият сирените. В къщата на баба Юрдана настъпваше смут – мъже, жени, деца, старци, всички се втурваха към така нареченото скривалище на двора, състоящо се от неголям ров и нахвърляни отгоре посивели дъски, засипани с прясно изкопаната пръст. Хората се свираха там, децата плачеха, жените се молеха усърдно и плюеха в пазвите си, защото ако паднеше бомба, нищо не можеше да ни спаси под тези прогнили летви. След малко самолетите като черни акули нахлуваха над града на път за румънските нефтени рафинерии в Плоещ. Бомбардировачите изглеждаха страшни най-вече с грохота си и с тежкото си пълзене по синьото небе. Кучетата възбудено лаеха по тях, петлите дрезгаво кукуригаха, само котките изглеждаха невъзмутими и спокойно се припичаха на мартенското слънце.

         Веднъж, докато всички се блъскаха в скривалището, аз се върнах в къщата, за да задоволя едно свое любопитство. Високо на стената над кухненската маса бе окачена домашната аптечка, в която проблясваха красиви шишенца от тъмно стъкло, разноцветни тубички и пакетчета. Покачих се на масата. Едва достигнах с пръсти аптечката и когато дръпнах вратичката, съборих шишето с йодова тинктура. То се изля върху покривката и стана голямо петно, което после с нищо не можа да се изтрие. Забелязах една кръгла дървена кутия от едър талаш. Успях да я сваля, отворих я и вътре открих някакво жълто вещество, приличащо на захаросан мед. Слязох от масата, намерих в долапа къшей хляб и го намазах с меда. Двегодишното ми братче заплака и поиска да яде. Подадох му коматчето и брат ми с удоволствие го излапа. В този миг влетя майка ми, която ни беше търсила, видя поразиите и ми се скара:

         – Как можа да дадеш на брат си да яде вазелин?

         А след като забеляза разляния йод на покривката, развика се и отнесох два шамара. После ни повлече към скривалището, където останахме, докато не засвири отбой.

         Разказваха се случаи, когато американски „летящи крепости”, прогонени от немските и българските защитници, се завръщали в базите си и изхвърляли неизползваните бомби над малки градчета като Ботевград. (По-късно, като студент, четох за капитан Димитър Списаревски-Спаич, който блъснал самолета си в една такава „летяща крепост”, за да предпази столицата от бомбен удар.) Споменът за настъпващите бомбардировачи ме преследваше дълго, дори след като се завърнахме в София. Когато видех самолет в небето, макар и пътнически, потръпвах. Често сънувах как черни акули хвърлят бомби и те се трупат пред прозореца, аз придърпвам перденцата пред стъклото, за да скрия ужасната гледка, и очаквам всеки миг да духне вятър, бомбите да експлодират и да унищожат всичко.

         След години живях в САЩ, недалеч от северния град Рочестър. В една база на авиолюбителска група, която издирваше и реставрираше стари бойни самолети, открих една от тези „летящи крепости” Боинг 17, дори успях да се кача в нея. Видя ми се толкова малка, по-незначителна от нашите стари пътнически машини. Но бе снабдена с тежко въоръжение – освен картечниците на носа, имаше купол за обстрел на тавана и също такъв купол на пода, имаше и амбразура за стрелец на опашката, а от двете страни на корпуса стърчаха картечници. Тази гледка на сребристия и малък като играчка самолет ме освободи от сънищата, в които „летящите крепости” бяха огромни, черни и застрашителни. Но не забравях как жените в Ботевград пищяха, когато със зловещо животинско ръмжене бомбардировачите пълзяха в боен ред, а мъжете в страх, примесен с възхищение, изпращаха с поглед тези гигантски мъжки риби.

 

 

Пътят на хляба

 

         Лятото се случи сухо и горещо. Бате Станко, най-големият син на баба Юрдана, все гледаше към небето и се мъчеше да разгадае дали ще вали дъжд. А най-лошото беше да падне градушка. Защото от времето зависеше поминъкът на тези хора.

         Веднъж си играех пред къщата и край дръвника забелязах тесла. Отидох при нея, вдигнах я със слабите си ръчички и замахнах да разцепя един пън. Теслата отхвръкна и се заби в десния ми глезен. Страшно ме заболя и се разревах. Баща ми чул моя плач и веднага скочил, въпреки забраната за движения. Притича, вдигна ме на ръце, отнесе ме в къщата и нареди да се кипне вода. Изсмука кръвта от раната ми – навярно бе научил това като войник, – намаза я с йод, при което пищях от болки, и ме превърза с превареното и изгладено с желязна ютия парче плат. Сменяше всеки ден превръзката, така раната зарасна и аз не окуцях. Остана ми само дълбок белег и чувството за неясна вина към баща ми, чийто живот бях изложил на опасност.

         Често се хранехме на двора заедно с родата на баба Юрдана. С нетърпение чаках да хвърлят любеница в дълбокия геран. Беше ни забранено да се навъртаме наоколо, защото имаше случаи на деца, паднали в кладенец. Но аз се присламчвах до бате Станко и гледах как любеницата лети надолу – а геранът беше дълбок – и накрая шумно цопва в огледалото на дъното. Голямата любеница потъваше, изчезваше от очите ми и аз вече си мислех, че се е разбила, но след малко тя изплуваше на повърхността. След като се изстудеше в ледената вода, бате Станко спускаше кофата с кобилицата, загребваше и изтегляше любеницата. А после я разрязваше с дълъг касапски нож и ни даваше по резен – върху червената месечина със зелена кора блестяха сребристи въздушни капчици, а черните семки като очички завършваха картината. Толкова сладка диня не вкусих повече през живота си!

         Гледах как баба Юрдана вари рачел. Измиваше тумбеста тиква и я нарязваше на дълги парченца. Оставяше ги да киснат в някаква бяла течност – наричаха я варна вода – и после ги пускаше в горещ сироп от дюли. Парченцата ставаха отвън хрупкави, а отвътре меки. Баба Юрдана сипваше рачела в буркани, но преди това ни даваше да си хапнем и да се окапем до насита.

         Една ранна сутрин бате Станко реши, че зърното е узряло и е време за жътва. В двора стегнаха голяма ритловица, впрегнаха два вола, намазаха осите от катраницата, висяща под колата, накачиха се братя, снахи и приятели и поеха към нивата. Аз веднага се настаних отзад на стърчишката. Отначало Станко искаше да ме прогони, но после се разсмя и ме качи до себе си в колата.

         Стигнахме и всички веднага се заловиха за работа. Аз седнах на синора и загледах как жътварите размахват сърповете, как с паламарките си помагат да отрежат по-лесно жилавите житни стръкове, как след това от ръкойките правят снопи, а от снопите – кръстци, подредени така, че ако завали, да не се намокри зърното. Дъждът беше благодат през пролетта и беда през лятото.

         По обед един от внуците на баба Юрдана донесе „ручок”. Под кичестата круша разстлаха голяма везана кърпа и на нея сложиха купа с боб, бакърена паница с овче сирене, варени чушки, печен още заранта хляб и, разбира се, изстудена любеница. Дадоха и на мен да ям, а после всички, наред с воловете, се излегнаха под шарените сенки, за да пладнуват.

         Наблюдавах тези усърдни хора, долавях насладата им от труда и сам изпитвах непозната радост. Така беше и на следващия, и на по-следващия ден.

         След време преоткрих тази гледка в наивните платна на хърватския художник Иван Генералич, изложени в Белград, сетне и в магическите картини на стария Брьогел и на Лукас Кранах в Дрезденската галерия. Но вече бях душевно подготвен за срещата с този селски свят, дъхащ на прясно стърнище и живо човешко присъствие.

         Когато накрая ожънаха нивата, бате Станко докара снопите в обширния двор на баба Юрдана. Повикаха налбантин да подкове конете, за да не се пързалят по хармана. Мургавият мъж стисваше всяко копито между краката си, обрязваше го с остър закривен нож и го заглаждаше с остра пила. После в един мангал нагряваше подковата, изчукваше я на тежката наковалня в каруцата си, нагласяше я и набиваше едрите клинци – върховете им излизаха от копитото и той ги подвиваше. Наоколо говореха, че налбантинът трябва да си разбира от работата, иначе може да нарани живеца на ходилото и конят да остане куц. След като го подковяха, конят започваше да ходи малко тромаво, но бързо свикваше с железата на нозете си. Вече не беше волно животно, а работен добитък...

         Разхвърляха снопите по хармана. В средата имаше кол, наречен стожер, за който на дълги въжета вързаха конете. Те затеглиха голяма диканя – дървена шейна, отдолу набита с кремъчни резци. Конете влачеха диканята в кръг върху житните стъбла, а пък аз седях отгоре за тежест. Бате Станко подвикваше на конете, аз се страхувах да не падна и в същото време изпитвах възторг от препускането по хармана. Така зърното се отделяше от сламата. След като добре се оронеше, то трябваше да се вее, за да се махне плявата. За това се чакаше подходящ вятър. Когато той задуха, бате Станко и братята му заподхвърляха с лопати житото високо над главите си и плявата заотлита, като ми пълнеше очите.

         После край града се появи моторна вършачка и бате Станко откара там неовършаните снопи, защото макар и срещу заплащане, така вършеенето ставаше по-бързо и по-чисто. Вършачката беше огромна машина, чиито колела се задвижваха с дълъг ремък от черен пухтящ локомобил. Захранваха го с дърва и слама – с любопитство и малко боязън гледах огнената паст зад желязната вратичка на пещта. Ремъкът на локомобила плющеше и трябваше да стоим далеч от него, защото се говореше, че този каиш веднъж се скъсал, засъскал като змия, ударил един човек и му откъснал главата. Но въпреки това – или точно поради тази опасност – моето голямо удоволствие беше да тичам с другите деца под свистящия ремък, да слушам неговото шляпане и да изпитвам възбуда от възможната смърт. Оттогава мисълта за смъртта като нещо страшно, но и красиво, не ме е напускала.

         След като се почистеше зърното от плявата, изсипваха го в хамбара, където току се мяркаха черните оченца на мишките. После го караха на мелница, за да се смели на брашно. Чувах, че там се чакало с дни на опашката от мливари, а времето се запълвало с весел мухабет, но понякога и със свади, при които ехтели псувни и бляскали ножове.

         От дъхавото ново брашно баба Юрдана сутрин много рано, още по тъмно, месеше хляб. Първо палеше пещта, приготвяше тестото и го оставяше да шупне в дървени нощви. Накрая овалваше голям самун и с дълга дървена лопата го мяташе във фурната, вече загрята и изчистена от въглените. Много дълъг и труден бе пътят от земята до хляба! Баба Юрдана ни мразеше и навикваше като натрапници, но все пак майчинското сърце в нея говореше и тя ни даваше по комат пресен хляб и купа с мътеница. Този селски хляб от току-що смляно брашно беше най-вкусното нещо, което някога съм ял. Обичта и омразата живееха по равно у баба Юрдана – това бяха двете енергии, които движеха духа на тези хора, а може би изобщо съществуването на света. Любов и ненавист – всичко останало бяха подробности...

 

 

Войната и хората

 

         През есента Съветският съюз обяви война на България и Червената армия прекоси Дунава. В Ботевград цареше напрежение, не се знаеше как ще се развият събитията. Говореше се, че пред настъпващите съветски войски властите ще избият политическите затворници. А между тях имаше и много интелектуалци – лявата идея е поначало интелектуална. И тогава евакуирани в Ботевград софийски културни дейци, сред които баща ми, художникът Илия Бешков, писателят Орлин Василев, музикантът Филип Кутев и много други, се вдигат да освободят затворниците. (Помня как подтичвах отстрани, изгарян от любопитство и страх.) Всички очакват съпротива от охраната, полицията, жандармерията. Но когато стигат до затвора, за тяхна изненада директорът ги посреща с думите:

         – Хайде бе, момчета, докога ще ви чакам? Ето ви ключовете, аз бягам.

         Отключват килиите и пускат арестантите – сред тях има и видни комунисти. Прегръдки, сълзи!

         По-късно Орлин Василев използва тази случка, за да си изкара документ за активен борец против фашизма. Баща ми, като „честен до глупост и глупав до честност”, никога не се възползва от тази облага.

         Завръщането ни в полуразрушената София беше трудно и мъчително. Баща ми, още неукрепнал от болестта, успя да наеме един изоставен военен камион „Опел Блиц”. След като натоварихме покъщнината и се сбогувахме с бате Станко и баба Юрдана, която плачеше поради раздялата с „натрапниците”, поехме през студената нощ към столицата. Камионът боботеше като „летящите крепости” в небето и аз скимтях от страх сред куфарите и денковете. Тогава ме взеха в кабината на шофьора, а помощникът му седна отпред на калника. Лъкатушещият път, осветяван от мятащите се фарове, пред които притичваха черни сенки, беше още по-страшен. По едно време чух как засвистя вятър, някакво прегазено животно изквича и аз се разплаках. Шофьорът намери една лампичка с магнит, залепи я под арматурното табло ниско в краката ни и тази светлинка малко ме успокои. От умора съм заспал и сънувах бомбардировачите.

         В София ни очакваше изненада. В къщата, където живеехме на улица „Добромир Хриз”, у хазаите на първия етаж бяха настанени съветски офицери. Сред тях имаше и една едра жена, Наташа, която пушеше махорка и ругаеше с дрезгав глас. Всеки ден преди обяд при нас се качваше огромен войник, нейният ординарец, с молба за гореща вода, за да пият чай. Войникът подвикваше още от стълбището:

         – Кипяток! Кипяток!

         Тогава руският език не беше обичаен и разбирането ставаше главно със знаци и усмивки. Степан бе сламенорус, синеок, лицето му беше изядено от сипаница, а на колената на бричовете му имаше зашити големи ромбове, може би за да издържат повече при пълзене. Докато кипнеше водата, Степан седеше на миндерчето в кухнята, взимаше ме на коленете си, галеше ме по главичката с мечешката си лапа, толкова внимателно, сякаш държеше бебе, а от очите му къпеха едри сълзи. За първи път през живота си видях човек да плаче, без да издава звук. От левия джоб на куртката си Степан вадеше омачкана снимка и показваше момченцето си, което не беше виждал с години и навярно никога повече нямаше да види, защото само след десетина дни вихърът на войната отнесе всички към Берлин. Говореше се, че след победата оцелелите в тези битки ги пращали на лагер, само защото са видели живота в Европа.

         Степан си тръгваше с много благодарности и отнасяше котелката с кипяща вода, за да дойде пак на следващата сутрин. Съветската офицерка, вероятно голям началник, беше ярка жена. Баща ми често се спираше с нея на входа на дома и двамата разговаряха на френски. Оказа се, че тя скоро има рожден ден и баща ми ѝ занесе цветя. Но понеже нямаха ваза, той предложи временно сватбения подарък на майка ми – красиво инкрустирана ваза от матов кристал – с очакването после да си я получи обратно. След заминаването на разквартируваните офицери баща ми си потърси вазата, но от нея нямаше и следа, бяха я отнесли – това силно огорчи майка ми и породи много упреци и разочарования, които с времето се задълбочиха.

 

 

Глад и лишения

 

         За нас, жителите на столицата, настъпиха дни на глад и лишения. По магазините се намираха само зеленчуци, нямаше месо, брашно, сирене, масло, яйца. Хората още в зори се редяха на опашка пред месарниците, с надеждата „да пуснат нещо”, но най-много да докарат карантия или кокоши глави и крака. Всичко друго отиваше за фронта.

         За утеха баща ми с горчива усмивка разказваше как през 1941 година бил мобилизиран и как стигнали с влак до Скопие, където войските на Царство България се били установили „за вечни времена”. Там владеел неописуем глад. Градът бил разрушен от атакуващите немски части. Край вагоните с наши войници минавал някакъв по-изискан македонец с вратовръзка, показвал капан за мишки, в който пърхало птиче, и с висок глас викал:

         – Ялате да видите прочутото мадагаскарско врабче, кое яде само отбрани житни зрънца, а кога нема нища, яде всичко.

         Нашите войници се смеели, а по-милостивите му подхвърляли по къшей хляб.

         Такъв глад мореше София след 1944 година. Баба ми и дядо ми още по-рано се бяха преселили в столицата, за да помагат на дъщеря си. Наели бяха жилище близо до нас. Покрай стената на Военното училище баба береше киселец, лапад и коприва и сготвяше супичка от „зеленище”, както галено я наричаше. Супата ставаше много вкусна – баба умееше да готви по някакви стари пловдивски рецепти. Но това не беше достатъчно, за да растат децата здрави.

         Поради недохранване се разболях от жлези – лека форма на туберкулоза. Настаниха ме в бараките на ИСУЛ и там ме лекуваше проф. Братан Братанов, приятел на баща ми като социалдемократ. В неголямо помещение бяхме настанени десетина деца, страдащи от различни незаразни болести. До моето легло спеше едно момиче, Диана, с признаци на жълтеница. Тя от сутрин до вечер седеше на прозореца, гледаше дърветата с птиците и пееше. Един ден, по случай някакъв празник, професор Братанов ни раздаде шоколади, лично донесени от Швейцария. За първи път усетих неповторимия горчиво-сладък вкус. Всеки шоколад беше увит със станиол в различен цвят. Диана ми предложи замяна – нейния шоколад срещу моя станиол. С изумление приех. Тя започна да изглажда станиолите върху стъклото на прозореца и те ставаха гладки и блестящи. Диана предпочиташе красотата пред лакомствата.

         След като ме изписаха, при липсата на лекарства единственото спасение беше „силна храна”, но месо и яйца не се продаваха никъде. За да се запушат изпълнените с течност кухини в белите ми дробове, трябваше да приемам калций. В аптеките нямаше. Затова майка ми обикаляше къщите на съседите, които получаваха колети от село, и молеше за черупки от яйца. Стриваше ги в едно пиринчено хаванче, което издаваше приятен камбанен звън, и ми ги даваше да ги пия с чай от мащерка. А баща ми между часовете си в Музикалната академия ходеше на Женския пазар да намери нещо „питателно” за ядене. Веднъж, много доволен, се завърна с топка бито масло, но когато я разряза, оказа се, че това е добре омазана малка зелка. Беше и тъжно, и смешно. Селяните продаваха стари птици на много високи цени и един ден баща ми се появи с мършава кокошка, която за голяма изненада бе снесла яйце в торбата. Майка ми го обвари, а баща ми го наряза на тънки резени и го раздели между мен и брат ми, за да си обогатим всекидневната „циганска баница” – препечена на котлона филия черен хляб, полята с олио и поръсена със сол и червен пипер. Нарекохме кокошката Маришка, а баща ми ѝ скова на балкона кафез, в който тя всеки ден снасяше по яйце. А когато престана да снася, баща ми я закла зад къщата с една брадвичка. Кокошката се замята без глава и опръска всичко наоколо с кръв. Майка ми я вари цяла нощ, за да стане годна за ядене, но аз само плачех за Маришка и не можах да хапна от нея, макар че всичко беше заради моето здраве.

         Баща ми имаше студент, Михал, от Оряхово, който много го тачеше и дори го бе поканил на гости да опитат заедно оряховска гъмза с пържоли. Баща ми отиде и остана очарован от гостоприемството на тези обикновени, но много сърдечни хора. След време, по Коледа, получихме по пощата от Михал дървен куфар, пълен с пресни, току-що напълнени луканки. Баща ми ги сплеска с точилка и ги провеси в килера да съхнат. Един ден открихме, че луканките са наядени. Започнахме да дебнем за крадеца и накрая той се хвана. Беше малко пъргаво птиче с шарена главичка и жълти перца – влизало през прозорчето на клозета и си кълвяло от свинските наденици. Баща ми го хвана в ъгъла и ни даде да го разгледаме – било щиглец. Накрая го пусна, като му се закани „да не прави повече така”. Тези луканки ни изхраниха през зимата, като майка ми ги режеше на много тънки резени, „за да стигне”.

         Хлябът, който ядяхме, беше с цвят на пръст, приготвяха го от ръж, къклица, трици и какво ли не още – много лесно се ронеше. По едно време на пазара пуснаха в малки количества бял хляб, пухкав и дъхав. Когато майка ми донесеше самун от близката фурна, аз го „нападах” и тя все ми се караше:

         – Не нагъвай, нека да има за всички.

         Затова с едната ръка гризях филия черен хляб, а в другата държах къшей бял – като десерт.

 

 

Картини, музика, книги

 

         Трябваше „да пазя леглото”. Слушах как здравите деца викат под прозореца, смеят се, играят на „Кралю-порталю, отвори порти”. Не ми даваха дори да ставам, защото можело да ми се случи нещо с дробовете. За да се развличам, разглеждах пощенски картички с репродукции на велики художници, събирани от баща ми в албум за фотографии. Така развих интерес към живописта. Особено харесвах картината на Арнолд Бьоклин „Островът на мъртвите”, също автопортретите на Дюрер. А най-дълго, като омагьосан, разглеждах „Сикстинската мадона” на Рафаело. След години, когато я видях в Дрезденската галерия, не можех да повярвам, че съществува. По-късно узнах, че на гроба му в римския Пантеон пише:

 

         ILLE HIC EST RAPHAEL, TIMUIT QUO SOSPITE VINCI,

         RERUM MAGNA PARENS ET MORIENTE MORI.

 

         ТУК ЛЕЖИ РАФАЕЛО, ОТ КОГОТО ПРИРОДАТА СЕ БОЕШЕ,

         ЧЕ ЩЕ Я НАДМИНЕ, ДОКАТО БЕ ЖИВ, А КОГАТО УМРЯ,

         ТЯ СЕ УПЛАШИ, ЧЕ ЩЕ УМРЕ ЗАЕДНО С НЕГО.

 

         Когато прочетох това, сълзи рукнаха от очите ми – толкова ми се стори величествено!

         Харесвах „Мона Лиза” на Леонардо да Винчи. Много по-късно бях в Париж. Видях прочутата му творба в Лувъра. Още от входа през стъклената пирамида ме пресрещаха налепени снимки на Джокондата и указателни стрелки – нали всеки бе дошъл в музея, за да зърне нейната мистична усмивка. На първия етаж бе изложен портретът – неголям, покрит с бронирано стъкло, пред него дървен парапет и заграждения, а двама негри пазеха картината от злонамерени посетители. Пълно бе с японци, които непрекъснато щракаха с модерните си камери, за да отнесат в азиатската си татковина доказателството, че са били в Европа, във Франция, в Париж, в двореца Лувър край Сена и там са снимали прочутата жена с почти дръпнати очи. С мъка си пробих път до парапета и постепенно се натъкмих точно срещу образа. Това, което веднага ме порази, беше, че портретът имаше малко общо с десетките репродукции, които се продаваха навсякъде в различни размери и разцветки. Опитах се да разбера къде е разликата и какво се случва. Препречих с длан пред очите си образа на Мона Лиза и започнах постепенно да го откривам. Видях едно почти мъжко чело, подобно на челото на Леонардо, после лика на една не тъжна, но уморена от познание жена. И сякаш в един миг тази жена съзря нещо непознато, може би красиво детенце, и нежно му се усмихна, доброжелателно и запленено, с лека ирония, без надежда за взаимност. Отдръпнах дланта си и усмивката изчезна, сякаш аз бях очарователното дете, което си тръгва завинаги. И това се повтори многократно – портретът трептеше, усмивката ту се появяваше, ту изчезваше, картината бе жива, по-жива от хората, които я разглеждаха през своите фотоапарати.

         Към музиката ме привлякоха домашните концерти, които се провеждаха в бащиния кабинет – баща ми на цигулката, майка ми на пианото. Най-много обичах концерта на Вивалди в ла минор. После слушах как майка ми – пианистка с академично образование – свири с вдъхновение ноктюрните на Шопен и баладите на Григ. Така детството ми започна сред болести и изкуство.

         Накрая спасението дойде в книгите. Баща ми още като студент бе купувал много книги. Вкъщи имаше два сандъка, пълни с всякаква литература, които аз от любопитство тайно преравях и скоро бях запленен от чудото на словото. Някъде на шест години се научих да чета – първо текстовете под илюстрациите, а после и целите книги. Някой ми беше подарил книжка с черно-бели картинки и стихчета под тях. Заглавието беше „Гого знае много” – до ден днешен не зная кой е нейният автор. Разказваше за едно непослушно момче, оставено на необитаем остров, за да се вразуми. Гого обаче се справя чудесно сам и по подобие на Робинзон Крузо си изгражда обиталище, включително с радиостанция, като антените опъва межди рогата на два жирафа. Толкова ме впечатляваше този Гого, че тайно си мислех дали няма начин да избягам на такъв остров. После изгълтах дебелите романи „Стас и Нели” на Хенрик Сенкевич и „Без дом” на Хектор Мало, а също „Дневникът на един ученик” на Едмондо де Амичис. Бях ги научил почти наизуст и знаех всяка илюстрация на коя страница се намира и към какво се отнася. Сцените от тези книги бяха толкова живи в съзнанието ми, че и след години ги смятах за част от моя живот. След време дойдоха и приключенските романи на Емилио Салгари, Рафаел Сабатини и Карл Май с Винету и Поразяващата ръка. С най-голям трепет обаче четях историите на Том Сойер и неговия приятел Хъкълбери Фин, разказани с необикновена топлота и хумор от Марк Твен. Двете американски момчета станаха за мене образец на весел и пълнокръвен живот, какъвто исках да имам и аз. Наред с това обичах спомените на Максим Горки – с пълно вживяване препрочитах „Моите университети”. Осъзнах, че на света има по-бедни, но по-щастливи деца от мене.

 

 

Безрадостният дом

 

         Черната магия, каквато я познавах, ме сполетя за първи път, след като се завърнахме в София. Поради следвоенната жилищна криза трябваше да спя в едно легло с майка си. Една нощ се събудих и усетих дланта си върху нещо окосмено и топло, докато бедрата на майка ми бяха студени. Оттогава започнах да ревнувам майка си и с плач и хленч я спирах да преминава в леглото на баща ми, понеже не знаех какво правят там, а само слушах нейните въздишки и приглушени стонове – мислех си, че баща ми я измъчва. Въртях се в празното легло и плачех. Това ги смущаваше и двамата започнаха да се усамотяват в кабинета на баща ми, а пък аз исках да оставят вратата на спалнята полуотворена, като твърдях, че ме е страх. През пролуката наблюдавах в отсрещното огледало как се прегръщат и пак надавах викове за вода или исках да запалят нощната лампа. Не разбирах какво става, но ми беше непоносимо.

         Струва ми се, че тогава майка ми ме намрази. Никога през живота ми не ме целуна. Първата целувка, като ухапване от ангел, получих след години от една съученичка...

         Не знаех много неща, но сякаш за всичко се досещах – за нещастието на баща ми, за драмата на майка ми, за душите на хората, които живееха нормално – в немотия, но радостни. А не беше така в нашето семейство.

         Баща ми, Константин Константинов, беше човек с разбито здраве. Вечерта на 10 януари 1944 година, когато станала една от най-тежките бомбардировки над София, той лежал в кардиологията на Александровската болница със сърдечен инфаркт. Цялото крило на сградата било разрушено, оцелял единствено ъгълът на втория етаж, където било леглото му. Наоколо всичко се сривало, избухвали бомби, а той гледал в полумрака иконата на Богородица на стената и се молел, макар да беше атеист. Когато взривовете поутихнали, започнал да вика за помощ. Отговорил му някакъв глас, че наблизо има неизбухнала бомба и ако до сутринта не се взриви, ще го свалят. Като се поразвиделило, баща ми по халат и чехли започнал сам да се смъква по развалините и успял да стигне до болничната алея. Там спрял един офицер и му казал, че има сърдечен инфаркт, та да го настанят някъде. Офицерът извадил пистолет и го заплашил:

         – При толкова много мъртви не ме занимавайте със себе си, иначе ще ви разстрелям!

         Някакъв прислужник видял треперещия ми баща и го отвел в моргата – там поне щял да има покрив над главата. На сутринта дошла гальотата на боклукчията, който редовно събирал отпадъците в болницата. Баща ми се примолил и онзи го настанил върху боклука. Така стигнали до Орлов мост, откъдето скоро щял да тръгва автобус за Ботевград. А там вече сме били евакуирани ние – майка ми, аз и брат ми. Баща ми се качил в автобуса, хората го видели, че е по болничен халат, купили му билет и го загърнали с одеяло, дали му и да пие нещо сгряващо. Той се разридал от вълнение и благодарност. Така пристигнал при нас и постъпил в Ботевградската болница.

         Баща ми е от Елхово. Израсъл в семейството на учител, който гледал овце – с една даскалска заплата какво можеш да направиш. Баща ми отрано се увличал от музика, направил си сам цигулка от парче дъска с телове за струни. Бил беден, но амбициозен, записал се в Музикалната академия. Като студент поради безпаричие понякога си варял супа от вестници. Опитвал да изкара някой лев като хамалин на гарата, но веднъж трябвало да пренесе куфарите на свой заможен състудент – хвърлил ги на перона и побягнал. Все пак успял да завърши академията и дори да специализира в Дрезден. После станал диригент в Пловдив, а накрая – учител по музика в София. Взел часове в Музикалната академия, там спечелил конкурс за доцент, а после стигнал до професор и се хабилитирал със значим теоретичен труд.

         Кабинетът на баща ми не беше голям, но в него имаше всичко необходимо за научната му и преподавателска работа. В средата се простираше широка разтегателна маса, на която баща ми пишеше трудовете си. Там се кипреше жълта фруктиера, пълна със занимателни неща – шарени моливи, дребни антикварни предмети, стари писалки „Кавеко” и „Монблан”, шишенца с разноцветно мастило, една бензинова запалка с размерите и формата на картечен патрон. Много обичах да се ровя сред тези потайни и магически неща. Зад гърба на баща ми имаше етажерка с най-важните му справочници, речници и помагала. Често ги разглеждах, зачитах се в дебелата „Енциклопедия на Братя Данчови” от 1936 година, където откривах нови и нови чудеса. До масата бе сложена кушетка, на която баща ми при случай си почиваше, а над нея бе окачен негов маслен портрет, рисуван през 1935 година от колегата му в Бургаската гимназия Петко Задгорски – след време именит художник. Но най-значимото нещо в кабинета беше пианото „Блютнер”, купено през военните години. На него баща ми преподаваше уроците си по солфеж. В стаята винаги беше силно задимено – баща ми пушеше цигара след цигара и в опита си да ги намали, ги разрязваше на две и ги пъхаше в цигаре – тогава още нямаше цигари с филтър.

         А пък майка ми беше „родена принцеса”. Израсла като галеница на семейството, тя винаги е била ласкана, обожавана, обгрижвана, всичко ѝ се е поднасяло наготово. Била е ярка красавица. След пловдивското „Дойче шуле” завършила Музикалната академия, владееше отлично немски и френски. Срещнали се с баща ми на Панагюрските колонии, където през лятото се събирали ергени и моми. Тогава баща ми бил на 36, а тя на 27 години – вече и двамата попрецъфтели.

         Майка ми не беше бояк човек – възпитана бе да получава, а не да дава. Бяха различни с баща ми и навярно затова са се харесали. Баща ми бе активен, динамичен, а майка ми, „мома от сой”, обичаше да си почива и да мечтае. Женят се през 1939 година – в началото на Втората световна война, – на другата година се раждам аз, а после и брат ми. И изведнъж животът се стоварва на главата на майка ми – война, грижи, деца, сиромашия.

 

 

Обичаният нежелан

 

         Моят брат, Огнян, наричан от всички Ого, е заченат, докато баща ми е бил мобилизиран и си е идвал за кратко в отпуск. Майка ми не желаела тази бременност. Правила е, по думите ѝ, всичко възможно, за да се отърве от плода. Варила зловонни отвари от билки, пиела хинин в големи дози, топила се в гореща вода, дори карала да ѝ скачат на корема, но детето било жилаво, искало да живее. Родило се през юни 1942 година. Тогава баща ми все още бил във войската, отвоювали западните покрайнини на България. Майка ми била останала сама с мене, дете на година и половина. Живеела с много притеснения, подкрепяна само от крехката помощ на баба.

         Ого израсна физически здраво, мускулесто, леко мургаво момче. Майка ми, за да го накара да я „слуша”, му разказваше, че е нежелано дете и че трябва да ѝ бъде вечно благодарен, загдето му е „дарила живот”. Ого живееше с това душевно терзание, видимо страдаше, никога не се смееше, беше отпуснат, рано пропуши и често не ходеше на училище. Обичаше да лежи до късно, а майка ми му носеше закуската в леглото. Ого постоянно четеше една и съща книга – „Приключенията на добрия войник Швейк” от Ярослав Хашек, – това беше неговата „библия”. На мен често ми се натякваше, че като „по-голям” трябва да се грижа за него и да го браня в живота, макар че бяхме на близка възраст и той никога не ме нарече „батко”. Ого рядко излизаше на улицата, не играеше с другите, предпочиташе да гази из локвите и дори да сяда в тях. Децата го дразнеха и му се подиграваха:

         – Ога-бога, покажи си рога!

         Той се разплакваше и бягаше вкъщи. Там майка ми го утешаваше:

         – Хората са лоши. Стой си при мама. При мама е най-хубаво.

 

         Ого така и не завърши училище. След смъртта на баща ми всеки получи някаква малка наследствена пенсия. Останаха и спестяванията за жилище, които почти се бяха стопили при паричната обмяна. След дълги разправии, понеже по съвет на своя приятелка майка ми искаше да задържи всичко за себе си, „за да я уважаваме”, парите все пак бяха разпределени и всеки получи съответен дял. Аз внесох своята част в спестовната каса и така винаги имах нужните ми средства, главно за книги. Ого обаче бързо си намери приятели, които подушиха парите му и за кратко време ги изхарчиха по заведения, за ходене на море, за „събирания” с момичета и много алкохол. Брат ми скоро остана без средства, а беше свикнал и да попийва.

         Един ден от библиотеката ми изчезна романът на Томас Ман „Буденброкови”. Не разбирах къде може да бъде. Тръгнах из антикварни, за да си го възстановя и в книжарницата на „Граф Игнатиев” открих книгата, и то с моя подпис. Поисках да узная кой им е продал този екземпляр, отначало отказваха, но накрая поровиха из фактурите и се установи, че продавачът е брат ми. Когато вкъщи запитах защо е направил това, майка ми го защити:

         – Имаш толкова много книги. За една книга ли ще правиш въпрос!

         Смаях се, защото за мене книгите бяха нещо едва ли не свещено, а не просто бройки от някакво количество.

         Имах класьор със старателно подбрани пощенски марки. Един ден ги видях пръснати от брат ми по пода, смачкани и объркани. Майка ми пак го защити, че и той имал право да разгледа марките. Притежавах и колекция от минерали, купувани в магазина за учебни помагала. Бяха подредени в една дървена кутия, поръчана от баща ми при кварталния дърводелец. Веднъж заварих Ого да изчуква от минералите лъскавите метални кубчета – от пирита и галенита. Не знаех какво да мисля. Това беше – аз събирах, брат ми разпиляваше.

         Наред с това обаче още от ранно детство Ого прояви изумителен художнически дар. Без да е учил рисуване, с една скица улавяше характера на предмета, с няколко щрихи очертаваше портрета на човек и той изглеждаше съвършен, като излязъл от ръката на голям художник. На една от стените в кухнята на баба, които тя всяка пролет варосваше, Ого беше надраскал с молив скица на дядо. Беше толкова жива, че баба не я боядисваше, а я заобикаляше с баданарката и тази рисунка стоя дълги години. Освен това Ого нахвърляше на случайни листове стихотворения, невероятни като зрялост на таланта и дълбочина. Откъде идваше това?

         Ого не осъществи дарбите си, макар че се опитвах да го подкрепям. Намерих адреса на немското списание „Практише график”, където биха публикували неговите чудесни екслибриси. Но той приемаше помощта ми като натрапничество и стремеж към превъзходство. Всички останали, наред с майка ми, пренебрегваха способностите му, очакваха от него да бъде „като другите”. Хората го приемаха и обичаха, защото беше беззащитен и не ги застрашаваше с нищо. Аз бях физически по-слаб, но имах по-силен характер, приличах повече на баща ни, а Ого – на майка ни. В последна сметка неговото обяснение за несретничеството му беше: „Брат ми ме унищожи като личност.”

         След един провален бездетен брак Ого завърши живота си като чистач на вход. Почина в самота от рак на белите дробове. Нямаше вече приятели.

 

 

Потекло

 

         Моят дядо по майчина линия, Стефан Гевгалов, произлиза от Беломорска Тракия – син е на дюлгерин от Гевгели. Като посъбрал малко пари, строителят дошъл в България и се установил в село Шипка. Дядо ми се родил в Казанлък, завършил там Педагогическото училище и станал начален учител.

         Както във всяко по-голямо българско селище в Казанлък имало развито читалище – наричало се „Искра”. В него представяли и пиеси, а баба ми, също учителка, участвала като актриса. Опитвали дори да поставят опери. Баба имала музикален талант – свирела на китара и пеела много хубаво. В „Дама Пика” на Чайковски играела Старата графиня. Имало един епизод към края на казанлъшката постановка, в който Герман застрелва графинята. Баба толкова неподправено паднала, че си счупила крака, но стискала зъби, докато Герман изпее арията „Она мертва!”. Дядо бил изкушен в музиката – свирел добре на цигулка, – видял как баба се превива от болка и след спускането на завесата се втурнал на сцената, вдигнал я на ръце, взел файтон и я откарал на лекар.

         Така станала „заварката” помежду им и макар че баба била с четири години по-възрастна, двамата се влюбили и през 1910 година се оженили.

         Вместо да се наслаждава на младия си съпруг – а дядо бил висок, кокалест, малко мургав и скулест мъж, много представителен, – баба го пратила в Германия да се изучи. Тогава да получиш диплома в чужбина било важно. Дядо заминал, шест години следвал в Германия и Швейцария и завършил философия и педагогика. В Цюрих се сближил с бъдещия екзарх Стефан, с когото обсъждали просветата и образованието. А след като се завърнал в България, през Европейската война го призовали като преводач от немски в Гюмюрджина.

         После семейството се преселило в Пловдив. Там дядо станал учител по български и немски език в Търговската гимназия, а също заместник директор на „Дойче шуле”. Живеели срещу Винарската изба на улица „Генерал Данаил Николаев”. Баба разказваше как вечер пращали момичето (слугинчето) с кана да наточи вино „отсреща”. През 1919 година дядо, като широк социалист, бил избран за кмет на Пловдив, но за кратко, за сто дни – „като Наполеон”, смееше се баба. По-късно, през 1932 година, като български представител дядо взел участие в тържествата във Ваймар по случай 100-годишнината от смъртта на Гьоте. Там се запознал с д-р Ортега-и-Гасет от Мадридския университет.

 

         Като натурфилософ дядо имаше странни навици – чупеше с върха на бастуна си костилките от черешите по тротоара, за да има какво да ядат врабчетата. Ценеше повече птиците, отколкото хората, говореше с увлечение за тях. Покрай него познавам двадесетина вида пернати. Някога през лятото семейството излизало в планината над Казанлък, намирали си място и си правели колиба. Живеели там с месеци, имали магаре, взето под наем, с което слизали да купуват продукти. Спомням си една снимка – вуйчо с цигулката, баба с китарата, вечер се пеят романси, огън, природа. Вероятно от дядо съм наследил обичта към природата и артистизма. Той беше почитател на швейцарския философ Йохан Песталоци, публикувал е брошури и книжки по педагогика.

         – Не може децата да се възпитават унифицирано – казваше дядо. – Педагогът трябва да открие същността на едно дете, да му помогне да развие себе си, а не да го вкарва в калъп.

         Но образователните му идеи не са били популярни по негово време.

         Дядо имаше приятели сред дъновистите, беседвал бе лично с Петър Дънов по въпроси на училищното възпитание. Понякога ме вземаше със себе си на разходка в Борисовата градина, която новата власт бе преименувала на Парк на свободата. През гората стигахме до колонията на дъновистите „Изгрева”. (По-късно мястото бе иззето за комплексите на Съветското посолство). Дядо крачеше бавно и току се спираше да послуша шума на листата, да чуе тревожния крясък на сойка или да ми покаже как слънцето прозира през короните на дърветата, разлюлени от вятъра. Обичаше да ми разказва за велики хора, също и за живота на хайдутите в горите – как дъвчели млада букова шума и копаели малки дупки в земята, в които си правели чорбица от подсладена вода.

         Като немски възпитаник, дядо имаше високи идеали и изисквания към света и към себе си. Аз не му харесвах, защото бях уличник. Дядо държеше в гардероба си кутия от обувки, пълна с изрязани пощенски марки от писмата, които е получавал, главно от Германия – с изображения на замъци и прочути реки като Рейн със скалата на Лорелай. Притежаваше и марки с образи на немски величия и държавници като Хинденбург и Хитлер. Молех дядо да ми подари тези марки, но той ми даваше само по няколко, за да не ме приучва към готованство – или пък за да го моля по-често.

         Моят дядо беше недоволен от всичко и всички, комунизмът не му понасяше. След девети септември 1944 година го бяха предупредили да не развива никаква политическа дейност. Забранено му бе да говори открито и да се сдружава. Бяха приятели с журналиста Ячо Кабаивански (баща на оперната певица Райна Кабаиванска). И двамата живееха на „Ивац Войвода”, но когато се срещнеха, разговаряха по средата на улицата от страх, че вкъщи може да ги подслушват и да ги обвинят в заговорничество.

 

         Въпреки несгодите баба беше много ведър, отзивчив човек, слънчева натура, имаше хубава усмивка и много ни обичаше. Аз също я обичах и често ходех при нея, за да си поприказваме и усетя нейната доброта.

         Веднъж изрекох пред баба и дядо някаква мръсна дума, чута от улицата, и попитах какво означава. Дядо извади от шкафа нещо, повика ме при себе си и нареди да си отворя устата. Натри езика ми с лютата чушка, която държеше скрито зад гърба си, и викна:

         – Това е, за да не говориш повече вулгаризми!

         Толкова силно ме заболя, сълзи рукнаха от очите ми и не можех нищо да кажа, а само ломотех, защото езикът ми започна да се надува и вече едва дишах, а бях хремав. Баба, която иначе бе много спокоен и сдържан човек, скочи срещу него и кресна:

         – А бре, Стефане, ти ум имаш ли, ще направиш детето да се задуши!

         Даде ми да пийна на малки глътки студена вода. Дядо се сви като попарен. Баба, макар и мълчалива, имаше много силно влияние и власт над него – колкото и той да беше господарят в къщата, всъщност баба управляваше семейните дела.

         Един ден, вече бях по-голям, майка ми ме прати до бакалията на Трифон на „Иван Асен II” – още имаше частни магазини – да купя яйца за обяд. Оказа се, че яйцата са свършили. На витрината имаше хубави вафли и страшно ми се доядоха. За да прикрия желанието си, поисках за парите, които носех, да взема вафли. Бай Трифон извъртя една голяма фуния от амбалажна хартия, напълни я с вафли и аз си тръгнах много горд с хитрината си, като набързо изядох една вафла с надеждата, че у дома няма да ги броят и така ще ми се размине. Вкъщи на въпроса къде са яйцата, отговорих:

         – Понеже нямаше яйца, ето, купих вафли да се почерпим всички.

         Майка ми много ми се накара, а баща ми се ядоса и нареди веднага да върна вафлите и да си получа обратно парите. Излязох разплакан, понеже на знаех какво да направя – вафлите бяха с една по-малко, а ме беше срам да обяснявам на бай Трифон, че вафлите не стават за обяд. Естествено, отидох да се оплача на баба, тя само се усмихна на моята изобретателност, излезе заедно с мене и отидохме у Трифон. Баба през смях му обясни каква е белята, доплати една вафла, а очилатият Трифон, който навярно имаше деца, също се разсмя и ми върна парите с пожеланието друг път да питам родителите си, когато смятам да пазарувам самоволно. Така отървях кожата, а майка ми направи за обяд картофена супа.

         Винаги, когато се върнех вкъщи с разранени колена, плачещ от болка, майка ми започваше да ме хока, да ме упреква, сякаш се наслаждаваше на мъката ми:

         – Колко пъти ти казах да не играеш с лоши деца! Виждаш ли, като не ме слушаш. Хак да ти е!

         А баба ме галеше по главичката и нежно шепнеше:

         – Не плачи, моето момче! Ще ти мине като на кученце. Че то юнак без рана не ходи. – И болката ми утихваше.

         Преди да почине от рак, баба пожела да види нас, децата. Изглеждаше страшно – съсухрена, с рани по гърба от залежаването, но се мъчеше да се усмихва и държеше ръцете ни със своите вече кокалести длани. Така си и отиде!

         След като баба вече я нямаше, дядо заживя сам, а това, изглежда, го смазваше. Наскоро беше получил мозъчен удар, влачеше единия си крак и носеше очила с едно матово стъкло, защото зрението му беше нарушено. Почина на 73-годишна възраст, дълбоко огорчен и разочарован от живота.

 

 

Чудните роднини

 

         Понякога ни идваше на гости една леля, сестра на баба. Беше на години, но настояваше да я наричаме „леля”. Правеше впечатление на лична, изискана жена с маниери. Учила бе в Париж пеене и рисуваше пейзажи. Говореше чужди езици и се обличаше с вкус, а дрехите и красивите ѝ накити бяха все от „странство”. Носеше много кехлибар и злато. Живееше в Пловдив, даваше уроци по френски, не се бе омъжила. Приказваше се, че имала годеник офицер, който загинал в Световната война и тя толкова страдала по него, че останала сама. Не беше красива, но излъчваше властност и достолепие. В Пловдив общуваше с именити художници, имаше подарена картина от Цанко Лавренов.

         Когато пристигаше у дома, леля Невена се показваше смаяна от моята невъзпитаност и уличния ми говор. Със старомомински плам се заемаше да ме превъзпита, да направи от мене „човек”. Непрекъснато ми отправяше упреци и назидания. Изразите ѝ бяха: „Как може!”, „На какво прилича това!”, „Срамота!”, „Това ли ти е възпитанието!”. Обичаше да ме въвежда в добрите светски обноски. С високо вдигнат пръст проповядваше: „Лактите никога на масата”, „Не се навежда устата към лъжицата, а лъжицата се поднася към устата!” При това понякога се объркваше: „Не се яде, докато се храниш!”

         Аз смъртно я ненавиждах главно заради нейните поучения, които ми се струваха безумни. Например тя ми обясняваше, че културният човек си пуска водата в тоалетната, преди още да е станал от клозетната чиния, за да не вижда фекалиите си и с това да наскърбява своите чувства. Обичаше, докато седи в тоалетната, да си припява арии от любими опери, така вероятно се усещаше по-изискано. Чудех се какво отмъщение да измисля. Накрая налях едно канче с вода и го закрепих в клозетното казанче така, че когато се дръпне синджирът, водата да се излее върху седящия отдолу човек.

         В ранната утрин леля Невена влезе в тоалетната, като си тананикаше нещо.

         Седнах на прага пред вратата и зачаках. В един миг се чу шум от пуснатата вода и вик:

         – Мъж! Мъж!

         Лелята изскочи полугола, с ужасено лице, убедена, че някакъв мъж я е наплискал през клозетното прозорче. А пък аз се смеех:

         – Лельо, къде си тръгнала по гол гъз! Това ли ти е възпитанието!

         Мразехме се взаимно. Дойде и по-страшното ми отмъщение, за което после се срамувах. Веднъж тя се готвеше да иде на гости у своя приятелка от младите години. Беше проснала в спалнята най-хубавата си копринена рокля от Париж и в кухнята си правеше косата с маша, нагорещена на печката. При това си пееше на италиански ария от „Риголето” – имаше мек, но малко сладникав глас. Издебнах я, докато си навиваше буклите, взех от аптечката шишето с йод и го излях върху роклята. Избягах в кухнята и я погледнах невинно, сякаш не знаех нищо. Лелята се върна в спалнята и първоначално не забеляза злината. Изведнъж „La donna e mobile” секна, лелята нададе животински рев и при вида на съсипаната си рокля горчиво се разрида.

         След тази случка тя повече не стъпи у дома и аз се лиших от нейните нравоучения. Вече нямаше кой да ме превъзпитава. Останах си уличник.

 

         Имахме и други гости. Най-забавният сред тях беше вуйчо Чудомир – кларнетист във военен оркестър и братовчед на майка ми. Той бе плещест, червендалест мъжага, от чието лице не слизаше добродушна широка усмивка, която разкриваше едрите му конски зъби. Беше стар ерген, но луд по деца. Веднъж ми донесе за подарък дървен камион, на който аз веднага седнах и го счупих. Баща ми се смръщи, а вуйчо Чудомир само умилително се засмя.

         Жените се прехласваха по него, всички го смятаха за женкар, защото умееше да ухажва и да изрича ласкави думи на дамите. Но, струва ми се, той не бе докосвал жена, а гледаше на жените като на сестрички. Това правеше дамите доверчиви, разтоварени от еротично напрежение. В присъствието на вуйчо Чудомир възникваше дружелюбна и ведра атмосфера, наситена с неговия гърлен смях. А как само се смееше той! Веднъж сподели, че в поделението му се случила много смешна история и ей сега ще я разкаже. Още преди да заговори, избухна в такъв буен смях, че всички заедно с него се разкикотиха до сълзи. А историята не беше смешна, а по-скоро печална. Полковият готвач, като застройвал казана с яденето, вместо в тенекията с олио, бръкнал с черпака в тенекията с газ, оставена наблизо, и излял газта в манджата. Настъпила олелия, това било „извънредно произшествие” – цял полк бил лишен от обяд и трябвало да се раздава суха храна. Полковият готвач бил наказан, а също старшината, който като долял газените лампи не прибрал тенекията с газ, а я оставил до тенекията с олио.

         През цялото време на разказа вуйчо Чудомир се заливаше от смях, който заразяваше и другите – по страните им течаха сълзи, но не от мъка за злополучния готвач. Само баща ми остана сериозен и по лицето му се четеше недоумение – къде е тук смешното?

 

 

Гостувания

 

         Баща ми имаше приятел от Музикалната академия, бъдещия професор Влади Симеонов, голям цигулар и диригент. Той създаде прочутия детски симфоничен оркестър „Пионер”.

         Един летен ден Влади Симеонов поканил баща ми да му гостува семейно на дъновистката колония.

         Тръгнахме всички и вече доста уморени, стигнахме през Борисовата градина до „Изгрева”. Още отдалеч видяхме приятеля на баща ми, гол до кръста, по къси панталони, заобиколен от деца и зает да прави огромно хвърчило. Той ни видя, но само ни махна и продължи да връзва панделки към рамката. Посрещна ни съпругата му, настани ни на една външна маса и настъпи неловко мълчание. Искаше ми се да отидем при другите деца и да видим хвърчилото, но баща ми настоя да чакаме. Тогава стопанката ни заведе с брат ми в дома на техни приятели – също дъновисти. Къщата беше едноетажна, обърната на изток, за да посреща слънцето. От външната врата се влизаше направо в стаята. Отвори ни невисока усмихната жена и ни покани да влезем. Ходеше боса и стъпваше направо по дървения под. Всички стени на стаята бяха покрити с картини – мъжът ѝ беше художник. Най-много имаше пейзажи и красиви натюрморти. След като ни почерпи със сладко от вишната в градината, жената ни отведе до една люлка, вързана за дебел клон, и започна поред да ни люлее. Беше все така боса и стъпваше с широки крачки по хладната земя.

         Накрая се върнахме при родителите и насреща се зададе Влади Симеонов – възбуден и радостен. Сърдечно се ръкува с всички, също и с нас, децата, и ни предложи да пуснем заедно хвърчилото, тъкмо бил излязъл ветрец. Отидохме на поляната. Влади Симеонов си наплюнчи пръста и го вдигна над главата си, за да улови посоката на повея. После нареди на две по-големички момчета да хванат внимателно хвърчилото, да го извъртят подходящо и да го вдигнат срещу вятъра. Хвърчилото затрептя, лентите му се разиграха, а Влади Симеонов държеше навитото на пръчка кълбо навосъчен канап и с кимване даде знак на момчетата да се отдръпнат. Пъстрото хвърчило отначало се замята наляво-надясно, сякаш щеше да се разбие в земята, но после се укроти и пое нагоре. Влади Симеонов бавно отпускаше канапа и скоро огромното хвърчило стана малко и само опашките му блестяха.

         След това всички доволни насядаха около масата. Стопанката наля на децата по чаша медовина – недалеч се виждаха сандъците на кошери, – а баща ми подхвана с приятеля си някакъв кой знае кога прекъснат разговор за музика, музиканти и оркестри. Ние, децата, щастливи подтичвахме наоколо.

         Жените бъбреха весело и си споделяха какви нови дрехи са получили от чужбина, какви пудри и червила употребяват и повтаряха всичко по няколко пъти, сякаш за да се уверят, че каквото казват, е точно така. По лицата им грееше радост, бяха възбудени като малки момичета.

         Заваля лек дъждец и скоро си тръгнахме.

 

         Веднъж бяхме поканени на рожден ден в Павлово, във вилата на бивш царски офицер. Беше топла есен, седяхме на маса в обширната градина и вървеше спокоен разговор за политическите събития. Нас, децата, освен с разни лакомства и вкусни курабийки, ни черпиха с лъжичка бяло сладко в чаша вода. По едно време ми се приходи по малка нужда и изтичах до едно дърво. Стопанката дойде и любезно ми обясни, че в къщата има тоалетна. Поведе ме към вилата в дъното на градината. Смутено гледах тежките каменни стени, по които чак до стрехите пълзеше бръшлян, и се качихме на първия етаж. Старото стълбище проскърцваше, осветлението беше приглушено. След като се облекчих, вместо да си тръгна, реших да надникна в близката стая. Открехнах вратата и влязох. Видях красиви мебели, от тях леко лъхаше на старо дърво. Отворих един скрин и първото нещо, което видях, беше кутия с бижута и накити. Сред тях имаше голям военен орден, може би получен за храброст. Занесох го до прозореца, за да го разгледам и в този миг чух стъпки. Без много да му мисля, пъхнах ордена в джоба на панталонките си и се зазяпах през прозореца. Влезе стопанката, каза, че другите деца ме чакат да си играем и аз хукнах. Вън се чудех какво да правя с откраднатия предмет, още повече че след малко стопанката отиде на масата и дочух думата „орден”. По изражението на баща ми разбрах, че ме чака нещо страшно. Повикаха ме и направо ме запитаха дали не съм взимал нещо от един скрин. Отрекох. Баща ми понечи да ме пребърка, но стопанката с блага усмивка повика всички малчугани и обяви:

         – Деца, тук някъде е загубен един орден. Потърсете го и който го намери, ще го обявим за герой на деня.

         Всички се пръснаха из градината и започнаха да ровят около дърветата и храстите. Аз се поотдалечих и сред нападалите жълти листа под едно голямо дърво „намерих” ордена. Занесох го на масата и невинно запитах:

         – Този ли е?

         – Да, точно този, ти си героят!

         Стопанката прибра ордена и ме погали по главичката. Гостите се радваха и ме хвалеха. Само баща ми седеше мрачен, целият почервенял и безмълвен.

         Тогава проумях каква е силата на добротата, с която се сблъсквах за първи път в моя малък живот.

 

 

Ранна „политическа дейност”

 

         През есента на 1946 година се проведоха избори. Баща ми беше за социална справедливост – не можеше да гледа с безразличие как бедни, някои от тях образовани хора, се ровят по боклуците, за да намерят нещо за ядене. Не мразеше богатите, но ги смяташе за безчовечни и лишени от сърце. В кварталната избирателна секция той бе представител на Социалдемократическата партия и вкъщи аз се забавлявах да разстилам купчето с виненочервени партийни бюлетини.

         С едно от първите ми приятелчета от улицата, Митко Коклин, решихме да поиграем на избори. Той бе намерил отнякъде две „гласувателни”, попълнихме ги надлежно – макар и шестгодишен, аз вече можех да чета и едвам да пиша, а Митко беше с две години по-голям. Положихме си „министерските” подписи. Гласувателните трябваше да се предадат запечатани. Поради липса на лепило използвах за тази цел сопол – бях непрекъснато хремав.

         Но играта стана за мен действителност. В решителния ден отидох в избирателния пункт в „Базата” – ресторант на ъгъла на „Светослав Тертер” и „Мизия”, – където беше секцията на баща ми. Там се бяха събрали много хора, млади и стари, всички превъзбудени от важното политическо събитие. Отвън звучаха агитационни подвиквания:

         – Всеки глас за ОФ-власт!

         И по-слаби:

         – Нито глас за ОФ-власт!

         В един момент извадих фалшивото гласувателно и го предадох на комисията. Сред общ бурен смях го разлепиха (сополът държеше) и след кратко умуване ме поканиха в „тъмната стаичка” да гласувам. Там доста се забавих, удивен, че има толкова много разноцветни бюлетини. Някакъв мъж дори надникна, за да види каква бюлетина ще пъхна в плика. Но аз излязох с виненочервената бюлетина в ръка и видях колко пребледнял беше баща ми от притеснение, че може да избера друга партия. Пуснах бюлетината в кутията сред всеобщи ръкопляскания. Тогава това все още беше възможно.

 

 

Богаташки Великден

 

         През следващата пролет майка ми срещнала на пазара своя съученичка от пловдивското „Дойче шуле”. Двете много се зарадвали, заразпитвали се коя къде е, за кого е омъжена и тъй нататък. Когато Ванчето узнала, че майка ми е съпруга на преподавател в Музикалната академия и има две деца, плеснала с ръце и я поканила семейно на Великден, „за да си хапнат децата агнешко” – тя била женена за едър индустриалец от София.

         Баща ми силно се противеше на това гостуване, но накрая майка ми го убеди:

         – Заради децата.

         Купихме цветя и точно в 12 часа бяхме пред входа на богаташката къща – вратата беше с резби, а отстрани висеше фенер от ковано желязо. Баща ми дръпна камбанката и след малко отвътре се чу женски глас:

         – Кой звъни?

         Майка ми припряно отвърна:

         – Аз съм приятелка на Ванчето, поканени сме за Великден.

         – Сега ще повикам господарката.

         След кратко шушукане се отвори едно замрежено прозорче във вратата, зад което проблесна тежко гримирано око и се чу сънлив глас:

         – Ние нищо не знаеме за това, но щом сте дошли, нема да ви върнеме, заповедайте. (Говореше на софийско наречие.)

         Вратата се отвори и баща ми пъхна букета в осеяните със златни пръстени ръце на господарката. Тя го предаде на слугинята:

         – Миче, сложи го некъде.

         Влязохме в огромен хол с разтегната маса, застлана с ленена покривка и наредени прибори за хранене. Седнахме на едни странични столове и зачакахме. Чухме как господарката приглушено се кара на Ванчето. Слугинята не намери ваза за букета ни, а небрежно го хвърли върху перваза на прозореца.

         По едно време отсреща се отвори врата и млад мъж по наполеонки притича през хола, явно устремен към тоалетната. Седяхме на тръни и се чувствахме ужасно неловко. Постепенно заприиждаха гости и се занастаняваха на масата. Поглеждаха към нас с удивление и се питаха с очи какви са пък тези непознати.

         На нас с брат ми също ни се доходи до тоалетната и слугинята ни отведе през дълъг коридор до огромна баня, където имаше фикуси и други растения. От съседната кухня долиташе непреодолимо ухание на печено агнешко. Открехнахме вратата – във вече отворената фурна на грамадната зидана печка димеше тавата с агнето. А на шкафа се кипреше голяма купа с прясно боядисани великденски яйца. Взех две от тях и дадох на брат ми, за да се чукнем. Брат ми ме победи и аз взех второ яйце. Така скоро изпочупихме всички яйца, аз ги подредих със здравия край нагоре и се измъкнахме, ни лук яли, ни лук мирисали.

         Гостите на масата си приказваха оживено и попоглеждаха към нас. По едно време стопанинът се приближи и запита баща ми:

         – Ами вие, господине, какъв занаят упражнявате?

         Ванчето, вече поокопитена, се намеси:

         – Тате, той е музикант...

         – Е, музикант къща не храни, но всеки с насоката си... Ами нещо такова, фирмичка да имате, можеме да уредим нещо съвместно. Впрочем на какъв инструмент музицирате?

         – Тате, той е цигулар.

         – Браво! Миче – обърна се той към слугинята, – бегай на тавана, там има една стара цигулка, донеси я, господинът да ни посвири.

         И като прегърна баща ми през рамо, с разнежен глас продължи:

         – Тая знаете ли я: „Гърди си с рози накичи...” Ех, пуста младост.

         – Тате, той преподава в Музикалната академия.

         – Нищо, де... Случва се.

         Баща ми гледаше като вдървен, а лицето му сменяше цветовете.

         – Но хайде, първо да се чукнем за здраве. Миче, донеси яйцата.

         Мичето излезе, върна се с купата и поднесе на гостите да си вземат по яйце.

         – Може ли друго, че това е счупено – каза някой.

         – А, и моето е счупено.

         – Че и моето...

         Настъпи смущение. В един момент всички погледи се обърнаха към нас. Баща ми не издържа и високо попита:

         – Венко, вие ли свършихте тази магария?

         – Не-е-е-е...

         – Огнянчо, кажи, ти чупи ли яйца!

         Вече попораслото ми братче се разрева:

         – Венко ме накара...

         Стопанинът се надигна и скочи срещу баща ми:

         – Господине, така ли учите децата си, и това ми било възпитание!

         Баща ми почервеня, стана и дръпна пламенна реч:

         – Вие ли ще ми говорите за възпитание? Когато навън хората гладуват, вие сте се разположили тук и гуляете. Тунеядци такива! Изедници! Нямате срама и социално чувство! Като кърлежи сте се впили в снагата на народа! Ставайте да си вървим! – последното беше отправено към нас.

         Майка ми възропта:

         – Но, Коста, нали дойдохме заради децата, да хапнат агнешко...

         Стопанинът неочаквано омекна, изглежда, в него се обади човещината:

         – Е, не можеме да ви задържаме! Защо не останете? Но както желаете...

         Баща ми ни побутна и си тръгнахме. А стопанинът викна:

         – Миче, увий във вестник едно бутче, за децата.

         Но баща ми беше освирепял, не искаше нищо да чуе и така стигнахме до изхода.

         Стопанинът любезно ни изпрати с думите:

         – И пак заповедайте!

         Вече навън майка ми просъска:

         – Сега ще видиш баща ти на какво ще те направи!

         Но баща ми само ме гледаше с невиждащи очи и сякаш ми благодареше за злодеянието над „изедниците”.

         Така си и останахме само с миризмата на печено агне...

 

 

Сталин, Тито, Димитров

 

         През ноември се случи паметно събитие. От Югославия пристигна с влак маршал Йосип Броз Тито начело на правителствена делегация. Заговори се за създаването на Балканска федерация между България, Югославия, а после Албания, Румъния и евентуално Гърция при успешен комунистически преврат там. Българите бяхме разделени по области на македонци, мизийци, тракийци, добруджанци – за да бъдем многонационална държава, а Македония да се включи като самостоятелна територия с присъединени земи от България и Гърция. Столица на федерацията щеше да стане Белград.

         Тито бе приет в София с голям възторг. Спомням си как ходихме на тържественото посрещане и видяхме трибуната, от която говориха Георги Димитров и югославският вожд. Вдигаха се лозунги: „Добре дошъл, другарю Тито! Да браним дружно нашата независимост от посегателствата на империалистическите хищници! Братство и единство!” Звучеше песен „Сталин, Тито, Димитров, три слънца днес греят”. За първи път виждах такова всенародно въодушевление. Тито, в маршалска униформа, макар и по-нисък от Димитров, изглеждаше достолепен и самодоволен. Димитров беше напрегнат и неуверен. Той сякаш предчувстваше, че Сталин ще отхвърли идеята за федерация като опит за създаване на Велика Югославия.

         Още на следващата година настъпи разрив в отношенията между Тито и Сталин и договорът бе разтрогнат. Кремълският властелин извикал Димитров и Тито в Москва, но Тито не отишъл. Говореше се, че Димитров също отказал, но от Съветския съюз пристигнала със самолет официална делегация начело с мастития академик Виноградов. На летището ги посрещнал Георги Димитров като министър-председател. Виноградов слязъл по стълбичката, двамата се прегърнали и разцелували по руски обичай, а снажният академик взел Димитров в обятията си и го отнесъл в самолета.

         Италианският комунистически водач Палмиро Толиати присъствал на срещата между Сталин и Димитров и описва как нисичкият Сталин се надигнал на пръсти и зашлевил високия Георги Димитров. И добавя: „Лицето на героя от Лайпциг почервеня!”

         След тази среща Димитров бил пратен в санаториум, за да се лекува от диабет и алкохолизъм. След две години се завърна в България, но в ковчег, и му издигнаха бляскав мавзолей.

         А Тито от пръв другар и приятел на българския народ за една нощ се превърна в зъл враг и предател, палач и шпионин. Карикатуристи като Карандаш се надпреварваха да го рисуват окичен по задника с американски ордени и с кърваво сатърче в ръка.

         По Коледа се разнесе слух, че съгласно с нов закон за национализацията рано сутринта милиционери блокирали достъпа на всички едри собственици до фирмите им. Който окажел съпротива, бивал незабавно екзекутиран. Оцелелите ги пращаха по лагери за полагане на поправителен труд. Заклеймени бяха като „подли експлоататори на човешкия труд”.         В страната се развихри „червен терор”. Имаше арестувани депутати, изведени под конвой от Народното събрание. Земеделският водач Никола Петков бе обесен. Всички се страхуваха, никой не остана пощаден. Поддръжници на комунистите, главно от околните села, се трупаха пред големите кооперации в София и, обзети от „революционна ярост”, крещяха:

         – Деца на богаташите, слезте от еташите!

         Принуждаваха семействата на видни хора да напуснат домовете си под заплахата да бъдат избити, а селяните се настаняваха в подредените им с вкус жилища, където за първи път виждаха пиано и персийски килими. Повечето прокудени бяха лекари, юристи, инженери, индустриалци.

         Вероятно и нашите гостоприемни домакини от Великден бяха прогонени от красивия си дом и никога повече не усетиха вкуса на агнешко печено...

 

 

Стопанството

 

         След края на войната на нашата улица се бе случило нещо ужасно. От фронта се завръща синът на съседката Кръстина, който участвал в последната фаза на войната като политкомисар – преди това бил партизанин. Спира с газката пред дома на майка си – бивша политзатворничка, настанена в отчужденото жилище на политически неудобен човек. Кръстина излиза с разтворени ръце да посрещне героя. Синът скача от колата, но изпуска автомата си „Шпагин”, който при удара в тротоара се самозадейства и произвежда откос през гърдите му. Синът се свлича окървавен в краката на майка си.

         Тази случка бе потресла цялата улица, а Кръстина полудя, започна да изкарва гнева си на всеки човек, попаднал пред очите ѝ. И понеже имаше неограничена власт, пращаше невинни хора на лагер и вършеше всякакви злини. Издейства да се пресели на горния етаж, а собствениците трябваше да слязат долу. Уреди по-малкия си син, заклет пияница, да стане милиционер и квартален отговорник – викаха му Митко Плюнката.

         Отсреща имаше празно място от разрушена при бомбардировките сграда. И там селянката Кръстина, без разрешение от общината, си направи стопанство. Така му и казваше – „стопанството”. Гледаше прасе, зайци, кокошки, а по-късно зася мястото с царевица и го огради, за да не влизаме ние, децата.

         По Нова година – беше слънчево и топло – настана време да се коли прасето. Кръстина бе повикала касапин. Измъкнаха от кочината шопара – огромно животно. Повалиха го на земята и касапинът заби голям нож в гърлото му. Но, изглежда, не улучи, където трябва, защото прасето подскочи, отскубна се и хукна да бяга по улицата. От врата му течеше кръв и оставяше червена диря – и това ставаше едва ли не в центъра на София. Накрая шопарът изнемощя и падна на паважа. С една зарзаватчийска количка успяха да го върнат обратно в „стопанството”. Там касапинът го дозакла, от раната му шурна тежка струя кръв, подложиха един леген и започнаха да я събират.

         Когато кръвта изтече, вързаха прасето за задните крака и го провесиха на един клон. Започнаха да го пърлят с бензинова лампа, при което се разнесе задушлива миризма на изгоряла плът. Когато го изпърлиха, захванаха да го стържат, докато падне черната четина. Тогава касапинът отряза главата на шопара и започна да я разпарчетосва, после разпори корема му и го изкорми. Извадиха първо червата, необикновено дълги, и с един маркуч ги измиха отвън и отвътре. Отделиха сланината заедно с кожата и я насякоха на големи парчета за осоляване. Междувременна бе запален огън и на него сложиха котел с вода, за да кипне. В легена с кръвта на прасето накълцаха парченца от сланината и дробовете, добавиха късчета месо и някакви подправки. С една фуния започнаха да наливат сместа в червата. Накрая ги превиха на отделни парчета и всичко това хвърлиха в котела, за да се свари и стегне. След малко се разнесе вкусна миризма. Свалиха котела от огъня, извадиха кървавицата и я простряха на едно въже да съхне. На огъня сложиха голям тиган, в който хвърлиха няколко парчета от готовата кървавица. После на една тава ги нарязаха и всички похапнаха, включително и ние, децата, а отнякъде се появи и дамаджана с червено вино.

         Донесоха месомелачка на станок, касапинът режеше късове от различни части на прасето, натрупа ги в празния леген, добави сланинки и започнаха да мелят сместа. На месомелачката имаше дълъг накрайник, който завираха в по-тънките черва и така започнаха да пълнят наденици – за луканки и суджуци, според сместа и подправките. Отново няколко от готовите наденици бяха метнати в тигана и всички хапваха, пийваха от дамаджаната и се облизваха, чуха се викове:

         – А наздраве! Кога сме най-зле, така да сме!

         Някой подхвана песен от родния край:

         – В село Бреница с вино карат воденица...

         А друг запя:

         – Крушовене, Крушовене, хубава си нощно време...

         Така в песни и олелия довършиха прасето, от което накрая остана само локва кръв.

         А Кръстина гледаше всичкото това веселие и плачеше. Може би и за закланото прасе, за което се беше грижила като за своя рожба.

 

 

Чуждият живот

 

         До „стопанството” на Кръстина се издигаше двуетажната къща на един авиоинженер на име Ростислав, завършил в Съветския съюз. Всички му викаха инженер Славчо. Женен беше за грозновата жена, все във военна униформа, също инженер. Изглежда, не се разбираха, защото никога не ги видяхме да си говорят, само мълчаливо пътуваха към някакво летище с новия москвич на Славчо. Тогава да имаш лека кола беше събитие. Славчо обичаше да разглобява в двора си двигателя на москвича до последното винтче, после да го почиства и смазва и накрая да го сглобява с най-голямо търпение и прецизност. Бе влюбен в техниката и ние, децата, му носехме разни машинни детайли, които той съхраняваше като скъпоценности, а срещу тях ни даваше стари тенекиени играчки, останали от детството му. Аз много се надявах, че срещу едно малко шаси, изровено в склад за метални отпадъци, ще получа някой танк „Тигър”, но Славчо ми даде пумпал във формата на глобус – когато се завъртеше, издаваше тръбни звуци. Дълго се забавлявах с тази играчка и по глобуса разгадавах имената на различните държави, изписани на немски.

         От другата страна на „стопанството” живееше Густи Таралежкова, русокосо момиче с ясни сини, сякаш винаги разплакани очи. Почти не излизаше от къщи и не играеше с нас. Мислехме я за високомерна, а тя се оказа просто наплашена. По-късно узнахме, че баща ѝ – бивш царски офицер – трябвало да бъде арестуван, но се измъкнал през капандурата на покрива, оттам се спуснал по водосточната тръба към задния двор и успял да избяга от милиционерската хайка. След време се обадил от Америка.

         Най-странната личност на улицата беше Адриан Войнов – млад, но състарен от алкохол мъж, който живееше в сутерена под Митко Плюнката. Ходеше раздърпан и бос, затова му викахме Чичо Бос – накратко Чибос. Той седеше на прозореца и викаше нас, децата. Разказваше ни разни небивалици и ни пращаше да му събираме фасове от трамвайната спирка. Чибос се беше прочул като голям любовник. Въпреки че отдалеч вонеше на мръсно и на евтин тютюн, или тъкмо поради това, разни момичета, че и зрели жени се лепяха по него и той ги вкарваше в тъмната си задимена стаичка. Сам се хвалеше колко як бил в леглото. Веднъж при него дойде сочната съпруга на един личен мъж, с когото живееха в стара красива къща на близката „Ивац войвода”. След половин час Адриан я измъкна от бърлогата си и, хванал я за ръка, я поведе тържествено по улицата към дома ѝ за изумление на дебнещите съседки и на нас, децата. Жената се червеше от срам и може би от незатихнала страст, а Чибос гордо я показваше като трофей.

         Отсреща живееше кака Сийка – млада разведена жена. Беше руса, стройна, с развени коси и кръшна походка. Привличаше мъжете неудържимо и при нея винаги имаше навалица от мустакати сербезлии. Често бяхме свидетели на скандали и дори побоища между ревнивците. Всички я псуваха и желаеха едновременно. Винаги съм се удивлявал от съдбата на красивите и разпътни жени, които не оставяха никой мъж безразличен. След време намерих едно сравнение: на село в гората растеше една породиста джанка-ранозрейка, която говедарите брулеха с дива стръв и ожесточение – накрая някой я отсече, защото не можеше да я има само за себе си.

         През няколко къщи живееше кака Дора – огромна жена с едро тяло и кръгло лице. Не беше дебела, а просто увеличено копие на нормално момиче. Кака Дора беше много мила, отзивчива, не се дразнеше, че вдигаме шум под прозорците ѝ. Не зная какво работеше, но излизаше от дома си в определен час и също така в определен час се прибираше. Често виждахме как по бузите и текат сълзи – не можеше да си намери половинка. Жените в квартала шушукаха, че ще си остане стара мома, понеже толкоз едър мъж като за нея не съществува. Ние, децата, тайно ѝ желаехме да се прибере вечер с някой великан. И не щеш ли, един ден Дора си дойде с мъж – но не висок, а дребосък, стигащ ѝ до пазвата и кривокрак. И двамата сияеха от щастие. Дора го бе прегърнала през раменете, изглеждаше сякаш държи маймунка, защото мъжът бе мургав. После узнахме, че бил жокей и работел в конезавода в Божурище.

         Из улицата се мотаеше един изостанал от войната руснак на име Мишка. Беше вечно пиян и ломотеше несвързани думи. Мишка гребеше с лопата сметта от бетонните бункери при входовете на къщите и я мяташе в боклукчийските гальоти. Така припечелваше по някой лев за ракия. Беше толкова мръсен и вонящ, че се бояхме да го наближим. Често лягаше пред трамвая, уж за да бъде прегазен – нас това само ни забавляваше, но ядосваше ватмана, който упорито дрънкаше с алармения звънец, докато го прогони.

         Имаше и друга жертва на войната – Вера Лудата. Това бе млада, някога красива жена, поразена от някакво тежко нещастие. Обикновено седеше на тротоара в пряката на нашата улица, вперила черните си, изпепелени очи в една точка. Не помръдваше, не говореше, а когато с боязън преминавахме покрай нея, не ни забелязваше. Беше облечена в мръсни дрипи, винаги боса и със сплъстена коса, очевидно отдавна немита. Вера Лудата ни плашеше, но и будеше любопитството ни. Тя ни подсказваше за съществуването на един невидим, но много страшен свят на човешката мъка.

         В определен ден, на Сирни Заговезни баба приготвяше баница със сирене, а след вечеря завързваше парче бяла халва на червен вълнен конец и го разлюляваше над главите ни. Начеваше „хамкането” – всички се опитвахме да уловим халвата с уста, после си искахме прошка за извършените „грехове”. Отговаряше се: „Простено да ти е!” А навън започваше нещо като карнавал. През цялата седмица по улицата сновяха хора с маски, изобразяващи странни човешки лица или муцуни на животни – лисици, мечки, зайци – и това беше много забавно и вълнуващо. Маските ги изготвяше бате Коста в едно мазе. Правеше калъпи от глина, после налепяше по тях мокри вестници, а когато се втвърдяха, ги боядисваше. При Коста миришеше упойващо на ацетон и разни лакове. Самият той беше много слаб и често кашляше, но така си изкарваше прехраната, докато не забраниха маскирането – навярно по съображения за сигурност. Тогава Коста изчезна – дали постъпи в болница, или бе пратен на лагер за разложителна дейност, така и не разбрахме, пък и не питахме много.

         От прозореца отстрани на нашата къща често се разнасяха бодрите звуци на раздрънкано пиано – бате Стефко Караманджуков свиреше „Алатурката” на Моцарт, докато вкъщи аз се мъчех да налучкам на черните клавиши „Котешкия марш”.

         Съзерцавах този странен чужд живот, който постепенно ставаше и мой.

 

 

Улицата

 

         Иначе улицата ни беше тиха и спокойна. Нямаше автомобили, много нарядко минаваше по някой файтон и копитата на конете чаткаха по земята.

         Веднъж пред насрещната къща спря кабриолет, с който пристигна някакъв важен господин и се качи при шивача чичо Кольо. С Аня, сестрата на Митко, веднага се покатерихме на капрата и аз на игра започнах да дърпам юздата. Не щеш ли, конят се сепна и хукна, а пък аз се помъчих да го спра, като дърпах по-силно. Но това още повече пришпори животното. Тогава викнах на Аня:

         – Да скачаме!

         Сам скочих на тротоара, като при това си изкълчих глезена. Но Аня беше по-опитна и здраво пристегна юздата – това накара коня да спре. В този миг се показа важният господин и се развика подир нас.

         Върнаха кабриолета обратно. Аня беше уплашена, но невредима. Калая изядох аз и много ми се накараха. Болеше ме глезенът и куцуках, а майка ми го наложи с лук, за да спадне подутината.

         Безгрижието на улицата беше невероятно. Прелитаха най-различни птици. Непрекъснато се чуваше гракането на свраки, острите гласове на сойки, къркоренето на гугутки, пиукането на синигери и цвърченето на врабчета, прелитаха и гарвани. А в пролетните нощи пееха славеи, чиито трели се подемаха през деня от косовете, накацали по най-високите дървета.

         Понякога минаваха кучкари с големи коли. С примка на дълъг прът улавяха по някое случайно безстопанствено куче и го хвърляха в кафеза. Почти всяко семейство си отглеждаше котки, които обаче излизаха на улицата. Непознати мургави мъже се опитваха да ги ловят в сандъчета, в които слагаха напоен с валериан памук. Тази миризма привличаше и замайваше котките. Уловените животни ги продаваха във Ветеринарния факултет за медицински опити. Ние много страдахме от това, защото котките бяха нашите пухкави приятели.

         Понякога в улицата отекваше провлачен глас:

         – Стари неща купува-а-а!

         Вехтошарят се пазареше за всяка дрипа, от която хората искаха да се отърват. Старецът купуваше всевъзможни вещи на безценица, при това се държеше тежко като голям търговец. Печалбата му беше най-вече удоволствието от пазарлъка и разговорът с хората.

         Прозвучаваше и дълбок продран глас:

         – Точиларо-о-о!

         Жените носеха на точиларя изхабени ножове и ножици, за да ги наостри на своята очукана количка. Точилният камък се въртеше посредством педал, който старият човек уморено натискаше с крак. Над камъка бе прикрепена ръждива консервена кутия, от малка дупчица капеше вода и това улесняваше работата. Ние, децата, наобикаляхме точиларя, за да слушаме дрезгавата песен на колелото, а той ни пъдеше, зает със собствените си нерадостни мисли. Жените се отблагодаряваха, като освен заплащането му носеха храна – парче баница или тутманик, каквото бяха опекли.

         Ехтеше и друг глас:

         – Калайджията-а-а!

         Огромен циганин разпалваше огън на едно празно място и се настаняваше отстрани със своите такъми. Хората му носеха стари бакърени съдове, които той поизчукваше, закърпваше и калайдисваше. Сипваше в донесения леген пясък, сядаше вътре и започваше да се върти. Панталоните му бяха черни отзад, а той се движеше ритмично и нещо си напяваше. Така почистваше легена от стар калай, после го полагаше с дъното нагоре върху жарта и когато го нагрееше, изваждаше го с огромни щипци, хвърляше вътре нишадър, при което се вдигаше бял пушек и се разнасяше остра магьосническа миризма. Накрая циганинът добавяше парченце калай, което бързо се разтапяше, и с топка памук започваше да калайдисва вътрешните стени на съда. Легенът заблестяваше на слънцето като сребърен. За разлика от точиларя, калайджията беше дружелюбен с децата, подхвърляше ни шеги и сучеше мустак подир майките, които му носеха нещо за хапване. Обичахме да гледаме преображението на похабения меден съд в блестящ предмет на изкуството. В това имаше нещо силно привлекателно и вълшебно.

         Понякога като песен се разливаше дрезгав и проточен женски глас:

         – Панери-и-и, кошници-и-и!

         Дърта циганка по шалвари, с метално зъбче в синкавата уста, мъкнеше на гърба си цяла камара майсторски изплетени от върбови пръчки домакински съдове – различни по размер и форма. Жените от улицата ги купуваха, като бавно ги оглеждаха дали са достатъчно здрави и пригодни за нуждите им. После шумно се пазаряха за цената.

         Проехтяваше и дрезгав пиянски глас:

         – Секачо-о-о!

         Мъжът идваше, нарамил брадва и железни клинове, с които разцепваше пъновете, докарани заедно с нарязаните дърва за огрев – тогава се отоплявахме само с въглища и дърва. Секачът замахваше високо с брадвата и аз все си мислех, че ще я изпусне – толкова силно залиташе от сутрешната ракия. После насечените пънове се вкарваха по мазета и бараки. Оставаха само ситни трески, които лъхтяха на прясно отсечено дърво и ние обичахме да ги тъпчем с босите си нозе, за да се усили миризмата.

         Наесен се чуваше и друг, бодър селски вик:

         – Зеляро-о-о! Хайде на зелето!

         Минаваше кола, натоварена догоре с едри зелки. Хората купуваха с чували, за да ги налагат в каца със саламура. Баба също накисваше в една голяма делва цели зелки и ги затискаше с каменна плоча, за да не изплуват. После киселото зеле се претакаше, вонеше ужасно, но се получаваше чуден резлив сок, отлично средство против махмурлук. От зелевия сок правеха „армеева чорба” – добавяше се нарязан на ситно праз лук и накълцана печена люта чушка. Ядеше се студена и с много хляб за насищане. Беше невероятно вкусна.

         Всичко, което се случваше наоколо, бе много живописно, а на нас децата действаше омагьосващо. Този непознат, неизвестен свят на хората, които съзерцавахме, ни очароваше и пълнеше душите ни с трепет и очаквания. Тогава нямаше телевизори, магнетофони, компютри. Единственото забавление беше общуването. Вечер жените седяха по пейките в дворчетата пред къщите на приказка и незлобливи клюки, плетяха дрешки за децата и това им бе достатъчно, за да се чувстват пълноценни и доволни. Мъжете играеха на табла и си пиеха мастиката, чувахме разни непонятни възгласи като „дюшеш”, „шеш-беш”, „епеци” и други.

         Това беше най-вълнуващото в детството ми – да наблюдавам отношенията между хората от улицата, живеещи като в едно голямо миролюбиво семейство.

 

 

Бандата

 

         Момчетата от улицата образувахме „банда”, чийто главатар беше Митко Коклин. Той умееше да увлича хлапаците, разказваше анекдоти за Бай Ганю и всички го слушахме, като всеки гледаше да се настани по-близо до него на тротоара.

         Катерехме се по дърветата, беряхме джанки и череши. Играехме на жмичка, на „народна топка”, на статуи, на държави, на „Едно, две три, морето още спи”. Момчетата ритаха футбол или играеха на топчета. Аз не бях много добър в тези игри, предпочитах да седя на тротоара и да чета книга или да бродирам на един стар гергеф, намерен в сандъка на баба.

         Най-често с голямо въодушевление играехме на „стражари и апаши”. Разделяхме се на две групи – апашите (винаги бях от тях) се криехме по дворовете, а стражарите ни търсеха и когато заловяха някого, викаха:

         – Стражарска марка бум печат! – и апашът мигом се превръщаше в стражар.

         И така, докато не се изловяха всички апаши. Нямаше хър-мър. Макар и да бяхме пакостници, уличният морал беше много строг – не търпяхме измамници, подлизурковци, страхливци и предатели.

         Една вечер тихомълком се промъкнахме в двора на другаря Махалски, където растеше чудна бяла череша с едри хрущящи плодове. Безшумно изпълзяхме по ствола до клоните, там се настанихме и захрупахме сладките плодове. Но Махалски чул шума, показа се на прозореца и кресна заплашително:

         – Кой там?

         Спотаихме се, но след малко Махалски се появи отново и изсипа върху главите ни нощното си гърне. Отвратени, слязохме от черешата и хукнахме да се мием на една дворна чешма. Трябваше да измислим някакво отмъщение. Накрая си напълнихме джобовете с камъни, отидохме пред къщата на Махалски и по даден от Митко знак, ги захвърляхме по прозорците. Разнесе се весело дрънчене на счупени стъкла и грозният глас на Махалски, който ни проклинаше. Ние, разбира се, веднага се „изметохме”, доволни, че сме се разплатили за унижението. Едва по-късно разбрах каква тежка вреда сме му нанесли – никъде не се намираха стъкла, сваляха джамове от стари прозорци, за да поправят нови...

         Един ден Митко ни предума да идем на Искъра, сякаш беше наблизо като Перловската река. Тръгнахме сутринта и предвождани от главатаря, стигнахме Слатинския редут, но вече бяхме много уморени. С питане успяхме да се доберем до Искъра някъде след обяд. Бяхме толкова гладни, че влязохме в една градина, късахме и ядохме мръсни моркови. Добре, че не ни хванаха! Полежахме малко на брега, но никой не се реши да се изкъпе в калната река, макар че много се „навивахме” за такъв подвиг. Обратният път беше мъчителен, едва влачехме подбитите си нозе. Най-после по тъмно се домъкнахме до нашата улица. Всички родители бяха в паника – децата ги нямаше от сутринта. Разбира се, Митко изяде калая.

         Митака намираше отнякъде карбид – като се смесеше с вода, започваше да отделя силно запалителен газ, използваха го при работа с оксижен. Под ръководството на главатаря изкопавахме дупка край стената на Военното училище. В нея слагахме парченца карбид и ги заливахме с вода. Започваше бурен процес на кипене и се разнасяше зловеща миризма, която ни изпълваше със страх и трепет. Бързо покривахме разпенените парченца с предварително приготвена консервена кутия с пробит отвор отгоре и я заобикаляхме с кал, за да не издиша. Най-смелият от нас (понякога аз) затискаше отвора с пръст и по даден от Митко сигнал отскачаше рязко встрани. От дупчицата със съскане заструяваше газ и Митака го запалваше с дълга горяща пръчка. Кутията излиташе с взрив във въздуха на височина до керемидите на околните къщи, а ние, занемели от възторг, се изживявахме като създатели на ракета, подобна на немските „Фау 2”, за които Митко знаеше от кинопрегледите. Минаващите хора ни се караха, защото тази игра беше опасна, а и кутията можеше да падне върху нечия глава. Но играта с огъня, с пламъка и очакването накрая всичко да изгори и се превърне в пепел беше нещо велико!

         Понякога по нашата улица преминаваше момче от друг квартал, навярно отиваше при роднини. Беше толкова плахо и неуверено, очевидно се боеше да не му сторим нещо, защото бяхме страшна банда. Момчето стана наше трайно оправдание за всичките ни лудории – когато при игра на топка счупехме някой прозорец или изцапвахме простряно на двора пране, винаги казвахме, че го е направил Кършето – така беше името на момчето.

         От отворения прозорец на един трети етаж непрекъснато звучеше пиано. Момче на наша възраст беше като вързано с верига за инструмента – от сутрин до вечер упражняваше гами и етюди. Баба му много го хвалеше и вечно ни се караше, че вдигаме шум на улицата и пречим на Краси да музицира. А той щял да стане велик пианист, ще дава концерти. Отмъстихме си лошо. Намерихме отнякъде стара целулоидна филмова лента, навихме я на стегнато руло, омотахме я в парче вестник, пъхнахме късче от лентата като фитил, запалихме я, тя се разфуча с огромни пламъци, Митко я настъпи с крак, пламъците се превърнаха в съскащ пушек, и така хвърлихме димката през прозореца на Краси. Оттам забълва дим и се чуха уплашени викове. Бяхме прогорили килима под нозете на пламенния виртуоз. Родителите му излязоха и гневно запитаха:

         – Кой направи това?   

         – Кършето...

         – Ах, само да ни падне...

         Впрочем от пианиста не излезе нищо. Стана корепетитор в балетното училище – никаква концертна дейност. Само дето си пропиля детството.

         На улицата се чувстваше напрежение. Времената бяха опасни, границите бяха вече затворени. Хората се страхуваха. Веднъж Митака реши, че е най-добре да избягаме в чужбина, през нощта. Затова бе нужно първо да се снабдим с фенерчета. Всеки от бандата донесе каквото намери в къщи. Аз дадох бойното сигнално фенерче на баща ми с три цвята. Изкопахме дупка до стената на Военното училище, Митко уви фенерчетата в една мушама и ги зарови. Заклехме се да пазим „пълна тайна”. Но не знаехме как ще продължим по-нататък.

         Изкривявахме големи пирони и ги слагахме на трамвайната линия така, че когато минеше трамваят, да сплеска изкривения връх – по този начин получавахме шперц-ключове, които щяхме да използваме при бягството си. За да се подготвим, трябваше да се снабдим с дрехи и други вещи. И тайно, с риск да ни хванат, започнахме с шперц да отключваме тавани и да тършуваме. Ровехме в стари ракли, сандъци и куфари, търсехме интересни предмети. Веднъж намерихме цял куп руски червонци – банкноти със замайващи инфлационни стойности, донесени вероятно от белоемигранти с надеждата да ги обърнат в някаква европейска валута.

         Баща ми забеляза липсата на военното си фенерче, реши, че съм го взел да си играя и нареди незабавно да го върна. Трябваше да разкопаем обратно дупката. Така и нищо не излезе от нашите „емигрантски” планове.

 

 

Побратимчето

 

         Моят голям приятел, моето „побратимче” от детството, беше бояджийският син Димитър Коклин, впоследствие именит художник-гримьор. Живееше точно срещу нас, в сутерена на къщата, където винаги беше влажно. Баща му, Александър Коклин, беше белоемигрант, преселил се в България по време на Гражданската война в Русия. Произлизаше от дворянски род, потеклото на фамилията му, изглежда, се свързваше с английския пират от руски произход Томас Коклин, известен от „Всемирната история на пиратството”. На чичо Сашо не му позволяваха да работи друго освен като бояджия. Но той вършеше работата си с желание, беше винаги ведър и докато с разклатена походка носеше стълбата и кофата с боята, тихо си пееше. С голям артистизъм мажеше тапети по стените с различни валяци. Накрая обикаляше помещението с двукраката стълба и рисуваше над тапетите разделителна линия.

         Баща ми винаги го поздравяваше с уважение. Защото, макар и бояджия, чичо Сашо излъчваше голямо благородство и достолепие. Това се бе предало и на сина му Митя Коклин. Веднъж приятелят ми силно нарани крака си от счупено стъкло, разрезът беше „до кокал”. Баща ми чу плача, изтича долу и донесе Митко на ръце. Без да е лекар, проми раната и я превърза. Грижеше се за него, докато разрезът зарасна. Понеже не беше шита, раната остави огромен белег.

         С Митко ходехме да гледаме детски филми в кино „Влайкова”. Събирахме стотинки само за един билет и Митко, като най-голям, влизаше, когато кинопрегледът вече бе започнал, връщаше се и искаше от разпоредителката да му посочи мястото. Тя само притваряше вратата и тръгваше с Митко, а ние се вмъквахме в тъмното и търсехме празни столове. На филми за възрастни не ни пускаха. Аз обаче се изхитрях да обличам един стар лоден на баща ми, който ми висеше отвсякъде, налагах си неговата стара мека шапка, подплатена с навити вестници и с въглен си рисувах малки мустачки. Така трябваше да мина за пълнолетен – разпоредителката навярно разбираше измамата, но не искаше разправии и ме пускаше заедно с вече редовния поради годините си Митко Коклин.

         Побратимчето беше много запален по цирка и ме водеше в центъра на София, където бе разпънал шапито „Цирк България”. Намирахме по-разхлабено място и се пъхахме под платнището. Над нас бяха пейките с вече насядали зрители и някои ни питаха какво правим там долу.

         – Изпуснахме си ключа от вкъщи, та го търсим – лъжеше артистично Митко.

         После се измъквахме в коридора, настанявахме се близо до арената и със затаен дъх наблюдавахме цирковите номера. Митко беше много увлечен по една акробатка на име Мирта Житарова, която играеше на перш. Непрекъснато ми говореше за нея, уверяваше ме, че я сънувал как го прегръща и целува.

         Митко ме вкарваше и в Съветския културен дом на булевард „Клемент Готвалд”, за да гледаме заедно някой концерт. Трябваше да се преструвам, че говоря руски и за първи път изживях потреса да слушам около себе си само чужда реч, която едва разбирах. Веднъж на сцената руски деца изпълниха песен, в която се споменаваше за летящи „красние бабочки” и аз се чудех наистина ли във Великата страна бабите летят.

         Моето побратимче беше артистично много надарен – рисуваше, скулптираше с глина, но най-вече пееше. Вече по-големи, той идваше в къщи и изпълняваше арията на Жермон от „Травиата”, а пък аз му акомпанирах на пиано – от отсрещния прозорец ни махаше куцият шивач чичо Кольо, който обожаваше оперното изкуство.

         Вършехме и бели. Веднъж в една барака на работници по трамвайната линия открихме сандъче с огромни болтове и без много да му мислим, го отнесохме. По пътя за вкъщи спорехме кой ще го пази – аз твърдях, че първи съм го видял, но Митко като главатар взе сандъчето в дома си. Когато баща му видял находката, заповядал му веднага да я върне, откъдето е взета. Тогава Митко остави сандъчето пред нашия вход и аз го прибрах вкъщи. Когато баща ми го видя, нареди веднага да го отнеса, откъдето съм го взел, и аз го върнах на Митко. Той отново го сложи пред нашата врата и това се повтори няколко пъти. Накрая решихме да върнем сандъчето обратно в бараката, пък да става, каквото ще. Занесохме го, като се озъртахме повече, отколкото когато го откраднахме. Бараката беше заключена с катинар. Отключихме я с нашия шперц и оставихме вътре сандъчето. После се изнизахме, ни лук яли, ни лук мирисали. Тръпката от връщането на откраднатото беше по-силна от самото крадене. Как ли са се чудили работниците, когато са открили вече загубеното сандъче с болтове!

 

 

Премеждия

 

         Минавах за самоуверено момче, доставяше ми удоволствие да прескачам Перловската река. Един ден реших да покажа уменията си на уличните момичета. Похвалих се, че мога да мина прав по перилата на мостчето между „Асен Златаров” и „Клемент Готвалд”. Покачих се на тясната греда, разперих ръце и тръгнах бавно. По едно време обаче загубих равновесие и полетях към реката. Точно там, от моста стърчеше голям болт, с който се пристягаше дървената конструкция. При падането новият ми вълнен клин се закачи за болта и аз увиснах над водата. Нямаше как да се измъкна сам, ако пък правех много движения, клинът можеше да се скъса и да цопна в реката. Момичетата се развикаха уплашени, накрая дойдоха хора и ме изтеглиха. Бях се одрал здравата, но вкъщи, въпреки моите болки, ме нахокаха заради съсипания клин. Раната ми трябваше да се почисти и да се сложи йод, което беше още по-болезнено. Но това беше отплатата за прекалената ми самонадеяност.

         Падал съм отвисоко и друг път. Но най-лошото беше, когато тайно прехвърлих каменната ограда на Военното училище и на плаца се закатерих по една дървена стена за строеви упражнения. Достигнах догоре, но не успях да се задържа на напречната греда, която беше по-широка от стъпалата, и полетях гърбом от петметровата стена. Инстинктивно съм се обърнал по очи и се строполих на земята, при което съм си ударил главата и съм загубил съзнание. Опомних се в лазарета, където един хирург ме гледаше много угрижено и опипваше ръцете и краката ми. После ме накара да ходя. Залитах, но явно нямах нищо счупено. Само усещах остра болка в дясното бедро – оказа се, че в джоба на панталонките съм прибрал някаква ламаринка с остър, извит връх и той се беше забил в крака ми. Дори не я показах на лекаря – беше ме срам. Повръщаше ми се и силно ме болеше глава, навярно бях получил мозъчно сътресение. Наредиха на един войник да ме съпроводи до изхода при Перловската река – искаха час по-скоро да се отърват от мен, защото това си беше „извънредно произшествие” и те носеха отговорност за здравословното ми състояние. На пресекулки се прибрах вкъщи, като на няколко пъти повърнах. У дома здравата ми са накараха, а пък аз трябваше да лежа на тъмно, докато ми премине сътресението.

         Във Военното училище имах и друго премеждие. Веднъж бях прескочил оградата на стрелбището и в пясъка зад мишените ровех за „железца” – куршуми от стрелбите. Вече си бях напълнил джобовете, когато съгледах в другия край войници, вече залегнали за стрелба. Инстинктивно се скрих зад огромните книжни мишени, без да мисля, че тъкмо там можеше да бъда прострелян. Добре че някакъв офицер ме забелязал и спря командата за стрелба, притича и ме залови разтреперан, защото щеше да стане страшно, ако ме бяха убили. Заведе ме в караулното помещение при служебния вход на улица „Черковна”, дойде дежурният офицер и започна да ме разпитва. На въпроса какво работи баща ми, излъгах, че е стругар. Беше ми неловко да кажа, че е доцент в Музикалната академия, а и знаех, че е важно да си от „бедно работническо семейство”. Когато ме притиснаха, казах домашния ни телефон, като смятах, че това е без значение, понеже на масата имаше само военен апарат за вътрешни връзки. Но дежурният офицер поиска от централата да го свържат с дома ми и проведе с баща ми дълъг и оскърбителен разговор – така ли възпитавал сина си. Говореше с него отвисоко като със стругар и прост човек. Баща ми трябваше да дойде да ме освободи, пристигна потресен и се наложи да изслуша още веднъж високопарната реч на офицера. Направо просълзен, ме улови за ръка и така се прибрахме вкъщи. Не ми се накара, беше стреснат от мисълта, че е можело да бъда убит зад мишените. А „железцата” раздадох на момчетата от бандата, които умело стреляха със своите „ластици” и чупеха уличните лампи, та да играем вечер на тъмно.

         На успоредната улица „Ивац Войвода” живееха двама братовчеди – Борко и Златко. Ние ги наричахме „Б-то” и „З-то”. Те ни замеряха с камъни и ние им отвръщахме със същото. Веднъж техен камък ме фрасна по главата, потече силно кръв и трябваше да се прибера вкъщи, за да дезинфектира баща ми раната. Той много се ядоса и се закани да се разправи с родителите на братовчедите. Не щеш ли, на вратата се позвъни и се появи майката на З-то. Разкрещя се и започна да сипе хули срещу мен и баща ми, понеже мой камък бил улучил Златко по главата и му потекла кръв. Баща ми онемя, а пък аз се почудих на тази лъжа, защото очевидно Златко бе получил раната си, след като аз вече си бях тръгнал, за да лекуват моята. След взаимни упреци и обвинения нещата се успокоиха.

         Вършех и по-лоши бели. Веднъж през зимата се прибирах вкъщи и на ъгъла на „Светослав Тертер” и „Ивац войвода” видях как Б-то, З-то и други момчета хвърлят снежни топки по наниз луканки, окачени да съхнат на един невисок прозорец. Дори да улучеха някоя луканка, тя не падаше. Тогава ми просветна, домъкнах от един съседски двор пръта за пране, подпрях телта, тя се скъса и всички луканки тупнаха на земята. Всеки грабна по една и се разбягахме. Аз също взех едно парче и хукнах към стената на Военното училище, обиколих квартала и след като се уверих, че никой не ме преследва, поспрях, гризнах малко от луканката, колкото да опитам вкуса, и като не знаех какво да правя, пъхнах я в една купчина сняг при входа на съседската ни къща. После с най-невинен вид отидох на местопрестъплението да видя какво става. Хората бяха излезли на улицата, караха се на децата, които също се навъртаха наоколо и вече бяха върнали откраднатите луканки, само една липсваше – моята. Б-то и З-то в един глас ме изобличиха, че аз съм скъсал телта, а те само прибрали луканките, за да ги спасят от котките. Тогава хванаха и мене, но аз отрекох да съм взимал „някаква луканка” – не обичах да си признавам. След това ме заведоха при баща ми, отново с упреците, че така не се възпитават деца. Баща ми пак се разстрои и трябваше да си призная вината – отидох до купчината сняг и измъкнах луканката. За мой потрес обаче хората започнаха да твърдят, че съм откраднал две луканки и броят им не излизал. А пък аз много пъти ги бях броил на телта, преди да ги сваля на земята. Тогава за първи път се сблъсках с коварството на възрастните, но нищо не можех да направя. Баща ми ме нарече „лъжец” и беше готов да заплати уж липсващата луканка. Ощетените комай се съгласиха, но не можаха да определят цената, накрая махнаха с ръка и ругаейки грозно, си отидоха заедно с моята плячка.

 

 

Железничарката

 

         За нас, децата, отмъщението беше важно нещо, защото укрепваше самоувереността на бандата и засищаше чувството ни за справедливост.

         На отсрещната страна на улицата, близо до нас, в една мансарда живееше железничар. Навярно от работата с шумните локомотиви беше почти оглушал и щом се върнеше вкъщи, пускаше радиото с все сила, сядаше до прозореца и започваше да срича вестник. Съседите го молеха да намали радиото, което огласяше квартала, но железничарят само отвръщаше:

         – Я съм си платил и ще си го слушам, колкото искам!

         (Тогава за притежаването на радиоапарат се плащаше такса.)

         Жена му, висока, кокалеста, но с огромен провлачен бюст, пък гледаше котки. От втория прозорец на мансардата им хвърляше храна върху керемидите. Котките, поне десетина на брой, се втурваха и лакомо поглъщаха мазната попара. Веднъж една котка остана на ръба на покрива, зареяла поглед подир врабците, и железничарката ѝ подвиква:

         – Ела тука ма, кучко!

         Хората питаха железничарката за какво ѝ са толкова много котки, а тя отговаряше:

         – Они ма разбират.

         Един ден при игра на мач топката отхвръкна в двора на железничарката и изцапа праните ѝ, прострени на въже чаршафи. Жената освирепя, изсипа куп ругатни срещу нас и ни прибра топката. Звънихме и я молихме да ни я върне, като обещавахме вече да играем на „друго място”. После и някои родители ходиха да я молят, но железничарката беше непреклонна. Накрая проби топката с едно шило и ни я подхвърли.

         Започнахме да обмисляме отмъщение. Първо смятахме да ѝ счупим прозорците, но мансардата беше високо и имаше опасност камъните да попаднат в други прозорци. После мислехме да подрежем въжето ѝ за пране, та като започне да простира, то да се скъса и да се изцапат чаршафите. Но тя, изглежда, се переше веднъж на месец, а на нас не ни се чакаше.

         Като играехме в една разрушена от бомбардировките къща на улица „Омуртаг” – и досега усещам миризмата на сяра и експлозив – забелязах между развалините изтърбушена кофа. Навярно се бе напълнила от дъжда, а през зимата водата бе замръзнала и ледът бе отчупил дъното. Опитахме с камък да притиснем отлепената част, но нищо не излезе. Тогава ми дойде идея. На улица „Янтра” асфалтираха и там край огромната машина намерихме парче стар асфалт. Сложихме го в кофата, запалихме огън между две тухли и така я нагряхме. Асфалтът се разтопи, потече през пролуката в огъня, разнесе се упойваща миризма на смола. Отдръпнахме кофата и когато асфалтът изсъхна, дупката беше запълнена. Така вече имахме подходящ съд за нашето отмъщение.

         Отнесохме кофата до къщата на железничарката. От близката дворна чешма я напълнихме с вода, откъснахме въжето за простиране и го вързахме за дръжката на кофата. Аз се покатерих по един страничен зид, покрит с наклонени керемиди и с големи усилия допълзях до перваза над входната врата. Там сложих кофата на самия ръб, скочих долу, вързах другия край на въжето за пиринчената топка на вратата и се измъкнах, без да ме усетят.

         Всички се спотаихме зад тарабите на отсрещната къща и зачакахме. По едно време чухме тропот на налъми, някой слизаше по стълбите. Вратата се отвори, но не се появи железничарката, а майка ѝ, която бе дошла от село на гости. Дръпната от въжето, кофата се сгромоляса с трясък, разплиска се и измокри бабата. Тя застина втрещена, после вдигна глава към прозорците и завика:

         – Маро ма, оти хвърли тая кофа? Че ме утрепеш ма!

         – Ква кофа ма?

         – Е, те тая!

         – Комай чавки са ти изпили акъла!

         Отгоре се зачу трополене от налъмите на железничарката. Тя се показа на вратата.

         – Кам я тая кофа!

         – Па не виждаш ли ма? Да не са ти изтекли зъркелите?

         – Она що чини тука ма?

         Бабата забеляза въженцето и кресна в отговор:

         – Оти си я вързáла за вратата като малаче, нема да ти избега?

         – Съм я не я вързáла, не съм толко проста.

         – Море! Нали си те знам. От манечка си беше щуроглава!

         След като дълго се чудиха на завързаната кофа, накрая майка и дъщеря се прибраха. Но продължиха да се карат и обиждат.

         А ние седяхме скрити зад тарабите и се наслаждавахме на разправията.

         Вечерта чухме как железничарката заразказва на мъжа си за кофата, но той само наду радиото с все сила и си зачете вестника.

 

 

Панаири

 

         На празното място, където са се намирали старите кавалерийски казарми, а по-късно бе изграден паркът „Заимов”, се провеждаше панаир. С приятелите от махалата тичахме там, привлечени от шумотевицата. Обичахме да гледаме народното веселие и да съпреживяваме радостната възбуда на хората, цялата красива измама на този недействителен свят в разпънатите шатри на фокусници и илюзионисти.

         На една шатра бе изписано с огнени букви „Факирът Чандо гълта сабя и гърми”. Факирът наистина успяваше да погълне една сабя, на чиято дръжка бе монтиран пистолет, и, за смайване на публиката, произвеждаше изстрел сред бурни ръкопляскания. Чандо носеше чудноват разноцветен костюм, а гърдите му бяха голи и разкриваха богато и привлекателно за жените окосмяване.

         В друга шатра гледахме могъщ човек, който разкъсва верига, вързана на гърдите му. Мъжът се напъваше няколко пъти, пъхтеше театрално и накрая веригата падаше на земята с остър звук. После изваждаше по-тънка верига и караше някого от публиката до го овърже колкото се може по-стегнато и накрая да сложи катинар. И левентът започваше да се измъква, измъква от веригата, докато накрая се освобождаваше. После демонстрираше как ляга върху остри пирони, набити отдолу в широка дъска, как се търкаля върху счупени стъкла, без да се нарани. Беше татуиран навсякъде с героични сюжети от своите изпълнения.

         А в съседната шатра показваха „Човекът, който тежи 205 кила”. Чудовището седеше на голям стол, месата му бяха провиснали отвсякъде, и разказваше своята история – как се родил 14-килограмов и как с годините достигнал до феноменалното си тегло. Всичко това беше мъчително и аз със свито сърце слушах изповедта на нещастника.

         Имаше и представления на смелостта. В огромна бъчва се пускаше мотоциклетист, той обикаляше по вътрешните стени и развиваше все по-голяма скорост. После се включваше още един и двамата започваха да се надбягват, при което се вдигаше невъобразим грохот от моторите. Това изглеждаше смъртоносна игра, при това единият мотоциклетист беше с вдървен крак, вероятно наранен при падане. Публиката наблюдаваше всичко от един дървен балкон, който обкръжаваше бъчвата, и тръпнеше от притеснение за живота на изпълнителите.

         След години, когато видях филма на Чарли Чаплин „Цирк”, а после и филма на Фелини „Пътят” с Антъни Куин и Джулиета Мазина, си припомних това преживяване от детството, размислих се за трудния поминък на тези странни, отхвърлени от нормалния живот хора. И заобичах цирка с цялата си душа.

         А ние, децата, си имахме собствени панаири с приключения.

         В края на София, зад колелото на трамвай номер 4 на улица „Ситняково”, се намираше оградено пространство, където бяха складирани повредени машини от войната – танкове, камиони, мотоциклети. Тайно се промъквахме през телта и ровехме в разбитите танкове, вадехме разни уреди и съоръжения, без да знаем за какво служат, сред тях и разни запалки за снаряди с целия риск да се взривят в ръцете ни. Но най-вече разчупвахме с камъни огромните колела под веригите, откъдето изпадаха топчета от сачмените лагери. Те бяха големи и лъскави, наричахме ги „гуди”, и много се ценяха от уличните момчетии.

         А малко по-далеч, край Ветеринарния факултет, открихме огромен изкоп, пълен с кална дъждовна вода. Нарекохме го „гьол-плаж”. Слизахме по склона до водата и джапахме на плиткото, а по-смелите влизаха до гърди във водата. Правехме си въдици от пръчки с вързана за конец изкривена карфица с червей на нея и се мъчехме да уловим някоя от рибките, които мърдаха във водата. Но успявахме да ги хванем само с една стара консервена кутия, в която слагахме малко хляб – сребристите рибки влизаха вътре, ние бързо изваждахме кутията и я хвърляхме на брега. Аз исках да ги пускаме обратно, но двамата синове на шивача чичо Борис, които бяха вегетарианци, с настървение им премазваха главите.

         В този гьол плаваше жълта греда. Успях с един клон, като го движех във водата, да я придърпам и я възседнах. Така влязох навътре, без да зная колко е дълбока водата и ако паднех, дали нямаше да се удавя. Момчетата ме гледаха с почуда и може би малко завист. Когато доплавах обратно до брега, двамата братя се нахвърлиха върху мен и започнаха да ме удрят, докато не ми потече кръв от носа. Това беше наказанието за моята дързост.

 

 

Музикално изтезание

 

         Бях уличник и до късна вечер играех с децата. Това силно възмущаваше майка ми, която бе израсла в „добро семейство”, имаше други представи за възпитанието и обучението на рожбите си. Смяташе, че трябва да се занимавам с по-възвишени неща, а не да се катеря по дърветата, да чупя прозорци и хората да се оплакват от мен. Баща ми обаче – дали за удобство, или по убеждение – твърдеше, че ако детето има качества, улицата няма да му попречи да ги развие и то самичко ще поеме по „правия път”. Но за съжаление аз с нищо не подсказвах, че смятам да развивам някакви качества, а непрекъснато се прибирах в къщи с разранени колена и разцепени вежди от неизбежните сбивания.

         Децата на бащините ми колеги в Музикалната академия от малки свиреха на някакъв инструмент, дори имаха успехи като музиканти. Синът на неговия професионален враг и съперник, доцент Иван Пеев, беше вече изявен цигулар, казваше се също Иван. Момчето изнасяше концерти, минаваше за „младо дарование”. Един ден баща ми ме заведе в Зала България, за да го чуя и се вдъхновя за по-културни изяви. Ванко Пеев бе пожелал да изгасят всички лампи, за да не го смущават при свиренето, баща му бе настоял само един прожектор да го осветява за по-силно художествено внушение. Това ми се видя малко префърцунено. Разбира се, не можех да преценя изпълнителското му умение, но публиката – както винаги – беше очарована и бурно ръкопляскаше, извикаха го на бис. (Ванко навярно беше талантлив цигулар, но приключи като съпруг на естрадната певица Лили Иванова и пропаднал пияница.)

         Разколебан за моето бъдеще, баща ми реши:

         – Край на игрите, започваш да се готвиш за музикант!

         Връчи ми един сборник по солфеж на някакъв съветски музиковед на име Способин и аз трябваше през сълзи да пея технически мелодии, напълно безинтересни като музика, само за да упражнявам интервали. Желанието на баща ми беше да свиря на неговата цигулка, тип „Страдивариус”. Тя беше нежен и тайнствен инструмент, обичах да я докосвам, да подръпвам струните и да се заслушвам в дълбоките звуци, докато заглъхнат. Упойваше ме острата смолиста миризма на колофона, с който се натриваха космите на лъка, за да извлича красив и ярък тон. Баща ми обожаваше цигулката си и често свиреше сам или с майка ми в своя кабинет.

         Един ден той ми я подари в специално купен нов калъф, на който изографиса моите инициали. Заведе ме при своя колега и приятел професор Камен Попдимитров, който трябваше да ме посвети в тайните на инструмента. Чичо Камен – както го наричах – веднага ми подари своята книга „Цигулковото изкуство” и аз започнах да скрибуцам под неговите окуражителни възгласи. Одобряваше всичко, което правех, макар и да не заслужавах похвалите му. Това все пак ме подтикваше и дори съчиних една „Ръченица” за две струни, от което учителят ми беше във възторг.

         Домът на Камен Попдимитров се намираше на улица „Цибра” (после прекръстена на „Авицена”), до жилището на виртуозния цигулар Васко Абаджиев. С голямо вълнение гледах през желязната ограда как прочутият музикант, вече на години, играе на топчета с уличните хлапета – липсваше му детството. От прозорците кънтеше пиано – това беше всевластната му майка, която обикновено му акомпанираше. Свиреше толкова гръмко, че за нея казваха: „Мара пере чаршафи”, макар че името ѝ не беше Мара. Това беше някакъв израз от професионалния език на музикантите за обозначаване на грубо и бездарно дрънкане.

         Васко беше изцяло подвластен на майка си и по-късно смъртта ѝ го беше съсипала. Представих си го в омазнения лоден в Хамбург, изгубил скъпата си цигулка, без ласки (беше хомосексуален), умиращ като клошар...

         Децата от нашата улица бяха изумени как така изведнъж оставих игрите и пакостите, зарязах и тях. А уж бяхме „един за всички, всички за един”! Седяха на прага на отсрещната къща и когато ме видеха да излизам с цигулката, с костюмче и добре причесана коса, без да им обръщам внимание, подвикваха подире ми:

         – Една лакирана дъсчица, два три конски косъма и цигу-миг, цигу-миг.

         Дълбоко страдах, защото не обичах тези уроци, а ми беше и много трудно – вече бях развил някакъв музикален вкус, а само скрибуцах и под моите пръсти не излизаше нищо свястно от този чудесен инструмент. Скрибуцах, скрибуцах и накрая през плач заявих, че няма повече да ходя на уроци.

         Тогава баща ми ме заведе при една учителка по пиано, негова бивша студентка. Започнах да свиря гами и технически упражнения, заизмъчвах се с клавирните мелодии на Байер, а след това и с етюдите на Черни и Дюверноа. Гамите ме отегчаваха безумно и аз се изхитрих да поставям пред нотите роман на Карл Май за Винету и да си чета, свирейки гамите механично, без да гледам клавишите. Това беше добро упражнение, защото така се научих да не гледам нотите, а да свиря повече по слух и да импровизирам. (След години това ми беше полезно, когато трябваше да си изкарвам прехраната по кръчми и барове като джазов пианист.)

         Така, след като просвирих на цигулка, просвирих и на пиано, но нямах никакво желание да продължавам по този път. Виждах усилията на баща ми в неговото поприще, съзнавах колко трудно се осъществява един музикант и как мнозина добри изпълнители са обречени на посредствено съществуване.

         Исках да бъда свободен, да не съм зависим от какъвто и да е инструмент и условностите на музикантската професия. Моята страст бяха книгите и четенето!

 

 

Наполеон

 

         Баща ми намери свое разрешение как да ме откъсне от „лошите деца”. Той имаше – по думите му – един много интелигентен и даровит ученик от културно семейство, който свирел отлично на цигулка и се готвел за Музикалното училище. Веднъж след урока им по солфеж баща ми ни запозна – дарованието се казваше Наполеон – и ни остави да се разговорим с мисълта, че цигуларят като по-голям ще ми въздейства благотворно и ще ми вдъхне по-възвишени интереси.

         Наполеон беше слабоват, приказваше нервно и възбудено, измъчваше го някакъв тик и докато говореше, облизваше устните си. Разменихме няколко думи, споделихме си, че и двамата много четем, оказа се, че когато не свири на цигулка, Наполеон също обича да се рови в приключенски истории. Особено харесваше романите на Емилио Салгари, а любимата му книга беше „Островът на съкровищата” от Робърт Стивънсън. И така в някаква степен се сприятелихме.

         Един ден, докато разговаряхме, Наполеон впери поглед във витрината на шкафа, зад която зеленееше бутилка грузински коняк, подарък на баща ми от негов студент. Баща ми не пиеше и конякът стоеше отдавна в шкафа и „отлежаваше”. Напо попита:

         – Какво е това там?

         Отворих витрината и извадихме шишето. Наполеон го отпуши, надигна го и отпи няколко едри глътки. После отново пи.

         – Опитай и ти.

         Също пийнах. Парливата течност не ми хареса, задавих се и започнах да кашлям. Напо отпи отново и отново и бутилката се презполови. Ами сега! Как ще обясня на баща си защо шишето с коняка е наченато? Наполеон предложи:

         – Ще долеем вода. Бутилката е тъмна, няма да личи.

         Така и направихме. А Наполеон, клатушкайки се, но с грейнали очи, си тръгна.

         След седмица се случи нещо ужасно. Баща ми имаше рожден ден, надойдоха роднини, колеги. Край разтегнатата маса с бяла покривка бе наредена скромна трапеза – времената бяха оскъдни. Но баща ми извади бутилката от шкафа, намери подходящи чаши и тържествено обяви пред гостите, че сега ще вкусят оригинален грузински коняк, какъвто няма да намерят никъде. Наля на всички от светлеещата течност и викна:

         – Хайде, наздраве!

         Гостите отпиха и по лицата им се изписа отвращение. Баща ми също пийна и целият почервеня:

         – Някой е свършил голяма магария!

         Повика ме и пред всички запита:

         – Ти пил ли си от коняка?

         – Да, но малко, Наполеон пи повече и доля вода.

         Баща ми избухна:

         – Лъжеш! Наполеон е културно момче, ти си сторил тази работа. Увлякъл си Наполеон и той да пие!

         И ми се закани да се разправи с мен „по друг начин”. А гостите се опитаха да го успокоят и малко пресилено се усмихваха.

         По-късно узнах, че Наполеон имал зависимост от алкохола и редовно посръбвал, каквото му попадне. Баща ми, изглежда, разбра грешката си, но замълча, както обикновено. В душата ми обаче остана горчилка от недоверието.

         След време срещнах Наполеон на улицата. Не беше станал музикант, трепереше целият и със заекване ми сподели, че сега следвал френска филология и учел испански. След като завърши, Напо замина за Куба като преводач и там сигурно се пропи окончателно.

         Такова беше благотворното въздействие на Наполеон върху мене. Научи ме да попийвам.

 

 

Зоро

 

         Баща ми беше председател на творческия фонд на Съюза на музикалните дейци. Тъкмо тогава се довършваше вилата на Съюза над хижа „Фонфон”. Останали бяха много неизползвани материали и баща ми беше наел един млад мъж на име Зоро да прекарва с магаре излишните тухли от вилата до шосето, а оттам щяха да ги отнесат с камион.

         Зоро беше най-странният човек, с когото общувах в моето детство. Сякаш беше роден сред природата, сред дивите животни, като Маугли от „Книга за джунглата” на Киплинг или като Тарзан. Зоро живееше в някаква колиба на Витоша, ходеше гол до кръста и носеше късички панталонки като препаска. Обут беше с гуменки на бос крак. Беше висок на ръст, с остър профил, буйна коса и пронизителни зелени очи, които гледаха недоволно на целия свят. На корема му личеше продълговат белег – чувах, че бил опериран от язва. До него винаги крачеше една прекрасна вълчица на име Сента. Кучето бе толкова привързано към него, че непрекъснато го гледаше в очите и сякаш отгатваше и най-дребните му желания. Сента беше кафяво-зеленикава на цвят, а на гърба имаше черна ивица – като при вълците. Муцуната ѝ бе продълговата с черен нос, а пък яркомалиновият ѝ език висеше постоянно, защото бе горещо. Никога не чух Сента да издаде звук, камо ли да залае. По-късно узнах, че Зоро бе името на прочутия герой на Дъглас Феърбанкс от филма „Знакът на Зоро”, а Сента се наричаше моряшката дъщеря от романтичната опера на Вагнер „Летящият холандец”.

         Разстоянието от вилата до шосето не беше голямо, но пътеката бе доста стръмна и Зоро едва удържаше натовареното с кошове магаре. Приятно ми беше да крача до него, а от другата му страна вървеше Сента. Зоро беше мълчалив, дори не отговаряше на детските ми въпроси, но мисля, че и двамата се чувствахме добре заедно, поне аз му бях спътник в този прост, но явно нужен за препитанието му труд. Не знаех Зоро да има друго име. Смятах го за свой по-голям приятел – когато после заедно с магарето се катерехме обратно по склона, Зоро ме държеше за ръка и ме гледаше с очи, пълни с голяма и тъжна обич. Около него витаеше някаква драма, може би несбъдната любов, която се бе превърнала в любов към животните, изкуството и измислицата.

         Предпочитах тези безмълвни разходки пред смеховете и закачките във вилата, особено пред надутата физиономия на един тенор, който умееше да ритне футболната топка тъй високо, че тя се загубваше сред дърветата и после тупваше пред краката ни. Дошлата с него жена беше красива и вечно усмихната, но усмивката стоеше на лицето ѝ като маска. Всички във вилата се опитваха да ме заговорят, навярно защото бях синът на председателя или пък просто искаха да се покажат отзивчиви. Веднъж донесоха огромна гъба, откъсната сред ливадите – била „царска гъба”, но това си беше обикновена сърнела, която можеше да се срещне навсякъде, и по поляните, и в гората. Нарязаха я на късове и ги изпекоха на печката, посолиха ги и сред смях и глъч ги изядоха, дадоха и на мене – гъбата беше много вкусна.

         Зоро трябваше да реди тухлите за деня на отделни купчини, за да се отчита така работата му. Един ден го изчаквах на пътя, защото се бях уморил от ходенето нагоре-надолу. От глупост доподредих купчината за деня с тухли от другите, вече отчетени, за да бъде новата купчина по-красива и цяла. Мислех, че върша нещо хубаво. Привечер баща ми дойде, за да преброи пренесените тухли и да се разплати. Като видя, че старите купчини са разместени, усъмни се, че Зоро си е добавил непренесени тухли и го скастри. Зоро почервеня целият, не каза нищо, само ме гледаше с огромна мъка, но не ме издаде. Баща ми не беше дребнав, но обичаше реда – плати му, както обикновено. Но Зоро повече не се появи – недоверието и обидата го бяха засегнали дълбоко.

         Тогава за първи път узнах какво е човешко честолюбие.

 

 

Дина

 

         Майка ми често се оплакваше, че не може да „сколаса” да върши цялата домакинска работа. Седеше на стола, отпуснала ръце, с празен поглед. Баща ми реши да ѝ намери слугиня – или, както вече се казваше, „домашна помощница”. Отиде на женския пазар да потърси подходящо момиче. Момите стоели прави край сергиите, до тях бащите им, а минувачите ги оглеждали като добичета за продан. Баща ми харесал една висока кокалеста мома със здрав вид и сини очи. Била от близкото до София село Герман. Поговорил с баща ѝ, разпитал едно-друго и я одобрил. Поспорили за цената и накрая си стиснали ръце. Така Дина била цанена и баща ми я повел. Нямало писане на договор, нямало опасения, че нещо може да ѝ се случи, че баща ми може да ги измами, времената бяха сурови, но честни.

         Дина влезе в дома ни и го озари с кротостта и добродушието си. Отначало беше много притеснителна и започна да се обръща към майка ми с „господарке”, а към баща ми с „господарю”. Баща ми, който имаше силно социално чувство, се възпротиви и наложи обръщенията „како” и „бате”. Дина смяташе да се настани в килерчето пред тоалетната, но баща ми отсече:

         – В никакъв случай, ще бъдеш член на семейството и ще сядаш с нас на масата. И ти си човек като всички!

         Дина беше изумена, защото на село беше възпитана в подчинение и страхопочит.

         Ето че Дина започна да помага вкъщи, пое цялата домакинска работа, изнасяше дърва и въглища, палеше печките, пазаруваше, чистеше и готвеше по указания на майка ми, в един бакърен леген переше с лютив калъп сапун „Петел”. Баща ми ѝ плащаше редовно, дори повиши малко платата ѝ за усърдието и работливостта. Смяташе, че Дина трябва да има свой почивен ден и така в неделя майка ми се превръщаше отново в „слугиня” и силно негодуваше.

         Макар вече да имаше отмяна за домашната работа, майка ми не можеше да се примири, че няма свое поприще и не може да разгърне дарбите и уменията си. Тогава баща ми се срещна с приятеля си Светослав Обретенов, диригент на Държавния радиохор, и уреди майка ми да стане там хористка. Тя имаше висше музикално образование като пианистка, пееше хубаво с мек, макар и малко тих глас. Започна да ходи на репетиции с дълга черна рокля и бяла блузка, а после се прибираше с една приятелка, като вечер късно прекосяваха Борисовата градина. Не се страхуваха от нападение, от досадни пияници и крадци. Всички тези „декласирани елементи” бяха изчезнали от столицата, въдворени в лагери и „трудово-възпитателни общежития”. Всяко криминално действие се политизираше като увреждане на „новия социалистически ред”.

         С радиохора майка ми тръгна на турнета, обикаляше Европа, по куфара ѝ се лепяха етикети от чуждестранни хотели – забавляваше ме да сричам надписите на немски, румънски, гръцки. Носеше снимки от различни столици и места. Спомням си груповата фотография пред вратите на концлагера „Бухенвалд” недалеч от Ваймар, където бе прекарал живота си Гьоте и където бе написал своя „Фауст” – поема за прелъстяването на духа от черните сили на злото. Над лагерния портал личеше железен надпис „Jedem das Seine” – „Всекиму своето”.

         Дина беше много доволна от господарите си. В неделя излизаше с дружки и ходеше с тях на кино, на разходки, отиваха да хапнат в бирарията „Дълбок зимник” и най-вече в ресторанта „Ариана” на островчето сред езерото в Борисовата градина при Орлов мост.

         Един ден Дина ни довери, че в ресторанта се запознала с един от келнерите и между тях възникнала любов. Попита баща ми какво да прави и той я увери, че любовта е най-великото нещо на света и я окуражи да продължи. Така двамата се сгодиха и накрая решиха да се оженят. Дина помоли родителите ми да ѝ кумуват. Майка ми силно се възпротиви, защото така щеше да загуби своята помощница, освен това – като произлизаща от по-лично семейство – не беше съгласна прислужница да се сродява с господарите. Но баща ми настоя и така се стигна до венчавка – Дина и келнерът се „взеха”.

         Сватбата премина шумно в „Ариана”. Дойдоха родителите на Дина – простовати, но приветливи хора, имаше и гости, и случайни минувачи, които се включиха в празненството, без никой да ги гони. Лееше се бира, доставена от собственика на ресторанта – чешкия пивовар Прошек, чиято фабрика разнасяше по улица „Сан Стефано” сладникав мирис на хмел. Тогава „Ариана” беше прекрасно място за веселба и отмора, поднасяха пресни и дъхави кебапчета, а който пожелаеше, можеше да се разходи из езерото с лодка тип „русалка за двама”. През зимата езерото се превръщаше в естествена ледена пързалка, където софиянци показваха уменията си в танцуването с кънки, правеха пируети и други красиви изпълнения.

         След сватбата Дина трябваше да напусне нашия дом и се пресели да живее при келнера в неговата малка стаичка над ресторанта. След време дойде и се оплака, че мъжът ѝ много хъркал, разпростирал се нашироко в тясното продънено легло и тя била принудена да спи на ръба, върху края на желязната рамка. Не ѝ достигал сън и си припомняше със сълзи на очи колко добре си живеела у нас като „домашна помощница”. Такива бяха тегобите на новобрачния живот. После забременя, роди и повече не чухме нищо за нея.

         Дина остана в паметта ми като ведро, светлооко и жизнерадостно селско момиче с хубаво излъчване и добра усмивка, която озари късните дни на моето детство.

 

 

 

ГЛАВА ВТОРА

 

 

                                      Най-много биват тормозени със заповеди децата.

                                      Удивително е, как те въобще не се пречупват

                                      под гнета на поученията и успяват да преживеят

                                      усърдието на възпитателите.

                                                                                     Елиас Канети

 

Години на учение

 

 

         През есента на 1947 година постъпих в основно училище „Васил Априлов” на улица „Шипка”. Първият учебен ден беше за мене мъчителен с това, че се препънах по каменните стълби на двора и си разкървавих коляното. Всички ученици трябваше да се строим и да приемем училищното знаме с реч на директора, който носеше странното име Джераси. Стояхме дълго на плаца и слушахме назидателното слово, в което се казваше, че ние вече сме „чавдарчета” и ще ни раздадат сини триъгълни кърпи, които трябва от сутрин до вечер да носим на вратовете си. Цветът на чавдарката олицетворявал синьото небе над новата ни социалистическа родина. Ехтяха лозунги „Слава на Ленин и Сталин!” и под строй влязохме в училището. Така започнаха моите „години на учение”.

         Нашата учителка се казваше Живка Джундрекова – едра жена с груба физиономия и още по-груб глас. Първата ѝ задача беше да ни заповяда да седим на чиновете с ръце „отдире” и така да слушаме нейните словоизлияния. Който си извадеше ръцете без разрешение, щеше да бъде наказан. Обяснено ни беше, че макар и сега да сме чавдарчета, скоро ще станем септемврийчета и ще носим алени червени връзки, „като кръвта на падналите герои за народна свобода”. Защото „те умряха, за да живеете вие”! Най-достойните и примерни ученици щяха да бъдат приети първи в септемврийската организация и всеки бе длъжен да се стреми да мине „в челните редици”. Трябваше да повтаряме до захлас римувани наставления от рода на:

 

                                      Чавдарчето родината свободна

                                      обича като своя майка родна.

                                      Чавдарчето е весело дете,

                                      играе, пее, учи се, чете.

                                      Чавдарчето е примерно и вкъщи, и в клас,

                                      то помни: „Пионер ще стана аз!”

 

         Започнахме да учим азбуката. По съветския „челен опит” използвахме перодръжки и виолетово мастило от неизливащи се бакелитени мастилници. Топяхме перата и се цапотехме – първите химикалки, които се появиха скоро след това, бяха забранени. В тетрадки с тесни и широки редове изобразявахме „ченгелчета”, „лулички”, „камшичета”. Много се държеше на краснописа. За домашна работа имахме да пишем по няколко страници от всеки вид. Аз отдавна вече можех да чета, а и да пиша, тъй че тези ченгелчета страшно ме отегчаваха и ги изобразявах криви, а не наклонени надясно, както беше правилно. На помощ дойде баба, която с ведра усмивка започна да ми пише домашните и така ме спасяваше от „мъмрене”. Защото имаше строга система от наказания – „забележка”, „изправяне в ъгъла”, „мъмрене”, „порицание”, „намалено поведение”, „последно предупреждение”, „изключване”. Всички „прояви” ни се вписваха в специални ученически бележници, разграфени за уроците по всеки ден. Важно беше постоянното „затягане на дисциплината”.

         Един чин беше сложен напряко близо до катедрата и най-примерната ученичка, Маргарита Попова, сядаше там и записваше кой си вади ръцете зад гърба, докато друга ученичка заставаше на подиума пред черната дъска и сричаше урока от „читанката”. През това време другарката Джундрекова излизаше и си отиваше вкъщи – живееше срещу училището – и за края на часа се връщаше, вмирисана на запръжка – явно беше наготвила обяда на семейството си – и проверяваше тетрадката с провинените. Аз бях сред първите, защото не можех да стоя с ръце на гърба, бърках с пръсти в пролуката на задния чин и бутах куфарчето на ученичката зад мен – тогава на училище се ходеше с куфарче. Нямах сили да поема образователните методи на социалистическото училище и непрекъснато бях мъмрен. При такива случаи се „викаше родител”.

         В „часа на класния” другарката Джундрекова ни „подковаваше” политически. Разказваше ни за „светлото бъдеще”, в което ще живеем ние, децата, за тежкото положение на народа при капитализма, за непрестанните грижи на Партията да сме радостни и щастливи. Затова трябвало добре да се учим и всичко да знаем. Учителката с патос ни разказваше за великия Ленин, който галел хората по главичките и бил най-умният човек на света, защото следвал своя девиз: „Да се учим, да се учим и пак да се учим!” Та и ние трябвало да постъпваме като него. Всичко в другаря Ленин било съвършено, чисто и прекрасно.

         Тогава ние, учениците, ходехме с гуменки, или както по-народните деца казваха – „гуменетки”. От това краката ни ужасно смърдяха. След една беседа за великия Ленин аз вдигнах ръка и чистосърдечно попитах:

         – Другарке, а на чичко Ленин дали са му миришели краката?

         Другарката Джундрекова почервеня цялата, настръхна, улови ме за ухото и след като го нави здраво, ме отведе при директора. Уведоми го каква вражеска проява съм извършил. Директорът ми заповяда да призная дали тези неща ги научавам вкъщи и накрая разпореди повече да не стъпвам тук без родител. Трябваше да доведа майка си. У дома тя ми се накара, но когато дойде в училище, застана като вдървена пред директора и другарката Джундрекова. Не знаеше какво да каже. А пък аз трябваше пред класа високо да обещая, че „повече така няма да правя”.

         В училище беше по-лесно за децата от „бедно работническо семейство”, който бяха облагодетелствани. Например синът на чистачката, която беше партиен секретар на училището, носеше в час портокали, каквито ние виждахме за първи път в тези следвоенни години, и през междучасието ги ядеше със садистично удоволствие, гледайки как текат слюнките на съучениците му, а накрая раздаваше на най-преданите си „другарчета” обелките от портокалите, за да ги дъвчат. Още тогава партийната номенклатура се снабдяваше от специални магазини на специални „намалени” цени. И това минаваше за „народна демокрация” – след време разбрах, че в самата дума „демокрация” влиза понятието народ, така че „народна демокрация” всъщност означаваше „народно народовластие”, но комунистите нехаеха за такива езикови подробности – за тях беше важно да държат народа в подчинение. Страхът от червения терор беше повсеместен, фразата „ще те пратя на лагер” вцепеняваше всекиго – от метача до професора.

         Интелигентните деца оцеляваха по различен начин. Аз бягах от училище, получавах ниски оценки, намалено поведение, не можех да понасям този фалшив порядък. А моят скъп приятел Тошко Страшимиров оцеляваше, като довеждаше до абсурд изискванията за ред и дисциплина. Ходеше винаги с лъснати обувки, с добре вързана чавдарка, прилично подстриган и гледаше с надменна усмивка към всичко, което се случваше. Той беше един от първите, които ги приеха в Димитровската пионерска организация „Септемврийче”. Но си останахме верни приятели.

 

 

Пионерски радости

 

         В трето отделение, което по съветски образец се превърна в трети клас, станахме пионерчета. Приемането се извършваше на 23 септември, датата, на която през 1923 година избухнало Септемврийското въстание. Трябваше да се закълнем пред знамето с думите:

 

                   Аз, димитровският пионер, тържествено обещавам пред другарите си

                   и своя героичен народ да се боря всеотдайно за делото на Българската

                   комунистическа партия, за победата на комунизма. Да бъда верен на

                   заветите на Георги Димитров, да изпълнявам законите на димитровския

                   пионер. Обещавам да бъда достоен гражданин на моето мило отечество –

                   Народна република България.

 

         Клетвата се изпълняваше с изпъната пред челото дясна ръка, свита в лакътя под прав ъгъл. Изправените и допрени един до друг пет пръста символизираха дружбата между петте континента. Трябваше да говорим стегнато:

         – Рапорт даден!

         Отговорът беше:

         – Рапорт приет!

         Задължиха ни да се абонираме за вестник „Септемврийче”, който допълваше „възпитателната дейност”.

         Училищната „паралелка” бе разделена на три „звена”, според броя на редиците. Целият клас образуваше „отряд”, а училището „дружина”. Съответно отговорниците бях „звеневи”, „отряден” и „дружинен”. Те носеха на ръкава си по едно червено картонено кръгче със съответно една, две и три нашивки. Всичко беше по казармен образец. За да ме „вкарат в пътя”, мен ме направиха звеневи, връчиха ми червеното кръгче и аз трябваше да отговарям за дисциплината на първо звено – редицата до вратата. Длъжен бях да записвам всяко провинение – говорене в час, невнимание, подсказване, тайна игра на „морски шах” и други. Доклада трябваше да предавам на отрядния, той от своя страна изготвяше сборен доклад до дружинния (това обикновено беше дете на високопоставени партийци), а той го внасяше в учителския съвет за обсъждане на поведението на учениците. Между звената имаше „социалистическа надпревара” за отлично поведение. В моите доклади винаги вписвах, че в първо звено няма провинения и така печелехме съревнованието. Това дразнеше добросъвестните звеневи, защото всеки искаше да демонстрира „бдителност”, за да се издигне до отряден, а – защо не – и до дружинен, а след завършването на училището да го пратят да учи в Съюза – това беше голямата мечта и на децата, и на родителите. Оплакаха се срещу мен и ми отнеха червеното кръгче с нашивката – така бях низвергнат при редовите другарчета.

         Червеният цвят избуяваше навсякъде. Дори трамваите от зелени бяха пребоядисани в червено. Триъгълната пионерска връзка също беше червена. Трите ѝ върха символизираха единството на комунисти, комсомолци и пионери. Носенето ѝ беше задължително – иначе се правеха „изводи”. Вътрешно се бунтувах срещу това насилие и държах връзката в джоба. На входа на училището бдяха „хигиенисти”, които проверяваха дали сме с изрязани нокти и дали не са ни прашни обувките. Моите винаги бяха прашни и аз – за ужас на примерните деца – ги избърсвах с червената си връзка. А по коридорите на училището сновяха „дежурни”, които докладваха за ученици без пионерки.

         Всички бяхме „обхванати” в някакви кръжоци или „мероприятия”. В училището имаше „пионерска стая”, където по стените висяха червени знамена, портрети на Сталин, Димитров и други партийни величия. А на маса с червена плюшена покривка бяха пръснати брошури, в които можехме да прочетем как да сме съзнателни пионери, как при всички случаи да заклеймяваме световния империализъм, как да помагаме на бабите да пресичат улицата, да сме смели „тимуровци” (по образеца на повестта „Тимур и неговата команда” от съветския писател Аркадий Гайдар) и да си водим тимуровски дневник за извършените добри дела – но също и за пропуските. Много се държеше не само на критиката, но и на самокритиката, за да бъдат „изкоренени недъзите”. На събрания след часовете се обсъждаха дневниците и постиженията на най-активните тимуровци.

         Имаше и множество най-различни списания за деца – на български и руски, – за които можехме да се абонираме срещу дребна сума. Те бяха пълни с интересни четива, указания за химически и електрически опити и накрая с кръстословици. Редовно се записвах за съветското хумористично списание „Мурзилка”, в което имаше весели карикатури, подобни на по-късните анимационни филми „Ну, погоди!”. С голям интерес изчетох романа на Александър Фадеев „Млада гвардия”, разказващ за приключенията на група украински младежи по време на войната. Книгата ме върна към моите ранни детски спомени и увлечението ми по премеждията на приятелите Том Сойер и Хък Фин край бреговете на Мисури.

 

 

Смъртта на Вожда

 

         Един мартенски ден се разнесе вестта, че генералисимус Йосиф Висарионович Сталин, бащата на народите, вождът и учителят на цялото прогресивно човечество, се е споминал. Никой не смееше да изрече новината на глас, защото допускаха, че е провокационен слух. Настъпи голямо объркване. Не знаехме какво ще се случи по-нататък. Сталин беше опората на живота ни. В нашия клас се намери едно партийно момче, Людмил Пастърмаджиев, което трябваше да съчини посмъртна поема за Вожда. Не мина и един час и „поетът” ни я прочете по радиоуредбата „с пламенно чувство”, а ние трябваше да изслушаме блудкавите славословия прави и с наведени глави. Последва и едноминутно мълчание в памет на „най-великия човек, който се е раждал някога на света и на всички времена”. Още не бяхме чували за „култа към личността”.

         Един от методите на комунизма беше да се наричат стари неща с нови имена. Така самите неща сякаш ставаха нови. Създаваше се впечатлението за обновление и напредък. Например думата „войска” беше царска и бе заменена с „армия”, по подобие на „Червената армия”. Вече не се работеше, а се полагаше „социалистически труд”, нямаше „учени”, а „научни работници”. Вече не съществуваха прости овчари и говедари – един ден на вратата на селсъвета в Триград прочетох обява: „Търсим да назначим оператор на биологични единици за отпасване на същите.”

         Всичко, което не се вписваше в канона на комунизма, беше „буржоазна отживелица”. Животът трябваше да грее от радост и щастие. Например пастата за зъби носеше името „Идеал”, имаше вафла „Слава”. Първата нова лека кола, която бумтеше и димеше по улиците на София, беше съветска и се наричаше „Победа”. Черноморският курорт „Св. св. Константин и Елена” бе преименуван на „Дружба”. Много географски названия се смениха с името „Сталин”: град Варна, връх Мусала, язовир „Искър”, софийският булевард „Витоша” – всички се наричаха „Сталин”. Хората вече не бяха „господа”, а „другари”, вместо „моята съпруга” казваха „моята другарка”, а в нармага те посрещаха пренебрежително с думите:

         – Кажи бе, другарче!

         За да няма безработица, на едно място назначаваха „с връзки” по двама, по трима, които нищо не вършеха, защото заплатите им бяха осигурени. Който проявеше и най-малкото недоволство, обявяваха го за враг, а това беше много страшно. Защото на простия човек, който не можеше да размисля, му беше достатъчно да му посочат врага. И той се втурваше с редиците на „своите”, за да смаже противника.

         Всички тези начинание имаха една цел: непрекъснато да се обработва „народът” за целите на Партията, да бъдем „подковани”, че живеем в „най-справедливия строй” и затова сме длъжни да бъдем щастливи.

 

 

Първи страсти

 

         Всички момчета в класа си имаха „гаджета”. Но не и аз. Усещах се непълноценен. Затова си избрах едно дребничко момиче с големи очи и вързана с панделка коса. Реших, че Стефка ще е моето гадже. Тя не знаеше нищо за намеренията ми, но аз се наслаждавах да мисля за нея. Един ден побойникът на класа, Гошо Чолаков, неволно блъсна Стефка и тя се разплака. Изтъпаних се пред него и с риск да бъда набит, остро рекох:

         – Защо я блъсна?

         Гошо много се учуди, явно не беше забелязал грубостта си и не знаеше какво да направи. Но всички деца се развикаха:

         – Стефка му е гадже! Стефка му е гадже!

         Смутих се, а Стефка ме погледна през сълзи, извика презрително „Хм!”, и ми обърна гръб. Това ме преряза и останах онемял. Съдбата на тази моя „първа любов” ме огорчаваше дълго.

         Тогава моят съученик Тошко Дамянов ми сподели, че едно момиче от другия клас ми било хвърлило око. И ме запозна с Николина. Тя беше едричка, с вече развит бюст, кръгло лице и сини очи. При запознаването ни и двамата гледахме в земята. Казах, че ще я чакам след училище и тя кимна. След часовете се заозъртах за Николина. Не бях уточнил къде ще се срещнем. Но изведнъж тя се появи, изглежда ме беше търсила с поглед, и двамата тръгнахме към дома ѝ, зад парка „Заимов”. Вървяхме на метри разстояние един от друг, за де не би някой „да си помисли нещо”. Вече се бе стъмнило и навлязохме в парка, край нас нямаше хора. Престраших се и понечих да я целуна. Николина се извърна и ми заши звучен шамар.

         – За каква ме мислиш? – викна и побягна.

         Останах като вцепенен. На другия ден разказах на Тошко за премеждието си и той ме успокои:

         – Не му мисли! Николина е курва. Всички момчета от училището са я минали.

         Това не ме утеши, а напротив – казах си, защо с мен постъпи така, щом...

         В класа на Николина имаше едно разхайтено момиче, Бебка, което пушеше и се натискаше с момчета по ъглите. Изглежда, бе узнала за моето злощастно похождение – Николина се беше похвалила на всички, че ми е ударила шамар. Един ден Бебка ме спря в коридора и ме попита дали имам стиховете на Ботев, защото тъкмо ги учели, а тя ги нямала, та не може ли да ѝ ги дам за ден-два. Намерих книгата в библиотеката на баща ми и я дадох на Бебка. Тя въртеше сладострастно очи, каза, че ще ми върне стиховете още на другия ден. И наистина през следващото голямо междучасие тя ми донесе книгата и аз с удивление намерих между страниците любовно писмо, написано много неграмотно, но с жар. Прочетох, че е луда по мене и иска да станем гаджета. Аз обаче не я харесвах и реших да не отговарям. Вечерта след училище Бебка ме причака в училищния двор и свойски ме хвана под ръка. Дръпнах се и поисках да продължа. Тогава Бебка извади зад гърба си сплетен от кожени ремъци каруцарски камшик и с все сила ме шибна през лицето. Тръгнах си без звук, но лицето ми се поду и вкъщи трябваше да измислям някакво обяснение. Бях объркан. Все по-малко разбирах женската душа.

         Скоро се загледах в едно момиче от долния клас и го заговорих. Росица беше ведра и усмихната. Глупаво я попитах какво е яла на обяд и тя отвърна „коприва”. Предложих да ѝ покажа на живо растението и я заведох в задния двор на училището, където растеше млада и пареща коприва. За да ѝ се харесам, откъснах един стрък и дадох да го помирише. Росица се извърна и копривата я перна през лицето. Опарена, тя високо се разплака. За извинение я прегърнах и казах, че съжалявам. В този момент директорът, чийто кабинет гледаше към задния двор, чул плач, погледнал през прозореца и ме видял как прегръщам Росица.

         Повикаха ме в дирекцията, накараха ми се и ме заплашиха с намалено поведение за „битово разложение”. Свикали учителския съвет заедно с учкома – ученическия комитет от отличници, – за да решат какво да ме правят. Александър – председателят на учкома – настоял да бъда незабавно изключен. Но все пак ми се размина с мъмрене. Класната ми заяви, че от ученическия комитет искали да бъда отстранен от училище, тъй че занапред да внимавам.

         На другия ден попитах Александър, защо е поискал да ме изключат.

         – Защото ми сваляш гаджето.

         – Нямах представа, че Росица ти е гадже, нищо не ми е казала.

         – Няма и да ти каже, защото тя не знае, че ми е гадже.

         – Как така?

         – Всички хубави момичета в училището са ми гаджета! Но не знаят. Нали аз знам!

         Страхотна беше тази логика. Александър беше знаменосец на училището, а след години стана партиен секретар и го пратиха да следва в Съветския съюз.

         Бях много непокорен ученик и ужасно скучаех в час. За да поправя поведението и успеха си, ме „прикрепиха” към отличничката Маргарита Попова – да ми „въздейства”. Сложиха ме на един чин с нея. Резултатът беше, че „хлътнах” по съученичката си. Тя беше грозновато момиче от „бедно работническо семейство”, страшно амбициозна и пробивна. Изглежда, ми подейства нейният устрем към успехи, който на мен ми липсваше. Чудех се как да ѝ призная чувствата си, но тя беше каменна и напълно недостъпна.

         С някаква любовна ненавист започнах да кроя планове как ще отвлека Маргарита край Перловската река и ще я отмъкна в храстите. По-нататък въображението ми не стигаше. Имах съученик, той сам се наричаше Павел доктор Филипов, понеже баща му беше лекар. Отидох у тях и го убедих да ми даде временно една спринцовка от кабинета на баща си. Смятах да си набавя упойка, да издебна Маргарита след училище и да забия спринцовката в гърба ѝ. Представях си как тя пада упоена и аз я отнасям в храстите. Какво ще стане после нямах представа. Хубаво, но докато си играех със стъклената спринцовка, тя се счупи в неумелите ми ръце и аз много се притесних, защото Павел си я искаше, а баща му беше заплашил, че ще дойде в училище да намери „крадеца” – така Павел му бе представил изчезването на спринцовката. В последна сметка си признах белята и някак всичко отмина. Но не и моята „страст” към Маргарита. Най-после купих от аптеката един спрей с хлоретил, средство за инхалационна наркоза – така пишеше на флакона. Уговорихме се с двама приятели да причакаме Маргарита до мостчето на Перловската река, по което тя минаваше на път за вкъщи. Така и направихме. Приготвих спрея и една топка памук, та когато Маргарита се появи, да напоя памука с наркозата и го залепя на устата ѝ. А после да я замъкна в храстите.

         Маргарита се зададе и аз се обърках. Когато се появи, изскочих насреща ѝ, а тя с леден глас запита:

         – Какво правите тук?

         – Ами искахме да те питаме нещо за уроците.

         – Утре ще ме питате, а сега се разкарайте!

         Изгарях от срам и разочарование.

         Маргарита взе два класа наведнъж и замина за Москва в някакво специално училище. Така приключиха моите ранни любовни авантюри.

 

 

Учители и педагози

 

         В училище „Васил Априлов” имах много интересни учители. Един от тях беше преподавателят по рисуване Рафаел Михайлов. Винаги съм се чудил на името му – още в детската люлка той е бил предопределен да стане художник, да носи името на великия Рафаело. Тогава не знаех, че нашият учител ще се осъществи като голям български живописец и поет. Беше висок слаб мъж с прошарена коса и остър глас. Поставяше на катедрата една ваза и искаше да я нарисуваме. Аз имах музикални способности, но ми липсваше всякакво живописно умение. Вазите ми излизаха безформени и лишени от изразителност. До мен на чина седеше моят приятел и съсед от улицата Лъчко Ошавков, който пък рисуваше с лекота и замах. Скучаех и си приказвах с този-онзи. Веднъж Рафаел Михайлов се разсърди и ми вписа голяма забележка в ученическия бележник. При това съзря, че Лъчко скрива един лист и строго поиска да го види. Лъчко се поколеба и накрая го извади. Видях, че е нарисувал учителя ни в гръб, като на панталона му личаха две големи кръгли кръпки. Уплаших се, че ще настане голяма разправия, защото преподавателят ни беше строг. Рафаел Михайлов дълго гледа портрета си, после дълго гледа ученика в очите. Накрая погали Лъчко по главата:

         – От тебе ще излезе художник!

         И действително след години Лъчезар Ошавков стана виден живописец. Живееше в Париж. Направи множество самостоятелни изложби в България и къде ли не по света. Така че нашият учител Рафаел Михайлов се оказа добър педагог – бе прозрял чрез портрета си с кърпените панталони бъдещия талант на моя съученик и приятел. Но бях изненадан и от друго. През 1967 година, когато се мъчех да публикувам първата си стихосбирка, Рафаел Михайлов издаде чудесна книга със стихове и собствени илюстрации, озаглавена „Мигове”. Неговата лирика толкова силно ми въздейства, че промени възгледите ми за поезия и поетичност.

         Друга забележителна учителка, и то по литература, беше Мария Дебелянова, родственица на поета Димчо Дебелянов. Тя беше средна на ръст жена с бяло красиво лице и огромни черни тъжни очи. Говореше меко, но настойчиво. Не обичах часовете по литература, защото всичко се въртеше около партийността и народността на творбите. Особено ме дразнеше един постоянно задаван въпрос при изпитване:

         – Какво е искал да каже авторът?

         Сякаш авторът беше писал на някакъв таен език и ние трябваше да разтълкуваме „основната идея” на произведението. Веднъж на този въпрос пред черната дъска попитах в отговор:

         – След като авторът е искал да каже нещо, защо не го е казал?

         Целият клас се разкикоти, а Мария Дебелянова ме изгони и нареди да не стъпвам повече в часа ѝ без родител. И трябваше, за кой ли път, да доведа баща си. Разговорът се проведе на училищното стълбище. Дебелянова се оплака, че провалям часовете ѝ с неуместни забележки. Баща ми, когато разбра, че тя е роднина на любимия му поет, се просълзи и започна да ѝ целува ръцете. Учителката също се разплака, а пък аз стърчах като пън и се измъчвах от разкаяние и срам, без да разбирам какво всъщност съм направил.

         Харесвах най-вече учителя по физика. Името му беше Герасков – невисок на ръст, с посивяла коса и прошарена брада. Носеше големи очила с лупи и беше винаги облечен в престилка на учен-експериментатор. Говореше се, че бил преподавател в университета, но поради вражеско минало го деградирали до учител в основно училище. Герасков преподаваше с тих, но много ясен глас, говореше бавно и изразително. Формулите, които изреждаше на черната дъска, бяха изписани чисто и красиво. На катедрата в кабинета по физика той държеше консервена кутия, пълна с малки, изразходвани тебеширчета. Когато някой ученик приказваше или не внимаваше, Герасков не продумваше нищо, само изваждаше от кутията едно тебеширче и замеряше немирника – обикновено го улучваше, всички се смеехме и урокът продължаваше.

         Най-много обичахме опитите с електричество. Учителят ни обясняваше устройството на „лайденската стъкленица”, която може да съхранява електрически заряд. На масата имаше и машина с два ебонитови диска и две метални топки над нея. Когато се завъртеше силно ръчката, между лъскавите топки започваха да прескачат и пращят искри – сякаш просветваха малки гръмотевици, а ние се дивяхме и наслаждавахме на домашните мълнии. Герасков извикваше пет-шест деца, нареждаше ни в кръг и ни караше да се хванем за ръце. После натриваше една ебонитова пръчка с вълнен парцал, хващаше се и той на „хорото” и поднасяше пръчката към прегънатия пръст на последния ученик. Излизаше малка искра и всички подскачахме от лекия електрически удар. Герасков беше нашият училищен магьосник.

         Уроците по физика ми даваха много поводи за експерименти вкъщи и за разни пакости. Понякога в училище имахме часове до късно вечер и всички жадувахме нещо да се случи, та да ни пуснат по-рано. Така аз измислих един „електрически номер”.

         В класната ни стая висяха от тавана няколко фасунги за електрически крушки, но светеше само една. Бодяхме си очите, но имаше „повик” за икономии в „народното стопанство” – те бяха най-важното, за да се изпълни „петилетката в съкратени срокове”. Веднъж през междучасието изрязах кръгче от попивателна хартия, наплюнчих го, отвинтих електрическата крушка, залепих парченцето на пъпката и завинтих крушката обратно. Докато беше мокра от слюнката, попивателната хартия пропускаше ток и крушката светеше нормално. След известно време хартийката започваше да изсъхва от топлината, електрическото съпротивление нарастваше. Постепенно крушката засвети по-слабо, запремигва и в един момент угасна. Всички се развикахме:

         – Ура, няма ток, хайде да си ходим!

         Учителката, тъкмо започнала да преподава скучния си урок, вдигна рамене:

         – Добре, тръгвайте си, но тихо и под строй.

         Втурнахме се навън, а в коридора крушките светеха, но вече беше късно да се вика електротехник. Бяхме на свобода! Всички видяха какво направих, за да постигнем тази „свобода”, и първоначално си мълчаха.

         На следващия ден още преди часовете отвинтих електрическата крушка и махнах вече сухото кръгче от попивателна хартия. Не трябваше да има никакви следи и когато пристигна електротехникът на училището, той усърдно провери инсталацията и направо се разсърди, че го викат напразно – всичко си било наред. В последна сметка обаче някой ме „изпорти” на класната и ме извикаха в дирекцията за обяснения, обвиниха ме във вражеска дейност и едвам отървах изключването.

 

 

Пакости и джаз

 

         През междучасията в училищната стая се разразяваше бой с фунийки. От един магазин на „Учтехпром” – там продаваха всякакви материали за техническото обучение на учениците – си бяхме набавили стъклени тръбички за химически опити. От листове на тетрадки, нарязани на ленти, си правехме фунийки, които в острия край скрепявахме със слюнка. Вкарвахме ги в тръбичката и със силно духане фунийката излиташе и можеше да улучи „врага”. Но най обичахме да пращаме фунийки към тавана, където те залепваха от слюнката и така висяха като сталактити в пещера. Таваните бяха високи и нямаше как фунийките да се свалят оттам.

         Често ме гонеха от час, защото не внимавах, приказвах или пък играех със съученика си по чин на „морски шах”. Когато се озовавах извън класната стая, чудех се къде да отида, та да не ме забележи дежурният по коридор и да ме заведе при директора. Затова се вмъквах в таванското помещение, където имаше струпани стари плакати и лозунги, портрети на политически величия и разни прашни книги. Стъклото на капандурата беше счупено и вътре всичко беше оцапано от гълъби, дори съм намирал в ъгъла мъртва птица. Веднъж от скука излязох през прозорчето и тръгнах по широкия перваз, който минаваше покрай класната стая. Занадничах вътре, а учениците се развикаха, че вън има вампир. Учителката затропа с показалката по катедрата и призова за тишина, а пък аз бързо се прибрах през капандурата, за да не ме хванат. Този път ми се размина без наказания, защото останах неразкрит.

         Училищният звънец представляваше голяма камбана, окачена високо над стълбищната площадка между етажите. Чукалото имаше в края си пръстен и байчото, училищният прислужник, биеше камбаната посредством дълга метална пръчка с кука. Чудех се каква беля да направя и взех, че скрих пръчката зад метлата на байчото. Зачаках да мине часът и да видя какво ще се случи. По едно време байчото се затътри по стълбището да удари звънеца, но не намери пръчката на мястото ѝ. Засуети се, отиде да съобщи в дирекцията. Учебният час вече беше свършил и някои учители излязоха в коридора, за да разберат защо не бие звънецът. Като узнаха, че липсва металната пръчка, започнаха да претърсват училището и да разпитват учениците. Но без резултат. А байчото изнамери ръчния звънец, който се използваше при случаи на тревога, и в края на следващия учебен час го заудря яростно. Чак на другия ден, преди да измете стаите, открил пръчката зад метлата. Други момчета обаче, взели пример от мен, се покатериха на раменете на двама по-едри съученици и овързаха чукалото с парцала за чистене. Така байчото, колкото и да удряше камбаната, тя не издаваше звук.

         С моя съученик Тошко Дамянов правехме през междучасията „джаз”. Той „свиреше” на гребенче с преплетена в него пергаментна хартия от цигарена кутия, а пък аз си бях направил от бакелитена дръжка на стар чадър нещо като дудук, на чийто отвор бях завързал също такава хартия. През една издялана дупчица надувах дудука и двамата издавахме жизнерадостни звуци. Всички се събираха около нас и пляскаха в такт. Тошко ме научи да тупам по чина с длани като по тарамбука и аз усвоих доста сложни ритми на румба и диксиленд. Това ни доставяше голямо удоволствие, но не се харесваше на отрядния ръководител и той докладвал, че изпълняваме „вражеска музика”. Това не ни се размина, мъмриха ни пред строя и така завърши нашето училищно музициране.

         Друга бойна игра през междучасията беше замерянето с геометрически модели, които трябваше да изрязваме от картон за часовете по математика. Веднъж хвърлих един картонен триъгълник и го завъртях като бумеранг. Но триъгълникът отскочи и се заби в окото на една ученичка. Всички се уплашихме, а Рели – така я наричаха галено – отведоха при училищната лекарка. Всичко мина без поражения, окото на Рели Хубеш не беше сериозно пострадало и ние си отдъхнахме.

         Един ден обаче повикаха баща ми при директора Джераси и той го обвини, че ме възпитава в антисемитизъм, понеже съм бил ударил еврейско момиче, дъщеря на виден политически деец. Тогава за първи път узнах, че съществуват етнически различия. Баща ми имаше много приятели и колеги с еврейски имена – Хаим, Аврам, Бенцион и други. И дума не можеше да става за антисемитско възпитание, но тогава такова беше политическото поветрие. Баща ми много се смути и обясни, че дава най-толерантно възпитание на децата си, но директорът настояваше да се извиня на Рели. Нямаше как да го направя, защото бе минало доста време от случката, но все пак смънках нещо, а и настъпи краят на учебната година.

         След време узнах, че Рели – със сменено българско име Роза – е вече известна преводачка от испански език, пресъздала немалко творби на Хорхе Луис Борхес. Веднъж я срещнах в една компания почитатели на класическа музика. Рели беше станала много красива и привлекателна жена, направо се влюбих в нея, но тя се отдръпна от мене като опарена. Дали от спомена за болката, която някога ѝ бях причинил, или от страх, че единствен аз в компанията знаех истинското ѝ еврейско име – Рашел...

         Бяха „пуснали” туристическа лимонада на прах „Ехо”. Децата рядко си правехме напитка с вода, най-често ближехме сладко-киселото прахче от пакетчето. Лимонадата се продаваше на будката срещу пощата на улица „Оборище”. На моя приятел Пикуна му хрумна как можем да крадем пакетчета, без да ни хванат. Със съученика ни Кирчона измислихме план. През голямото междучасие отивахме при будката, Кирчона заставаше на ъгъла да бди за хора, аз заставах зад будката, започвах да тропам по вратата и когато будкаджията излезеше, почвах да го дразня:

         – Стар козел, дяволът те взел!

         Той ме подгонваше надолу по „Оборище”, като размахваше бастуна си и ме ругаеше грозно. През това време Пикуна се пресягаше през прозорчето на будката и събираше пакетчетата, които бяха наредени в една кутия. После тримата се срещахме на моста срещу Военното училище и деляхме плячката.

         Връщахме се в училище и започвахме да раздаваме пакетчета на съучениците си. И през следващия час начеваше масово близане на лимонадата, като всички кривяха лица от киселия вкус. Учителите не разбираха какво става, минаваха от чин на чин и само прибираха пакетчетата. Една учителка се оплакала в дирекцията, там привикали „портата” на класа и тя разказала, че ние тримата – аз, Пикуна и Кирчона – след голямото междучасие раздаваме лимонада на прах. Привикаха и нас, ние, разбира се, отрекохме, но след като ни заплашиха с изключване, Кирчона – като само свидетел на престъплението – призна всичко. Майката на Пикуна беше учителка по химия в училището, ето защо измислиха, че аз съм подучил съучениците си, така че и на Пикуна му се размина. Повикаха баща ми, който за сетен път трябваше да се срамува за разблудния си син. Дойде и продавачът от будката, който, като ме видя, отново започна да ме ругае и да размахва бастуна. Накрая се споразумяха баща ми да заплати откраднатите пакетчета и така случаят приключи.

         За моя изненада старецът започна да твърди, че освен лимонада, сме откраднали и пари от чекмеджето му – а това беше просто технически невъзможно. Чистосърдечно отрекох и така си навлякох име не само на крадец, но и на лъжец. Баща ми плати всичко, което поискаха, и с гробно мълчание ме отведе вкъщи. Мисля, че ме презираше! А на мен ми намалиха поведението. Класната заяви, че съвсем съм се „изоглавил”.

 

 

Ослепяването

 

         В Пионерския дворец, бившата Духовна семинария, имаше различни интересни „кръжоци”. Но след Берлинската криза през 1949 година усилено се заговори за нова световна война срещу „англо-американците”, затова преди всичко друго трябваше да преминем задължителен курс по „отбрана на Родината”. Обучаваха ни как да разчистваме развалини и да измъкваме затрупани хора, как да превързваме рани, да слагаме протеза на счупен крак или ръка, да правим изкуствено дишане. Накрая, като на по-малки, ни раздадоха ромбовидни значки с червен кръст и буквите БГСО – „Бъди готов за санитарна отбрана”. Батковците получиха триъгълни декорации с буквите ГСО – „Готов за санитарна отбрана”. Всички трябваше да сме готови за всичко. Пионерският поздрав беше:

         – Бъди готов!

         А отговорът:

         – Винаги готов!

         В тази предвоенна възбуда заедно с мои съученици се записах в кръжок по стрелба. Представях си, че ще стреляме с истински бойни пушки и останах малко разочарован, че ще тренираме с малокалибрени спортни флоберки чешко производство – „Бърно 1”. Патроните бяха малки и красиви на вид. Оказах се доста добър в стрелбата, моите мишени бяха винаги поразени. Събирах си гилзичките в джоба, макар че трябваше да ги отчитаме.

         Вкъщи измислих да ги напълвам с фосфор, изстърган от кибритени клечки, и с един затъпен пирон, вързан заедно с гилзата на въженце, да ги взривявам с удар в стената. Това, разбира се, беше опасно, но аз обичах да си „играя с огъня”. После от един „конструктор” направих количка с подходяща рамка и на нея прикрепях така заредени гилзички, зарязани в основата с пила, за да се образува малка дупчица. На свещ загрявах връхчето на извита безопасна игла и когато се зачервеше, пъхах го в дупчицата и произвеждах изстрели един след друг.

         Това толкова ме въодушеви, че занесох тази многострелна „катюша” в училище и я показах на съучениците си, дори произведох внушителна канонада с моята батарея. Това веднага беше докладвано в дирекцията, иззеха ми „залповата установка” и повикаха родител. Лошото беше, че ме изключиха от отбора по стрелба, понеже бях нарушил някакви техни правила.

         След като ме отстраниха от отбора, аз се амбицирах, дълго рових в пясъка край стената на Военното училище, докато накрая намерих истински патрон от бойна карабина. Прибрах се вкъщи, поразгледах го и се опитах с клещи да отвъртя куршума. Стана трудно, но стана. Реших да възпламеня патрона, като вкарам в него голям притъпен пирон и го ударя с чук, та барутът да се взриви и пиронът да излети към тавана. Така и направих – замахнах и отскочих встрани. Патронът обаче не гръмна веднага и аз погледнах в отверстието да видя какво става. В този миг патронът избухна в лицето ми. Очите ми се изпълниха с горещи барутни късчета, при което изпитах страшна болка и най-важното – нищо не виждах.

         Майка ми изпадна в паника, но след като си поплака, ме заведе в клиниката по очни болести. Там ме сложиха на офталмоскоп – нещо като микроскоп, с който се оглежда окото. Завързаха здраво главата ми, за да не мърдам, разтвориха ми клепачите с някакво приспособление и лекарката започна с фина игла да чисти набитите парченца барут от очите ми. Имаше и проникнали много надълбоко, не можеше да се извадят. От очите ми изтече доста кръв, която не виждах, но усещах как се стича по лицето ми. Накрая ми намазаха очите с някакъв мехлем, превързаха ги и разпоредиха след месец да дойдем на контролен преглед. В никакъв случай не трябвало да махаме превръзката, за да не възникне инфекция.

         Тръгнахме си и аз крачех до майка си – тя ми казваше къде да стъпвам, за да не се спъна. Хората, като видеха това ослепено дете, цъкаха с език и ме окайваха. А майка ми се оплакваше – всичко било станало, защото не я слушам:

         – Дано най-после му уври главата!

         Измина един месец и отидохме на преглед. Свалиха превръзката и се оказа, че лявото око нищо не вижда, а дясното едва различава светлина от тъмнина. Лекарите се затюхкаха:

         – Жалко за момчето, дано спасим поне едното око, да гледа, макар и с голям диоптър.

         Отново ми намазаха очите с мехлем и ме превързаха.

      Така заживях в тъмнина. Слънцето вече не съществуваше. А обичах да разглеждам всичко – къщите, дърветата, по които се бях катерил и облаците с техните различни форми. Най-много ми харесваше да наблюдавам как някой работи и изпод ръцете му излиза полезна вещ.

         Сега всичко това го нямаше. Тъмнината беше всеобхватна, затова постепенно престанах да се страхувам от нея. Започнах да чувам звуците по друг начин – всеки шум носеше различен смисъл, какъвто досега не бях осъзнавал. Особено ме занимаваха гласовете на хората. Опитвах се по интонацията, дрезгавостта, начина на говорене, повторенията на някои думи да разгадая образа на човека. Някои, полъгани от това, че не ги виждам, се държаха по-свободно – веднъж, докато седях на пейка в парка, където ме бе оставила майка ми, долових как наблизо някакъв мъж целуна непозната жена, а тя само каза: „Ах!”, сякаш бе зърнала красива гледка. Жените много се смееха, все по различен начин, разказваха си вълнуващи случки по няколко пъти, навярно заради удоволствието от говоренето.

         Най-поразителното бяха птичите звуци – гракането на враните, пиюкането на синигерите и особено сложните извивки на косовете. И по-рано ги бях чувал, но не им бях обръщал внимание. Някъде весело лаеха кучета. Едни се джафкаха, навярно по-малките, а други само излайваха дебело, сякаш колкото едно куче бе по-малко, толкова бе по-гласовито. Отдалеч достигаше шумът на автомобили, беше неделя и ехтяха клаксоните на сватбарите или на абитуриентските шествия, а между тях остро прозвучаваше сирена на линейка за бърза помощ или на пожарна кола. Минаваха и цигански каруци с чаткащите подкови на пришпорваните коне. От някаква естрада звучеше духова музика. Часовникът на Военното училище отброяваше всеки четвърт час с един, два, три и четири камбанни удара. Към последния се добавяше и броят на изтеклите часове с по-мощна и по-бавна камбана.

         Най-сладки бяха детските гласчета и бебешките гугукания от преминаващите по алеята колички. Някои дечица, като ме виждаха с превръзка, се приближаваха и мило питаха:

         – Батко, защо нямаш очи?

         Майките се стъписваха в първия миг, защото усещаха нещо нередно, което можеше да ги застраши. Но после оставяха децата да си поговорят със слепеца. Аз протягах ръце и докосвах малките главици, галех ги по къдрушките, а децата се притискаха към мене като котета. Опитвах се да отгатна какъв е цветът на очите им и понякога успявах. Не улучвах само за пъстрите очи.

         Не знаех как ще продължи животът ми като слепец, но си казвах, че и така трябва да е добре. Не се сблъсквах с неща, които преди ме бяха наранявали. Може пък в това ми състояние хората да ме щадят. Щях да се научи да ходя без придружител, да размахвам специалния бастун на бели и черни ивици, за да ме разпознават отдалеч. Щях да нося кръгли очила с черни стъкла, за да не се виждат осакатените ми очи. Навярно така щяха да преминат дните ми с някакви нови, непознати радости и горчивини. Но сега това беше моят свят и трябваше да го приема, да се разположа удобно в него. Ето, усещах миризмата на прясно окосена трева, а отнякъде цъфнал люляк изпълваше въздуха с диво ухание.

         След още два месеца отидохме пак на преглед. Махнаха бинтовете, измиха очите ми с борова вода и о, чудо – прогледнах! Вероятно имах здрав организъм, защото след тримесечна слепота и ходене с превръзка на очите започнах да виждам даже по-добре от преди, различавах знаците в най-долните редове на контролната таблица – това беше истински божи дар, само дето от преживяното ми побеля кичур коса на тила. Имаше си и неприятната страна. В лявото ми око останаха някакви поражения, защото непрекъснато виждах малки черни точки в ъгъла на наблюдаваната картина, те помръдваха заедно с движението на окото и това ми пречеше, когато четях.

         Е, очите ми оздравяха и четях без очила – само с тези няколко черни точки. Но сега сякаш станах по-зрящ от зрящите...

 

 

Разбойничества

 

         Много исках да се науча да карам колело. На улица „Янтра”, зад гърба на кино „Влайкова”, имаше ремонтно ателие, наричаха го „При евреина”. Там даваха велосипеди под наем.

         Един ден посъбрах пари, отидох и наех колело за един час. Но не знаех как да го подкарам. Бутах го, бутах го нагоре по улица „Омуртаг”. Като стигнах до равното, обърнах колелото, качих се и полетях с него, без да зная как да го управлявам и къде са му спирачките. Долу, точно срещу улицата, имаше ателие с голям надпис: „Графица лови бримки”. Често се бяхме задявали с Графица, като я питахме как лови бримките – с въдица или с капан. А тя ни гонеше и ни проклинаше. Като не можех да завия с моя велосипед, влетях през отворената врата на Графица, блъснах се в някакъв шкаф и паднах заедно с колелото. Графица се разпищя:

         – Крадец! Крадец!

         Нараних се, колелото се изкриви и с мъка го добутах до велосипедната работилница. Евреинът ме нахока, каза че трябва да му платя счупените спици, но аз нямах пукнат лев. Оставих колелото и се измъкнах, като повече не помислих за каране.

         Имах приятел, по-голям от мене, изключително остроумен и изобретателен. Казваше се Жоро, беше син на инженер Георги Бурмов – културен и изискан човек, завършил в Холандия с докторат, работил в Германия, знаеше няколко езика и беше много неудобен за властта. Жоро също имаше технически познания, разбираше от коли и мотоциклети. Та Жоро Бурмата – тъй му викахме – ме научи да карам на неговото колело, като ме придържаше отзад. Така усвоих това умение, дори след време си купих едно „балканче” и с него обикалях София „за смях на кокошките”, защото беше детско велосипедче, но ми вършеше отлична работа.

         На нашата улица, под етажа на Густи, живееше един запален мотоциклетист. В задния двор на къщата им стоеше мощен мотоциклет, доконструиран от чичо Мони – той беше машинен техник. Обичаше да го кара, като произвеждаше голям грохот – беше направил нещо на ауспухната тръба, та да не се заглушава моторът, и той гърмеше страхотно.

         С моя приятел много искахме да опитаме тази машина, но само влизахме в двора и я разглеждахме. Един ден Жоро просто изкара мотоциклета на улицата, каза ми да седна, за да го управлявам, и с бутане го дотътри до стръмната част на улица „Омуртаг”. Запалих мотора и той тръгна. Жоро ме догони и скочи на задната седалка. Хубаво, но като не знаех къде е спирачката! Мотоциклетът се засили опасно и се чудех как ще вземем завоя при ателието на Графица. Някак си успяхме, макар че се блъснахме странично в бордюра. Излязохме на „Клемент Готвалд” и поехме към училище „Антим I”. Успях да завия нагоре по стръмната „Султан тепе”, мотоциклетът забави ход и така овладях машината. Улицата беше разкопана и трябваше да се промъкнем по едно тясно пространство до тротоара. Стигнахме до Слатинския редут и там мотоциклетът спря. Огледахме го и установихме, че чичо Мони е монтирал педал, който, като се натиснеше напред, даваше газ, а като се натиснеше назад, действаше като спирачка.

         Направихме няколко кръгчета из квартала, после по улица „Черковна” излязохме в горната част на „Омуртаг”. Жоро предложи да оставим някъде мотоциклета и да бягаме. Но на мен ми се виждаше странно, след като имаме машината, да вървим пеша. Затова запалих отново и спряхме на удобно място до стената на Военното училище. Прибрахме са на нашата улица с най-невинен вид. Видяхме как чичо Мони като луд се щура насам-натам и разпитва хората. Попита и нас:

         – А бе момчета, да знаете нещо за моя мотоциклет?

         – Май някакви цигани го караха по „Омуртаг”.

         Чичо Мони се втурна, намери си машината и щастлив я вкара в двора, макар че я бяхме поударили тук-там.

         Така завърши това лудешко приключение.

 

         С Жоро непрекъснато измисляхме разни разбойничества. Едно от любимите ни беше да отваряме катинари. Аз имах цяла връзка ключове, събирани оттук-оттам. Доставяше ни голямо удоволствие да отворим някой катинар и после да го щракнем, без да захващаме насрещната халка. Това предизвикваше у хората изумление и гневни думи.

         На ъгъла на „Клемент Готвалд” и „Мизия”, край Перловската река, имаше два съседни магазина със спуснати щори. Единият беше за хранителни стоки, а другият – книговезница. Една сутрин, когато още нямаше никого наоколо, отидохме с Жоро при магазините, аз отключих двата катинара и им сменихме местата. Седнахме на отсрещния бряг на реката, за да гледаме сеир. Настанихме се по-надалеч, та ако ни подгонят, да можем да избягаме.

         И ето че по едно време пристигна управителката на хранителния магазин, опита се да си отвори и като видя, че катинарът е друг, силно се развика, че магазинът е обран и крадците са сложили свой катинар. Повикаха милиция, дойде кварталният отговорник, огледа всичко и се почуди какъв е този неизвестен катанец. Решиха да доведат ключар и да съставят протокол за произшествието. Но след малко се появи и книговезецът, който беше доста глух и не можеше да разбере каква е тази олелия. Понечи да си отвори магазина, но ключът му не ставаше на чуждия катинар и той само заповтаря:

         – Кой ми е заключил работилницата? Сега къде ще работя?

         Дълго време всички се туткаха, накрая милиционерът, изглежда, се оказа по-разсъдлив и рече:

         – Я да ви видя ключовете!

         Дадоха му ги, милиционерът ги огледа, сравни ги и после отключи единия и другия катинар, като размени ключовете. Управителката на хранителния магазин се развика на книговезеца защо си е сложил своя катинар на нейния магазин, а той нищо не разбираше и само примигваше.

         С моя приятел си паднахме от смях, благополучно се измъкнахме и бяхме страшно доволни от пакостта си.

 

         В класа си имах съученик от испански произход – Алан Санча. Беше син на известния художник Хосе Санча – интербригадист, имигрант в България. Негов беше знакът на Сатиричния театър: симпатично кукерче с камшик.

         Алан беше много отзивчиво момче, но не говореше добре български. Един есенен ден ни покани с Жоро да му идем на гости. Алан живееше на улица „Оборище” срещу Докторската градина в масивна стара кооперация. Качихме се с асансьора на шестия етаж. Когато влязохме в дома му, направо ахнахме. Всичко беше много красиво, по стените висяха картини, във вазите имаше цветя. Най-вече се учудихме, че жилището е седемстайно – бяхме свикнали да живеем в една-две стаи и такова нещо ни се видя странно и някак недопустимо. Семейството на Алан обитаваше само три стаи, а останалите бяха складови помещения, в които държаха огромния си багаж. Алан с удоволствие ни показа всичко.

         След като поприказвахме, двамата с Жоро си тръгнахме и отнесохме със себе си някакво чувство за несправедливост. Влязохме в асансьора и аз вече замислях как да се справим с тази неправда. Спрях кабината между етажите, като поотворих решетката. Нали си бях момче-жичкаджия, винаги носех в себе си отвертка. Отвъртях винтчетата на летвите, които крепяха огледалото. Свалихме го, завинтих обратно дъсчиците, притворих решетката и натиснах копчето за партера. Когато се озовахме долу, двамата се озърнахме внимателно дали има някого и се измъкнахме. Никой не ни видя.

         Понесохме огледалото по улицата. Не знаехме какво да го правим. Бедата бе, че грееше ярко слънце и както и да се въртяхме, огледалото отразяваше лъчите и хвърляше наоколо игриви „слънчеви зайчета”. Чувствахме се издадени! Ясно беше, че аз не мога да го отнеса вкъщи, пък и Жоро не можеше да го отнесе у дома си. Едва-едва стигнахме до Парка на свободата и поехме с огледалото по алеите. Накрая го опряхме до ствола на едно голямо дърво, от което вече падаха пожълтели листа и седнахме на отдалечена пейка да наблюдаваме реакциите на хората.

         Преминаващите мъже изобщо не забелязваха огледалото, но всяка жена, която го видеше, се спираше, оглеждаше се в него и започваше да си поправя косата или вадеше червило и си оформяше устните, без изобщо да ѝ мине през ум, че мястото на това огледало не е в парк до дърво. Просто огледалото действаше магически на жените! Това доста ни забавляваше. А децата се спираха и се надпреварваха да правят „муцунки”.

         Все пак трябваше да решим какво да правим. Жоро предложи да замеряме отдалеч огледалото с камъни и който го улучи, да го смятаме за победител. Тази идея не ми хареса, видя ми се глупава, затова измислих нещо друго: да върнем огледалото обратно на мястото му.

         – Веднага ще ни хванат – възрази Жоро.

         – Ще кажем, че сме го намерили до входа и сега просто го внасяме.

         – Ще ни повярват ли?

         – Разбира се, нали сме убедителни!

         – Добре, но на твоя отговорност.

         Тръгнахме обратно, стигнахме крадешком до „Оборище” и до кооперацията на Алан. Повикахме асансьора, влязохме и натиснахме копчето за шестия етаж. Спряхме кабината между етажите, като поотворихме решетката. Извадих си отвертката, свалих летвите, закрепихме огледалото и завъртях обратно винтчетата. Всичко беше както преди. Двамата се огледахме в него за последен път, за да зърнем престъпните си физиономии, слязохме на партера и се измъкнахме, без никой да ни види.

         Бяхме страшно доволни – веднъж от кражбата, втори път от поправянето на злината.

 

 

Изключвания

 

         Бях „лош ученик”, майка ми ме наричаше „асоциален тип”, а класната – „ветрогон”. Наистина, всичко, което вършех, беше „гонене на вятъра”. Не обичах да ходя на училище, да завързвам нови познанства и приятелства. Имах своите книги, своето пиано. Но това не беше нужно за „учебния процес”.

         След основното си образование постъпих в 31-во училище на улица „Ситняково”, чийто директор, бивш военен, държеше на желязната дисциплина. Никой ученик не можеше да се промъкне през входа, ако не е ниско подстриган, с чисти дрехи и изрязани нокти. Но най-вече се наблягаше на фуражката. Моята беше със счупена козирка, защото я носех в джоба. Все пак понякога успявах да измоля от вече влезлите ученици да ми хвърлят през прозореца здрава фуражка. Така се вмъквах под строгите погледи на проверяващите. Но това не изтрая дълго. Скоро ми намалиха поведението за бягство от час и накрая – след като свърши първият срок, ме изключиха.

         Баща ми го преживя много тежко и ме заведе в тогавашното 10-то училище на улица „Стара планина”, което някога е било Първа мъжка гимназия и там той е преподавал музика. Познаваше се с директора и волю-неволю ме приеха по средата на учебната година.

         Учениците, сред които попаднах, ми бяха напълно чужди – главно деца, живеещи в центъра на София, с особено самочувствие на „централни хора”. Бяха умни, лениви и пресметливи. Знаеха отлично какви оценки са им нужни, за да влязат в университета, и си ги постигаха с лекота. На мене гледаха с пренебрежение и дори ненавист – бях чужд звяр в тяхната глутница.

         Веднъж на стълбището на училището ме спря Йордан Вачков, известен побойник със здрави мускули, които непрекъснато тренираше. Без да рече и дума, ми заби юмрук в лявото око и побягна. Веждата ми се разцепи, потече обилно кръв, а болката беше зашеметяваща. Не казах на никого – ако ме питаха, отговарях, че съм се ударил в ръба на чина и толкоз. На другия ден отидох на училище с лепенка и така нищо не последва. След няколко дни при мене дойде Дени Вачков и ми заяви, че щом не съм го издал, значи съм „готино копеле”, и пожела да сме приятели. Изгледах го безучастно, направих го „стъклен” и той престана да съществува.

         Бях скаран с физкултурата. Докато повечето ми съученици трупаха мускули и суетно се радваха на „релефа” си, аз само пречех в часовете по физическо възпитание. Учителят Версанов, бивш състезател по карате, намери добро разрешение. В неговите часове трябваше да сядам на рояла върху сцената на физкултурния салон и да свиря танцови мелодии, под чиито звуци другите да играят физически упражнения. Тогава беше излязла модата на рокендрола и аз с увлечение свирех „Hey Mambo, Mambo Rock”. Така ми излезе прякорът Мамбо – и до ден днешен, когато ме срещнат съученици от 10-то училище, ми викат Мамбо.

         Бях скаран и с химията. За да се науча да уравнявам химически реакции, ме „прикрепиха” към Петър Димитров, син на професор по история. Всички му викаха Пешо Паниката, защото от най-малкото премеждие се объркваше. Ходех у тях в апартамента им на булевард „Янко Сакъзов”. Това беше обширно жилище със стари мебели, много саксии със зеленина и голяма баня с вана. Вместо да упражняваме химически формули, двамата с Петър тропахме с длани по ръба на ваната и си пеехме рокендрол. Петър се занимаваше с културизъм, вдигаше гири, разтягаше пружини и разтриваше до кръв зърната на гърдите си, за да изглежда по-мъжествен. Единственият му интерес беше да „сваля мадами”. Обичаше да се облича модно и да носи разни гривни и дрънкулки. Пешо Паниката завърши история, но така и не се отдаде на науката, а стана разносвач в някаква редакция, за да има достъп до повече жени.

         В 10-то училище имах и вълнуващи преживявания. Седях на един чин с Миленка – пухкаво момиче с огромни очи и ласкава усмивка, която лесно преминаваше в кръшен смях. С Миленка си говорехме за книги и тя сподели, че тъкмо четяла „Човекът, който се смее” от Виктор Юго. Поисках да ми я даде, след като я прочете, и след няколко дни тя ми я донесе, само помоли да я върна по-скоро, защото била от библиотеката на баща ѝ. И наистина книгата беше красиво подвързана, а на гърба ѝ със златни букви личеше името на собственика – бащата на Миленка. Прочетох романа. Дълго живях с мислите за компрачикосите, които вкарват малки деца в делви и ги отглеждат там, за да се деформират и след като обезобразят и лицата им, ги показват на публика срещу заплащане. После Миленка ми даде и „Скитникът евреин” на Йожен Сю. Тъкмо я зачетох и тихомълком, без много разправии ме изключиха за отсъствия. Върнах книгата недочетена.

         Миленка така и не видях повече в училище. Знаех, че е от много културно семейство. Говореше свободно английски, свиреше на пиано и четеше френска поезия. Можеше да бъде личност във всяка област на културата. Разбрах, че е пожелала да стане инженер – такава беше модата. А когато завършила, разпределили я да работи в мелниците на Червен Бряг. След години на едно събиране със съученици я срещнах – беше погрозняла, изпосталяла, издигнала се била до главен инженер, затова не я пускали да се завърне в София, живееше сама, не беше създала семейство, плачеше без причина и надигаше чашката.

 

 

Горките книги

 

         Атмосферата вкъщи бе станала много напрегната. По някаква причина майка ми силно се дразнеше, когато четях книга. Навярно се боеше да не ме постигне нейната съдба на романтичка, израсла сред книги и музика, непригодна за действителния живот. (По-късно, като четох писмата на Томас Ман, открих сходни настроения – той завиждаше на онези червенобузести, здравомислещи момчета, които не поглеждат книга и са щастливи без духовни напрежения.) Майка ми често повтаряше:

         – Ще видиш, и тебе ще те чукне животът! Ще си намериш майстора!

         За възпитанието, което получавах в училище, а и вкъщи, книгите бяха нещо нездравословно. Само примерните постъпки, положителните дела имаха стойност. Непрекъснато ми се внушаваше, че книгите са безполезни. Макар че непрекъснато четях, никога не съм си мислил, че се занимавам с безполезни неща.

         Увличаха ме главно приключенски и криминални четива, което дълбоко притесняваше майка ми. Един ден бях захванал романа на Морис Льоблян „Тайнственото око”, в който се разказваше за крадеца джентълмен Арсен Люпен. В своето изкуствено око той съхраняваше някакъв шифър, с чиято помощ щеше да извърши феноменална кражба. В романите на Льоблян нямаше убийства, нямаше насилие, както в книгите на Едгар Уолъс – например в „Червеният кръг” или „Зеленият стрелец”. Тук имаше елегантност и тайнственост, а също много френски хумор.

         Когато ме видя с книгата в ръце, майка ми отново ме упрекна:

         – Стига си чел, заеми се с нещо полезно!

         – Какво например?

         – Иди да хвърлиш боклука.

         – Добре, като си завърша главата.

         – Никаква глава, веднага тръгвай, след като ти казва майка ти!

         С въздишка оставих книгата, бях стигнал до най-интересното място. Взех боклука, свалих го по стълбите, хвърлих го, после от кюмюрлука зад къщата напълних кофата с въглища и се качих обратно. Какво беше смайването ми, когато установих, че романът го няма.

         – Къде ми е книгата? – попитах.

         – Тези четива не са за тебе. Ще я дам на баща ти, той да реши какво да те правим.

         А този роман го бях намерил тъкмо в нощното шкафче на баща ми, който преди да заспи, очевидно за отмора, прочиташе по някоя страница от по-леко четиво. (След години в немските хотели, в които съм отсядал, откривах в нощните шкафчета да лежат заедно Библията и криминален роман.)

         Баща ми беше много угнетен заради политическото обследване, което му подготвяха с опасност да го обявят за „народен враг”. Майка ми му разказала за моите безполезни увлечения. Изглежда, за да избегне обвинението, че развращава децата си с безнравствена литература, баща ми забрани да чета „такива книги”. На другия ден намерих романа на Морис Льоблян нарязан през средата на страниците, а листовете, вече разбъркани, окачени на куката в клозета. (Тогава нямаше тоалетна хартия и за целта се използваха стари вестници, но книги...) Бях изумен, не знаех какво да направя, измъкнах листовете от куката и се опитах да ги подредя. Но можех да чета само отделни късчета – в последна сметка не узнах как завършва историята на Арсен Люпен. (Така пък се научих да откривам смисъла на отделните изречения, начина на изразяване, а не само да следя действието.) Бях много възбуден и дори замислях да нарежа по същия начин някоя книга на баща ми, но съзнавах, че това ще му донесе много мъка и тревога. Макар и оскърбен, аз някак си го щадях...

         Майка ми обаче тържествуваше и за кой ли път изрече:

         – Ще ти пречупя характерчето!

 

 

Големият Страх

 

         Моят баща живееше с научни амбиции. Публикувал бе голям труд върху теория на музиката, започнат още от студентските години. Отрано е бил с леви убеждения, имал ги е и по-късно, вече като учител, но те винаги са били свързани със социалдемокрацията. Мразеше насилието, но вярваше в разумните социални реформи. Не беше комунист, но го бяха направили такъв насила през 1948 година, когато алтернативата е била или „вливане” на социалдемократите в компартията, или затвор и конфискация на имуществото. Приятели на баща ми не се бяха приобщили и бяха въдворени в създадения тогава концлагер Белене.

         Това му бе тежко бреме – защо се е приобщил. Обясняваше, че го е направил заради децата, макар да не бе получил никакви изгоди от членството в БКП. Напротив, беше сред „черните овце”, „враг с партиен билет”, имаше сякаш повече неприятности, отколкото ако не беше приел. Гледаха го под лупа като „вреден елемент” – всяко негово действие беше оценявано от партийна гледна точка.

         Спомням си как веднъж срещнахме на улицата негов приятел музикант – току-що излязъл от затвора, облечен в работническа ватенка. Баща ми се зарадва:

         – Малейчо!

         Онзи му извика:

         – В никакъв случай!

         Забранено им беше дори да се спират и разговарят. Ако се приближеше някой до тебе и ти го допуснеше, можеха да ти подновят присъдата. Представям си какво време е било! Това, че си прекарал няколко години в затвора или лагера, не е най-страшното – „е, и затворът е за хора” – обаче те дамгосват за цял живот, обричат те на абсолютна самота.

         Един ден имах мъчително преживяване вкъщи. Когато при новините по радиото идваше някаква особена фраза, баща ми намаляваше звука. Така и не разбирах каква е тази станция, при която непрекъснато боботеше някакъв ту по-силен, ту по-слаб шум. Мислех, че е Радио София, но веднъж баща ми се оказа далеч от радиоапарата и ясно чух дълбок, гърлен глас с чуждестранен акцент, който бавно изрече:

         – Тук говори Гласът на Америка.

         После запитах майка си защо баща ми, след като е комунист, слуша американска радиостанция. Майка ми силно се притесни от моя въпрос и смутено обясни, че тъкмо като партиец имал право да слуша. Вечерта разказала на баща ми какво съм я питал и той много се обърка – имаше случаи, когато под милиционерски натиск деца издаваха родителите си за „вражеска дейност”. В един задължителен съветски роман съществуваше подобен литературен герой – Павлик Морозов, който издава баща си на червената власт за скрито жито и той бива осъден на много години затвор: макар да обрича себе си и близките си на глад, Павлик поставя своята вярност към партията по-високо от предаността към семейството и родителите. Това беше „новият морал” и той се налагаше и в българското училище. Павлик Морозов беше основен пример за подражание на българските „пионери”.

         В подозрението си, че доноснича за него в училище, баща ми загуби самоконтрол и ме наби по голите крака с металната линия, която му служеше да разчертава петолиния в научните си трудове. След това ме изгони от къщи:

         – Не искам повече да те виждам, изменник!

         Излязох на улицата, плачейки, приех всичко съвсем сериозно и се чудех къде да пренощувам. Влязох в едно мазе, но там силно миришеше на изпражнения, после реших да изтичам у баба, но тя положително щеше да ме върне у дома. По едно време помислих да отида в милиционерския участък и да помоля да преспя там, но това щеше да причини нови неприятности на баща ми. Стана ми студено и се върнах вкъщи, влязох тихо на стълбището, завих се с изтривалката и се опитах да заспя. Нямах никакво желание да се прибирам у дома. Но майка ми, изглежда, ме бе чакала, защото бързо отвори, слезе по стълбите, улови ме за ръка и ме помъкна нагоре, съскайки:

         – Това да ти е за урок, вече да слушаш!

         Всичко трябваше да изглежда като родителска победа. Обаче аз бях твърдо решен на следващия ден да си взема дрехи, имах и малко скътани пари, да ида на гарата и да хвана влака за Пловдив. Там имахме някакви роднини, щях да ги намеря и да ги помоля да живея при тях.

         Когато на сутринта майка ми видя, че си взимам дрехи, попита:

         – Какво си наумил?

         – Ще се махна оттук, щом не ме искате!

         Майка ми заключи вратата и прибра ключа. Вечерта заобсъждаха с баща ми дали да не ме пратят в „трудово-възпитателно училище” – там прибираха малолетни престъпници, – за да ме вразумят, а навярно така баща ми щеше да натрупа и някакъв политически актив като непримирим борец с „отрицателните явления”. Тогава всяко непокорство минаваше за „противообществена проява”.

         В основата на всичко обаче стоеше Големият Страх. По-късно, когато се занимавах с немска култура, установих, че същия страх са изпитвали и германците по времето на Хитлер.

 

 

Смъртта не носи свобода

 

         Моето семейство не беше бедно, но живеехме в разнебитена къща под наем и непрекъснато имахме разправии с хазайката, която искаше да напуснем, за да освободим етажа за вече омъжената ѝ дъщеря. Но имаше държавна разпоредба, според която хазаинът можеше да изгони наемателя само след като му посочи подходящо жилище на същата цена. А това беше практически невъзможно. Баща ми пестеше всяка стотинка, за да се сдобием най-после със собствено жилище. Не ни се купуваха нови дрехи, не правехме коледна елха, не ни даваха пари за кино и други забавления, баба тайно ни купуваше по фунийка сладолед – всичко се пестеше. Но през май 1952 година стана обмяна на парите, от която спестяванията се обезцениха четирикратно. Тогава баща ми изгуби всички старателно трупани средства и изпадна в тежка душевна криза. Официално това обезценяване се представи като намаление на цените, което още повече съкруши потърпевшите.

         Помня баща си като непрекъснато напрегнат човек, лишен от усмивка – не зная да се е смял някога. Негови бивши ученици, евреи, на които някога писал двойка по музика, бяха станали видни деятели на културата и сега го бяха набедили в антисемитизъм и вражеска дейност. В Музикалната академия му направиха очакваното политическо обследване и пред комисията той трябваше да доказва, че не е враг. Обърна се към хора, които да потвърдят, че е честен човек. (Тогава така беше – трябваше да се доказва невинност, а не вина.) Баща ми отишъл при Орлин Василев с молба да удостовери, че е участвал в освобождаването на комунистите от ботевградския затвор. Онзи му отвърнал:

         – Не ме занимавай с тези неща, виждаш колко е сложно.

         Отишъл при Филип Кутев и той веднага подписал положително сведение. Илия Бешков – също.

         Беше „разделно” време. В резултат на тези сведения обследването бе прекратено, баща ми отърва концлагера, но заедно с други културни дейци бе пратен на „опреснителен курс” по марксизъм-ленинизъм във Вършец. И там трябваше да се яви на изпит по „Кратка биография на Сталин” с исканите подчертавания със син и червен молив в текста на раздадената брошура. Изпитвал го „млад комунист” с положен на масата пистолет. Неиздържането на изпита означавало, че курсистът е „народен враг”, а последицата – концлагерът Белене.

         Всичко това бе тежко унижение за баща ми и то го съсипа – съществуваше добре разработена система за унищожаване на личното достойнство. А той беше горд и наивен човек, вярваше в „правдата” и човешката солидарност. Политическото обследване и последвалият „опреснителен курс” опустошиха живота му, той бързо се състари. Изглеждаше много объркан, нямаше време за децата си, не общуваше с никого. Над леглото му висеше иконка на Богородица, докато в кабинета му, където даваше уроци по солфеж, трябваше задължително да виси портрет на Сталин. (След кончината на „вожда и учителя на цялото прогресивно човечество” баща ми замени образа на Сталин с лика на Ботев.) Повечето време баща ми беше болен, работеше нощем до късно. Отвратиха го от живеенето. Сякаш сам си търсеше смъртта.

         И така на четиринадесетгодишна възраст преживях непоносимо сътресение. Ненавършил 52 години, баща ми почина. Един мартенски ден – навън валеше сняг – след особено тежки преживявания в Музикалната академия той се почувства зле. Бях заспал, но майка ми ме събуди разтревожена и каза, че домашният ни лекар д-р Бончев не отговаря на телефона и трябва да ида да го доведа. Баща ми лежеше по гръб в леглото си, очите му бяха широко разтворени, а от устата му излизаше неспирно хъркане, сякаш се душеше. По-късно разбрах, че това е агонията.

         Обух си само алпинките, навлякох някакво палто и по пижама хукнах през снега и поледицата. С падания стигнах до кооперацията на д-р Бончев на „Иван Асен II”, задъхан се качих по стълбите до третия етаж и позвъних. Никой не отвори. След като звъних няколко пъти, започнах да удрям с детските си юмруци по вратата. Най-после докторът се показа по халат:

         – Какво има?

         – Баща ми е много зле, трябва да дойдете.

         – Прибери се вкъщи, тръгвам след малко.

         Това „след малко” трая повече от половин час. Когато докторът пристигна, омотан в шалове, баща ми сякаш спеше – не издаваше никакви звуци. Д-р Бончев го прегледа и поиска да излезем от стаята. Отвън ни каза, че баща ми е починал, получил бил масивен сърдечен удар. Заупреква се, че не е дошъл по-рано да му направи инжекция, това можело да го спаси, но самият бил болен от инфлуенца и съжалявал.

         Майка ми не се разплака, а след като докторът си тръгна в снежната нощ, започна да се самоокайва, че сега не знае как ще се справи сама с „тези две деца”. И с някакво озлобление се обърна към нас:

         – И да ме слушате!

         На сутринта тайно дойде свещеник да опее покойника – това беше политическо провинение – и после положиха баща ми на разтегателната маса в кабинета му.

         Стоях до него, гледах го и не разбирах как така до вчера беше жив и сега изведнъж – мъртъв. Едното око на баща ми беше полуотворено, а дясната му ръка беше леко повдигната и с изпънат пръст – сякаш искаше да ми покаже нещо. Докоснах го и се отдръпнах уплашено, не вярвах, че човек може да бъде така студен. На стената висеше портретът му като тридесет и две годишен, рисуван от бургаския художник и негов приятел Петко Задгорски. Сега портретът беше по-жив от него. Усещах сладникавата миризма на разтлението. Смъртта изпълваше всяко кътче на стаята.

         Изложиха тялото на баща ми в салона на Музикалната академия на улица „Будапеща”. Край ковчега му застанаха негови колеги, най-ревностни бяха враговете му. Отстрани свиреше на чело приятелят му проф. Константин Попов. Самото погребение беше мъчително. Изрекоха се възвишени думи, изразяващи сякаш облекчение. Бях напълно объркан – още не познавах човешката природа. Всички хвърлиха в гроба по шепа пръст. Също се наведох, сграбчих нещо от натрупаната купчина и го метнах в трапа. Хвърленото изкънтя остро върху капака на ковчега. Беше камък. Потресох се. Всичко беше толкова грозно и страшно! Казах си, че не искам никога да умра...

         Изведнъж хората започнаха да ме отбягват, сякаш бях чумав, отдалечаваха се от мен, когато ме срещнеха. По-късно осъзнах, че никой не обича опечалените, никой не се радва, но и не съчувства на смъртта. Единствен съученикът ми Христо Качамаков, който след време стана виден архитект, ми подаде ръка и с фалшиво тъжно изражение рече:

         – Моите съболезнования.

         Не зная кое беше по-отвратително – отчуждението или лицемерието.

         Към баща си (никога не го нарекох „татко”) изпитвах уважение, преклонение, страхопочит, но и неясно съжаление заради тежката му съдба. Не можех да си позволя да го огорча и се принасях в жертва, за да му доставя някакво илюзорно упование, че синът му, макар и калпазанин, все пак върви по „правия път”.

         Със смъртта на баща ми приключи и моето музикално обучение. От притесненията бях получил тежка екзема по лицето и ме мажеха с някакви виолетови мехлеми. След като баща ми се пресели в „по-добрия свят”, щом скъсах с омразния солфеж, всяка екзема, гастрит, пърхут, сърдечен порок, та и вода в коляното изчезнаха.

         Заживяхме бедно и в оскъдица, но аз се чувствах свободен и безгрижен... Но това ли беше свободата?

 

 

Критическите възрасти

 

         След като баща ми почина, майка ми бързо повехна. Виждах я как седи неподвижно на стола в кухнята, втренчена в пода. Всичко вършеше механично, без желание, без порив. Сякаш я измъчваше чувството, че животът ѝ е преминал напразно, че надеждите ѝ не са удовлетворени. Навярно бе очаквала от баща ми да я „носи на ръце”, да се посвети изцяло на нея. А той се бе отдал на работата си и на музикалната наука. Изглеждаше много разочарована и от децата си. Защото бе прекарала младостта си в послушание. Подчинявала се е безропотно на баща си и майка си, вършела е всичко, което те са искали от нея като задължение, морален дълг. Сега очакваше същото и от своите деца – да ѝ отдадат покорството, каквото тя е отдавала на родителите си. И когато това не се случваше, изпадаше в ярост и използваше всякакви средства, за да си получи полагаемото послушание – не уважение, обич, общуване, съпричастие, искаше само едно: послушание. Образец ѝ беше една вдовица от нашата улица, майка на Станчо и Мони. Двамата бяха толкова привързани, толкова завързани към нея, че никога не излизаха на улицата да играят. От сутрин до вечер кръжаха около повелителката си в очакване на нейните нареждания. Пазаруваха, чистеха, поливаха малката градинка пред дома, вършеха цялата къщна работа. А тя беше навъсена и зла жена, напомняше дресьорка на диви животни в цирка. Майка ми винаги даваше тези „добри деца” за пример как трябва да постъпват синовете с майките си и беше много огорчена, че при нея това не става. (След години узнах, че и двамата образцови синове не бяха създали семейства. Станчо, за да се откъсне от властта на майка си, избягал чак в Австралия и там захванал случайна работа по доковете. А тихият Мони се пропил и станал един от най-шумните квартални пияници.)

         Своето недоволство от живота майка ми си го изкарваше главно на мен – по нещо приличах на баща си. Никога не почувствах обичта ѝ, изглеждаше ми студена и душевно скована.

         На младини тя е била красива и все така обичаше да се харесва. Не мина и месец от смъртта на баща ми и в къщи се появи неговият колега от Музикалната академия професор Парашкев Хаджиев-Парчо, известен бездетен женкар. Започна да ѝ целува ръцете, наричаше я „Снежке”, въртеше сладостно очи и накрая пожела да има „за спомен” труда на баща ми „Обща теория на музиката”. Майка ми го намери в библиотеката и му го връчи, поласкана от вниманието. Не след дълго в музикалната книжарница до Народния театър открих книжка на Парашкев Хаджиев „Елементарна теория на музиката”. Това беше съкратен и леко изменен вариант на бащиния ми труд – откраднат с одобрителната усмивка на майка ми.

         Не ни достигаха средства за живот. Получихме някакви малки посмъртни пенсии от баща ми, а майка ми нямаше необходимия трудов стаж за по-голям доход. Чрез приятели на баща ми си намери работа като учителка по акордеон в Дома на правниците, макар че никога не бе свирила на този инструмент. Купи един голям червен „Велтмайстер” и започна да обучава децата на юристите в тайните на музикалното изкуство. Но си имаше своите психически проблеми – не можеше да спи, охкаше насън, а денем беше вяла и непрекъснато уморена, мъчеха я „горещи вълни”. Ходила на лекар и той ѝ препоръчал разходки на чист въздух, общуване с хора и по-малко грижи. Накрая майка ми изостави домашните си задължения, децата ѝ тежаха и един ден ни заяви:

         – Вдигам ръце от вас! Трябва да се погрижа за себе си.

         И така майка ми тръгна по планината, купи си туристически алпинки и с колежки от Дома на правниците – главно счетоводителки и касиерки – обикаляше Витоша. Чувстваше се добре с тези простовати женици, които не я напрягаха с нищо и не се интересуваха от нейното „знатно” потекло и семейство. Докато един ден някаква планинарка се мъчела да разчете нещо в модно списание на френски и майка ми отзивчиво ѝ го превела. Всички се учудили на това умение:

         – А, бе ти откъде знаеш френски?       

         – Ами учила съм го в Пловдив като малка.

         – А друг език знаеш ли?

         – Ами немски.

         – О-о-о, жертво! Хайде да ми напишеш едно писмо да братовия ми син на немски. Живеят в Карлмарксщат.

         Майка ми започнала да пише на дружките си писма за „странство” и така разкрила по-високото си образование, а това постепенно я отчуждило от планинарките, които не понасяли чуждата значимост, и тя пак останала сама.

         Един ден след училище се втурнах в кабинета на баща ми, където беше радиото, за да чуя едно музикално предаване. За мой ужас видях върху кушетката майка ми разголена, а върху нея се клатеше дебел мъж със свалени под коленете панталони и гащи – обувките му бяха кални. Това се извършваше точно под портрета на баща ми – очите му ме гледаха уморено и с упрек. Бързо излетях обратно на улицата, тръгнах замаян, без посока, не знаех какво да мисля. Прибрах се гладен вечерта и гледах в земята. Очаквах от майка ми някакво обяснение или извинение. Тя обаче се нахвърли върху мен:

         – Как може да влизаш така, без да чукаш! Не те ли е срам!

         Не разбирах защо трябва аз да се срамувам вместо нея. По късно установих, че хората охотно упрекват другите за собствените си прегрешения.

         След няколко дни запитах майка ми какъв е този мъж, с когото я бях сварил на кушетката. Без голямо желание, но явно с намерението да ме предразположи към него, тя разказа историята му – мисля, повече вярна, отколкото украсена.

         Д-р Илия Ницов живеел от години в Германия. Бил редовен доцент по философия в Хайделбергския университет, там получил докторската си титла и си създал име. Не бил женен и ползвал жилище, предоставено му от университета. Не се интересувал от политика, но политиката се интересувала от него.

         Когато починала майка му в България, д-р Ницов поискал да я погребе. Подал нужните документи и му разрешили да си дойде в родината – не го смятали за „невъзвращенец”. Ницов пристигнал и извършил погребалния обряд за майка си. Пожелал да се прибере в Германия, защото имал часове в университета, а и работел съвместно с немски колеги над научен труд за езика и категориите на Хегел. Подал нужната молба в милицията, но му отказали паспорт с обяснението, че и в България може да се занимава с философия. Правил нови и нови опити, все напразно. Свързал се чрез познати с Хайделберг и от университета му отговорили, че му пазят мястото и жилището.

         Д-р Ницов бил отчаян. В България не му давали работа, нямал средства, живеел на тясно при сестра си. Не му разрешавали да публикува и го предупредили да не развива политическа дейност. Накрая си намерил мизерно препитание като служител в библиотеката на Софийския университет. Трябвало да подрежда фишове и да информира за новопоявили се немскоезични издания.

         В такъв тежък момент срещнал майка ми. И на двамата лекарите били препоръчали разходки в планината за лекуване на нервите. Майка ми бе вдовица на 43 години, а д-р Ницов – ерген на около 50, и двамата в „критическата възраст”. Аз преживявах пубертета и също бях в „трудна възраст”.

         Повече не видях д-р Ницов вкъщи, но разбрах, че се срещат с майка ми в дома му. Един ден тя ни изповяда:

         – Илия Ницов е съгласен да се ожени за мен и да заживеем заедно, но без децата. Какво да ви правя! Вие ми пречите да започна нов живот...

         И се разрева с едри сълзи. Такава не я бях виждал никога. Стояхме безмълвни и виновни. Спомних си назиданията ѝ как баща ми започнал да се издържа сам на 14-годишна възраст, а пък аз само съм мързелувал и съм четял книги. Мислех си как ще продължат нещата, дали да не си отида още сега. Но къде? В ума ми отново се мержелееше Пловдив с някакви тамошни роднини, но не познавах лично никого. А и дали бяха живи и гостоприемни?

         Вкъщи назряваше раздор. Майка ми се примири с наличието на по-малкия ми брат, но аз ѝ бях в голямата тежест. Още повече, че д-р Илия Ницов категорично отказваше да ме вижда след срамната случка и моето „нахлуване” в кабинета на баща ми. Майка ми заяви, че ще се грижи само за брат ми, а пък аз да се оправям, както зная, щом не желая „да я слушам”. Започна да ме наказва с глад и лишения. Готвеше вкусен боб и ако аз се осмелявах да хапна, брат ми веднага ме издаваше:

         – Венко пак е ял от нашето ядене...

         Обирах от долапа някакви мухлясали корички, намокрях ги и от тях си правех на котлона с открит реотан „циганска баница”. А след училище си купувах четвъртинка хляб, парче салам „кучешка радост” и една „червена лимонада” – изяждах ги прав в някой ъгъл и бях напълно доволен.

         Майка ми нямаше надежда да се отърве от мен и започна да събира подписи от съседи, за да бъда въдворен в трудово-възпитателно училище, понеже съм бил „невъзможен”. Поради липса на друга перспектива, беше си намерила една цел в живота – „да ми пречупи характерчето”.

 

 

Равняване по челниците

 

         Малко след Априлския пленум през 1956 година настъпи политическо „размразяване”. Партията реши, че трудовият човек има нужда и от забавления, разбира се, национални по форма и социалистически по съдържание. По радиото наред с традиционните предавания „Семена в браздите”, „С поглед към тора”, „Партийните решения – в дела” се появиха и музикални блокове за отмора след трудовия делник. Аз бях луднал на тема джаз и непрекъснато въртях копчето на стария „Филипс” в търсене на джазова музика – главно по радио Белград и Скопие, където нямаше забрана за този „упадъчен” жанр. От тези търсения са ми останали в ума някои рекламни текстове (свободата, изглежда, се заплащаше с реклами): „Сакате ли да сте яки као вола, пийте саде Кока Кола” или „Сакате ли секой да ви баца, лискайте се со вонеща вода „Църна маца”„ (Искате ли всеки да ви целува, пръскайте се с одеколон „Ша ноар”).

         За да намеря и вечерното музикално предаване по Радио София, движех стрелката на скалата напред-назад и ето какво чух веднъж:

         – Уважаеми радиослушатели. Започва нашата редовна рубрика „Да се равняваме по челниците”. Днес ще ви въведем в героичното трудово ежедневие на знатния фрезист от завода за металорежещи машини в град Русе, другаря Мънчо Дишлиев.

         Прозвучаха звуци от работно хале – стругове свистяха, шлайфмашини остъргваха детайли, а някакъв далечен парен чук отмерваше трудовия ритъм.

         – Уважаеми другарю Дишлиев. Вие сте челник в производството, орденоносец, ликът ви краси таблото с първенците. Разкажете на нашите радиослушатели как започна вашият трудов път?

         – Ами у заводо постъпѝх у илядо деветстотин педесет и трета година. Отначало трудностите ме изплашѝа. Но един слънчев ден при мене доде другаря профорган на заводо и като ме потупá дружески по рамото, ми речé: „Ти, другарю Дишлиев, си не изпълняваш планот!” Тия думи ме вдъхновиа! И сега си го изпълнявам планот на сто и дванаесе процента и неколко стотни.

         – Споделете как протича вашият работен процес?

         – Начи, земам железото и го нарезвам. И готовийо продукт го фърлям у коритото с вода. Те това е, работимо, ама се и ранимо.

         – А как увличате изоставащите в трудовата надпревара?

         – Они, кога вигят, че полагам социалистически труд, се увличат. Море, нема каде да одат!

         Пак звуци от работното хале, глас:

         – Уважаеми радиослушатели, запознахме ви с героичното трудово ежедневие на знатния фрезист от завода за металорежещи машини в град Русе, челника в производството другаря Мънчо Дишлиев. Пред микрофона с вас беше рабкор Тунчо Тунчев. До нови срещи!

         Отново парен чук, тежък, неотвратим.

         В този миг прозвучаха призивните звуци на суинга „In the Mood” от Глен Милър. И един бодрячески глас:

         – Драги радиослушатели, започва предаването „Забавна и танцова музика”. Танцувайте с нас!

         Пускаха български танга от Йосиф Цанков, американски шлагери, съветски песни, съвсем не лоши, като „Подмосковние вечера”, „Ой, цветок калина”, „Разцветали яблони и груши”, размесени с изпълнения на негърски певци и джазови състави – негрите бяха наши братя по класа (нали ги биеха в Америка).

         Това предаване издържа две-три години, после го закриха, навярно като „упадъчно”. Но аз усвоих нещо от тайните на американския джаз.

 

 

Дискретният чар на „простолюдието”

 

         За следващата учебна година ме записаха в 4-то училище „Никола Вапцаров” на Слатинския редут, където средата бе коренно различна. Тук се учеха деца от „простолюдието”, с присъщата им необикновена жизненост и находчивост. В двора на училището пасеше магаре. Двама изгонени от час ученици да вземат да качат животното по стълбите до втория етаж, да отворят вратата на дирекцията и да го набутат вътре, посред учителски съвет. Настана голяма гюрултия, всички излязоха от класните стаи, а магарето не можеха да го прогонят, защото, каквото и да правеха, то отказваше да слиза по стръмните стълби, дори хукна нагоре към третия етаж. Изглежда, изкачването беше по-лесно от слизането. Накрая го вързаха с едно въже и с теглене, удари и викове успяха да го смъкнат на двора. Виновните ученици ги изключиха, но тази „магария” си остана голямата смешка и позор за дирекцията.

         Отначало учениците гледаха на мен с подозрение, нали идвах от центъра. Но после се сприятелихме, тръгнах с момчетата по градинките да пием айерконяк и да пеем гаменски песни. Особено харесвах една улична балада за Мурато Мори – коня на един „истински” млад кабалеро – в последна сметка жребецът се оказваше неговото мъжко достойнство. Пеехме страстни любовни песни: „Когат' те срещнах беше есен, в червеното вино унесен”, „Три години се любѝхме, лоша дума не си казàхме”, „Вечер питай златната луна кой те люби най-много в света”, „Бих изпил три бутилки вино с една жена на мойте колена”, пеехме „Тоз, който пие вино и ракия, той не остарява, щото млад умира” и „Царят на пиячите”, но също и пиратски балади: „Познавате ли канибала Джери”, „Йо-хо-хо и бутилка ром”. С особена жар се прехласвахме по една пролетарска песньовка:

 

                                      Майка ти перачка беше, Ленче,

                                      а баща ти уличен метач,

                                      но ти си бела, бела и дебела,

                                      Ленче, дай ми любов!

 

         Момчетата бяха груби, от най-прости семейства, но имаха нежни сърца, бяха сантиментални до сълзи, когато пееха за любов. Иначе се биеха, мене също са ме били, но това си беше в реда на нещата. Трябваше някъде да се изразходва тази първична енергия. Всички пееха за любов, за прегръдки и целувки, но си нямаха гаджета, бяха свенливи и горди, не смееха да си „хванат” момиче.

         В това училище ми се случи голяма неприятност. Съученичката ми Веса беше в много лоши отношения с родителите си, баща ѝ я биеше и тя редовно идваше на училище насинена. Една вечер след часовете тя ми довери, че не може да се прибере вкъщи, защото баща ѝ се бил заканил да я пребие заради някакво нейно провинение. Каза, че смята да прекара нощта на пейката пред училището. Предложих ѝ да я заведа у дома си и тя след известни колебания се съгласи. По целия път плачеше и говореше, че иска да умре. Отидохме вкъщи, дадох и нещо за хапване, показах ѝ къде да се поизмие, но тихо, защото майка ми спеше в кухнята. После ѝ рекох да си легне в моето легло, а пък аз ще спя във фотьойла. Тя си легна, но прошепна, че ѝ е студено, та да легна до нея. Така прекарахме нощта в тих разговор, сълзи и малко целувки.

         На сутринта се появи един от „големите” ми приятели, съученикът ми Владо, който знаеше, че Веса е тръгнала с мене, а той ѝ беше съсед. Дошъл да види какво става, защото баща ѝ я търсел навсякъде из квартала и щял да я убие. По едно време Владо, който се занимаваше с фотография, извади фотоапарат и каза, че ще ни снима за спомен, както сме в леглото. Щракна ни и си отиде.

         На другия ден ни повикаха с Веса в дирекцията, показаха ни снимката на Владо, чиято майка беше там учителка. Запитаха ни ние ли сме на тази снимка. Аз отрекох, но Веса се разплака:

         – Значи се отричаш от мене!

         После узнах, че Веса била старо гадже на Владо и той свършил цялата мерзост от ревност.

         Веднага ни изключиха и двамата за „битово разложение”. А при мен формулировката беше „без право да продължи образованието си”. Имаше такава „възпитателна мярка”.

         Така, по средата на учебната година, отново се оказах на улицата. Трябваше да започна някаква работа за препитание. Постъпих в една общинска служба за кадастър като „фигурант”. Задължението ми беше да нося жалоните и инструментите на един „инженер по улиците”, който изготвяше кадастрален план на новия квартал „Връбница”. Инженер Пенчо Цачев се оказа много интересен човек. С него разговаряхме за литература, той се смая, че още не съм чел „Старецът и морето” на Хемингуей и ми донесе книгата. Изгълтах я за една вечер. Освен това Пенчо ми задаваше разни хитроумни математически задачи от рода на „1 тухла струва 2 лева плюс цената на половин тухла. Колко струват 10 тухли?” Този разговор ставаше в трамвая, аз набързо съставих наум уравнение х = (2 + х / 2) .10 и отговорът беше 40. Инженерът се удиви, никой от неговите колеги не успявал да реши задачата. А тя беше по-скоро за досещане – половин тухла струва колкото другата половина, тоест 2 лева, общо 4 лева, по 10 = 40 лева. Но аз бях силен в математиката. Пенчо имаше една особеност – когато влизаше в някой дом, за да измери стените му и ги нанесе на кадастралния план, успяваше да прелъсти домакинята и, докато аз го пазех от неприятности, той прекарваше нежни минути с изневерницата.

         Нямах право да продължа образованието си. Обречен бях на простолюден живот, макар че той ми харесваше. Тогава министър на просветата и културата бе станал Вълко Червенков – след низвергването му като министър-председател. Майка ми ме заведе в кабинета му, за да го помоли да отмени решението да не уча повече. Червенков беше едър човек, намусен и с гръмък глас. Изслуша майка ми, която му обясни, че съм добро момче, но съм се свързал с лоши другарчета, дори поплака малко. Без много приказки Вълко Червенков каза да подготви молба и да му я донесе на другия ден. Така ѝ стана – с широк подпис министърът резолира – „разрешавам” и така ученическите ми права бяха възстановени. След като „тумбих” една учебна година, наесен отново бях ученик, но вече в училище „Антим I” на улица „Оборище” до Перловската река.

 

 

Бригадирски деяния и страдания

 

         Вече в новото училище, където открих доста стари приятели и съученици, всяка година се ходеше на стопанска бригада. Пращаха ни по селата да берем домати. Веднъж тръгнахме с влак по посока Плевен. С един съученик, Лъчко, видяхме, че на гара Мездра продават сладолед, и слязохме да си купим. И вместо да се качим обратно, започнахме да ближем. Докато се усетим, влакът потегли без нас.

         Чудехме се какво да направим, отидохме при началника на гарата и му обяснихме положението. Той каза, че нашите ръководители трябва да се свържат с началника на влака и по тяхна радиовръзка да го уведомят за нашето изоставане и да решат как да се постъпи. Иначе не било редно.

         За нещастие бяхме забравили името на селото, в което щяхме да берем домати. Нямахме нито пари, нито документи. А вече умирахме от глад. Накрая си напрегнахме мозъците и си спомнихме, че в името на селото имаше нещо, свързано с ливадите и сенокоса – Тревнево, Сеново, Косево, Брусево. Върнахме се при началника на гарата да разберем дали някой ни е търсил – уви, не (после се оказа, че нашите ръководители решили за назидание да ни оставят на произвола на съдбата, „за да се научим на ред”). Тогава попитахме съществува ли наоколо село, в чието име да има нещо, свързано със сенокос. Началникът сбърчи вежди:

         – Защо питате?

         – Там трябваше да слезем, да сме на бригада, да берем домати.

         – Ами трябва да е село Брусен. Но Брусен има и в софийско. Е, па сигурно е тукашното. То е на железопътната линия.

         – Ами далече ли е?

         – Не, ей го оттатък, на около четири километра от гарата.

         Ами сега? Вече минаваше обяд, но нямахме друг избор и поехме напряко през ливадите по посоката, която ни указа началникът. Излязохме на някаква нива с изоставен трактор. Седнах на кормилото и се опитах да го подкарам, за да не вървим пеша. Краката вече не ни държаха. Но никакъв резултат. Повървяхме още малко и излязохме на селски път. Объркахме и посоката, не знаехме наляво или надясно да вървим, а и вече се свечеряваше. И не щеш ли, за късмет се зададе една магарешка каручка с дядо и баба в нея. Спряхме ги:

         – Извинявайте, случайно да знаете къде е село Брусен?

         – Е, па како да не знаеме, нали сме от тамока. От какъв зор питате?

         – Ами там трябваше да сме на бригада, да берем домати. Изпуснахме влака.

         – А че то вашите вече пристигнаха и ги настанихме. Хайде, качвайте се на каручката.

         Покатерихме се върху чували с картофи и бавничко поехме към Брусен. Никога не се бях движил с толкова малка скорост. Магаренцето, и то старо, едвам креташе и мъкнеше каручката, натоварена с картофи и четирима души отгоре.

         В селото бабата не искаше да ни пусне, преди да ни нагости. И скоро на градинската маса се появи току-що забъркан миш-маш от прясно снесени яйца, домашни чушки и домати, даде ни и по чаша мътеница – всичко беше толкова вкусно за нашите изгладнели души. После дядото ни заведе в училището, където бяха настанени бригадирите и се застъпи за нас:

         – Они се забавѝха заради назека. Ако ще се карате, карайте се на менека.

         И помоли да не ни хокат, защото сме били „добри момчета”.

         Така отървахме наказанието, но ръководителите ни се заканиха люто, че в София „ще има разправия”. Спахме като заклани върху тюфлеци във физкултурния салон и на другия ден започнаха нашите трудови подвизи.

         А вечер след работа имаше лагерен огън с песни и акордеон.

         В съседния клас учеше едно красиво момиче от чешки произход, Валентина Лобода, в което всички момчета бяха влюбени, но никой не се решаваше да се доближи до нея, защото имаше остър език и присмехулен поглед. Момчетата от нейния клас спяха в едно помещение с нас, а стаята на момичетата бе отсреща.

         Една вечер след лагерния огън се осмелих да поканя Валя на разходка и за моя изненада тя прие. След проверката дали всички сме по леглата, измъкнахме се на пръсти и излязохме. Тръгнахме по ливадата, грееше ярка луна и Валя изглеждаше още по-красива. Не знаех какво да кажа, но седнахме под едно дърво. Улових ръката ѝ. Тя не я отдръпна. Опитах се да я целуна. Тя се дръпна. Помислих си: „Къде е тук логиката?” Не помня какво сме си говорили, но беше хубаво и луната бавно пълзеше по небето. По някое време Валя промълви, че трябва да се прибираме и тръгнахме обратно. Изпратих я на пръсти до входа на стаята за момичетата.

         Когато отворих вратата на нашата стая, някой хвърли върху мен одеяло, събориха ме на земята и започнаха да ме ритат и блъскат. На това му казваха „мечка”. Успях само да уловя един ритащ ме крак. Чух, че момчетата от класа на Валя се опитваха да отдръпнат нападателите:

         – Как може така, всички срещу един!

         Те бяха спортяги, тренираха волейбол и баскетбол, разбираха от честна игра.

         Изведнъж лампата светна, в стаята влезе ръководителят на бригадата, който бе чул шума от боричкането.

         – Какво става тука?

         Всички се втурнаха по местата си, а учителят дръпна одеялото. Аз продължавах да държа крака на ритащия ме „враг”. Това се оказа „най-добрият ми приятел” още от улица „Добромир Хриз” – шивашкият син Анто.

         – Правим си майтап – каза някой.

         – Майтап ли беше? – попита ме ръководителят.

         – Да! – отвърнах.

         Никой не издаде нищо и така се разминахме само с упреците. А пък аз се измъчвах – усещах се предаден...

         На другия ден започнахме отново да берем домати. Имаше състезание кой отряд ще натрупа повече щайги, но това не ни възпламеняваше. Беряхме и похапвахме. А доматите бяха едри, зрели, дъхави, чудни на вкус.

         След години узнах, че доматът бил внесен от Южна Америка при завладяването на Новия свят от Христофор Колумб. Чел бях историята за някакъв френски маркиз, чиято жена забягнала с кочияша му и той от отчаяние решил да сложи край на живота си. Тогава доматът се отглеждал в саксии като декоративно растение и плодовете му били смятани за смъртоносно отровни. Благородният мъж откъснал ярките червени топки от саксията, нарязал ги в красиво блюдо, посолил ги, за да преодолее очаквания отвратителен вкус, а пък за да облекчи предсмъртните мъки, си налял грапа (гроздова ракия). Хапвал резен от отровния плод и пийвал от грапата, докато доматите и ракията свършили, а маркизът, мъртвопиян, паднал под масата. На сутринта се събудил в рая, само с леко главоболие. Толкова вкусна му се видяла смъртта чрез отровните домати. Забравил за невярната съпруга, поръчал много саксии с червения плод и се разтушавал с домати и грапа.

         Така и ние похапвахме домати, но с прясно домашно сирене, уви, без ракия, но това усвоихме и наваксахме по-късно, след бригадата...

 

 

Нощ като на кино

 

         Шивашките синове имаха братовчедка във Варна, която рядко идваше в столицата, но дойдеше ли, обръщаше всичко с главата надолу. Краси беше сламеноруса, с кръгло лице и толкова сини очи, сякаш морето, край което бе израсла, преливаше в тях. Тъничка, деликатна и пресилено игрива, Краси разбуждаше у хлапаците блянове за неща, които още не познаваха или пък никога нямаше да познаят. Накратко – Краси беше мечта, видение и все пак живо и диво същество. Обичаше да поразява – сякаш, още момиче, знаеше как да предизвика сладка и неотвратима болка в мъжките сърца.

         И аз, и по-големият Мирко бяхме влюбени в Краси, всеки по различен начин: аз – безнадеждно, понеже Краси не ме забелязваше, а Мирко – с особено чувство за притежание, все пак Краси му бе роднина, макар и по някаква далечна и неясна съребрена линия.

         Тримата седяхме в задния двор на къщата им и се надпреварвахме да фантазираме, да се правим на врели и кипели в житейските работи. Липата над нас ухаеше неудържимо в летния мрак. Отнякъде пиюкаше невидима птица. Може би славей. Луната бе пълна и в бледия ѝ лик личаха чертите на тъжен цирков клоун.

         – Искам да ме заведете на бар! Да прекараме тази нощ като на кино! – викна по едно време Краси. – Разправят, че тук сте ходели по страхотни заведения.

         С Мирко се спогледахме. Нямахме пари. Ами сега? Погледнахме се още веднъж и казахме на Краси да ни изчака, а ние ще се върнем след малко.

         Оставихме момичето при песента на славея и се уговорихме да поразровим из къщи, но да намерим пари. За всеки случай да си вземем и по една вратовръзка, защото иначе можеше да не ни пуснат в бара.

         Възбудени и щастливи с мисълта за предстоящото приключение, тръгнахме към центъра на града. Мирко и братовчедката вървяха подръка, а пък аз крачеше до тях. Нощта бе топла, а улиците безлюдни, само витрините на хотелите и на големите магазини светеха с неонов блясък. Сякаш всичко беше отзивчиво и приятелски настроено към нас. Припомних си няколко стиха, които бях запаметил в училище, но не се сещах кой е техният автор:

 

                                      Ти целия скован от злоба си,

                                      о шумен и разблуден град,

                                      и твойте електрични глобуси

                                      всуе тъй празнично блестят!

 

         Е, градът не изглеждаше злобен, нито шумен и разблуден, но нали поетът вижда нещата по свой начин!

         В бар „Астория” влязохме без затруднения – все пак бяхме си вързали вратовръзките. Намерихме свободна маса по-близо до дансинга и седнахме. Осветлението беше приглушено, а над оркестъра бавно се въртеше кълбо с огледалца, които проблясваха в полумрака и правеха атмосферата феерична. Всичко ни беше непривично и леко се озъртахме, за да видим какво правят хората на другите маси. Повечето седяха по двойки, пиеха нещо и си приказваха. Нямаше разгул и разблудност. Просто уталоженост и умора. Но за Краси това явно бе необикновено преживяване – за първи път на бар, и то в столицата. Изглеждаше развълнувана и нетърпелива да се случи нещо. Сигурно не знаеше какво, но го искаше час по-скоро.

         След малко пред нас застана келнерът – огромен възрастен човек с побеляла коса и очила. Изгледа ни неодобрително, сякаш се питаше: „Какво правят тука тези деца?” Все пак вежливо изрече:

         – Какво ще обичате?

         С Мирко отново се спогледахме и поръчахме по една кока-кола и – за тежест – бадеми. Келнерът донесе напитките и бадемите, а в отделна чаша – бучки лед за разхлаждане.

         Оживихме се, весело забъбрихме един през друг. Мирко прегърна Краси и двамата започнаха да се целуват. Като на кино. Стана ми неловко, но по едно време усетих, че Краси, докато се целуваше с братовчед си, побутна крака ми под масата, а след малко дори започна да го гали с пета. Смутих се, отдръпнах се и дадох вид, че гледам към дансинга, където се поклащаха няколко двойки. Отново усетих побутване. Не издържах и плъзнах ръка под покривката на масата. Там вече ме чакаше глезенът на Краси и аз го замилвах, а после опипах и по-нагоре. Така бях видял да правят в някои филми.

         Краси се въодушеви, задиша дълбоко, махна на келнера и с престорено разгулен глас викна:

         – Искам шампанско!

         Келнерът ни погледна, бяхме навели глави, той сви рамене и изпълни поръчката. Бутилката гръмна – келнерът я държеше увита в бяла салфетка, – тапата излетя към тавана и пенливата течност изпълни с мехурчетата си тънките разлати чаши. Вдигнахме наздраве, пихме бързо, позадавихме се, но се усещахме прекрасно. Краси ме покани да танцуваме. Отидохме на дансинга и заподскачахме в бързия ритъм, а после при бавното парче Краси започна да се увива около мен и да се прави на фатална жена. А Мирко ни гледаше мрачно и си наливаше нова и нова чаша.

         Така стигнахме до мига, в който танцуването свърши, а музикантите заприбираха инструментите си. Започнаха да гасят лампите.

         След като уреди други сметки, келнерът дойде и при нашата маса. Изгледа ни свъсено и рече:

         – Е, момчета, удари часът на разплата. Ето сметката.

         Сумата беше голяма, нямаше как да я платим. Краси се беше умърлушила, изглеждаше и малко пияна. Тогава Мирко предложи да изтича до вкъщи, да намери още пари, а ние да го изчакаме.

         С Краси останахме сами, тя сложи глава на рамото ми и се разплака. Незнайно защо.

         Мина доста време, барът се изпразни и келнерът се появи отново. Мирко явно нямаше да дойде, просто се беше измъкнал. Със задавен глас промълвих:

         – Съжалявам, не си направихме добре сметката. Ето ви часовника ми за залог, утре ще дойда да ви платя.

         Неочаквано келнерът се развесели, направо се разсмя и рече бащински:

         – Какво сега? Разкарахте третия в любовта? Някога и аз така се ожених, без да усетя капана. Но вие сте млади, още сте деца, ех, да ви имах проблемите...

         – Утре ще ви платя, ето часовника – повторих унило.

         – Не ми трябва твоят часовник. Нищо няма да ми плащаш. Подарявам ти тази нощ с това хубаво момиче. И споменавай бай Пенчо от „Астория”.

         Тръгнахме си с Краси, без да бързаме. Нещо не беше станало, както го очаквахме. Мълчахме. Не се поглеждахме. Нощта беше топла, а улиците безлюдни, само витрините на хотелите и на големите магазини светеха с неонов блясък. Но сякаш всичко бе враждебно и неприятелски настроено към нас. Стигнахме до дома на Краси и тя най-неочаквано се вкопчи в мен и ми залепи ослепителна прощална целувка. Като на кино.

         Повече никога не я видях. А с Мирко станахме врагове.

 

 

Храбрите шивачи

 

         Оказа се, че не всичко беше миролюбиво на нашата улица. Отсреща в двуетажна къща живееха двамата възрастни братя шивачи. Бяха учили в Италия крояческо изкуство, знаеха италиански и бяха големи почитатели на италианската опера.

         Чичо Кольо беше инвалид – с отрязан над коляното крак вследствие на трамвайна катастрофа на младини. Нямаше деца, живееше само с жена си на първия етаж в просторно жилище, обзаведено с красиви вносни мебели. Като инвалид имаше право да работи частно, при него идваха най-отбрани клиенти из оперните среди. Например световноизвестният тенор Никола Николов – нисък и пълничък човек – си носеше платове от чужбина и чичо Кольо му шиеше прекрасни костюми, в които тенорът изглеждаше по-снажен и по-напет.

         Братът, чичо Борис, обитаваше горния етаж, защото беше здрав, висок и силен човек. Беше вегетарианец и планинар, с него и синовете му сме обикаляли Витоша, от която той знаеше всяко кътче. Чичо Борис също беше голям шивач, но нямаше право да работи частно, затова се трудеше като прост крояч в една ТПК (Трудово-производителна кооперация) до кино „Димитър Благоев”. Ходеше на работа с красив италиански велосипед „Бианки”. В дома му обаче имаше тайно тясно коридорче, в което се влизаше през маскирана с тапети вратичка – там беше шевната му машина и платовете. Чичо Борис непрекъснато се страхуваше от проверки, защото нарушението на разпоредбите се смяташе за „вредителство”, насочено срещу социалистическата законност. В шивашката кооперация се уговаряше с по-заможни клиенти, които си носеха скъпи платове, да го посетят в дома му, но първо да питат за брат му Никола Антонов. Оттам ще ги насочат.

         Така у чичо Кольо звъняха клиенти на чичо Борис и това беше изнервящо, защото клиентите на чичо Кольо бяха може би по-знатни, но и по-малко. Това с времето доведе до дрязги, макар че братята се бяха крепили и подпомагали повече от половин век.

         Ето че на стари години двамата се скараха смъртоносно – за пари. Нужен беше ремонт на покрива, а чичо Кольо не искаше да даде средства:

         – Който живее под покрива, той да си го ремонтира.

         Чичо Кольо обвиняваше брат си, че му краде клиентите и че много е забогатял, докато той – инвалидът, едва свързвал двата края. Така се стигна до разрив и делба. За целта входната врата беше разделена на две и до горния етаж се стигаше по тясна и стръмна стълба. Пред съдията теглили жребий и, не щеш ли, на чичо Кольо се паднал вторият етаж. Направиха преместването, като двамата не си говореха. Чичо Кольо започна с мъка да куцука по тясната стълба, а чичо Борис замени разкошния, вече негов апартамент с обширно жилище на улица „Шейново”, в което имаше стенописи от Дечко Узунов.

         Новите собственици на първия етаж бях хора от село, вдигаха невъобразим шум и първата им работа беше да отсекат старата върба до входа на двора. Нещо им пречеше, може би им хвърляше сянка в прозореца. По тази причина отсякоха и крушата, която даваше чудни маслени плодове. До оградата се извисяваше стара бяла череша – раждаше едри плодове, които никога не червясваха. Веднъж новата стопанка се покачила на дървото да си набере, клонът се счупил и тя тупнала на земята. В яда си нейният мъж отряза черешата, остави само ствола, за да си връзва жената въже за пране. Но черешата, буйна, жизнена, пусна огромни ластари, които заприличаха на женски коси и след време щяха да дадат плод. Селянинът се разгневи и отсече дървото до корен.

         Така приключи тази братска междуособица за обща скръб на нас, момчетата, защото обичахме да се катерим по дърветата, а тях вече ги нямаше.

 

 

Смях, целувки и рокендрол

 

         Много се увличах по радиотехника. Бях може би първият в София, който притежаваше магнетофон. Всъщност това беше приставка „Тони” от ГДР, която се поставяше върху диска на ръчков грамофон, за да се задвижи механизмът със звукозаписната лента. Но аз си бях намерил мотор за електрограмофон „Дуал” и го бях монтирал в кутията на моята машина „куче марка” – така имах пълноценен магнетофон. Само трябваше да се включва към радиото. Ролки купувах от едно момче, което се снабдяваше с тях по „втория начин” от някаква френска фирма за велосипеди. Проблемът беше лентата! Дойде ми наум да отида в двора на Радио София на булевард „Драган Цанков”. Там прерових кофите за отпадъци и открих купища останки от използвани магнетофонни ленти. Събрах ги и вкъщи ги налепих с лак за нокти. Навих ги на ролките и вече бях готов за звукозапис. Тъкмо тогава в кино „Димитър Благоев” прожектираха нашумелия австрийски филм с ревю върху лед „Симфония в злато”. Прожекционният апарат се обслужваше от стар мой познат и той – с голямо притеснение – ми позволи да свържа магнетофона си с изхода за звука на киномашината. Така записах станалата много популярна песен на Катерина Валенте „Донг дингелдонг”.

         Тогава у нас се вихреше модата на рокендрола. Бях ученик в десети клас, но си намерих приятелка от единадесети, която много добре играеше рок и най-вече беше дребничка – това бе от значение за сложните премятания при танцуването. Казваха ѝ Малката Виолетка, а пък аз закачливо ѝ виках Вилче-Крокодилче. Трябваше ни „терен” и тогава попаднах на бившия си съученик Радослав, наричан Радо Образа заради красивото му източено лице с пронизителни зелени очи на рис.

         С Образа бяхме приятели още от първо отделение в училище „Априлов”. Той беше галеник на учителите – умен, талантлив, възпитан, усмихнат. Рисуваше много хубаво, спортуваше и участваше в театралния кръжок на училището. Всички му се радваха и му предричаха бляскаво бъдеще. Но Радо имаше един проблем, за който не говореше с никого, но на мен ми се довери. Силно обичал майка си, но мразел баща си. Като счетоводител в някакво министерство, бащата безогледно си водел любовници вкъщи и принуждавал майката и двамата ѝ сина да изчакват в кухнята, докато той се натъркаля с чуждата жена в брачната постеля. Веднъж Радослав се нахвърлил върху баща си с юмруци и го предупредил, че ако още веднъж доведе курва вкъщи, ще му размаже физиономията. Искал да защити майка си. Но за негово изумление майката се застъпила за бащата и се скарала на сина си, че се меси в семейните работи. Навярно така е смятала да си върне съпруга. След този случай Радо избягал от своя дом и известно време живял у приятели.

         Сега родителите му бяха на помирителна екскурзия в Чехословакия и жилището беше свободно. Един ден намерих вратата на жилището си отключена, а на масата бележка: „Взех магнета, идвай у нас, правим купон. Радо.” Разбира се, отидох веднага и сред пушилката от цигарен дим видях цяла компания, която се тресеше под звуците на раздрънкана китара. Не знаеха как да включат моята магнетофонна приставка към радиото. Поразмислих, свалих задния капак на предвоенния „Телефункен”, намерих коя е усилвателната лампа и към горната пъпка закачих изводите на магнетофона. Радиото загърмя с пълна мощ, защото сигналът се усилваше директно. Трябваше да затискаме високоговорителя с възглавници, за да понамалим звука.

         Заслушахме моите записи главно на рокендрол. Пееха Бил Хейли с неговите „Комети”, Пат Бун, който по-късно изпълни туиста „Speedy Gonzales”, Кони Франсис с нейния кадифен глас, романтичният Пол Анка, нежната Петула Кларк, Платърсите и Франки Лейн с „Jezebel” – тази песен изпълняваше в София елегантният Анжело Симеонов с изсъхналата ръка. Малко по-късно се появиха Елвис Пресли, Литъл Ричард и Фатс Домино. Но също така слушахме италианските певци Адриано Челентано и Рита Павоне, а понякога и великия Рей Чарлс.

         Танцувахме вихрено, пробвахме различни стъпки. Много от момичетата учеха в Балетното училище и бяха гъвкави и издръжливи. Аз премятах Малката Виолетка и бяхме толкова добри, че можехме да съперничим на рок изпълнението във филма „Симфония в злато”. Всички се кълчехме в ритъма на рокендрол, после се смеехме и се целувахме. Най-силно се смееше моят „предател” Анто, когото вече наричахме Анто Смехът. Тогава наистина „рокендролът беше млад”.

 

 

Сънища в лятна нощ

 

         С Малката Виолетка бяхме нещо като гаджета. Тя ме водеше на опера, за да чуем обожаван от нея тенор – там за първи път слушах „Травиата” на Верди и „Тоска” на Пучини. Ходехме заедно в „Алианса” на площад „Славейков”, за да учим английски, а после да ядем шкембе-чорба в шкембеджийница „Леонардо да Винчи” на „Графа”. Аз пък водех Виолетка по ресторанти, за да танцуваме. След това вкъщи се целувахме, но нищо друго – и двамата бяхме свенливи и щастливи с безплътната си близост. Но Виолетка беше вече абитуриентка и, изглежда, очакваше „нещо повече”.

         Един летен следобед имахме среща в градинката срещу сладкарница „Пролет” на булевард „Руски”. За мое изумление Виолетка се появи с друго, по-голямо момче.

         – Запознайте се. Това е Евгени, мой приятел.

         – Аз също съм неин приятел – изфъфлих и подадох ръка, като се ядосах на себе си.

         – Приятно ми е, мерси! – отвърна момъкът.

         Седнахме на една пейка и замълчахме оглушително. Никой не знаеше какво да каже. Евгени имаше приятни черти и гладко избръснато лице. А пък аз още не се бръснех, макар че ми бяха наболи мустачки. Веднъж бях отишъл да се подстрижа и когато бръснарят ме попита какво да бъде, рекох смело:

         – Подстригване и бръснене...

         – Ние яйцата ги мием, не ги бръснем.

         Не знаех дали тогава, или сега – пред Евгени – се чувствах по-засрамен. По едно време Виолетка наруши мълчанието и каза, че Евгени е студент, следвал външна търговия, плувал и я подтиквал и тя да спортува.

         – Заедно ли плувате? – попитах нервно.

         – Не. Самосиндикално – отвърна отзивчиво Евгени.

         Явно търсеше начин да „успокои топката”.

         Тогава аз най-самосиндикално си тръгнах, без да кажа дума, и се затворих вкъщи да ближа рани.

         За да се справя с „любовната мъка”, реших с моя приятел Жоро Бурмов да поживеем на палатка край Панчаревското езеро. Намерихме две стари платнища и раници, а Жоро откри в дома си стар ловджийски нож с кокалена дръжка, донесе и кълбо навито въже за пране (подозирах, че го е отмъкнал от някой двор). Взехме от приятели назаем два гумени дюшека, накупихме си продукти, главно консерви и – за енергия – една голяма кутия шоколадови бонбони „асорти” (това си беше най-обикновен марципан „Малчика”). Запасени с одеяла и топли дрехи, взехме автобуса за Панчарево.

         Времето беше горещо, а въздухът – влажен и лепкав. Над езерото се носеше лека омара, в небето крещяха чайки. По язовирната стена минахме на отсрещния бряг и си затърсихме място. Скоро намерихме една полянка, обградена от млади борчета. Точно това ни трябваше! Насякохме пръчки и с платнищата си опънахме палатка. Надухме дюшеците и след като се изкъпахме в топлата вода, си полегнахме.

         Докато дремехме, чухме гласове. По пътеката под нас минаваха туристи – навярно с намерение да заобиколят езерото. Това никак не ни се хареса. Дойде ми нещо наум: откъснах капака на бонбонената кутия и с химикалка написах с едри букви: „НЕ ПРЕМИНАВАЙ! ОПАСНОСТ ОТ СРУТВАНЕ!” Забихме на пътеката една пръчка и на нея закрепихме картона. Не след дълго доловихме възбуден говор. Някаква компания се беше спряла пред надписа и шумно обсъждаше предупреждението. Мъжки гласове твърдяха, че това е глупава шега, но жените бяха разтревожени:

         – Ами ако е истина? Какво ще стане с децата!

         Женската логика победи и компанията, разочарована, тръгна обратно. А ние с Жоро тържествувахме. Повече никой не посмя да ни обезпокои. Спахме като новородени с красиви сънища в лятната нощ.

         На сутринта влязохме да се изкъпем и заплувахме навътре в езерото. Жоро беше спортна натура и плуваше по-добре от мене, но и аз се справях. Така стигнахме до отсрещния бряг при ресторант „Лебед”. Масите отвън вече бяха подредени за закуската на туристите и ние си откраднахме от хлебчетата, сложени в кошнички. След като ги изядохме, Жоро така се вдъхнови, че започна да прескача масите заедно с наредените по тях прибори и гарафи с вода. Беше в страхотна спортна форма! Накрая поехме обратно към нашия бряг и се изтегнахме да подремнем в палатката. Нощта мина в слушане на щурците и любовни видения.

         Не щеш ли, на третия ден при нас „цъфна” Евгени, който ни търсел навсякъде. Разделил се бил с Малката Виолетка, която му казала, че ходи с мен „на сериозно”. Разбрал, че съм на Панчаревското езеро, и сега дошъл да ме намери, за да узнае истината. Аз само се разсмях и го уверих, че Вили ми е напълно безразлична (което не беше вярно) и че той може да си я притежава „до гроб”. Евгени видимо се успокои, но не побърза да си тръгне.

         – Тука е много хубаво. Може ли да поостана при вас?

         – Разбира се, ще ни бъде много забавно! – изтърси Жоро.

         Евгени помоли да го наричаме Евгений, с „й” на края, но за по-кратко ние си го кръстихме Гената.

         Така станахме трима и Гената спа една нощ с нас между двата дюшека. Призори се разрази буря с гръмотевици, вятърът отскубна палатката ни и всички се измокрихме до кости. След като бурята отмина и изгря слънце, опънахме въжето между два бора, съблякохме се и простряхме дрехите си да съхнат.

         Когато Гената остана по „плувки”, двамата с Жоро ахнахме. Той не беше висок на ръст – ние с Жоро стърчахме над него. Но каква фигура! Целият в добре изпъкнали, потрепващи като животинки мускули. Имаше страхотни „перки”, коремът му бе на плочки с ясен релеф, никакви подкожни тлъстини. Гената заставаше в подходяща поза, за да се очертаят на слънцето отделните групи мускули. Запитахме го как е постигнал такова чудо?

         – Тренирам бoдибилдинг.

         – Какво е това?

         – Културист съм.

         – Нещо като културтрегер ли?

         – Какво е това?

         – Ами човек, който разпространява култура.

         – Не, по-различно е.

         После започна да ни обяснява как работел върху всеки мускул „индивидуално” – върху коремната преса, бицепса (двуглавия мускул), трицепса (триглавия мускул).

         – А върху безглавия мускул работиш ли?

         – Няма безглав мускул!

         Гената беше лишен от чувство за хумор, всичко изричаше с най-сериозно изражение, сякаш полагаше изпит. Използвал поотделно гири, пружини, щанги – за всеки мускул по предписание. Най-много проблеми му създавал левият бицепс, който имал с няколко милиметра по-малка обиколка от десния. Затова се хранел по американска система, гълтал анаболи, витамини и разни „хранителни добавки”, които получавал с връзки на майка си от „Кореком”. Изобщо майка му била в основата на всичко! Спазвал точно указанията при личния тренинг, както били описани в специализираните списания на английски. Гената се поразкърши и изду „перките” за демонстрация. Така заизглежда като двукрилен гардероб, беше квадратен и в тялото, и в мисленето си – всичко подредено, симетрично и логично, в ясна система.

         Бурята бе довлякла към нашия бряг голяма гребна лодка, навярно от недалечната спортна база. С Жоро се хвърлихме във водата, за да я „пленим”, и завикахме на Гената да дойде да помага. Но той остана на брега, страхуваше се да не извърши нещо нередно и осъдително. Домъкнахме лодката до едни крайбрежни храсти и там я покрихме с клони, нападали от бурята. Смятахме в лятната нощ да се разходим из езерото с плячкосаното „корито”. Поканихме и Гената. Но той се разбърза, трябвало да се прибира, имал следобед тренировка.

         Разделихме се като добри приятели. Не забравих да предам поздрави на Малката Виолетка, но Гената сбърчи вежди:

         – Мисля, че няма да я виждам повече. Не обичам женски игрички.

         С Жоро само се разсмяхме и се размечтахме как ще караме лодката под ярката луна. Гената си тръгна. След половин час обаче пристигнаха двама юначаги и ни запитаха къде е техният ял. Някакво момче им казало, че е тук някъде. Посочихме храстите, младежите от спортната база се качиха в лодката си и отплаваха.

         Гената ни беше издал. Надявах се да го е извършил от спортна честност, а не от злонамереност.

         Бяхме огорчени и заспахме с ръмжене и ругатни. Сънувах прилепи. На другата сутрин все пак реших да поплавам из езерото – макар и не с лодка. Пуснах гумения дюшек във водата и легнах отгоре му. Започнах да греба с длани и така стигнах почти до средата. Слънцето грееше, небето бе синьо, полъхваше ветрец, а леки вълнички ме поклащаха като в люлка. Блаженството ми бе пълно. Изведнъж край мен се разнесе грозен вик:

         – Я да видим кой нарушава наредбите!

         Беше дежурният старшина от панчаревската народна милиция. Откара ме с лодката си на отсрещния бряг и в участъка ми поиска документите. Обясних, че съм по бански и затова нямам документи, но на другия ден ще му ги донеса.

         – Сега ще ти извъртя една глоба, та да се научиш на ред.

         След като се почеса по главата, старшината ме запита за името и адреса. Измислих нещо и милиционерът ми издаде талон за 20 лева. Като причина за наказанието записа: „Лицето плува с душек гумен което е забранено да се плува”.

         – Като донесеш глобата, ще си вземеш душека.

         Решихме с Жоро да се върнем в София, а пък аз трябваше да купя нов гумен дюшек вместо взетия назаем. Не желаех да ходя пак в милиционерския участък, за да прибера стария.

         След няколко дни ми позвъни Малката Виолетка:

         – Къде се губиш, никакъв не се обаждаш.

         – Нали каза, че си имаш приятел?

         – Ах, това беше само за проверка на чувствата. Хайде да се видим.

         – Нямам време, потърси Евгений, с „й” накрая.

      Беше горещо, въздухът трептеше – влажен и лепкав. Над града се носеше омара, в небето крещяха врани...

 

 

Саможертвата

 

         Най-великата жена, която съм срещнал през живота си, беше Мария Ангелова, моята учителка по български език в училище „Антим I”. Заради мен тя си направи „харакири”. Минаваше за много строга и нетърпима към мързеливците и нагаждачите. Беше роднина на легендарния партизански командир Васил Демиревски-Жельо – виждал съм у тях негова снимка.

         Като класна ръководителка тя дойде веднъж вкъщи да провери защо не идвам на училище, дали не съм болен. А пък аз непрекъснато представях медицински бележки, написани лично от мен с докторски почерк върху крадени талони от рецепти, украсени от завъртян подпис. Усвоил бях наименованията на доста диагнози на латински.

         Мария Ангелова ме завари по пижама, докато тъкмо си слушах на магнетофонната приставка „Rock Around the Clock” на Бил Хейли.

         – Защо не ходиш на училище? – попита тя.

         – Не ми е интересно.

         Класната огледа многото книги по рафтовете, отвореното пиано, на което разучавах една малка фантазия от Моцарт, албумите с репродукции – тях купувах от съветската книжарница на „Дондуков”.

         – Ти ли свириш на пиано?

         – Да.

         – Изсвири нещо.

         Седнах и изпълних един кратък прелюд в ми минор от Шопен, наскоро го бях разучил. Свирех лошо, с вдървени пръсти, но Мария Ангелова много се впечатли.

         – Видях училищния дневник. Отгоре до долу двойки. Какво смяташ да правиш? В последен клас си. Как ще продължи животът ти?

         – Не зная. Не съм мислил за това.

         – Ти си умен, способен. Далеч по-посредствени ученици ще завършат с добри оценки, ще следват в университета, ще си намерят място под слънцето. С тебе какво ще стане?

         – Не зная. Нямам представа.

         – Слушай, да се стегнеш, предстои матура. Трябва да положиш изпити. Опитай!

         – Не обичам изпитите, това е за зубрачите.

         – Тъкмо ще докажеш, че не си зубрач.

         – Добре де, с какво да започна?

         – В какво си най-силен?

         – Ами по математика и физика. Разказвателните предмети не ги обичам, всички дрънкат едно и също – за тежкото положение на народа при капитализма.

         Тя се разсмя:

         – Добре, подготви се по любимите си предмети, после се заеми с история, география, литература. Аз ще ти помогна. Ще говоря с преподавателите да те оценят по достойнство, а не по стари впечатления.

         Оставих всичко друго и се захванах да уча. С моя свеж ум, необременен от школски знания, бързо усвоявах материала. Учебника по история прочетох за една нощ и на сутринта го знаех почти наизуст. Имах голям опит в четенето – главно на приключенска литература.

         И стана така, че за дванадесет дни положих четиринадесет изпита по всички предмети. Учителката по химия, красива млада жена, ме увещаваше да не се явявам, защото общата ми оценка беше 5.50, само щях да я разваля. Но се явих по всичко и изкарвах шестици – без частни уроци и ходатайства.

         Единствено математичката, която ме мразеше, ми писа петица – оплетох се в някакви функции, които реших правилно, но използвах погрешни буквени знаци. Тя имаше претенции да води часове в политехниката и винаги ме назидаваше, че математиката не е роман и не може да се научи за една нощ, макар че обичах този предмет и бях много добре подготвен. Точно това я дразнеше. Веднъж ме изпита за вписани триъгълници. Не само ѝ развих теоремата, но разказах за създателя ѝ – френския математик от XVIII век Карно. Писа ми тройка и аз възразих:

         – И да знам, и да не знам – все тройка.

         – Нали не държиш на оценките?

         – Държа на справедливостта.

         Тя почервеня и ме намрази още повече.

         По история отговорих отлично за Велчовата завера, но учителката, доста суха тънкокрака и грозновата госпожа, не можеше да се примири, че цяла година не съм внимавал в нейните часове, и ми писа петица. А най-слабата ми оценка се оказа по немски, четворка – действително се уверих, че чужд език не може да се научи за една нощ.

         Не ми достигаше една стотна, за да имам обща оценка отличен. Моята класна, Мария Ангелова, с огромен риск, поправила оценката ми по история на шестица. Така аз бях предвиден да получа дипломата си на тържеството с отличниците. Но в последния момент историчката съобщила в дирекцията за измамата, а оттам нещата отишли в министерството. Мария Ангелова беше дисциплинарно уволнена. По-късно си намери работа в някакво училище в селата край София и загуби званието „образцов учител”.

         Дълго време се питах: защо беше този неин жест? Дали защото тя прозря, че съм лишен от майчини грижи, дали имаше някакви свои стари грехове, които искаше да изчисти, или беше нещо друго?

         След време, когато излязох от казармата, я потърсих. Беше в болница. Занесох ѝ цветя – тя се зарадва, но явно беше на обезболяващи и не можеше да реагира адекватно. Ракът напредваше и я овладяваше. Все пак ми подаде ръка и се усмихна – усмивката ѝ беше тънка и леко иронична. Поговорихме и аз си тръгнах доста смутен. Бях ѝ много признателен, но не знаех как да го изразя, а и тя очевидно не желаеше да се ровим в стари работи. Така си замина от този свят – с усмивка. Не отидох на погребението ѝ, нейните роднини сигурно ме ненавиждаха, смятаха, че аз съм причина за професионалния ѝ провал.

 

 

Безразличният

 

         Една сутрин, докато опитвах на пианото едно буги-вуги, някой изсвирука под прозореца ми първите два такта от песента на Джорд Шиъринг „Lullaby of Birdand”. Това беше моя любима джазова пиеса, особено в изпълнението на Ела Фитцджералд. Сигналът се повтори и погледнах от прозореца. На улицата стоеше млад мъж, целият в черно, и ми се усмихваше:

         – Вие ли свирите на пиано?

         – Да.

         – Може ли да се кача при вас?

         – Качете се.

         По скърцащите стълби се чуха енергични стъпки. Още от вратата мъжът каза:

         – Аз съм Цветан Марангозов. Живея на същата улица. Нямам пиано. Може ли да изсвиря нещо?

         – Разбира се.

         Мъжът в черно седна пред моя „Блютнер” и засвири „Moonlight Serenade” на Глен Милър. Слушах го зашеметен. Не знаех, че е възможно да се изпълнява джаз с такова самоотдаване, с такъв усет за суинг. Гледах го отстрани – Цветан беше много красив мъж, висок, с бяло лице и гарвановочерна коса и мустаци, очите му бях леко присвити, а пръстите на ръцете му бяха дълги и чудесно оформени. Изпод тях излизаше голяма музика. Беше облечен в черна риза и черен панталон – такава беше модата на екзистенциалистите – и с този остър контраст между бялото лице и черното одеяние напомняше френската певица на разочарованието Жюлиет Греко. Мислех си и за нашумелия роман на Франсоаз Саган „Добър ден, тъга”.

         След като Цветан посвири, се разговорихме. Оказа се, че е писател и живее с приятел под наем, макар да е син на „небезизвестния” поет Николай Марангозов. Не се разбирал с баща си, а майка му била немкиня и останала в Германия. Като разбра, че съм на осемнайсет години, сподели, че на моята възраст бил съден за „измяна на родината”. Написал бил роман за това премеждие, щял да ми го подари. Помоли да го наричам Цецо.

         Тръгна си с уговорката, че пак ще ми се обади. След няколко дни чух под прозореца вече познатия сигнал. Цецо се качи с приятелката си Тони. Тя беше красиво русо момиче с разкошни форми, но накуцваше. Този път Цецо беше много въодушевен, веднага ми подари книгата си със заглавие „Безразличният”. След това седна на пианото и дълго свири – беше зажаднял за джаз. Тони го слушаше с възхищение, нежно усмихната – навярно затова я беше довел.

         Един ден Цецо ме покани на жур със свои приятели. Там ме запозна с близкия на сърцето му писател Веселин Бранев. Двамата бяха пълна противоположност. Веско – както го наричаха – беше среден на ръст, широкоплещест, доста мургав и с големи ориенталски очи. Разбрах, че е син на видния юрист Неделчо Бранев, знаех го от съставената от него книга с поезия „Певецът на космоса Уот Уитман”. (По-късно името на американския поет вече се транскрибираше Уолт Уитман.)

         Веско Бранев беше публикувал сборник с разкази „Чаша кафе сутрин”, който с удоволствие ми подари. Освен това беше сценарист на един необикновен за времето филм, „Най-дългата нощ” с Невена Коканова – за избягал от военнопленнически лагер английски летец, който попада във влака сред обикновени състрадателни българи. След време Веселин Бранев стана именит кинорежисьор.

         Питах се защо Цецо държеше да ме покаже на своите приятели. Сред тях владееше подчертан и сякаш показен дух на резигнация. Цецо сякаш се гордееше, че е намерил дружба с един млад човек, още непокварен от омерзение и безплодни размисли. Зачетох книгата му с голямо желание. Това се оказа автобиографичен роман, в който героят не намира място в социалистическата си родина, мечтае да емигрира на Запад, но при опит да прекоси границата го залавят. В книгата се натъкнах на много лични наблюдения, там пишеше:

         „Защо ли философстват моите приятели толкова? Защото всички се питаме каква е тази „закономерност”, която ни изхвърли на бунището. Не познаваме истински нито един философ, прелистваме нетърпеливо страниците, искаме да намерим отговора веднага! Търсим най-краткия отговор. Търсим едно-единствено изречение. Търсим една-единствена дума, която да ни вдъхне живот... Всички чакаме да се случи някакво чудо. Чакаме, и същевременно знаем от опит, чудеса няма.”

         Цветан Марангозов се изживяваше като представител на една „обречена класа”. И навярно имаше право. Напомняше ми героите на Ерих Мария Ремарк. Не го видях повече преди казармата. Разбрах, че е заминал при майка си в Германия и там останал. Това беше новата хватка на режима – неудобните интелектуалци вече не ги разкарваха по лагери, а им разрешаваха еднопосочно пътуване на Запад, така ги превръщаха в „невъзвращенци”.

         Цецо бе пратил на Веско Бранев снимка от Мюнхен – заел тържествена поза пред нова кола и нова ослепителна приятелка. Доколко това бяха негови притежания, оставаше неясно – важното беше шоуто да продължава. Когато Веско ми показа снимката, леко се усмихна.

 

 

Срамът на съществуването

 

         Нашият абитуриентски бал се проведе през пролетта на 1959 година в хотел „Балкан”. За случая всички си бяхме ушили костюми, а момичетата – бални рокли. Някои пристигнаха със служебните автомобили на знатните си бащи.

         В ресторанта седнахме на големи дълги маси заедно с учителите. Двама-трима абитуриенти веднага запалиха цигари и гледаха вече бившите си възпитатели нахално и победоносно. Учителите гузно се усмихваха – за какво бяха всички тези преследвания и наказания за пушене в училище! Повечето нападнахме ракията и се понапихме. После тръгнахме да се разходим из хотела, където на долния етаж се провеждаше балът на друго училище. Обикаляхме, гледахме и сравнявахме – е, нашите момичета бяха по-хубави!

         По едно време в салона се появи група млади чернокожи футболисти от Бразилия, които имаха някакъв мач в България и бяха отседнали в хотела. Сред тях се оказа и една изгряваща звезда на име Пеле. Ръкувахме се с него, а пък аз го помолих за автограф. Симпатичният негър с мъка написа на кибритената ми кутия РЕLЕ – нямаше как да зная, че след години това ще бъде един от най-великите спортисти на всички времена, Черната перла на футбола!

         След обилния обяд с много пиене и ядене засвири танцов оркестър. На подиума стояха именити музиканти от забавния жанр. В един момент светлините угаснаха и само прожектор освети един самотен цигулар. Той засвири с голяма отдаденост трагичното танго „Avant De Mourir” – „Преди смъртта”. Това беше големият виртуоз Сашо Сладура. За него се носеха легенди.

         Независим и вътрешно свободен, Сладура не можеше да приеме ограниченията и нормите на режима. Свирил бе в прочутия „Царски симфоничен оркестър”. Но сега отвсякъде го гонеха, дори от съставите за забавна музика. Той отишъл при министъра на културата и му се оплакал, че макар и професионален музикант, никъде не го взимат на работа. Министърът разпоредил, където трябва, и престанали да го закачат. Тогава Сашо Сладура се явил в отдел „Кадри” на Концертна дирекция да си получи заповедта за назначение. На излизане се обърнал към служителя и изрекъл знаменитата фраза, с която се беше прославил:

         – Как си ти, другарю кадровик?

         Кадровикът не се успокоил, докато не си разчистил сметките. Пуснал подир Сашо Сладура съгледвачи и те установили, че музикантът разказва „особено злостни” вицове за комунистическата власт. Един от тях бил:

         „В село Мечка, Вълчедръмско се обадили от райкома на местния партиен секретар, за да му съобщят, че ще ги посети селкор, за да интервюира знатната доячка кака Пена. Та да имат готовност. Партийният секретар не знаел какво да мисли и повикал председателя на ТКЗС-то. Двамата дълго умували, но нищо не успели да решат. Тогава повикали кака Пена и я запитали:

         – Пено ма, ще идва да те интервюира селкор. Ти какво мислиш по въпроса?

         – Другарю парторг, аз съм проста жена, не зная. Каквото вие кажете, това ще е.

         – Слушай, Пено, че не знаеме какво е да те интервюира селкор, не знаеме. Но за всеки случай да си измиеш гъзо, да се не излагаме пред другарите от центъра!”

         За този и други вицове скоро след абитуриентския ни бал Сашо Сладура бил въдворен в концлагера при Ловеч. Там първо му натрошили пръстите, за да не се мисли за кой знае какво и да не пипне повече цигулка. После го вдигали с въже на един скат и при непоносима жега го карали да кърти камъни. Така за единадесет дни го ликвидирали.

         В Пловдив, където Сашо Сладура бе завършил френски колеж, след политическата премяна бе издигнат над античния амфитеатър негов паметник за възпоменание на хората на духа, унищожени, но не и победени от демоните на злото.

 

         След абитуриентския бал съществуването ми стана вяло и безинтересно. Нямаше го вече училището с остроумните бели и глупавите наказания. Нямаше кой да ми сочи „правия път”, та да поемам в обратната посока. Всичко важно и значимо сякаш вече се бе случило. Сред приятелство, смях, пакости, вражди, омраза, предателства бе преминал досегашният ми живот, рисуван с много патос в агитационните плакати. Усещах неясен срам от политическата лъжа, която ме заобикаляше и проникваше в душата ми. Нищо не правех, скитосвах, предстоеше ми военна служба. Износвах дрехите на баща си – за нови нямах средства, но това най-малко ме тревожеше. По-късно в един роман на Пио Бароха прочетох: „Не е важно, че съм беден, важното е, че не работя...” Тази мисъл ме занимаваше дълго.

 

 

 

ГЛАВА ТРЕТА

 

Войнският дълг

 

         Есента трябваше да вляза в казармата, за да отслужа своя „войнски дълг към Отечеството”. Разбирах от радиотехника и затова пред донаборната комисия пожелах да ме пратят в радиовойските. Първото нещо, с което се започна „отслужването”, беше да бъда остриган „нула номер”. След това наложих едно таке на голата си глава и тръгнах за гарата. Изпратиха ме неколцина приятели и приятелки и след ободрителни приказки и пожелания за „лека служба”, взех влака за Плевен. Там бях въдворен за девет месеца в Школата за радиотелеграфисти. Над портала на поделението имаше огромен лозунг: „Браним Родината!”. От вътрешната страна беше написано: „По военни въпроси дотук!”.

         Ротата, в която бях зачислен, разполагаше с едно-единствено огромно помещение. В него имаше четири редици с легла на два етажа за 500 души. Трябваше да се научим бързо, за броени минути, да се събличаме, да „скатаваме” куртките и клиновете си върху войнишките шкафчета и моментално да заспиваме, защото още в зори ни будеше тръбата. При нейните призивни звуци също така бързо трябваше да станем и да се строим за проверка в средния коридор на помещението. Представлявахме смешна и жалка гледка – стотици остригани момчета по наполеонки, зъзнещи и подредени „по конец” пред ротния старшина. А той беше дребен, много повратлив човечец, който на полуразбираем диалект говореше с грачещ глас и ни поучаваше:

         – Сред вас има висшисти, а някои даже и среднисти. Но тук командвам аз. Първо казвам, после показвам, накрая наказвам...

         Някакъв новобранец вече се беше оплакал в писмо до близките си, че храната, която ни дават, е отвратителна. Военната поща се контролираше, така че се знаеше недоволният. Старшината се изтъпанчи пред строената колона и първо развенча упадъчното „кълчотене” в рокендрола, като демонстрира как се правело. После заяви, че за да сме здрави и юначни бойци, трябва да си изяждаме всичко без мърморене. Защото:

         – Яденето е най-добрата храна.

         Проверяваше поименно дали всеки е в наличност, да не би да е избягал през нощта. Отговорът следваше да бъде „Аз!”, а не, да речем, „Тук!”. Ако някой сбъркаше, повтаряше се цялата процедура. Накрая трябваше пак много бързо да се облечем и да навием партенките – чорапи не се разрешаваха. Стига само един от петстотинте войници да не съумееше да се справи с партенките, и старшината заповядваше всички да се съблечем отново и по даден знак да повторим този почти религиозен ритуал. После излизахме под строй на път за нужниците. Накрая се строявахме на плаца за доклад пред командира на поделението и така начеваше войнският ден.

         Започнахме със строевата подготовка. Първо тя протичаше индивидуално. Всеки трябваше сам да си дава команди и сам да ги изпълнява: „Кръгом!”, „Мирно!”, „Свободно!”. После: „Ходом, марш!”, „Лявото рамо напред!”, което означаваше да се завие надясно, „Дясното рамо напред!”, което означаваше да се завие наляво. Това много объркваше младите войници. Имаше момчета от селата, на които трябваше да се обяснява кое рамо е ляво и кое – дясно. Следваше да се научим да „отдаваме чест”, първо един на друг, а после на началството – бяхме прости редници. Офицерите трябваше да отвръщат на козируването ни, но това невинаги се случваше или се извършваше с голяма досада. Козируването беше най-унизителното и непоносимото в тази самостоятелна строева подготовка.

         После се захванахме с груповите упражнения. Цялото отделение трябваше да изпълнява командите на отдельонния командир – „стар кокал” с чин младши сержант и две възмечтани нашивки на пагона, за които на село щяха да го величаят. За всяка лична грешка отговаряхме всички. Марширувахме под дъжда, докато сержантът стоеше под навеса и от разстояние крещеше команди. Ако нещо не му харесваше, имаше наказания: караше ни да правим лицеви опори над локвите, а когато, изнемощели, падахме в калта, изискваше да му се явим на другия ден с чисти и „опрятни” униформи. Постепенно се изпълвахме със сляпо подчинение, с дълбока тъпота и липса на каквато и да е разсъдъчна дейност. Изглежда, това беше крайната цел на „строевата”. Готвеха ни за активни бойни действия, макар че изгледите за война бяха нищожни. Подготовката минаваше под девиза: „Повече пот в строя, по-малко кръв в боя!”.

 

 

Музика и чужди езици

 

         Също така важна беше учебната и политическа подготовка. Влизахме в класните стаи, наричани „зали”, където трябваше да изслушваме идеологически назидания, включени в програмата за деня като „политпросвета”. Трябваше да завършим школата добре „подковани” идейно.

         Първата ни реална задача бе да научим морзовата азбука и да си служим с телеграфния ключ и различните кодировки. Аз бързо усвоих работата с морза, на проверочния изпит получих отлична оценка и станах веднага радист „втори клас”, а такъв имаха само повечето офицери. Но бях много зле по физкултура, не можех да се набирам на висилката, макар и старшината да ме заплашваше:

         – Ще те оставя да спиш под лоста, докато се научиш!

         В библиотеката на поделението намерих голям, красиво оформен том с българския превод на „Фауст” от Гьоте. Тази богато илюстрирана книга взимах със себе си в учебната зала, за да попрочитам нещо през междучасията. Взводният ни командир, старши лейтенант Петров, широкоплещест селски красавец, много се впечатляваше от дебелината на книгата, взимаше я от масата и започваше да припява наслуки намерени стихове, сякаш четеше от някакъв църковен псалтир:

 

                                      Върху земя свободна и желана

                                      с народ свободен искам да живея

                                      и към мига изрекъл бих тогава:

                                      „О, миг, поспри! Та ти си тъй прекрасен!”

                                      И дирята на твоите земни дни

                                      безбройни векове не ще погубят.

 

         Всички се кикотеха на неговата подигравка и ме гледаха злобно, а пък аз стисках зъби в нямо отчаяние. Като софиянец, бях обект на провинциалната ненавист – наричаха ни „софита”. Това да си „софи” беше дамга, позорен белег.

         Все пак старши лейтенант Петров оцени моите способности като „жичкаджия” и ми възложи да поправя многото повредени слушалки на взвода. Заведе ме в полковата работилница и ми нареди да не излизам оттам, докато не „отремонтирам” всичко. Аз, разбира се, гледах да проточа нещата и оставях нещо свършено по средата за следващия ден и после пак така. Но взводният беше много доволен от вече поправените слушалки, защото те бяха „вещево имущество”, зачислено му лично.

         Много ми се слушаше музика, най-вече класическа, с каквато бях свикнал. След известно умуване реших да си направя детекторен приемник. Върху една кръгла кутийка от бонбони дропс навих бобина, която предварително изчислих. В кашоните с резервни части намерих стара немска слушалка със силен звук. Монтирах я в кутийката, като пробих отвор за слушане и с помощта на един диод започнах да хващам радио Плевен. Във вечерните часове предаваха хубава музика и аз се развличах, докато бях на пост. Скоро ми откраднаха детекторния приемник, но аз успях да си купя един от първите джобни транзисторни радиоапарата „Хитачи” и с него слушах музикалните предавания от Радио София, а и от чужди станции. Така вече не се усещах уловен в капана на военната служба, а имах звуков достъп до „цивилизацията”.

         В плевенската казарма си намерих приятел – Тома Спространов, „пловдивчанец”. Той беше абониран за полското списание на английски език „Radar”. Кореспондираше си с цял свят и веднъж ме попита дали искам да ми намери адреса на някое момиче, с което да си пиша. Не знаех чужди езици, затова не казах нито „да”, нито „не”. Но ето че един ден получих писмо от някоя си Кристел Хюбнер от Берлин, която желаеше да си общуваме. Пратих писмото на майка си, тя го преведе на български, аз отговорих, а майка ми го преведе на немски. Така продължи доста време. Това ми се видя сложно и си казах: „Защо не взема да го науча този език?”. Съществуваха задочни курсове с материали на циклостил – записах се. На листчета си отбелязвах непознатите думи на български, а от обратната страна – на немски. Така можех да усъвършенствам знанията си дори в строя, като вадех листчетата от левия джоб на куртката, проверявах ги и ги пъхах в десния джоб. Веднъж старшината забеляза моите необичайни движения и ми заповяда да изляза „две крачки напред”.

         – Какво е това, дето все вадиш и пъхаш?

         – Думи.

         – Изпразни джобовете!

         Извадих листчетата. Старшината дълго се взира в непознатите му заврънкулки и изръмжа:

         – Това не е по устав.

         – Кое не е по устав?

         – Не разсъждавай. Когато говориш, ще мълчиш.

         Млъкнах. Заповедите трябваше да се изпълняват.

         Учех с такова усърдие, че за шест месеца изкарах двугодишния курс. Научих езика до степен да чета „Фауст” в оригинал. Бедата беше, че не бях отронвал нито дума на немски, знаех само да чета и пиша, но не бях сигурен дали мога да го говоря. После кореспондентката ми избяга на Запад и на мен ми остана чуждият език. Но това ме поощри да започна по същия начин да уча и английски.

         В поделението служеше капитан Станев, който беше изкушен в музиката и бе създал войнишки хор, за да изпълнява маршове и масови песни. Репетициите се провеждаха в Дома на армията, затова пеещите войници ги освобождаваха от строева подготовка. Но си нямаха пианист-акомпанятор. И тогава се включих аз. Музикалното ми образование беше достатъчно, за да разчитам нотите и главно хармонията на песните – прости и разбираеми. Освободиха ме и от политическа подготовка, за да мога спокойно да разучавам нови песни.

         Така през зимата стигнахме до концерт. Но войниците майстори-певци бяха премръзнали и гласовете им скоро спаднаха. Тогава леко транспонирах съпровода на пиано с половин тон надолу и за смайване на капитан Станев концертът завърши в пълно съзвучие с акомпанимента. Публиката ръкопляскаше, началници и родители, дошли за концерта, се радваха. Заговори се дори да получа като награда извънреден домашен отпуск.

         Войнското щастие ми се беше усмихнало, но не задълго. Стана беля.

 

 

Злотворци и добротворци

 

         Един ден войниците, които пренасяха провизии от склада до кухнята, откраднали парчета от разфасованото прасе и ги скрили в снега. След вечерната проверка, когато отдельонните командири тайно излизаха в града, момчетата изровили месото и запалили тенекиената печка в учебната зала. Нарязали мръвките и ги нанизали на шомполи от зачислените ни карабини „Манлихер”. Започнали да пекат шишовете и да похапват. В просъница усетих миризма на изгоряло и скочих да видя дали няма пожар и така попаднах сред веселата компания, в която участваше дори дневалният. Дадоха и на мене мръвка, но бях така сънен, че не куснах.

         На другия ден в залата влезе взводният командир, започна да души с големия си нос и бързо схвана каква е работата. Печката, че и подът около нея бяха изцапани с мазни петна. Но понеже нямаше оплакване от кухнята и нарушението не беше явно, всичко си остана скрито-покрито. Взводният не знаеше какво да каже и само строго ни предупреди, че в казармата следва да се живее и действа „по устав”.

         В поделението се крадеше, но ето че само мене, и то безпричинно, ме хванаха.

         Веднъж като дежурен взвод трябваше да помагаме в кухнята, да белим картофи и да носим от склада продукти. Край входа на трапезарията ме пресрещна редник Митков, едро селско чедо, бутна в ръцете ми буркан с конфитюр и рече възбудено:

         – Прибери това някъде!

         Помислих, че си го е купил от лавката и бърза по някаква задача, затова отнесох буркана в спалното помещение и като не знаех кое е неговото шкафче, сложих го в моето.

         Вечерта ме повикаха в учебната зала, където ме чакаха отдельонните командири.

         – Какво търси буркан с конфитюр в твоето шкафче?

         – Дадоха ми го.

         – Кой ти го даде?

         – Не мога да кажа.

         – Значи си го взел от кухнята, това е кражба.

         Оказа се, че самите отдельонки си били заделили няколко буркана за себе си, а редник Митков в глупостта си е откраднал от тяхната плячка. Тъкмо това ги беше вбесило. Докладваха ме на взводния командир, той – на ротния, а ротният – както беше длъжен – на майор Гидиков, командира на поделението.

         Провинението не беше голямо, но кражбата си беше кражба. Узнах, че предишната година войник бил откраднал конска сбруя и за наказание го развеждали пред строя със сбруята, окачена на врата му. Дали и мене не ме очакваше подобна участ?

         На другия ден при утринната проверка, след като прие рапортите, майор Гидиков изрече с висок глас, че повече няма да се допускат случаи на кражба.

         – За тебе става дума – ръгна ме отдельонният. – Излез и докладвай!

         Обърках се. Но, както беше по устав, тупнах по рамото войника пред мен, той отстъпи и аз със строева крачка излязох пред строя, майорът ме изгледа мрачно и аз замарширувах към него. Когато застанах пред командира, той просъска:

         – Никой не те е викал!

         И обяви, че ме наказва за кражба с един месец без отпуск.

         Посърнах, защото наскоро бяхме положили клетва пред знамето и вече можехме да излизаме в градски отпуск. Толкова се разстроих, че още първата неделя, когато всички войници със заверени книжки излязоха в града, не издържах и през една дупка в оградата избягах от казармата. Лутах се из Плевен без посока и като ми стана студено, влязох в ресторант „Червено знаме”, където се черпеха редовни отпускари. Седнах и аз при едни „софита”, те ми наляха вино, аз поръчах още и така яко се отцепих. По едно време влезе комендантски патрул и започна да проверява военните книжки. Изтръпнах, защото щяха да ме заловят и съдят за „дезертьорство” – така се определяше бягството от военно поделение с бойни задачи. И тогава един стар „кашик”, пехотинец, като видя колко съм пиян, ме улови през кръста, изведе ме покрай комендантските до клозета и вече навън ми викна:

         – Тарикат, бягай си в поделението, че иначе ще видиш дявол на магаре!

         Много подлост, но и много доброта срещнах в тези прости селски момчета. Злотворци или добротворци – такива ми изглеждаха хората край мен.

         В поделението се завърнах, клатушкайки се, и на КПП-то ме заловиха, че съм излязъл без книжка. Арестуваха ме и на другия ден се свика съвет при командира на ротата. Присъстваха всички взводни командири. Трябваше да дам обяснения как така съм бил пиян и без военна книжка. Толкова се бях уплашил, че започнах да лъжа едно през друго. Казах, че не съм бягал от казармата, а само съм прескочил до отсрещния магазин, купил съм си бутилка ракия, веднага съм се върнал обратно и съм я изпил. Това се оказа още по-лошо, защото внасянето на алкохол в поделението беше „извънредно произшествие”.

         Наказаха ме с нови 40 дни без отпуск, а старшината ми нареди да измия калното стълбище на сградата „отдолу-нагоре”. Бях напълно покрусен, защото задачата беше практически неизпълнима. Хитростта ми дойде на помощ – напълних кофа с вода, излях я върху първото стъпало и захванах да го търкам с голямо усърдие. То незабавно се замърсяваше от калните обувки на минаващите, но аз продължавах да мия. Офицерите ме заобикаляха в недоумение, но заповедта си беше заповед. Накрая се появи ротният командир, дълго гледа как старателно бърша калта от първото стъпало и как тя се стича надолу по коридора, заклати глава и заповяда на старшината да ме освободи, а той ме прати да чистя клозетите.

         Взводният ни командир обаче се престара и реши заради провинението ми да бъда изключен от Комсомола – по онова време това означаваше съсипан живот като враг на социалистическото общество. Проведе се гласуване. Старши лейтенант Петров застана пред войниците в учебната зала и нареди:

         – Който е за изключването, да вдигне ръка!

         Отзоваха се само двама-трима. Взводният се ядоса и повтори:

         – Който е против изключването, да вдигне ръка!

         Никой не се осмели да противоречи на началника и накрая той обяви:

         – Решението е взето! Редник Константинов да бъде изключен от редиците на Комсомола.

         И тогава се надигна редник Димчо Стойчевски – много яко момче, футболист и галеник на взводния, който беше запален по футбола и осигуряваше на Димчо време за тренировки. Димчо се поизкашля и с малко скован глас изрече:

         – Гласуването е незаконно!

         Взводният пребледня, изгледа го злобно и ни разпусна.

         – Редник Стойчевски да остане!

         Провели тежък разговор. Димчо беше наказан и лишен от футболни тренировки.

         След доста време пътувах за Нова година към Родопите и в една бензиностанция затънах с трабанта си в пряспа сняг. Мъчех се да се измъкна, но напразно. И тогава се приближи един плещест мъж и като на шега отмести трабанта от пряспата. Това беше Димчо Стойчевски. Много му се зарадвах, казах пред красивата му приятелка, че той е „най-добрият човек, когото познавам”, и на раздяла им взех бутилка шампанско. Димчо се изчерви и не искаше да приеме подаръка, но когато заявих, че „това е за здраве и за празника”, склони.

 

 

Танцови забави

 

         В поделението ни имаше доста музикални таланти. Заедно с певеца Борис Гуджунов и саксофониста Димитър Золотович направихме оркестърче, за да свирим и пеем по танцовите забави, каквито понякога се провеждаха по плана за „Културни мероприятия”. В този състав аз дрънках ритми на китарата, която майка ми изпрати от София.

         Веднъж на забава в медицинския техникум си харесах едно момиче и му предложих да го изпратя. Сержантите не ни провериха основно след „мероприятието”, така че се измъкнах от строя и тръгнах с момичето по нощните улици. Беше късна пролет. Седнахме на пейка в една квартална градинка, гледахме пълната луна и се целувахме. Това беше всичко. Разделихме се в „малките часове” и аз поех към поделението. За да не ме хванат на портала, проникнах в съседната казарма на „кашиците”. Минах покрай техния ГСМ – строго охраняван склад за горивно-смазочни материали – с намерението да се промъкна през пробитата ограда в нашето поделение. Надявах се да остана незабелязан, но войникът на пост, изглежда, бе заспал и при мое шумно спъване съм го стреснал. В объркването си той викна:

         – Стой, кой там?

         И без да дочака отговор, стреля няколко пъти срещу мен. Не ме улучи, но долових как куршумите изчаткаха по желязната ограда зад гърба ми. Обикновено на поста се пазеше с автомат „Калашников”, но този път имах късмет – войникът бе въоръжен с карабина. Иначе само с един откос щеше да ме разреже като самун хляб.

         Хукнах да бягам и чух как вдигнаха поделението по тревога, за да заловят нарушителя. Притаих се в един двор до кофите за боклук и когато дежурната рота протрополи край мен, изпълзях от скривалището и се присъединих към преследвачите. Търсихме цяла нощ, обиколихме цялото поделение и близките квартали – нищо. Диверсантът бе изчезнал „яко дим”. Накрая се прибрахме, аз влязох редовно през портала, смесен с групата на търсещите и тихомълком се вмъкнах в спалното помещение. Дневалният ми беше приятел и със знаци го заклех да мълчи. Но на следващия ден провели разпит на всички дежурни и в страха си моят приятел ме издал.

         Веднага ме пратиха в гарнизонния арест, защото това си беше тежко произшествие, смятаха го за нападение на военен пост, довело до стрелба и издирване на нарушител. Предстоеше ми военен съд и вероятно пращане в наказателна рота. Но се случи чудо! В Плевен бе пристигал на инспекция комендантът на Софийския гарнизон генерал Цвятко Анев, бивш партизанин, известен като непримирим сталинист, изключително строг към извращенията в партията и армията. (Няколко години по-късно го арестуваха за участие в опита за отстраняване на Тодор Живков.) Генерал Анев заповяда дежурният взвод на гарнизона да се строи и проведе строева подготовка с противогази. Войниците маршируваха по плаца при вече високите температури, някои припадаха поради липса на въздух, но генералът бе неумолим. После нареди да се строят офицерите и те да маршируват – все пак без противогази. Унижението на командния състав доставяше голямо удоволствие на генерала. Наблюдавах всичко това от ареста, където помагах с бъркането на хоросан при някакъв ремонт. Предстоеше инспекция и на ареста, та командирът на гарнизона се видя в чудо, защото за провинението ми щяха да търсят виновни и сред началниците. Набързо ме конвоираха обратно до моето поделение, въдвориха ме в местния карцер, но и оттам скоро ме освободиха поради страх от инспекция. Така неволно бях спасен от най-безпощадния командващ, страшилището в българската „народна армия”.

         След като генерал Анев си замина, гарнизонът си отдъхна, но не и аз. Изпитвах страшна умора от преживяното. Една нощ като дневален бях застанал до прозореца в спалното помещение. Войниците похъркваха, а на мене ми премаляваше за сън. Затворих за миг очи и когато ги отворих, установих, че са изминали два часа. Спал съм прав „като кон”. Закопнях за отмора в „цивилизацията”, но имах наложени наказания и не ме пускаха дори в града. Чудех се как да си издействам малко отпуск – и накрая измислих! В цигара напъхах навито на руло парче от индиго и завдишвах дълбоко черния дим. След време се оплаках от болки в гърдите и от медпункта ме пратиха във военната болница. Там ме прегледаха на рентген и откриха затъмнения в дробовете. Мериха ми температурата, аз почуквах с нокът термометъра и така качвах живака до 38 градуса. Решиха, че имам пневмония, и започнаха да ме лекуват с антибиотици. Една черноока сестра се грижеше за мен, а пък аз не свалях очи от красивите ѝ гърди. Казах ѝ, че не е медицинска, а милосърдна сестра. Тя се усмихна загадъчно, но не допусна ръката ми, която жадно я търсеше. В резултат на опасната за здравето ми хитрина получих двадесет дни домашен отпуск и се прибрах в София, където всичко ми се видя чуждо и неприветливо. Поне се наспах и се завърнах в поделението отпочинал и зареден с жажда за живот и нови безчинства.

         Оказах се лош военнослужещ. В края на обучението не получих заветната значка „Отличник по бойната и политическа подготовка”, не бях идейно „подкован” и така не станах ефрейтор.

 

 

В града на Тунджа

 

         След завършването на плевенската Школа за радиотелеграфисти повечето софиянци бяха разпратени да служат около столицата. Мен обаче, навярно за наказание, ме пратиха колкото се може по-далеч – в Ямболския гарнизон. Тук изигра роля и едно друго обстоятелство. След смъртта на баща ми като по-голям син бях станал „глава на семейство” и по закон имах правото да служа в казармата само една година. Майка ми обаче, за да стоя настрана от психически нестабилния ми брат, беше уредила с военните да изкарам пълен срок.

         Ямбол ме плени с топлотата на града и свежестта, която идеше от реката. Тунджа ми изглеждаше магическа, защото моят баща като момче се бе къпал в нея и така бе станал неуязвим – с изключение на ахилесовото му сърце. Но в ямболската казарма ми беше трудно, защото денем служехме като радисти при планшетите на летището, а нощем трябваше да даваме въоръжен наряд. Всичко беше много напрегнато. Следяхме турските изтребители, които нарушаваха нашето въздушно пространство. Излитаха от военновъздушната база в Измир, навлизаха дълбоко в югоизточната част на България и после се измъкваха през Черно море. Веднага, след като локаторите ги откриеха, трябваше по радиото чрез кодирани съобщения да известяваме съветската база в Одеса. Оттам излитаха свръхзвуковите прехващачи Миг-19, но докато пристигнеха, турските Супер Сейбъри вече си бяха заминали. Това ни държеше в непрекъсната трескавост. Особено нервни ставаха офицерите и си го изкарваха на войниците, като изискваха от тях безпрекословна отдаденост на военната служба, сякаш това щеше да спре нарушителите.

         Недостигът на сън ме смазваше и физически, и душевно. Но затова пък в ямболското поделение си намерих добър приятел. Една неделя в графата на дневното разписание „Културни мероприятия” пишеше: „Танцова забава в Текстилната фабрика”. Спретнахме се с чисти якички и зашити копчета и потеглихме под строй към фабриката. Няколко момчета ме повлякоха в крайпътната пивница да ударим по едно питие. Отклонихме се от строя, без да ни видят, влязохме и набързо изпихме по три мастики. Догонихме нашата рота, но на мене ми прилоша – мастиката ми подейства зашеметяващо. Влязохме във фабриката и докато другите войници се включиха в танцовата забава и си избираха гаджета, аз повръщах край едно дърво и проклинах мастиката (оттогава не мога да я вкуся). Вечерта пак под строй се отправихме към поделението. На мене още ми се гадеше, отделих се от строя и край едно дърво отново повърнах. После се опитах да догоня колоната, но паднах и не можех да помръдна.

         Отдельонните командири, и те посръбнали, не бяха ме забелязали, но ме видял художникът на поделението, младши сержант Георги Ардити. Напуснал строя, върнал се при мене, попитал ме как съм, и като видял, че съм пиян, помогнал ми да се изправя, уловил ме за „поясока” и ме повлякъл към поделението. Пристигнали сме късно, вечерната проверка била приключила с доклада, че двама войници са в „самоотлъчка”. А това беше сериозно провинение, защото поделението пак беше „бойно” и самоотлъчката се приравняваше към дезертьорство. Веднага пратили рапорт до командира на Трети ямболски полк за „извънредно произшествие”.

         Въпреки че се прибрахме – макар и със закъснение, – на следващия ден ни изправиха пред строя. Георги Ардити, който беше „стар кокал” и само след няколко месеца му предстоеше уволнение, пое цялата вина върху себе си. Наказаха ни с арест, а младши сержант Ардити загуби привилегията да работи и нощува в художническото ателие на поделението.

         След като се уволних, намерих адреса на Георги Ардити чрез неговата родственица, писателката и актрисата от Театъра на българската армия Леонтина Ардити. Посетих го и му благодарих, че ме е спасил от дисциплинарна рота, а може би и от затвор. Той много се смути и отвърна, че нищо особено не е направил, просто видял човек в беда и му помогнал. А пък аз се смутих още повече – проумях че тази жертвоготовност и скромност не бяха изкуствени, а навярно произлизаха от едно мъдро и изстрадало много злини еврейско самосъзнание.

 

 

Сред провинени и набедени

 

         След изтърпяването на наказанието мен ме пратиха в най-затънтения радиолокационен пост край село Индже войвода недалеч от турската граница в Странджа. Поделението беше „наказателно” – всички офицери и повечето войници бяха пратени тук заради провинения. Командирът, нисичък на ръст майор, беше непрекъснато зъл и раздаваше наказания. Говореше се, че в Бургас имал красива жена и за да го отдалечат от нея, мераклии сред началниците го пратили чак в Инджето.

         Всичко тук беше немарливо, службата се гледаше нехайно, рядко идваха инспекции. Някои офицери ходеха разгърдени и с навити ръкави, а войниците – по риза и гуменки. Единствен стегнат и винаги опрятен беше старши лейтенант Кръстев – взводният на радистите. Кръстев беше висок, съсухрен от алкохол немлад мъж с тясно изпито лице и интелигентна миша физиономия. Никой не знаеше откъде е дошъл, има ли семейство, деца. Взводният ни беше строг, но затова пък несправедлив. Гледаше пронизително и с писклив глас издаваше безсмислени заповеди, които после сам отменяше. Изглежда, боеше се, че не го уважават достатъчно, затова беше неумолим и взискателен, но без злоба. Още първия ден като новодошъл ме изправи пред строя и заповяда да разкажа за какво нарушение съм тук. После се приближи, прегледа копчетата на куртката ми – едно от тях висеше, откъсна го и ми наложи едно денонощие арест за „неопрятност”. Всички се подсмихваха, защото знаеха, че това е само театър за „тежест” и правене на впечатление. Арестът се оказа паянтова дървена колиба без врата под дърветата. Седнах на земята и тъкмо се поразговорих с изправения пред мен войник на пост (за да не избяга арестантът), когато се появи с цялото си величие старши лейтенант Кръстев. След като прецени, че ми е „взел страха”, с тържествуваща усмивка ме освободи.

         Като узна, че разбирам от радиотехника, взводният ме прати да обслужвам руската войскова радиостанция извън пределите на казармата. Самотата, която гнетеше другите войници в радиоколата, бе за мене облекчение. Помагаше ми да се съсредоточа в себе си и най-после да се захвана с някои лични начинания. Заех се да усъвършенствам немския и английския и да прочета книгите, които бях донесъл в мешката си.

         Радиоколата беше тясна, но уютна. Имаше масичка, на която можех да пиша, и мощен радиоприемник, по който хващах на къси вълни станции с музика, макар това да беше забранено. Приемникът трябваше винаги да е настроен на определена военна кодирана честота, за да бъде по всяко време надеждна безжична връзка с центъра. Знаех кода и бях в състояние да върна стрелката на правилното място за секунди. Особено обичах да слушам Радио Бейрут, където пускаха песни на Рей Чарлс, Бил Хейли и Елвис Пресли. Всяко предаване завършваше с думи, които звучаха така: „Сундук ал берийт тлетмий уахед.” Смятах, че това е някакъв поздрав за сбогуване, защото после започваха новини.

         След години тази фраза ме спаси във Виена, където с приятели бяхме отишли в Гринцинг на по чаша хойригер (младо вино) и местни мезета. По едно време в ресторанта нахлуха доста пияни немски шофьори от международния транспорт и започнаха да подръпват и щипят жените. Дойдоха и при нашата маса и един бабаит искаше насила да изведе навън едно от момичетата ни. Тогава аз спокойно, но твърдо му обясних, че сме араби и сме въоръжени, така че да се държат по-внимателно. (Точно тогава се бяха случили палестински атентати срещу немски тирове в Ливан.) Нашите нападатели доста се притесниха и видимо изтрезняха. С неподправен гърлен арабски акцент изрекох: „Сундук ал берийт тлетмий уахед.” Тръгнаха си като попарени, а една от жените на масата, Ганка Божанова, която бе живяла в Багдад и говореше арабски, смаяно възкликна:

         – Знаеш ли какво означават тези думи?

         – Не.

         – Пощенска кутия сто и едно.

         В спомените си „Спасеният език” Елиас Канети отбелязва: „Беше особено важно да се владеят много езици. С познаването им можеше да спасиш живота си или живота на другите.”

 

 

Дивотии

 

         В поделението се случваха необичайни неща. Веднъж край радиостанцията се появи сиво магаре. Дни наред никой не го подири и то кротко си пасеше свежата тревица. Тогава някой решил, че магарето е турско и е минало границата. Момчетата в кухнята го заловили, набързо го заклали и от месото му направили кюфтета. Всички яли до пръсване – и войници, и офицери. Радиоколата беше на значително разстояние от поделението, така че до мен не достигнаха магарешките кюфтета, но и едва ли бих ги ял.

         Скоро след това от селото пристигнаха с джипка партийният секретар и председателят на селсъвета да си търсят добичето. Настъпи голямо смущение, дойдоха и при радиоколата. Председателят запита:

         – Момчета, да сте виждали тъдява едно сиво магаре?

         Спогледахме се. Накрая някой промънка:

         – Май се мотаеше наоколо.

         – Ами къде е сега?

         След дълго мълчание лицето на дежурния офицер просветна и той бодро израпортува:

         – Ами другарю председател! Магарето сигурно е минало нелегално границата и турците са го направили на кюфтета. Нали не ядат свинско?

         – Как не се сетих! – удари се по челото председателят и заедно с партийния секретар отпрашиха обратно към селото.

         Цяла седмица наоколо вонеше на печено месо. Моята беда обаче беше друга – наблизо нямаше вода и трябваше всеки ден с бутилки да си нося от чешмата край плаца. На боклука зад кухнята намерих пробита кофпомпа и по вече отработен начин я запуших с разтопен дзифт, а за кранче закрепих една стара канелка. Окачих кофпомпата на дърво край радиоколата, донесох на няколко пъти вода и я напълних. Така имах възможност да се измивам и дори да пия от леко миришещата на асфалт течност. Над кофата сложих парче счупено огледало и сутрин разглеждах подпухналата си от съня физиономия.

         Понякога старши лейтенант Кръстев наминаваше към радиоколата, за да се увери, че всичко е наред и ме караше да припалвам двата електрогенератора. Ако не тръгнеха от първия път, заплашваше ме с наказание. Вече бях придобил опит и леко се справях. Когато видя моето съоръжение за миене, попита откъде е тази кофпомпа и като се увери, че е бракувана и съм я лепил с дзифт, се усмихна победоносно. Дори си поля, изплакна си лицето и се избърса с кърпата, която бях окачил на един пирон. После се огледа в счупеното огледало и по лицето му плъзна доволство. Не каза нищо повече.

         Един ден, докато се бях вдълбочил в наскоро излезлия роман на Луи Арагон „Страстната седмица”, при мен влезе старши лейтенант Кръстев. Попита ме какво чета и като видя заглавието, потрепна. Той беше известен с похожденията си из селото, където диреше отзивчиви булки. Поиска книгата и макар да му обясних, че романът е исторически и описва бягството на френския крал пред войските на Наполеон, взводният ми нареди да му я дам, за да провери дали не е вредно четиво. След няколко дни ми я върна възмутен и измамен, че в книгата нямало нищо за любов и страст.

         Все пак ми „гласува доверие”. Започна да ме извежда от поделението под предлог, че ще преписвам на машина пиесата на Ханс Пфайфер „Празникът на фенерите”, която смяташе да „постави” в поделението за Нова година. Старши лейтенантът имаше артистични заложби. Докато траках на старата машина в селското кметство, той ощастливяваше в съседната стая жената на кмета, а пък аз служех нещо като форпост.

         Веднъж, докато преписвах, пристигна задъхан войник и запита къде е взводният, имало повреда в радиостанцията. Естествено, не издадох нищо и войникът ме поведе към поделението. Там ме чакаше лично командирът и като наруга здравата „радиолюбителя Кръстев”, който отговарял за комуникациите, ревна, че вече половин час нямали радиовръзка с центъра в Бургас, а това било „извънредно произшествие”. Запита ме дали разбирам нещо от радиостанцията и като отвърнах утвърдително, той ме прати с един млад лейтенант в радиоколата. Заедно разгледахме схемата на предавателя и преценихме, че дефектът е в захранването. По монтирания специално за целта уред проверих какво е състоянието на радиолампите и установих, че една от тях е изгоряла. Лейтенантът с риск, че извършваме нарушение, разкърти ключалката на сандъка с резервни части, аз открих нужната лампа, изтеглих съответния блок от системата и подмених лампата. Станцията заработи. Трябваше само да я настроя на кодираната честота, което бях правил десетки пъти. Пъхнахме изгорялата лампа между резервните и затворихме сандъка. Върнах се при командира, за да докладвам, но той по телефона вече бе узнал, че радиовръзката с Бургас е възстановена и лично ми изказа „служебна благодарност”, като продължи с голямо настървение да ругае и заплашва с наказание развратника старши лейтенант Кръстев.

         Така се възгордях от похвалата, че ми се прииска да разбия кода, по който се настройваше предавателят. За целта пусках сигнал и се опитвах да го уловя с приемника. Накрая успях! Намерих някаква турска военна станция, настроих предавателя според изчисленията си на нов код и казах няколко думи на турски:

         – Мархаба, аркадаш! Зорлем гюзеллик олмаз, олсун йермаз! (Здравей, приятелю! Насила хубост не става, а и да става – не бива.)

         Отсреща замлъкнаха, което означаваше, че правилно съм настроил станцията и са ме чули. Доволен от себе си, веднага пренастроих предавателя на редовните вълни, а по приемника си пуснах музика.

         Не щеш ли, в Бургас засекли моя разговор с вражеската радиостанция и решили, че в района действа диверсионна група, която следва да бъде обезвредена. Веднага от центъра поели с джипки и апаратура висши офицери и специалисти по проследяване на радиосигнали, като се надявали да прехванат ново съобщение. Предстоеше ни нечакана инспекция. Но старши лейтенант Кръстев имаше „приятелка”, телефонистка в село Крушевец. Тя му се обадила и предупредила, че военни джипки пътуват към Инджето, та да имаме готовност да ги посрещнем. Старши лейтенантът докладвал на командира и той с гняв и ругатни наредил всички военнослужещи да се приведат в опрятен вид, плацът да бъде изметен и дори да се белосат с вар камъчетата, ограждащи пътеките между бараките.

         След половин час с гръм и трясък пристигна инспекцията. Огледали всичко и накрая се отправили към радиоколата. Изненадаха ме, че слушам музика и аз бързо пренастроих приемника, но това направи по-скоро лошо впечатление. Наредиха ми да припаля електрогенераторите – извърших го от първия път. За беда забелязаха на масата ми книга на немски език. След като ме попитаха какво е това и отговорих, че се готвя за университета, казаха ми, че тук това не е разрешено.

         Заминаха си, без да заловят диверсантите, но с подозрения и заявено недоверие към командира на поделението. Само след няколко дни пристигна заповед да бъда преместен в авиобазата на град Толбухин (бившия Добрич).

         След като тръгнах за новото назначение, узнах страшната новина: командирът изправил пред строя старши лейтенант Кръстев и му наложил наказание строго мъмрене за неизпълнение на войнските порядки и за разгулни деяния. Взводният се изсмял:

         – Разгулните деяния ги пишете на жена си!

         При тези думи командирът прибелял и извадил пистолета.

         – Стреляй бе, страхлив рогоносец! – викнал взводният.

         Онзи треперел, приближил се, надигнал се на пръсти и зашлевил високия старши лейтенант. Кръстев изтръгнал пистолета от ръцете на майора, допрял го до слепоочието си и се застрелял пред всички войници и офицери.

         Старши лейтенант Кръстев беше горд, самотен и отчаян човек, не намерил място под слънцето. А може би под луната?

 

 

Добруджански трепети

 

         С един младши сержант, който ме конвоираше, поех в пълно бойно снаряжение за Толбухин. В Бургас решихме да си починем и аз предложих да отидем на плажа и се изкъпем в морето. С цялата си глупост оставих дрехите си, военната раница и карабината „Манлихер” на гардероба в съблекалнята. После зацапахме доволни в хладката вода, а насреща ни като жесток упрек се извисяваше остров Болшевик, наречен след години по-милостиво – Света Анастасия.

         В малкото толбухинско поделение ме посрещнаха на нож. Бяха уведомени, че съм „съмнителен елемент” и уча чужди езици, та да бъда наблюдаван и държан изкъсо. Така един ден командирът ме издебна пред планшета, че съм свързал моя „Хитачи” с голямата батерия на радиостанцията, за да си заредя джобното радио. Той се разгневи, изтръгна от ръцете ми апаратчето и го огледа да не би това да е някакъв диверсионен уред. Накрая ми го върна с предупреждението, че ако продължа да увреждам „материалната част”, ще ме даде под съд. Наказа ме с един месец без градски отпуск.

         Нашето поделение беше стационирано до самото летище, така че можех да наблюдавам излитанията и кацанията на военните машини. Съгласно с някаква конвенция България нямаше право да притежава бомбардировачи, но в Толбухин бяха дислоцирани няколко, като хангарите им бяха под земята. Самолетите извършваха учебни полети, но само при хубаво време – нямаха устройства за действия при сложни метеорологични условия.

         Понякога ни идваха на гости съветски военни. Много силно впечатление ми правеха отношенията между офицерите и обикновените войници. При нас се държеше на постоянното чинопочитание, което потискаше войниците и те изпълняваха заповедите лениво и с неохота. Съветските офицери обаче разговаряха приятелски с подчинените си, черпеха се взаимно с цигари, а при подадена заповед всички бързо и с желание я изпълняваха. Тази готовност за служене навярно бе присъща на руския характер, а може би беше резултат от изпитанията през Отечествената война, когато всички наравно са били изложени на големия враг – Смъртта.

         Вместо да се поуча от такава отдаденост към войнския дълг, една нощ съм заспал на пост и ме заловиха. Дежурният сержант ме открил, както съм седял и клюмал в една конска кола. Без да усетя, отнел ми бе пушката и ме разбуди с остри упреци. Заплаши ме с военен съд, защото службата ни все пак била „бойна”. Бях грохнал за сън след дневния наряд пред планшета и го запитах как той би се справил на мое място. Сержантът се позамисли, припомни си нещо от по-ранни години и накрая ме съжали. Разбрахме се да не казваме нищо на никого и той ме освободи. Но през следващите дни не смеехме да се погледнем в очите.

 

 

Себенадмогване

 

         Скоро ми предстоеше уволнение и започнах да се замислям за бъдещето. При всяка предоставила ми се възможност четях – романи, поезия, езикознание. Държах книгите си в едно сандъче за сапун. Никой не ми пречеше, макар че някои войници ми се присмиваха.

         В списание „Наша родина” открих статия за българския „световноизвестен” учен академик Владимир Георгиев, който бил разчел писмеността на маите. (Впоследствие това се оказа журналистическа измислица за поддържане на националния дух.) Към текста имаше подробни интригуващи илюстрации. У мен се породи силното желание да стана културолог и езиковед, следовник на проф. Георгиев.

         Набавих си книги върху древни езици и се зарових в египетските йероглифи, в културата на Царствата в поречието на Нил. Поразиха ме някои поетически текстове от гробниците на фараоните в Долината в царете:

 

                                      Да чувам гласа ти е нарово вино за мен:

                                      Черпя живот, като го слушам.

                                      Ако можех да те виждам с всеки поглед,

                                      Щеше да е по-добре за мен,

                                      Отколкото да ям и да пия.

 

         Сякаш тази любовна лирика бе създадена в наши дни – с много предметна, ярка, но сдържана образност. Смаян бях и от изображението на Нефертити, чийто бюст след години можах да съзерцавам в Бодемузеум в Берлин. Възхитих се на изисканите Фаюмски портрети от времето на Птолемеите. Скоро се изпълних със стремежа да усвоя цялата световна култура!

         Реших, че културата е език – таен език за споделяне на съкровени желания и мисли, за отправяне на духовни послания, за общуване на надсловесно равнище. Културата създаваше възможност за разбиране на човешката природа, възможност да разкриеш себе си така, че да бъдеш действително проумян – с характера, личността, съдбата си.

         В Нобеловата реч на Уилям Фокнър от 1949 година прочетох:

 

                   Аз вярвам, че човекът не само ще оцелее – той ще надделее. Той е безсмъртен

                   не защото единствен сред съществата притежава неизтощим глас, а защото

                   притежава душа, дух, способен на състрадание, саможертва и издръжливост.

                   И поетът, писателят, е длъжен да пише за тия неща. Негова е привилегията

                   да помогне на човека да издържи, като възвишава сърцето му, като му напомня

                   за смелостта, честта, надеждата, гордостта, състраданието, жалостта и

                   жертвоготовността, които са били славата на неговото минало. Гласът на поета

                   трябва да бъде не просто летопис на човека, той може да бъде една от опорите,

                   от стълбовете, които ще му помогнат да издържи и надделее.

 

         Странно, но тъкмо като войник в толбухинската казарма осъзнах, че досега животът ми бе протекъл боязливо, в отбрана, напомняше подскоци на скакалец, който в първичен стремеж за оцеляване се мята насам-натам, за да не го уловят и подковат с тежки, обездвижващи железа. Заел се бях да уча чужди езици без определена цел, само заради бягството от действителния живот. Сега за първи път се почувствах способен да се боря, да надделявам. Казах си, че за да бъда силен, трябва да заживея в съгласие със себе си, да се задържа в рамките на своята личност, на своите възможности – да бъда цялостен и психически здрав. Затова исках да опозная своите граници и да приема дадената ми от съдбата роля, като се помъча да я изиграя добре.

         Започнах да чета немска поезия и да се опитвам да превеждам творби на български. Първото стихотворение, което пресъздадох, беше от Бертолт Брехт – „Die Maske des Bösen („Маската на Злото”), сътворено по време на войната. Към него ме бе насочил приятелят ми Цветан Марангозов. Като мото на романа си „Безразличният”, който ми бе подарил, преди да вляза в казармата, той бе написал:

 

                                      Посвещавам на всички ония, които

                                      одобряват малкото стихотворение

                                      на Бертолт Брехт:

 

                                      На стената ми е окачена

                                      маската на зъл японски демон,

                                      Гневни бръчки са изрязали лицето му.

                                      О, колко уморително е, мисля си,

                                      да бъдеш зъл!

 

         Ето думите на Брехт:


                                      An meiner Wand hängt ein japanisches Holzwerk
                                      Maske eines bösen Dämons, bemalt mit Goldlack.
                                      Mitfühlend sehe ich
                                      Die geschwollenen Stirnadern, andeutend
                                      Wie anstrengend es ist, böse zu sein.

         Разсъждавах дали маската е японска и изобразява зъл демон, или самият демон е японски. След дълги преработки се спрях на най-близкото до оригинала – „Маската на Злото”. Роди се първият ми превод:

 

                                      На стената ми виси дървена японска маска

                                      На зъл демон, изписана със златен лак.

                                      Съчувствено разглеждам

                                      Изпъкналите жили по челото, издаващи

                                      Как уморително е да си зъл.

 

         Съзнавах, че тълкуванието на Цветан е по-художествено и по-изразително, но тогава бях склонен да се придържам повече към словото на автора.

         Приятелят ми Цветан Марангозов бе напуснал България. Но литературното му насърчение остана. Захласнах се по изкуството на превода. Така чрез немския и английския опознавах и родния си език. Постепенно ме увлече животът на думите. Развиваше се и моят личен език. От уличния говор, с който бях израснал, се заплених от словото на Вазов и Йовков. След време навлязох в поетическите светове на Федерико Гарсия Лорка, Салваторе Куазимодо, Константинос Кавафис и особено на полския поет Тадеуш Ружевич.

         Занимаваше ме загадката на себеизразяването. Имах почти любовно отношение към словото. С всички съпътстващи разочарования – в списание „Пламък”, например, попаднах на статия за съвременната буржоазна философия, от която запомних израза: „Някой си Витгенщайн се провиква: светът е мой свят.” По-късно, като четях Лудвиг Витгенщайн, установих, че фразата всъщност гласи „The word is my world”, тоест „Словото е моят свят”. Но кой ти гледаше точността на превода, важното беше да се обслужи политическата пропаганда. В същия брой на списанието обаче намерих и статия на Стефан Гечев за френския поет Сен-Джон Перс, който току-що бе получил Нобеловата награда за литература. В стила на времето статията беше хулителна, бичуваща, но като образци за „гнил формализъм” бяха включени няколко стихотворения на Перс, които ме зашеметиха. Едно от тях се вряза в съзнанието ми завинаги:

 

                                      ИЗ „АНАБАЗИС”

 

                                      Сега ме оставете да си ида.

                                      Ще поизляза сам, защото съм зает:

                                     очаква ме любимото ми насекомо

                                      и с него имам нещо да разисквам.

                                      Окото му, макар и грубо, златна капка,

                                      чепато и тъй странно с пъпчици,

                                      подобно на плода на кипариса,

                                     ме прави неизказано щастлив.

                                     Освен това аз съм в съюз

                                      със синьожилестите камъни,

                                      о, оставете ме да поостана седнал

                                      между самотното приятелство на моите колене.

 

         Постепенно стигнах до собствени поетически опити. Стихосбирката ми щеше да носи скръбното наименование „Сенки на самотата”. Но не исках да съм печален! Подкрепа намерих в ритмичната проза на Сен-Джон Перс:

 

                   Не е достатъчно човек да не е тъжен, когато стане сутрин рано, а да умее да общува

                   с величавото дърво и тъй, подпрял брадичката си на последната звезда, да види

                   в дъното по закопнялото небе най-чистите неща, които се превръщат във наслада.

 

         В казармата написах първото си стихотворение:

 

                                      НОЩНИ ВОДИ

 

                                      Изцежда се от лишея по камъка

                                      едва забележима капка влага –

                                      незрял е блясъкът ѝ див,

                                      но звуците ѝ кротки се долавят...

 

                                      Мъглата е полегнала на хълбок тесен –

                                      кълби се над реката с мирис

                                      на пушеци и старчески лица;

                                      от кестените се отронват птици,

                                      напили се от кладенците звездни.

 

                                      Изтляват в мрака нощните води.

 

         След много размисли и дългогодишни избистряния – стигнах най-сетне до заглавието на своята стихосбирка: „Невидимите сигурни неща”.

         Съдбата пожела книгата ми да излезе половин век след създаването ѝ. Защото никъде не я приемаха за печат. А редакторът в издателство „Народна младеж”, селският поет Иван Иванов, след дълги мои упорити „набези”, направо бе отсякъл:

         – Напиши стихотворение за Ленин и ще ти я публикувам.

         Е, нямаше как да стане...

 

 

Университета

 

         Като приключих с войнския дълг, копнеех да се изуча. Реших да следвам история на изкуството. Оказа се обаче, че в България няма такава специалност, а за да ходя в Москва, трябваше да съм дете на партиен функционер или на човек с „особени заслуги” към държавната сигурност. Но ми остана желанието и при всички случаи купувах и трупах книги и албуми. Захласвах се по модерното изкуство, но се вглеждах и в старата ренесансова живопис. Особено ме пленяваше флорентинската школа с Леонардо да Винчи. Увлякох се по Ботичели, съпреживявах неговата „Primavera” (Пролет). Накрая ме омая Рафаело – открих една негова фреска с портрет на ангел в олтара Барончи, ангелът изглеждаше късоглед, но по-скоро обърнат към себе си, замечтан и вглъбен.

         Все пак трябваше да избера какво да следвам. Целият ми дотогавашен живот беше свързан с немската култура. Дядо ми бе завършил философия в Германия. Баща ми и майка ми понякога си говореха на немски. Домът ни беше пълен с немски книги и справочници. Ами немската музика! Бях израсъл сред звуците на Бах и Хендел, на Моцарт и Бетховен, несъзнателно дишах със стиховете на Гьоте и Хайне. Най-добре беше да уча немска филология. Макар че имах едва четворка в дипломата, явих се на изпит в Софийския университета и ме приеха – бях осми в списъка.

         Заради Кубинската ракетна криза ни бяха задържали в казармата няколко месеца и едва през пролетта на 1962 година започнах да посещавам лекции направо от втория семестър, което провали цялото ми обучение. Най-малкото не успях да науча добре латински език, както желаех. Стигнах само до максимата на Аристотел: „Primum vivere deinde philosophari”, която си преведох: „Първо да живеем, после да философстваме”. Преподавателката по латински, Златарска, бе възмутена. Отнасяше се с презрение към невежеството, без да се замисля, че при назряващата нова световна война можеше да бъдем пратени на фронта и без да знаем латински.

         Но най-важното нещо, което направих в университета, бе да чуя лекция на прословутия езиковед професор Владимир Георгиев, станал за мене образец на академична значимост. Отидох в учебната зала половин час по-рано, седнах по средата на първия ред и зачаках. Постепенно надойдоха студенти с недоспали и кисели физиономии. Обръщаха се един към друг с прозвищата „селски” и „градски”, в зависимост от това дали са съселяни или съграждани. Звучно се смееха на дебелашките си майтапи.

         По едно време вратата се отвори и влезе именитият учен. Висок, но със смачкано, бездуховно лице и мъртъв поглед. Не поздрави, дори не се огледа. Когато студентите се умълчаха, той извади някакви поизмачкани листове и зачете със заекване, като се поправяше, когато сбъркаше изречението. Академикът не изнасяше, а „четеше” лекция, от която почти нищо не се разбираше, защото бе обилно нацвъкана с наукообразни термини от „арсенала” на марксизма-ленинизма. Искаше ми се да изляза, но от двете ми страни седяха студенти, които гледаха безучастно през прозореца или скришом играеха на „морски шах”. Когато четенето приключи, академикът също така безшумно си излезе, без да поздрави. Студентите отново се разкикотиха и поеха към следващата си среща с науката.

         Приемният изпит по немска филология бяха издържали не повече от тридесет души, но постепенно групата се разрасна двойно от рабфаковци, селски активисти, приети „по заявка” или партийно ходатайство. Повечето не бяха учили сериозно езика и започваха едва ли не от азбуката. Преподавателите също бяха неподготвени. По художествен превод ни обучаваше партийната секретарка на катедрата, учила немски в затвора като осъдена за комунистическа дейност. Доцент Райкова ни даваше да превеждаме текстове от невзрачния, но идеологически „правилен” писател от ГДР Ян Петерсен и излизаше в коридора да пуши. Когато веднъж я запитах за разликата между два немски синонима, тя ме изгони, понеже съм ѝ пречел на часа.

         Първите две години в университета трябваше да изучаваме гражданска отбрана и задължителните „академични дисциплини” марксистко-ленинска философия в два раздела – диалектически материализъм (диамат) и исторически материализъм (истмат), освен това политическа икономия – на капитализма и на социализма, научен комунизъм, история на КПСС и история на БКП. Трябваше да се явим на „зачот” по „Материали на XXII конгрес на КПСС”, да докажем, че сме надлежно „подковани” политически. Партийният секретар на университета доцент Кольо Йотов преподаваше идеологическите предмети, като по време на часа си в „гълъбарника” по два пъти правеше проверка за отсъстващи и избягали от лекциите му студенти. За него се носеха легенди, описващи кожения диван в кабинета му – там „изпитвал” по-закръглени студентки, като не им разписвал книжките и така ги принуждавал да бъдат „отзивчиви”. Някои от засуканите моми обаче се изхитряха да не прочетат и ред от учебния материал, а направо да се подложат на „креватен изпит”, който взимаха без усилие. За да ни се завери семестърът, трябваше безвъзмездно да даваме кръв в Студентската поликлиника – това се удостоверяваше със специален печат в студентската книжка.

         Никаква наука, никаква духовност, никаква перспектива за личностна изява. Всичко това скоро ме отврати. „Големите надежди” и сладките илюзии се стопиха. Загубих всякакво желание да уча, изпаднах в апатия, не ходех на лекции, нямах повече душевни сили.

         Предстоеше ми тежък изпит по „Историческа граматика на немския език”, за чието съществуване като учебен предмет само бях чувал. Цяла нощ преди изпита се мъчех да чета от някакви студентски записки, но нищо не ми влизаше в главата. По аптеките се продаваше без рецепта един психостимулант – ефедрин. Прочетох в листовката, че този препарат притъпява усещането на умора, влива енергия, унищожава усещането за глад и нуждата от сън. Точно това ми трябваше – купих си таблетките! Надявах се на чудо, глътнах два ефедрина и поех за университета. Въздействието на наркотика се прояви още по пътя. Усетих приятно замайване и чувството, че притежавам неземни сили. Настроението ми се повиши, усещах, че ми се случва нещо много важно и много истинско. Всекидневните ми проблеми вече нямаха значение. Вървях и чувах музика, долавях непознати ухания, виждах повече цветове.

         До университета стигнах на „два скока” и затърсих залата за изпита. Пред една врата се бяха струпали студенти. Не познавах никого – нито тях, нито преподавателите, – защото не ходех на лекции. Реших, че това е моят изпит. Студентите чакаха реда си, но никой не бързаше да влезе, момичетата се кръстеха и мълвяха заклинания – явно изпитът беше тежък. По едно време вратата се отвори и се появи една студентка, посърнала и бледа, бяха я скъсали, само каза:

         – Да влиза следващият.

         Всички се свиваха и споглеждаха. Тогава излязох напред и пристъпих в залата. Мустакатият професор, без да ме погледне, рече:

         – Колега, дайте си книжката. Теглете билет.

         Дръпнах листче и седнах на едно свободно място. Отворих билета и се втрещих. Изпитът не беше по историческа граматика, а по география. Ами сега? Нямаше как да изляза, студентската ми книжка беше у професора. Заслушах какво приказват изпитваните преди мен и набързо се ориентирах в материята. Особено се впечатлих от подробните данни за полезните изкопаеми във всяка страна.

         Дойде и моят ред. Трябваше да говоря за Карпатите. Смътно знаех, че това е някаква планина, преминаваща през много държави. Но кои бяха те? Заложих на Румъния. Започнах смело да излагам „мисли” за нашата северна съседка и как в Румъния добиват от Карпатите много полезни изкопаеми. Професорът се оживи – изглежда, полезните изкопаеми бяха любимата му област. И меко запита:

         – Какво се добива от Карпатите?

         – Ами черни и цветни метали, главно железни и медни руди, а също каменни въглища. Изобщо в Карпатите има много полезни изкопаеми. Те са нужни на социалистическата икономика за задоволяване на непрестанно растящите нужди на трудещите се.

         Професорът ме гледаше и премигваше:

         – Колега, в Румъния не добиват каменни въглища от Карпатите. Имате обща географска култура, но това не е достатъчно. Нужни са ви специфични знания. Ще ви пиша тройка, но можехте да почетете малко повече.

         Драсна тройката в книжката ми и извъртя сложен подпис.

         Отвън „колегите” трепереха и ме попитаха:

         – Как е? Изкара ли? Много ли е строг?

         – Много е готин! Успех!

         Така взех изпит по география, но пропуснах да се явя по историческа граматика. Трябваше да опитам отново наесен. Но затова пък вече знаех, че в Румъния не добиват от Карпатите каменни въглища.

         На връщане въздействието на ефедрина се промени. Изведнъж се почувствах изцеден. Обзе ме тревожност, обърканост, пристъпи на паника. Не бях сигурен накъде вървя. Не желаех повече да живея. В ръката ми сякаш се появи пистолет, допрях го до слепоочието си, но преди да натисна спусъка, автомобилен клаксон ме пробуди. Някакъв шофьор ми крещеше гневно, че съм самоубиец, щом пресичам на червено. Видях, че съм стигнал до Орлов мост. Дали ако бях дръпнал спусъка, щях да съм мъртъв? Знаех за получаване на изгаряния при силно самовнушение.

         Едва успях да се добера до вкъщи. Седнах пред пианото и се опитах да изсвиря нещо, но пръстите ми бяха вдървени, изпаднах в ступор, вцепених се. Стоял съм така няколко часа, бях изгубил представа за времето. Накрая реших да поизляза, да се разведря. Беше късен следобед, но все още светло. Установих, че не различавам цветове – всичко ми изглеждаше сиво, дори ярко боядисаните в комунистическо червено трамваи. Очите ми сякаш бяха отделени от главата, можех да прекарам ръка зад тях. Усещах докосването на мозъка си до черепа. Крачех неуверено – тротоарът под краката ми се люлееше, щом исках да стъпя на някоя плоча, тя се отместваше. Излязох на „Иван Асен II” и тръгнах покрай трамвайната линия. Насреща се зададе трамвай, но изведнъж престана да се движи, замръзна. След миг вагоните прогърмяха покрай мен с остър тенекиен звук – имах зрителни и слухови халюцинации.

         Това състояние продължи дълго и бавно затихваше с повторения.

         Никога повече не посегнах към наркотици – беше като изкачване до слънцето и сгромолясване в пъкъла.

 

 

Душевни терзания

 

         Приключих с наркотиците, но изпаднах в друга „зависимост”.

         Срещнах Велко, стар съученик от 10-то училище, и седнахме да си поговорим. От дума на дума той ми сподели, че залага често на карти и така припечелва по някой лев. Попита ме дали играя покер. Освен от романа на Джек Лондон „Сияйна зора”, не знаех нищо за тази игра.

         – Аз ще ти покажа. Важното е да запомняш комбинациите, да наблюдаваш другите участници и интелигентно да блъфираш.

         Е, вярвах, че съм интелигентен и наблюдателен, оставаше само да се науча да блъфирам. Разбрах какво е кента, фул макс, каре, роял флош и други тънкости на покера. Велко ме покани да идвам да играя в неговата компания, но да си нося пари, защото се играело „на вързано”.

         Беше лято и всяка вечер почнах да ходя на улица „Славянска”, близо до задния вход на театър „Сълза и смях”. На третия етаж в олющената кооперация звънвах по определен начин: два пъти късо и един – дълго. Отваряше ми силно гримирана жена на средна възраст, винаги с цигара в уста. В една малка стая, задимена и миришеща на пот, вече ме чакаха. Освен Велко имаше още двама души – доколкото разбрах баща и син, а в средата на стаята на голяма маса бе постлано одеяло. Сядахме без много приказки и започваше раздаването на картите. Зад гърба ми стоеше старомоден гардероб с огледало, така че внимавах да не вдигам високо ръцете си – можеха да ме следят в огледалото. Знаех, че се играе с белязани карти, но тестето беше старо и оръфано, така че не можех нищо да установя. Освен това ме вълнуваше самата игра, а не мисълта за печалба. Играеше се с неголеми суми, с чипове от по двадесет стотинки.

         Следях лицата на играчите. Велко беше с каменно изражение, истински „покерфейс”. Но бащата и синът се споглеждаха доволно или пък угрижено и аз си мислех, че така разпознавам дали имат добри карти или не. Едва по-късно осъзнах, че това също е част от блъфирането. Опитах на няколко пъти да си дам вид, че имам силни карти и залагах всичките си пари с надеждата, че другите ще се откажат и ще прибера пота. Един път номерът мина, но после винаги се провалях. Накрая всеки път си тръгвах с празни джобове. Всички играеха в някаква комбина срещу новия участник, навярно си деляха печалбите.

         Вкъщи, когато си легнех, дълго не можех да заспя – привиждаха ми се само карти и всевъзможни комбинации, с които печеля.

         Един ден изтеглих пари от спестовната си книжка и тръгнах към дома на покерджиите с убеждението, че този път непременно трябва да успея да си върна загубите. Постепенно бях усвоил някои трикове при играта и смятах да ги пусна в употреба. Все пак в мен надделяваше спортното чувство, разчитах на „честна игра” – без подмяна на карти и вадене на аса от ръкавите. Вече бях уловил някаква закономерност в раздаването и нарастването на пота.

         Позвъних на вратата. Никой не отвори. Звъннах още няколко пъти. Пак нищо. По едно време се показа разтревожена съседка:

         – Няма ги. Рано сутринта ги прибраха. За нетрудови доходи.

         Побързах да избягам от това опасно място. Но покерът вече беше проникнал в кръвта ми и трябваше да потърся други партньори. Веднъж край Перловската река срещнах съмахленеца си Христо Калчев и той ме покани у дома си да изиграем един покер „на две ръце”. Седнахме, Ицо наля по една водка и раздаде картите. Разбира се, загубих всичко. Когато играта приключи, Ицо ми показа едно малко бюро в ъгъла на стаята. Каза, че там пишел разкази. На бюрото бе поставено огледало, а над него бе залепена увеличена снимка на Ърнест Хемингуей. Докато тракаше по клавишите на пишещата машина, Ицо се наблюдаваше в огледалото и се сравняваше с великия американец. Страшно много му се искаше да прилича по всичко на Хемингуей. Най-вече по пиенето и жените. И по непукизма: похвали се, че никога не затварял пастата за зъби, все някой друг щял да го направи. Но с писането му бе малко по-трудно.

         Ицо имаше лоша съдба. Бил е четиригодишен, когато баща му го пратили в концлагера Белене, а семейството било изселено от София. За да пробие в литературата Ицо – по думи на близките му приятели, които му завиждаха – се присламчил към партийния автор Камен Калчев, председател на Съюза на българските писатели. В предаността си Ицо бил променил името си, нарекъл се Христо Калчев. Тогава беше важно да се носят имена или псевдоними с борчески и народен характер – бяха се навъдили писатели с прозвища като Стрелков, Зарев, Бурин, Калчев, Босев, Голев, по подобие на съветските Максим Горки и Демян Бедни. С годините Христо Калчев все пак се утвърди като автор на наречени от самия него „вулгарни романи”.

         Ицо ми предложи да играем карти с негови приятели и ме заведе в дома на Димитър Стефанов, студент във ВИТИЗ. Митко беше високо момче с трескав поглед. Носеше бяла найлонова риза, през която прозираше изваяното му тренирано тяло. Играеше лошо и губеше. Но това не го интересуваше, умът му беше другаде – не му се удаваше артистичното поприще. А беше свикнал всичко да му върви „по ноти”, бе син на именития диригент Васил Стефанов. Така че печалбите отиваха у Ицо Калчев – с това, изглежда, се препитаваше. Аз вече се оправях в покера, научих се да не бързам, да задържам големи карти, за да мога да направя „удар” с добре премерен блъф.

         Митко се обади по телефона и повика колегата си от ВИТИЗ Стефан Данаилов-Ламбо, за да направим каре. Ламбо беше красиво, но малко свито момче, говореше със запъване и бъркаше думите. Но беше син на генерал от Държавна сигурност. Това му даваше големи предимства и още като дете го бяха взели да участва в приключенски филм. Ламбо играеше съсредоточено и често разменяше погледи с Митко и Ицо. Това обърна играта. Започнах да губя последователно. Разбирах, че тримата играят срещу мене, но нищо не можех да направя. Свърших парите и продължихме с уговорката, че ако някой не може да си плати, ще донесе сумата на следващия ден. Скоро натрупах дълг от 160 лева, което по онова време беше равно на една месечна заплата. А бях оставил поне още толкова на масата. Разделихме се уж приятелски, но тримата се подсмихваха и си намигаха заговорнически.

         На другия ден изтеглих пари от сметката си в ДСК и вечерта отидох у Митко Стефанов да си върна дълга. И тримата бяха там и останаха страшно изумени, че съм се „вързал” на уговорката. Не обичах да дължа нищо на никого и предпочитах да се разделя с нужните ми пари, вместо да бягам на отсрещния тротоар, ако случайно срещнех на улицата някого от тях.

         Все по-рядко ходех на лекции в университета – най-вече посещавах спецкурсовете по естетика на професор Исак Паси и по съвременна френска драма на доцент Людмила Стефанова, макар че не бяха по моята специалност. Животът ми стана хаотичен. Денят ми преминаваше в сънлива умора, душевни терзания и четене на случайни книги. Вечер се поободрявах, срещах се с приятели да пием и водим безсмислени разговори. Прибирах се в „малките часове”, гълтах разни сънотворни, но без резултат, заспивах изтощен едва призори. Имах чувството, че докато спя, се случват важните неща, които пропускам.

         Понеже обичах цирка, веднъж за разтуха отидох да видя номерата на някакъв индийски факир. Красива жена с точка на челото (трето око), облечена като индийка, изведе на манежа дребен сух мъж, който държеше дланите си допрени една до друга и не поглеждаше наоколо. Седна на малък подиум и преплете краката си по странен начин. Асистентката обясни, че това е позата „лотос”, практикувана от големите йогини, а Джое Клемендоре бил един от най-великите. После заразказва завладяващата история на живота му и за пътя му към духовно съвършенство. Тогава за първи път чух думите „нирвана”, „асана”, „самадхи”, „кундалини”. След това въведение йогинът започна да показва разни невероятни пози – преплиташе нозете си над главата, превръщаше се в жерав, кобра, скорпион или жаба. Накрая, „изнурен”, се оставяше в ръцете на красавицата, която грижливо го извличаше от манежа под ръкоплясканията на публиката.

         Разрових се в антикварната книжарница на „Граф Игнатиев” и там открих малка книжка, превод от немски – „Хата Йога. Учението на индийските факири за развитието на магическите сили у човека”. Разгледах я с недоверие, защото ми се видя като наръчник за някакви окултни занимания. Но се интересувах от източни култури – покрай Херман Хесе и Бертолт Брехт познавах напътствията на Сидхарта Гаутама Буда и трактата на китайския мъдрец Лао Дзъ за Пътя, харесвах и красивите хайку на японския поет Мацуо Башо. Така че си купих книжката и я зачетох. Оказа се, че йога е древноиндийска практика за пречистване на тялото и въздигане на съзнанието чрез заемане на пози и медитация. Целта бе освобождаване на задържаните енергии и самоусъвършенстване на личността чрез отказ от насилие с мисъл, дума и постъпка, живот в истината тук и сега, неприсвояване на нищо чуждо, постоянство и състрадание към всички същества.

         Това ме заинтригува. Захванах се с позите, но ми беше трудно – тялото ми бе лишено от гъвкавост и склонност към сетивно наслаждение. Но затова пък усвоих правилата за дълбоко дишане „пранаяма” и разтоварваща медитация. Свикнах сутрин да тичам в парка и при дишане да размахвам ръце, а вечер палех свещ и дълго съзерцавах пламъка, без да мисля за нищо. Така постигнах успокоение, а като резултат – добър сън, щом легнех в кревата, прогонвах от съзнанието си грижите на деня, заспивах бързо и сутрин се събуждах укрепнал и бодър.

 

 

Адът, това са другите

 

         Моят „най-добър” приятел от казармата, Киро, следваше някакво инженерство, но скоро го заряза. Реши, че има дар да рисува и пише. Скиците, които ми показа, обаче бяха обикновени, лишени от порив и характер. Написа нещо като импресия от една разходка в Парка на свободата, но и тя беше мъртва, без човешко присъствие. Не знаех какво да му кажа, а той очакваше от мен похвали и насърчения. Пожелах да видя и други негови работи, за да му дам обоснована преценка. Това не се случи, творческият му дух, доколкото съществуваше, беше угаснал. Чувствах се малко виновен за държанието си, но какво да правя – не можех да лъжа.

         Постепенно Киро започна да „хапе джама”, денят му начеваше с бира „за отскок” и после продължаваше до вечерта с коняк или водка. Живееше на гърба на родителите и по-големия си брат. С тях беше в постоянен конфликт, защото нито учеше, нито работеше, просто безделничеше. Не се занимаваше с момичета, изглежда, вдъхваха му страх, а май имаше при него и нещо сбъркано.

         С Киро се срещахме често като „бойни другари”, оплакваше ми се от безпаричие и скука. Твърдеше, че нищо на този свят няма смисъл, освен приятелството.

         Една сутрин – вече бях седнал на пианото – Киро ми се обади и поиска да се видим. Казах му да ми позвъни по-късно, защото тъкмо разучавам една инвенция от Бах.

         – Това са глупости. Няма смисъл!

         Не бях съгласен, но той настоя – било важно:

         – Ако си ми приятел, ще дойдеш!

         С въздишка затворих капака на пианото, облякох се и отидох в сладкарница „Пролет” срещу Паметника на съветската армия. Там ме чакаше Киро. Седеше сам на маса, допиваше чашата си с коняк и пушеше.

         – Какво се е случило?

         – Имам неприятности вкъщи, караме се. Не ми дават пари, искат да работя.

         – А защо не работиш?

         – Как да не работя? Работя върху себе си.

         – Така не си ли пропиляваш живота?

         – Животът си е мой и мога да го пропилявам, както си искам...

         След кратко мълчание Киро продължи:

         – Би ли ми викнал един коняк. Ти ще пиеш ли?

         – Не. Не мога като тебе, от сутринта.

         Киро измърмори:

         – Липсва ти човещина.

         Сервитьорката се приближи, поръчах един коняк, а Киро добави:

         – И пакет „Стюардеса”.

         След като му донесоха питието и цигарите, аз уредих цялата сметка. Очевидно Киро беше поръчал, без да може да плати. Затова ми се беше и обадил.

         Киро въздъхна:

         – Добре, че са приятелите!

         Така приключи важната среща.

         Понякога с Киро отивахме да се разходим в полите на Витоша. Когато минавахме покрай богаташките вили, в един глас викахме:

         – Има ли хора? Има ли хора?

         Това беше времето на екзистенциализма, знаехме, че „адът, това са другите” – според ефектната фраза на Сартр – макар че „раят, това са другите” изглеждаше, поне за мене, по-вярно.

 

 

Пианистката

 

         С това умонастроение си намерих приятелка – пианистка, студентка в Консерваторията (това бе новото име на Музикалната академия). Ели тъкмо готвеше за изпит „Виенски карнавал” от Шуман и аз силно се възхищавах на нежните ѝ пръсти, които с ненадмината лекота пробягваха по клавишите на моя „Блютнер”. Самата Ели беше много красива, стройна и изящна. За нея написах стихотворението:

 

                                      НЕЖНОСТ

 

                                      Ето, идват дните,

                                      когато всичко става тихо:

                                      палиш бавно цигара,

                                      наливаш коняк,

                                      „Да изгася ли лампата?” – питаш,

                                      после сваляш обувки, протягаш се,

                                      на леглото се свиваш свойски,

                                      мълчиш, слушаш музика,

                                      не си тъжна, нито радостна –

                                      мислиш за нещо важно и лично

                                      и без да ме докосваш с очи,

                                      в тъмното се събличаш –

                                      целуваш ме нежно, внимателно,

                                      телата ни се търсят, прегръщат се...

                                      После мълчиш, пушиш, слушаш музика,

                                      обмисляш нещо важно и лично –

                                      и в тъмното тихо казваш: „Обичам те”.

 

         Скоро обаче осъзнах, че Ели е напълно бездарна като музикант. Стриктно съблюдаваше всички крешенди и декрешенди, диминуенди и сфорцанди, най-важното – не пропускаше нито една нота. Но не живееше с музиката, нищо не произлизаше от нея, нищо не се раждаше. След като се уверих, че технически е перфектна, а душевно и във всяко отношение – дървена, обзе ме непреодолимо отегчение. Ели усети това и се вкопчи в мен като репей. Започна да ме ревнува, веднъж я сварих да проверява писмата ми и бележника с телефонните номера. Разпитваше ме с коя съм се срещнал, че съм така груб с нея, скришом преглеждаше яките на ризите ми за следи от червило. Всичко вървеше към провал и раздяла. Но аз не желаех драми, исках разумен край, без терзания и сълзи. Беше ли това възможно? Колко пъти, изпращайки я до дома ѝ, заявявах с пресилена спокойна решителност, че повече няма да се виждаме, че всичко е свършено. Но Ели само се усмихваше през сълзи:

         – Пак ли почваш?

         А на следващия ден ми се обаждаше и изчуруликваше:

         – Ели е!

         Нищо повече. Очакваше от мен да ѝ наредя какво да прави, кога да дойде, надяваше се да ѝ поговоря малко по телефона, докато трае междучасието в Консерваторията, навярно доволно усмихната, окрилена от завистта на колежките си, които може би си нямаха приятел.

         Чудех се защо бездарни хора се устремяват към изкуството – може би го намираха за нещо престижно? Не само моята пианистка, но и нейните музикални дружки се интересуваха просто да си вземат изпитите, и ги взимаха с добър успех, след което начаса забравяха какво са свирили, дори им беше досадно да си го припомнят, сякаш бяха преживели нещо мъчително.

         Веднъж след поредната бурна разправия Ели промълви, че смята да се отрови, повече не ѝ се живеело. Тръгна си разплакана, не желаеше да я изпращат, а пък аз се потопих в угризения. След половин час позвъних на приятелката си, за да поправя нещата. Обади се нейната майка и студено ми съобщи, че Елена е на бал в Художествената академия. Уплаших се да не би да е излъгала, та да се усамоти и извърши безразсъдството. Хукнах към Академията. На входа ме спряха – било само с покани. Имах приятел художник, помолих да го повикат, намериха го и той ме вкара на бала. Задимената зала беше пълна, гърмеше рокендрол. В дъното забелязах, че на маса танцува двойка, кълчеща се в екстаз, а наоколо ръкопляскаха. Приближих се и онемях – това беше Ели и някакъв студент, който по нещо приличаше на мене. Безшумно си тръгнах, изтръпнал от срам и омерзение. Осъзнах, че нито мога да се разделя, нито да продължа с Ели. А времето течеше и ограбваше всякакви други надежди.

         С тези мисли седнах в парка, загледах се в играта на децата, в полета на птиците. На едно отрязано до короната старо дърво видях кацнали три пъстри кълвача, които кълвяха ли, кълвяха. Но свраките край тях изглеждаха по-стилни в своето черно-бяло одеяние и леко зеленикаво оперение на дългите си хвърчилообразни опашки. Недалеч от пейката ми се спусна едра сойка, с още зимна одежда, и след малко прилетя втора, може би женската. Двете започнаха да се въртят една край друга в любовен танц, извършваха някакво пролетно тайнство (не ми трябваше Стравински!). Тяхната красота ли бе по-значима, или красотата на изкуството – когато някой с труд и отдаденост успееше да я създаде?

         На пясъка в ограденото с трупчета детско каре бе седнало момченце, а недалеч майка му – дебела и тежко гримосана – пиеше кафе с две лелки. По едно време майката погледна часовника си и властно подвикна на синчето си:

         – Хайде, трябва да свириш! Пианото те чака!

         Детето стана от пясъка и веднага се разплака, очевидно от спомен за пердах. Сякаш видях бъдещето на това отроче, уплашено и сепнато още от ранни години, вързано за инструмента и за полите на майка си в признателност и ненавист.

         Това го нямаше при птиците.

 

 

Джаз и лудост

 

         Бях заразен от вируса на музиката. Свирех за себе си – най-вече джаз, но разучавах и леки етюди от Шопен, прелюдии от Бах, багатели от Бетховен, а най-много усилия хвърлих над една соната от Моцарт в до мажор.

         Кинокритикът Тодор Андрейков бе организирал в салона на БИАД (на Раковска) прожекции на ранни неми филми, между които ленти на Чаплин и Бъстър Кийтън. Бях много запален по това изкуство, лелеех мечтата да следвам кинорежисура (къде ти, при социализма!), бях научил почти наизуст „История на киноизкуството” от Жорж Садул и дори услужих на Андрейков с моя екземпляр (уви, той ми го върна нашарен с бележки). Започнаха прожекциите, но в салона беше доста тягостно без звук (тогава лентите бяха наистина „неми”), чуваше се само бръмченето на прожекционния апарат. На сцената под киноекрана имаше раздрънкано пиано и аз предложих на Андрейков да се опитам да съпровождам музикално картините. Той се съгласи. Получи се много добре, както в някогашните киносалони. Импровизирах в стил рагтайм, като с едно око поглеждах към екрана и подчертавах с акорди и глисанди по-драматичните места. Много хора от публиката (салонът бе затъмнен), изобщо не разбраха, че свири жив пианист. Изплатиха ми и някакъв мизерен хонорар.

         Оттогава обичам тази музика и съм си композирал множество рагове, но не съм ги записвал на ноти. След години излезе романът на Едгар Доктороу „Рагтайм” и съм запомнил, че раг трябва да се изпълнява немного бързо и дори малко достолепно. Това е било музиката на по-заможните чернокожи в САЩ след края на XIX век. Скот Джоплин дори е композирал негърската опера „Тримониша”.

         Увлечението ми по джаза силно дразнеше майка ми. Защото по цели нощи седях пред радиото и ловях на къси вълни „Гласът на Америка” с предаването „Time for Jazz”. Тръпнех от дълбокия баритон на Уилис Коновър, който на Special English, на фона на зашеметяващата пиеса „Take The A-Train” в изпълнение на Дюк Елингтън, оповестяваше „Jazz Hour”. Като виждаше това, майка ми казваше:

         – Ти си ненормален!

         Наистина ли бях луд?

         Записах се в спецкурс за немедици на видния психиатър професор Никола Шипковенски и започнах да слушам лекции в Психиатричната клиника на Медицинска академия. Накупих си много книги и учебни помагала по психиатрия, по-специално върху депресии и параноични състояния, които не ми бяха чужди.

         Професорът изнасяше беседите си с необикновено очарование и чувство за хумор. Един ден ни демонстрира своя любим пациент, шизофреника Белия лъв. Той се оказа по специалност инженер, обзет от идеята, че може да промени света чрез създаването на нова, универсална азбука, съставена от геометрични фигури. Умът му беше буден и остър, имаше си собствена математика, собствена физика, собствени бройни системи. Професорът го помоли да разкрие пред студентите своята теория за света, според която хората ще седят на безкрайни трапези, от време на време ще поработват, но главно ще бъдат радостни и щастливи. Белия лъв заразказва с бавен глас, а очите му гледаха към тавана. Слушахме като омагьосани – от осанката му се излъчваше неземна сила и самоувереност. Когато той свърши изложението си, професор Шипковенски извади десет лева и му ги подаде:

         – Това е вашият хонорар за лекцията.

         – Благодаря за тези десет хиляди лева.

         – Но аз ви дадох само десет лева.

         – Десет лева, спечелени в лудницата, са десет хиляди на свобода...

         Всички се разсмяхме, а професор Шипковенски почервеня като рак и в този миг не се разбираше кой от двамата е по-луд.

         Така се отървах от опасението, че съм ненормален. Установих, че границата между лудост и нормалност е съвсем тънка и че е нещо нормално да си малко луд...

 

 

На косъм

 

         Евдокия беше необикновено грозно момиче. Имаше квадратно лице, изпъкнали жабешки очи, дълъг закривен нос, приличащ на орлов клюн, и малка уста с тесни, безкръвни устни. Но Дочка бе също така необикновено интелигентна. Всяка нейна дума беше премерена и излъчваше светло смирение и търпимост към хората и самата нея. Произлизаше от простовато семейство и не бе получила по-високо образование. Сама си шиеше дрехи от различни парчета вехти материи и толкова умело съчетаваше тъканите и формите, че всичко изглеждаше ново и живописно. Дочка се движеше с пластична походка, сякаш не вървеше, а летеше.

         Рядко се срещах с Дочка – бяхме се запознали в някаква шумна компания, където никой на никого не обръщаше внимание и всички приказваха един през друг. Там Дочка седеше мълчалива и наблюдаваше – изучаваше човешката природа. С нея беше приятно да се общува, защото говореше внимателно, не се натрапваше, не налагаше своите възгледи за живота и хората. Умееше да изслушва, без да прекъсва и не задаваше въпроси. Ако я попитах нещо, тя се умълчаваше и след малко отговаряше кратко и откровено.

         А Дочка бе отрупана с лични несгоди и житейски затруднения, свързани главно с препитанието. Нямаше постоянна работа, изкарваше по някой лев при подреждането на изложби или пък правеше мартеници. Гордостта не ѝ позволяваше да търси подаяния.

         С Дочка намирахме общ език, защото аз също не бях доволен от живота си. Понякога ѝ разказвах за своята объркана съдба. Баща ми беше починал рано, а с майка ми не се разбирахме, не ме одобряваше. Не знаех как да постъпя, за да намеря някакво равновесие в отношенията. Гнетяха ме не само неприятностите вкъщи, но и раздорите с приятели и близки хора. Не харесвах следването си – смятах, че университетът не ми дава нищо, а само ограбва енергията и волята ми. Често не ми се живееше! Споделях с Дочка тези свои настроения, понеже тя ми внушаваше чувството, че ме разбира и уважава огорчението ми. По някакъв странен начин тя ми действаше успокояващо и ме караше да си събирам ума, а не да го разпилявам, както обикновено ставаше.

         Веднъж поканих Дочка у дома, за да чуем заедно новата ми плоча с джаз, какъвто и двамата обичахме. След като се насладихме на лиричните откровения на Оскар Питърсън и записът свърши, Дочка не каза нищо, но в очите ѝ имаше сълзи. Някакъв спомен, някаква несбъдната мечта навярно я бяха задавили. Явно, външното спокойствие на Дочка прикриваше дълбока вътрешна драма, притъпяваше усещането за смазваща самота и неудовлетворение. Развълнуван я прегърнах и целунах. И понеже бе станало късно, в полумрака Дочка ми се видя приятна и женствена. Движенията ѝ бяха деликатни, ръцете ѝ бяха нежни, а пръстите ѝ, тръпнещи, се впиха в раменете ми. Трескаво я съблякох, съблякох и себе си. В слабата светлина на уличната лампа установих, че Дочка има прекрасно тяло, леко окръглено и гъвкаво като изваяно, с малки, но изящни гърди, каквито предпочитах. Само нейното лице ме смущаваше...

         Двамата се любихме, но нищо не се получи – липсваше истинската тръпка, истинското привличане. Всичко беше насилено. Отдръпнах се, а Дочка промълви:

         – Значи такъв си бил...

         – И такъв – отвърнах смутено.

         Разделихме се безмълвно – този опит за интимност бе нарушил нещо в отношенията ни.

         Мина доста време и една вечер Дочка ми се обади. Каза, че трябва непременно да ме види, имала да ми сподели важно събитие. Срещнахме се на Орлов мост. Валеше слаб, искрящ под лампите дъжд. Дочка изглеждаше неспокойна, напрегната и уплашена. Не я бях виждал такава. Тя поиска да се скрием някъде, за да ми покаже нещо. Влязохме във входа на кооперация "Царевец" и Дочка извади от чантичката си дамски пистолет с малък калибър. Изглеждаше елегантен, имаше сребрист цвят и късо дуло. Но беше истинско оръжие, предназначено да убива. Дочка каза тихо, че нейната най-добра приятелка се оженила за италианец и преди да замине за Рим, ѝ подарила този пистолет. Наследила го била от баба си, която смятала да се защитава, ако я нападнат, а и желаела да има изход от всяко положение, в което би се озовала по волята на съдбата. Пистолетът бил стар, но неупотребяван и годен. Дочка дълго размисляла дали да не го използва и да прекрати своя безсъдържателен живот. Освен отлетялата ѝ приятелка, нямала друг близък човек. Но притежанието на това оръжие много я смущавало, затова решила да ми го даде, пък аз да го употреби, както желая или както решим двамата.

         Дочка ми подаде пистолета, взех го, разгледах го и неволно го насочих към нея. Дочка не се отмести и каза:

         – Ако ще ме застреляш, направи го по-бързо, пистолетът е зареден, трябва просто да дръпнеш спусъка. Разбираш, че сама не мога да го направя. А после застреляй и себе си. Нали и ти това искаш?

         Продължително гледах пистолета, не знаех как да постъпи. Дочка прошепна:

         – Така ще разрешиш и своите, и моите проблеми! Нека двамата да си отидем навреме.

         Силно ме прегърна, притисна пистолета в ръката ми до слепоочието си и викна:

         – Стреляй, не бъди страхливец!

         Дочка трепереше и аз треперех. След като вълнението попремина, промълвих:

         – Виж, пистолетът не е решението! Този предмет е създаден да отнема живот. Нека не му даваме такава сила над нас. Сами трябва да се справим. Хайде да се отървем от него.

         Мълчахме още дълго, после излязохме. Държахме се за ръце, за да не паднем – и двамата бяхме неуверени в походката си. Дъждът беше спрял и на небето светеше луна. Отидохме на моста и там аз хвърлих пистолета в реката. Видяхме как падна на дъното, как засребря под ярката луна и как постепенно тинята и мръсната вода го покриха.

         И двамата въздъхнахме, намерихме отново равновесие, след като бяхме стигнали на косъм от края. Целунахме се и се разделихме. Завинаги.

 

 

Слънчев бряг

 

         В края на втората година изоставих напълно следването си. Не можах да си заверя семестъра. Според съществуващия закон малката „наследствена пенсия” от баща ми секна. Трябваше да работя.

         Станах екскурзовод в курорта Слънчев бряг край Несебър и започнах да се грижа за организирани туристи от ГДР. Бях „райзелайтер” (туристически водач), но немците на шега ме наричаха „лайзерайтер” (бавен ездач), защото често закъснявах за срещите ни. Чакаха ме пред своя хотел, за да ги отведа за закуска в ресторант „Нептун”. Там масите вече бяха подредени, а менюто за деня бе уговорено предварително с ръководителя на групата. Немците недоумяваха какво ще е това „хемендекс с кренвирши”, което буквално означаваше „шунка и яйца с кренвирши”, но все пак прилежно си изяждаха дажбата. Някои протестираха, че поръчаното „драйминутенай” (варено три минути рохко яйце) е съвсем твърдо и не става да се яде с лъжичка, но готвачът отговаряше, че щом са си получили яйцето, да са доволни и на това.

         Имаше и по-ярки случаи. Установих, че едни курортисти с удоволствие възприемат местната кухня с нейните особености, а други търсят вече позната от дома им храна. Веднъж при обеда един господин от Берлин (берлинчани се големееха пред останалите граждани на ГДР) гневно затропа с лъжица по чинията и заяви, че супата му е студена. Управителят на ресторанта се завтече и като говореше бавно на български, му обясни, че това е националното ястие „т-а-р-а-т-о-р” и се яде студено в горещите дни. Но немецът, който гледаше отвисоко на всичко българско, не разбра нищо и настоя супата му да се стопли. Управителят вдигна безпомощно ръце, казах му, че желанието на клиента е закон, затова да изпълни искането на господина. След малко се появи чинията с димящ таратор и немецът, видимо тържествуваш, изсърба блудкавото „национално ястие”, потънал в мечти за родните крем-супи.

         С управителя си имахме приказката и той ме помоли, въпреки изискването за разнообразна храна, да предлагаме всеки ден за десерт ягоди, понеже му били доставили огромно количество, та да не се развалят. Набързо убедих немския ръководител, че само неговата група има уникалния шанс да вкуси от прочутите български ягоди, преди да им е свършил сезонът. И ето че след обедните блюда всички с удоволствие хрупаха сочните и действително вкусни ягоди.

         В съседния ресторант обслужваха руски групи. Виждаше се как всички под строй сядат на масата, хранят се под строй, а до чиниите им стърчи по чаша кока-кола. Руснаците знаеха, че кока-колата е американско, а това ще рече вражеско питие с алкохолно съдържание. Съветските карикатуристи Кукриникси рисуваха кълчещи се американски войници в Корея с по две гърли отстрани, размахващи пиянски бутилки кока-кола. Но сега тази напитка беше произведена в България, значи беше братска. Сложно противоречие! Видях как ръководителят на групата изкомандва сънародниците си да вдигнат чашите с кока-кола и бодро им извика:

         – Товарищи, до дна!

         Чашите бяха изпити „на екс” в очакване на алкохолно опиянение, но, уви, такова не настъпи...

         Случваха се и неприятности. Руснаците не знаеха какво да правят на закуска с пликчетата чай и каничките с гореща вода. Българският екскурзовод обаче им обяснява, че се лапва бучка захар, пликчето се стиска между зъбите и се отпива от горещата вода. За беда тъкмо тогава покрай ресторанта минал някакъв „отговорен другар”, видял как от устните на съветските туристи висят конци с етикетчета и доложил, където трябва. Екскурзоводът бе незабавно уволнен за „непрофесионално отношение с гостите”.

         Моите гедерейци веднъж ми се оплакаха, че българите ги смятали за нацисти, защото когато вървели покрай тях, им подвиквали „наци”. Успокоих ги, че са чули „руснаци”.

         Западните туристи се сблъскваха с други проблеми. Имаха буржоазния навик вечер да си оставят прашните обувки пред вратата на хотелската стая в очакване да ги намерят на сутринта почистени и лъснати. Така било навсякъде по света! Голямата им изненада и потрес беше, че на сутринта нямаше и помен от мръсните обувки. Някой им ги беше откраднал. Налагаше се да ходят по чехли до дирекцията, за да се оплачат, но разрешение на бедата нямаше. В павилионите на комплекса продаваха само джапанки.

         Докато богатите геферейци вилнееха нощем по баровете, източногерманците се забавляваха, като ловяха пеперуди. Простираха чаршафи на тревата и ги осветяваха с джобни фенерчета. На чаршафите кацаха разноцветни екземпляри и ги улавяха със сакче. Веднъж една възрастна госпожа ми показа красива пеперуда и ме запита как е името ѝ. Правило за екскурзовода беше никога да не казва: „Не знам!”. Затова отвърнах:

         – Наименованието на латински е Speedy Gonzales.

         Жената много доволна извади бележник и химикалка:

         – Как се пише?

         – Както го чувате...

         Имаше и щастливи германки. По плажа се мотаеха „гларуси”, които предлагаха компанията си на самотни чужденки. Не знаеха чужди езици и се оправяха с жестове и заучени фрази. Веднъж видях как загорял на слънцето българин държи за ръката мокра германка и вика отдалеч към приятеля си:

         – Мите, дòнеси разговорнико!

         Един ден при мене дойде просълзена млада берлинчанка с малката си дъщеря и сподели, че от Западен Берлин е пристигнал съпругът ѝ, но двамата не смеели да се срещнат без разрешение.

         С групата често пътувахме извън курорта, най-вече до Несебър, където разглеждахме етнографския музей, античните църкви и старата мелница. А тъкмо сега тръгвахме с автобуса за Ропотамо и аз, без много да му мисля, поканих мъжа да дойде с нас и да седне до жената и детето си, с които бяха разделени при издигането на Берлинската стена. През целия път двамата се държаха за ръце, галеха момиченцето си и плачеха. Всички ме гледаха изумени, а ръководителят на немската група не знаеше какво да направи. Докато се разхождахме из лонгоза на Ропотамо и плавахме в лимана с екскурзионното корабче, аз не изпусках двойката из очи и внимавах да не се отделят от останалите.

         Когато се върнахме в курорта, преди още някой да ме е изпреварил, отидох при началника от Държавна сигурност. Разказах му всичко най-подробно с обяснението, че съм действал съобразно с указанията и така съм предотвратил бягството през граница на гражданка от ГДР със западен съпруг, който бе пристигнал в Слънчев бряг с мощното си беемве.

         Какво стана после със злощастната брачна двойка, така и не узнах, защото набързо ме уволниха като неблагонадежден. Не бях „подкован” идеологически.

         С мисъл за тези мои преживявания написах нещо, което нарекох „Несебър – град сред морето”:

 

                            Като древен кораб, натоварен с богатства и заседнал в

                   плитчините край скалистия бряг, се полюшва сред водите на залива

                   Несебър. Сякаш всеки миг градът ще издуе платна и ще отплава за

                   незнайната си цел под напора на вечерния бриз, свирещ в мачтите му от

                   порутени църковни кули.

                            Защо ли са се задържали хора на този каменист къс суша,

                   обгърнат от ветрове и морска пяна, свързан с брега само посредством

                   тясна и несигурна ивица, през която някога прескачала при буря вълна?

                   Какво ли са намирали тук първите заселници на някогашната

                   Менабрия, та са останали? Нито извор, нито шепа плодна земя, само

                   скали и тук-там оскъдни храсти.

                            И ето че на това благословено от бурите място, опасано от яки

                   стени, захванал корен хилядолетен живот! Недостъпността на града за

                   чужди нашествия дала увереност на обитателите му, избавила ги от

                   сковаващия страх, от чувството за безсмислие и безнадеждност,

                   съсипало не една твърдина. Върху този малък скален отломък в морето

                   избуяла висока култура, зародила се богата, изтънчена чувствителност,

                   сила и жизненост. В Несебър имало лозя и градини, гроздето и виното

                   били в изобилие и прочути навред. Тук властвал младият и весел

                   тракийски бог Дионис, чиито поклонници вече знаели, че „само с хляб

                   не се живее” и написали върху праговете на къщите си: „В началото бе

                   виното!”

                            През византийско време сред стените на островния град пращали

                   на заточение провинени велможи; тук благородните пришълци

                   издигали за своя утеха и за изкупление на греховете си необикновени

                   църкви, построени от тухла и камък така, че зидовете им се превръщали

                   в чудни мозайки, допълнително разкрасени от глазирани керамични

                   панички и четирилистници. В най-древната от тях, „Старата митрополия”,

                   намираме вграден мраморен блок, върху който личи вдълбан затрогващ

                   текст от старозаветен псалм. Падналата мазилка е открила за погледа

                   думи на вопъл и душевно съкрушение от един пропилян залудо живот:

                   „И викът ми нека стигне до теб!” И сякаш чуваме продължението от

                   библейския псалм, изчезнало под хоросана: „Не скривай лицето си!

                   В деня на притеснението ми приклони към мен ухото си! Защото

                   дните ми отлетяха като дим, а костите ми изтляха като жар! „

                            И когато в морето се възцари онова пълно затишие, наречено от

                   несебърци с дошлото от вековете италианско име „бонаца”, пътникът

                   отново се спира захласнат пред неочакваното видение – безветрието,

                   старините, бавно ронещият се бряг, виковете на чайките вливат в

                   душата му дихание на вечност, пълнота и смисъл, даряват го със

                   спокойна, внезапна радост, граничеща с щастие...

 

 

Препитания

 

         Все някак трябваше да си изкарвам хляба. Започнах да давам частни уроци по немски, английски и музика. Една студентка от ВИТИЗ жадуваше да стане естрадна певица и имаше нужда от обучение по солфеж. Обърна се към мен като към син на известен професор по тази дисциплина и аз, по стари спомени, започнах да я подготвям за изпит. Разпявах я, упражнявахме интервали и разпознаване на акорди, тя кръшно виеше снага, а долу на улицата я изчакваше нейният приятел. Когато накрая приключихме и дойде време да се разплатим, тя ми се хвърли на врата и ми залепи страстна целувка. Това се оказа моят хонорар.

         Сигурно препитание намерих като пианист. Отначало ме канеха по празници и тържества да свиря в ресторанти и барове. С певеца-пародист Тодор Панков изпълнявахме хумористични песнички от рода на „Аз съм крава монтафон, поиграх си с един слон”, с които веселяхме публиката. После, вече с оркестър „Мелодия”, започнах да обикалям из България. Работих с певиците Йорданка Христова и Емилия Маркова, с италианските „звезди” Антонио Фурнари и Салваторе Маргалио, които имаха медени гласове и дори издадоха плоча в „Балкантон”.

         В ресторантите застъпвахме в 7 часа вечерта. Първо трябваше да изпълняваме „салон” – лека музика от класически репертоар, та посетителите да поръчват и да се хранят, а не само на едно кафе да бягат на дансинга. След 8 часа вече свирехме за танц и публиката се раздвижваше. Наблюдавах кръжащите двойки и тайните им нашепвания и докосвания. Нас, музикантите, ни приемаха като декор и никой не ни обръщаше внимание, освен ако трябваше да се поръча някакво изпълнение. Работата не беше досадна, можех да свиря и без да гледам клавишите, а само да наблюдавам и да мисля. А целия ден преди работа бях свободен и си четях на воля Хемингуей (тогава ми беше любим писател) или се вдълбочавах в история на литературата.

         Като музикант получавах и странни предложения. Диригентът на биг-бенда „Оптимисти” при Софийския цирк Гого Бакърджиев – завършил Американския колеж и юрист по образование – беше организирал турне на цирка в Съединените щати. Покани ме да заема мястото на пианиста, който се беше оженил и зарязал оркестъра. Щяхме да прекосим цялата територия от Източния до Западния бряг, да минем през прерията и националния парк Йелоустоун, да прехвърлим Скалистите планини и да изнасяме циркови спектакли в големи и малки американски градове. Условието било да водим слон, който да оглавява рекламните процесии. Дълго се колебах и накрая отказах – не исках да се обвързвам за толкова дълго с един оркестър. Гого Бакъра ми се разсърди, беше разчитал на мене, но накрая намери някаква завършваща студентка от Музикалната академия, готова на всичко. Все пак постъпих правилно, защото трупата най-напред отплавала с кораб за Мароко, за да дадат и там представления. Но не щеш ли, слонът, сякаш усетил родна почва под нозете си, умрял. Това провалило турнето в Америка.

         Затова пък свирих в Белград – в елитния бар „Теразие” – заедно с джазпевицата Лени Вълкова. В напредналите часове на нощта обичах да изпълнявам на пианото провлачени блусове, а вече доста пийналите посетители ми ръкопляскаха. Веднъж в края на работното време в бара остана само един гипсиран от пиене американски негър, вероятно дошъл от военния контингент в Западна Германия. Управителят на бара се приближи до него и му каза на френско-английски:

         – Monsieur, game is over!

         Негърът само поотвори очи и изрече на немски:

         – Alles Scheiße! (Всичко е гадост!)

         Денем се разхождах из града, гледах американски филми, обикалях книжарниците и бях изумен колко свободно тук се продават чудесни албуми с репродукции на модерна живопис, обявявана у нас за „упадъчна”. После в хотела превеждах за театър „Сълза и смях” драмата на Бертолт Брехт „Животът на Галилей”. Смятах себе си главно за пишещ човек. Но всички наоколо бяха убедени, че съм музикант. (Когато в София ме срещнеше Йорданка Христова, винаги ме питаше сега къде свиря. Беше ми много приятно.)

 

 

Черна съм, но съм хубава

 

         – Един срам да си поискаш, втори срам да ти откаже, а най-голям срам да ти се съгласи!

         Така ми говореше старият циганин в село Сарая, докато гледаше кючекинята, докарана специално от София за сватбата на сина му. Поканил ме бе, когато свирех на войнишко изпращане в ресторанта на Пазарджик. Сега мъжете се бяха вторачили в гъвкавото змийско тяло на танцьорката, която бе заголила корем и го подмяташе в замайващи гьобеци. Косата ѝ бе черна, очите ѝ бяха черни, лицето ѝ беше черно – цялата бе черна, сякаш в траур, но дрезгавите гласове подвикваха:

         – Машала! Чая шукария!

         Звèзда бе прочута с умението си да разпалва мъжките страсти до кръв. Заради нея се водеха битки, лъсваха ножове, всички протягаха ръце да я докоснат, да усетят миризмата ѝ на разгонено животно и на някакви тайни билки, каквито само старите софийски циганки познаваха.

         Младоженецът беше младо момче в бяла риза – пияно от сутринта, то се валяше недалеч в тревата. А булката, мъничка, още дете, но вече с напращял корем, седеше до скута на майка си и плачеше – дали за себе си, или за бъдещата си рожба, която щеше да се роди сред целия този необуздан човешки водовъртеж.

         В съседното село също вървеше сватба. Оттам бяха надошли млади цигани да погледат кючекинята, а пък – ако стане – и да я отмъкнат за своя празник. Най-напереният от тях, разгърден и космат, приближи шукарията, която си бе дала почивка, и започна да я уговаря да тръгне с тях, щели да я затрупат с пари и пендари. Звèзда само се смееше и не казваше нито „да”, нито „не”. Мъжете от Сарая обаче се усетиха, наобиколиха я и не даваха на никого да припари до тяхната кючекиня. Замириса им на кражби и отвличания, каквито навярно самите добре познаваха! Един от придошлите им рече нещо обидно и след блъскане и псувни започна голямото сбиване.

         Не се разбираше кой срещу кого налита, кой на кого се заканва, кой кого удря. По-малкият брат на младоженеца падна на калната земя, остана да лежи безжизнен, а от лицето му течеше кръв. За миг боят спря, всички се отдръпнаха уплашено, а майката се хвърли върху детето си:

         – Само жив да си! Моля ти се, не умирай!

         Прислони глава до гърдите му, за да се увери, че диша, после прегърна окървавената му глава и се разрева като обезумяла.

         Сред мургавото множество бях единственият бял мъж. Гледах всичко това, а когато напрежението понамаля и всички зацелуваха шишетата с ракия, приближих се до Звèзда:

         – Виж какво вършиш с хората. Казвам ти, по-добре си върви!

         Смуглата кючекиня се разсмя диво, откри златно зъбче и отвърна с присмех:

         – Шоро баро годзи нанай!

         Попитах стария циганин:

         – Какво значи това?

         – В голяма глава ум няма!

         Дръпнах се, отидох до бараката в края и докато се облекчавах, си припомних няколко стиха от ученическите години:

 

                                      Но виж, на моята любов очите

                                      са черни, сякаш жалят в черен креп

                                      онези, чийто смугъл чар укрит е

                                      под светъл грим, кощунствен и нелеп.

                                      И тъй добре ѝ траурът отива,

                                      че „смугла” става равно на „красива”!

 

         Денят преваляше, черните биволи край напоителния канал гледаха безучастно с огромните си красиви очи и преживяха, а от муцуните им капеше пяна и потъваше – както всичко – в земята.

 

 

Виртуозът

 

         Чувал бях един виц: „В подлеза пред Университета млад циганин свири на цигулка. Пред него се спира професор по музика, дълго го слуша и цъка с език:

         – А бе ти си виртуоз, гений, уникален, екстраординерен...

         Циганинът отвръща:

         – Ти па си много убав!”

         Случи ми се да работя с истински самобитен виртуоз – циганина Крум Будаков. Той спадаше към прочутата музикантска фамилия Будакови, чийто девиз бе: „С музиката си да владеем света!” Някога кръчмите отваряли и осъмвали със сливенските им песни. Великият Пейо Будаков водел оркестъра, а Крум бил по-малкият от общо шестте братя.

         С Крумчо свирехме в Унгарския ресторант за семейни празненства – сватби, рождени дни, повишения в службата. Той бе среден на ръст, мургав, с много живи и в същото време сякаш обърнати навътре очи, които издаваха необикновена чувствителност и лесна наранимост. Преди да застъпим в ресторанта, Крумчо отваряше калъфа на цигулката и вътре се оказваха два инструмента, извърнати един срещу друг. Известно време циганинът се колебаеше коя от двете да извади. Питам го:

         – Крумчо, защо се двоумиш, не са ли еднакви?

         – Всяка има различна душа.

         И така, според вдъхновението си и вида на празненството цигуларят избираше подходящия инструмент. Настройваше го и като дръпнеше лъка, в шумния ресторант настъпваше тишина. Изпод пръстите му излизаха толкова изискани и в същото време така задушевни звуци, непостижими дори за големи музиканти.

         Крумчо обикаляше край масите много дискретно, не се натрапваше, а пък аз отдалеч сдържано му акомпанирах. Той внимателно се приближаваше към някоя весела компания и започваше тихо да изпълнява нещо познато, но по непознат начин. Ако не му обърнеха внимание или го погледнеха накриво, циганинът с достойнство се отдалечаваше и пристъпяше към друга маса. Погледнеха ли го обаче с усмивка, идваше по-близо и започваше да свири „на ушенце”, като безпогрешно разпознаваше „тартора” на масата. А пък онзи се разливаше от удоволствие, защото музиката влизаше направо в сърцето му. В ликуването си почти незабелязано пъхваше в джоба на цигуларя едра банкнота. Накрая всички ръкопляскаха, а Крумчо хвърляше наоколо огнени погледи – дългата му вратовръзка бе защипана с колана на панталона, за да не провисва при обичайните поклони на артиста пред публиката.

         Любимата пиеса на Крумчо беше „Чардаш” от Монти – тук той се проявяваше като голям майстор на флажолета и тогава цигулката му зазвучаваше като флейта. Един ден открих сред нотите на баща ми старо виенско издание на този чардаш и реших да го подаря на Крумчо. Надписах го сърдечно и му го връчих в ресторанта:

          – Крумчо, това е за тебе!

         Той се смути, дори сякаш се изчерви, и промълви:

         – Виж какво, аз не зная ноти. Свиря всичко по слух.

         Това ми се стори невероятно – да си такъв голям музикант, да изпълняваш изключително сложни и трудни неща, заучени само по слух! А Крумчо пазеше в паметта си десетки пиеси от различни класически и по-нови композитори.

         След последното ни общо участие се разделихме с усмивка и повече не чух нищо за него. Часовете, прекарани с виртуозната музика на Крум Будаков, бяха едни от най-щастливите ми, защото така опознах красивото и съкровеното в циганската душа.

 

 

Морето

 

         Едно лято работих в Аркутино. Там събирах красиви камъни и дървени късове, огладени от морските вълни. Водата беше по-силна от скалите! По ръбовете на един стръмен склон наредих камъни в причудливи форми, напомнящи скулптурите на Хенри Мур. Някои от преминаващите курортисти се спираха и гледаха картината с удивление, други замеряха камъните ми и ги свличаха в подножието – не понасяха необяснимото и безполезното.

         Винаги бях обичал морето. Доставяше ми удоволствие да се къпя сам с часове, макар да не бях кой знае какъв плувец. Всъщност недостигът на физическа издръжливост компенсирах с някои дребни хитрини: всеки път слагах на краката си плавници, а на лицето – маска, не понасях да ми влиза вода в очите. Плувах бавно, от време на време се обръщах по гръб и си почивах. Не ме занимаваха спортните постижения, вълнуваше ме допирът на водата до кожата ми, гледката на пустото морско дъно, в което току се заравяше калкан или писия. Вълнуваше ме и безвремието на мъртвите облаци, отразени в плацикащите вълнички, усещането за пълно уединение и свободен избор на посоката. Изпълнен бях с някакво трепетно и наивно упование в морето, вярвах му, оставях се на волята му, на течението му и дори някоя вълна да ме преобърнеше, приемах това за ласка: просто вдишвах дълбоко въздух и се потапях на три-четири метра, затварях очи и чаках водата сама да ме изнесе, напълно сигурен в нейната доброта.

         Блазнеше ме да плувам далеч навътре, особено нощем, когато чернилката не ми позволяваше да се ориентира къде е горе и долу – но водата винаги си знаеше работата, никога не ме подведе, никога не ме запрати на дъното, винаги ме изтегляше нагоре, само нагоре! Дори когато брегът със своите неопределено блещукащи светлинки се откъсваше от погледа ми и за миг ме обземаше боязън, че ще изгубя посоката, дори тогава морето, сякаш за да изпита моето доверие, ме заливаше с внезапна вълна и миг по-късно ме вдигаше на струящите си меки хълбоци, та да зърна – ободрен и засрамен – люлеещия се в далечината бряг. И тогава леко, преди да е дошло усещането за умора, все тъй свободен, поемах към нежеланата суша.

         Та винаги бях обичал морето. Докато веднъж то не ми отмъсти за чувството.

         Приближаваше нова буря, бе десет часа преди обед, ръмеше слаб топъл дъждец. Бях спал до късно след една тягостна нощ край рибарски огън, сгряван от възторжени рибарски измислици и охладен накрая от плахата бруталност, с която един рибар опита непозволени мъжки ласки. Тъй че желаех да се изкъпе, да очистя от себе си миризмата на прегорял сафрид, печен още жив на клечка край морския бряг, да очистя вонята на евтин рибарски тютюн, примесена с винен дъх от уста с развалени зъби. В дванадесет трябваше да застъпя на работа, да залъжа за сетен път и себе си, и оскъдните гости на ресторанта, че шлагеро-музикалният бранш е истинската ми стихия...

         В този ден устремно и небрежно се хвърлих от кейчето в жълтеникавите вълни – при буря Ропотамо се размътваше и изливаше калта си далеч в морето – и заплувах трескаво все по-навътре, искаше ми се да стигна час по скоро до чистата вода, която се зеленееше може би на километър от брега, не ми се къпеше сред клечки, треволяк и листа. Небето бе сиво, навярно пак щеше да вали и гърми. Наумих си да доплувам до Змийския остров, както бях правил и преди. И след изнурителни усилия – за кой ли път удивен от внезапната смяна на мръсно с чисто – установих, че съм изнемощял и няма да стигна до острова, макар че той вече се извисяваше пред мен, виждах напъпилите кактуси по склона и прелитащите птици, но не ми се връщаше обратно през мътилката. Вълните ставаха все по-високи – вятърът духаше откъм брега, – край мен се надбягваха „зайчета”, закачаха се, не ме оставяха да се изпъна по гръб, заливаха ме при всеки опит да се отпусна и почина. Не им се сърдех – изпитвах само досада. И тъкмо това чувство сякаш ме повлече към брега...

         Когато, тръпнещ от погнуса и болки в ставите, най-сетне наближих прибоя, разбрах сред локвената вода, че съм изтощен до смърт. Това вече не бе приятната, възбуждаща възможност да умреш сред прозрачните вълнички, заплашваше ме гадно удавяне от заседнала клечка в гърлото! Не ми се приемаше битката, защото бе нечестна: трябваше да воювам не само с морето, но и с преследващата ме и тук суша, с нейната мръсота.

         И докато размислях какво да сторя, една вълна ме вдигна и ме понесе към брега – това начаса ме успокои, усетих под себе си добре познатата стихия, милувките на водните струи по тялото ми. Приготвих се за изплуване – както толкова пъти. Трябваше просто да се задържа, да устоя на вълната, която – запенена и гневна, че ме изпуска – щеше да ме задърпа обратно, трябваше да дочакам следващият тласък да ме запокити досами брега, а усетил веднъж под краката си лепкавата тиня, примесена с водорасли, вече бе лесно: смъкваш плавниците, понеже вече само пречат и оплитат крачките, забиваш пети в дъното и бавно-бавно се измъкваш.

         Този път обаче стана нещо, което ме смути със своята необяснимост. Вълната – може би натежала от клечки, Бог знае – ме вдигна високо и, преди още да успея да си поема дъх, ме затръшна върху пясъчното дъно, като се сгромоляса отгоре ми. При удара маската и плавниците се изхлузиха, единствено успях да задържи банските си, увити около глезените ми. Всъщност – и това бе странното – не виждах около себе си нищо, само чувах стърженето на песъчинките до ухото си. По болезнения натиск в тъпанчетата разбрах, че съм надълбоко, но не можех да изплувам. Вълната се бе разбила много рано и се бе срещнала с връщащата се предна вълна – на това място, като между два буфера, бях попаднал аз. Над главата ми клокочеше, а пък аз се стремях към глътка въздух. Не усещах страх, а просто съзнавах страшното на положението си. Хладната игра на разума ме накара да тръгна против инстинкта си и да заплувам обратно навътре. Може би все още вярвах повече на водата, отколкото на себе си и се отдалечих отново от брега.

         А може би пък морето ми готвеше красив излаз от света – удавник от безразсъдство, в чудесната възраст! Но си помислих, че след няколко дни или седмици трупът ми ще излезе на брега, обаче подпухнал и синьо-грозен. Не, по-добре жив удавник, вместо мъртъв несретник! И след като не измислих нищо друго, заплувах пак към брега с гузното чувство, че съм си представил жалки неща, за да направя брега по-примамлив. Накратко: след още два-три несполучливи опита да се промъкна през тинестия прибой, дойде ми наум да отплувам половин километър на юг, където знаех, че брегът е по-стръмен, тоест прибоят щеше да е по-близо до сушата, макар и по-мощен. Така и сторих. С последни възможности стигнах до мястото, справих се някак с прибоя и стъпка по стъпка, плачещ от безсилие, изпълзях на пустия каменлив бряг.

         Във водата мускулите ми някак успяваха да ме движат, но навън изведнъж натежаха, вдървиха се и трябваше да пролежа доста време на острия пясък, все още наполовина заливан от мътните вълни, додето съумея да се понадигна и лазейки, да се добера до бунгалото. Преоблякох се набързо и отидох в ресторанта. Там управителят ми се накара, заяви, че ме глобява с една надница заради закъснението, ето, посетителите вече се били наобядвали, а другите музиканти отказвали да свирят без пианист, гостите (две сбръчкани немски бабички) скучаели, планът не вървял, излагаме се пред чужденците, докъде ще я докараме, ако всеки почне...

         Затова пък в Аркутино написах хубаво стихотворение, впечатлен от мощта на морето и дивите кактуси на Змийския остров.

 

                                      ПТИЦИ НАД ОСТРОВА

 

                                      И ето ме, аз пак съм малкото момче,

                                      играещо самичко на брега

                                      и гледам пак с уплаха към вълните

                                      как с влажни пръсти късат и отнасят

                                      пътеките от пясъчните ми нозе...

 

                                      И пак тревисти звуци се обаждат в мен,

                                      там, дето дълги дни мълчание цареше –

                                      от камъка ме гледа малък гущер

                                      и с писъка си меко ме пробожда –

                                      над острова се вдигат птици, които

                                      с нищо вече не задържам...

 

                                      И бавно, много бавно се разпуква

                                      напъпилият кактус върху склона

                                      и в сипея се вкоренява здраво – чакам

                                      от изсъхналите раковини

                                      да доловя ронливия си глас: изричан

                                      не от мен, и мене търсещ...

 

 

Удавяне

 

         Не ме сдържаше – обичах да плувам в морето. Харесваше ми да разглеждам живота в топлата вода. Попадах на рояк малки медузи, но понякога край мен се поклащаше и голяма седефена камбана. Сребристи рибки се стрелкаха край подводните скали, обрасли в зелени мъхове. Изненадвах се от сянката си върху дъното, разкривена и уголемена.

         На брега наблюдавах тълпите курортисти – чужденците бяха повече от българите, но морето обединяваше всички в един весел и приятно възбуден народ. Деца играеха край лекия прибой и строяха замъци от мокрия пясък. Майките им се припичаха на ослепителното слънце, бъбреха или четяха модни списания.

         Един ден на плажа дойде група войници от близкото поделение. Бързо хвърлиха дрехите си и скочиха в морето да се изкъпят. Скоро излязоха, за да подхванат задачите си. Докато се обличаха, установиха, че един войник липсва.

         Над дюните плъзна тревога. Хората се скупчиха, питаха се един друг какво е станало. Започнаха да издирват изчезналия войник, обиколиха и близката горичка. Дочуха се гласове, че може да е избягал от службата си.

         Няколко мъже влязоха във водата да търсят и там. Последвах ги. Знаех, че при Змийския остров има подводно течение, което можеше да те обърка и да те прати срещу скалите. Заплувах към острова, както неведнъж бях правил, и като го наближих, се гмурнах. На дъното не открих нищо. Гмурнах се още няколко пъти и накрая забелязах тъмна сянка, оплетена във водораслите. Наоколо кръжаха сиви водни змии. Уплаших се, изскочих на повърхността и замахах към брега. Видяха ме и към мен поеха другите търсещи. Със задавен глас разказах какво съм видял и посочих мястото. Един як плувец се гмурна и след малко извлече тялото. Заедно го изнесохме на брега.

         Войникът се бе удавил. Защо? А изглеждаше красиво момче с атлетична фигура. Първо го обърнахме по корем и го вдигнахме с главата надолу, за да изтече водата от дробовете му. Опитахме изкуствено дишане, раздвижихме ръцете и краката му. Никакъв резултат.

         Жените наоколо плачеха, споглеждаха се с недоумяващи очи. Командирът на войниците – дребен младши сержант – бе седнал отстрани, изпаднал в несвяст. Не можеше да повярва, че негов войник е загинал, носеше лична отговорност за всички.

         Около трупа се събра целият плаж. Всеки искаше да помогне. Припомних си нещо от ученическия курс по „санитарна отбрана” и започнах с ритмичен натиск да масажирам сърдечната област. Някакво момиче, насърчено от усилията ми, опита дишане „уста в уста”. Нищо. Двамата се погледнахме, в очите ни имаше ужас и страх. В един миг усетих, че трябва да прегърна момичето, да споделя болката и паниката му. Улових ръката му, искаше ми се да избягаме, да се усамотим, да оцелеем.

         Но мъртвият не позволяваше. Всички стояха край трупа като вцепенени. С момичето се гледахме като омагьосани и не помръдвахме. Сякаш самите бяхме удавени. Момичето се разплака. Не можехме да се скрием, да се любим, въпреки дивото желание. Смъртта бе по-силна.

         Разделихме се, без да се погледнем повече.

 

 

Любов до полуда

 

         Мони

 

         Репертоара за оркестъра и аранжиментите на пиесите изготвях аз, но административното ръководство оставях на Мони, барабаниста – той обичаше да се представя за диригент и да урежда договорите. Обръщах се към музикантите с „господа офицери” и това им харесваше. Имахме хубави отношения за разлика от други състави, където се развихряха битки за първенство.

         Мони силно напомняше френския комик Луи дьо Финес и се стараеше да подчертава тази прилика с особена крива усмивка. С вдъхновение и замах биеше барабаните, като се озърташе за впечатлението, което прави. Развиваше си коремче и започваше да оплешивява. Това видимо го измъчваше.

         Понякога в курорта го посещаваше хубавата му приятелка Венета. В нашия осъразмерен живот тя внасяше дух на лекомислие и обаяние. Имаше бяло лице, големи тъмни очи и лека, малко тъжна усмивка, навярно поради дългите раздели и несигурността в отношенията им. Някой бе подшушнал на Мони, че в София Венета излиза с най-добрия му приятел. Мони пламтеше от ревност и когато Венчето идваше, срещата им преминаваше в разпити какво е правила в негово отсъствие, с кого се е виждала, за какво са говорили, какви са ги вършили, как е била облечена, носила ли е подарените ѝ от него обеци, защо нищо не му е казала. Венчето само бледнееше. Мони крачеше напред назад като тигър в клетка, сумтеше неясно, а очите му горяха от гняв и разочарование. Втълпил си беше, че е рогоносец и че целият свят му се присмива. А той си бе смешен поначало, но не по тази причина.

         Съжалявахме го и се опитвахме да го утешим:

         – Такива са жените, на всеки се е случвало. Успокой се!

         Тези думи още повече вбесяваха Мони и той отново и отново започваше с разпитите на Венчето. А тя само плачеше – дали от обида или от разкаяние, кой можеше да каже?

         Дните ставаха по-горещи, морският бряг гъмжеше от жадни за живот и приключения чужденци. Никой не искаше небето да се смрачи и да се изсипе буря. Макар че морската буря е свирепа, но кратка. Измокря всичко, но после слънцето и ветрецът заглаждат и пясъка, и спомените.

         Барабанистът Мони не желаеше лоши спомени и най-неочаквано обяви, че ще се ожени за дългогодишната си годеница. Венета попремига през сълзи и се съгласи. Увещаха ме да им стана свидетел при разписването, взехме си почивни дни и заминахме за София. Малко се притеснявах, защото не можех да направя подобаващ подарък на новобрачните. Мони обаче заяви, че това са формалности. Другият свидетел на бракосъчетанието стана поетът-епиграмист Тодор Климентов, който непрекъснато се смееше като на някаква несериозна и забавна шега. На обяд похапнахме в добър ресторант и всички вдигнахме чаши за семейното щастие. При виковете „Горчиво!” младоженците се целунаха, сякаш за първи път. После всички заедно отидохме на кино – гледахме „Браковете се сключват в небесата”.

         Венчето повече не се появи в курорта, отдаде се на семейните грижи, а Мони се похвали, че вече чака наследник.

         – Дано да прилича на Венчета! – безпокоеше се той. – Че аз не съм от най-представителните.

 

         Мето

 

         Никой не приказваше за любов, но това бе най-важното в ума на всеки музикант. На китарата свиреше мълчаливо момче от цигански произход, много красиво и изискано. Обличаше се елегантно – носеше карирано сако и панталони в тъмен цвят, към тях си слагаше различни вратовръзки, а на мургавото му лице проблясваха леки очила със златни рамки. Мето търпеливо очакваше в ресторанта да дойде момичето на живота му – всичко в него бе заради нея.

         Мето бе учил китара по самоучител и стриктно спазваше всички акорди и ритмични промени. Говореше правилен български – ясно и точно, като добре овладян чужд език. Затова пък не знаеше и дума английски. В репертоара си имахме една стандартна пиеса на Джордж Гершуин „The Man I Love”. При обсъждането какво да изпълним вместо „Дъ ман ай лъв” Мето чул „Дамян е лъв” и оттогава винаги през смях му викахме:

         – Хайде да хванем Дамян!

         А Мето се изчервяваше и ставаше още по-красив – същински индианец. Само дето момичето му не идваше.

         Свирехме в ресторанта на Аерогара София – да подслаждаме часовете на пътниците, които чакаха да кацне закъсняващата машина или да излети техният самолет. Ресторантът беше скъп, ексклузивен и обслужваше главно чужденци. Като оркестранти имахме право на намаление при храната, защото заплатите ни бяха скромни. Споразумели се бяхме с келнера да се подписваме за най-скъпите ястия – например мешана скара, – а да получаваме нещо друго, по-евтино. Разликата в цените деляхме с келнера и така всички бяха доволни.

         Беше 14 юли, денят на падането на Бастилията, в ресторанта седеше група оживени французи, които пиеха младо божуле и очакваха своя самолет да ги отведе в родината, за да честват заедно със сънародниците си националния празник. За да ги зарадваме, изпълнихме парижки валс-мюзет, а после песни на Ив Монтан, Едит Пиаф и Шарл Азнавур. Заслушаха ни с внимание и усмивки. Накрая засвирихме „Марсилезата”, леко джазирано. Французите заръкопляскаха, станаха на крака, вдигнаха чаши и запяха в ритъма на нашето нестройно изпълнение:

         – Allons enfants de la Patrie!

         А ние завикахме от сцената:

         – Vive la France! Vive la France!

         Французите се въодушевиха и пожелаха да ни почерпят. Поръчахме си по една голяма водка „Смирнов” и келнерът, след като си смигнаха с Мони, донесе питиетата. Вдигнахме наздравица, чашите блестяха на обедното слънце, самолетите кацаха и излитаха, шумът беше възбуждащ и международен.

         Отпихме по глътка и тогава Мето, изисканото циганче, се развика, че на него са му дали вода, а не водка. Набързо му обяснихме, че не може да пием водка по обед и то на работа, а парите ще си ги поделим с келнера. Мето така и продължи да се чувства измамен и не искаше да приеме нито лев. Беше честен като прероден циганин! Французите нищо не забелязаха и, все така щастливи, си тръгнаха, за да вземат въжделения самолет за Париж.

         И ето, най-после се появи момичето на Мето! Красиво смугло създание с големи маслинени очи. Но не дойде само – държеше за ръка едър наперен мъжага с лилави устни и златна верига на врата. Седнаха на съседната маса и поръчаха: да пийнат по едно мартини, ама сухо, преди самолетът да ги отведе на морето, като бели хора. Мургавелката не поглеждаше към Мето, а той не сваляше очи от нея.

         Накрая китаристът ни преглътна една сълза и викна:

         – Хайде да хванем Дамян!

 

         Тони

 

         На тромпета свиреше Тони – високо, пъпчиво софиянче, заквасено с маята на уличките около Централната баня. Обичаше инструмента си, използваше сурдина – като великия Майлс Дейвис. Тони съчиняваше криминални разкази, породени от хъшлашкия му опит. Описваше реални случки, но променяше имената на героите си: Снежа ставаше Жасне, Веско – Ковес, Боби – Бибо, Тошо – Шото и тъй нататък. А действието се развиваше в някаква измислена страна. Тони ми даваше да чета произведенията му, но аз само се усмихвах и го насърчавах.

         Като писател беше слаб, но се подвизаваше като „големия сваляч” в оркестъра. Избираше си някоя мадама от гостите на ресторанта и свиреше за нея, като я гледаше втренчено. В един миг жената усещаше погледа му и се обръщаше, а Тони леко се покланяше. Жената, която беше в компания, навярно с мъжа си, се смущаваше и тайно показваше пръста си с брачната халка. Но Тони не се предаваше – по някое време на дамата ѝ се дохождаше до тоалетната и тогава Тони хвърляше тромпета, пресрещаше я пред вратата и започваше да ѝ споделя чувствата си. Направил бе наблюдението: „Когато на една жена ѝ се пикае, не обича да ѝ говорят за любов.” Не я пускаше да влезе, докато тя в объркаността и напрежението си не му дадеше телефонния си номер. И Тони започваше да действа.

         Разказа ми как веднъж, след дълги телефонни ухажвания, една от пожеланите жени се съгласила да го приеме в семейната си вила – в определен ден и час. Тони се изкъпал, тръгнал, денят бил слънчев, птички пеели. Тони бил щастлив. Звъннал и му отворила красивата домакиня, бързо го поканила да влезе, като се озъртала. Завела го в спалнята, наляла уиски и за двамата, пуснала телевизора и се съблякла, съблякла и Тони. Съборила го в брачната постеля, но още не го допускала до себе си, а Тони бил на дърво. По телевизията започнало предаване за литература – някакъв шишкав поет с пламнало лице зарецитирал свои стихове, посветени на „любимата”. Жената възседнала Тони и с ласки го подканила да се прояви като „истински мъж”, при което непрекъснато гледала телевизионния екран. Тони се възхитил на гъвкавите ѝ движения и на поетичната ѝ душа – усърдно задоволил нейното плътско удоволствие, примесено с духовната наслада от стиховете. Пък нали и той бил писател – разбирал от тези неща. Направил жената щастлива.

         Когато свършили – едновременно с последния стих, в който любовта била обявена за безсмъртна, – Тони бил подканен да си тръгне, без обещание за „нови срещи”, каквото прозвучало само от екрана. На излизане от вилата погледнал табелката на входа – там прочел името на щастливия телевизионен поет.

         Тони се отдалечил с усмивка, денят бил слънчев, птички пеели.

 

         Лидия

 

         В благоевградския бар бе шумно, но многото хора създаваха усещането, че никой не е сам. Осветлението бе приглушено, а сенките по пода бяха къси и размити. Всички говореха, никой не разбираше какво казва другият, но бе напълно съгласен с него. Лицата на посетителите бяха възбудени, някои бяха притихнали, по-скоро спяха с отворени очи. Келнерите безмълвно разнасяха питиетата, никой не ги забелязваше – важни бяха марковите бутилки и звънките чаши.

         От сцената пееше за любов красивата Лидия. Имаше дълбок и чувствен глас. Беше висока, с разкошна фигура и разточителна гръд, с бяло лице и огромни кестенови очи. Но по сърце Лидия бе каменно студена и не допускаше мъж до себе си. Можеш ли разбра женската душа?

         По Лидия се бе увлякъл един инженер, който от седмици всяка нощ висеше в бара близо до сцената и се наливаше с водка, гледайки я с див копнеж. Животът му сякаш имаше един смисъл – Лидия. Изяждаше я с очи и я проклинаше и благославяше едновременно.

         Скоро на Лидия това, изглежда, ѝ омръзна и една вечер видяхме как седна на масата на инженера и му каза, че след края на програмата ще бъде в стаята си. Усмихна ни се хладно.

         Влюбеният ударил за кураж още едно питие и в малките часове потропал на вратата на Лидия. Приела го с неопределена усмивка и му рекла да я чака в леглото, докато се пооправи. Забавила се в тоалетната – жената трябва да е красива дори на загасена лампа. Когато се върнала поразсъблечена, инженерът бил заспал и здраво хъркал в отрезвителен сън. Лидия се мушнала в крайчеца на леглото и криво-ляво прекарала нощта.

         На сутринта любовникът се събудил, погледнал часовника и се уплашил:

         – Господи, закъснявам за работа! Снощи правихме ли нещо с тебе?

         – Ах, ти беше страхотен!

         – Нали ти казах, че ще ти стопя лагерите? Май не ми вярваше! Сега трябва да бягам, че ще ме уволнят. Ще ти се обадя.

         Излязъл и повече не се появил. Задоволил бил самолюбието си. Можеш ли разбра мъжката душа?

         На следващата нощ Лидия ни сподели преживяването си с безразличие. Приличаше на изваяно каменно цвете. В бара пак бе шумно, светлините бяха приглушени. Хората бяха възбудени, мъжете оглеждаха красивите жени. Лидия пак пееше за любов, гласът ѝ бе дълбок и чувствен. Гледаше в далечината, отвъд залата. Сякаш очакваше някого.

         Щастлив или злочест щеше да бъде мъжът, ако дойдеше? Защото няма по-пламенно от едно разтопено „ледено момиче”.

 

         Зара

 

         Едно лято свирих в ресторанта на хотел „Бор”, сред гората на Боровец. Там се сприятелих с Джими, бармана на „Синята лисица”. Той си беше ченге, но ми се доверяваше (ченгетата също имат нужда от душеприказчик). Споделяше ми как следи случките в бара като невидим, защото никой не го забелязвал, макар да бе двуметров мъжага. Това му помагало при разни далавери: разказваше как пресипва български вермут „Орфей” в бутилки от „Чинцано”, после го охлажда до степен да не се различава вкусът и така го сервира на гедерейците, които се облащават от мисълта, че пият западно питие.

         Джими беше женен за администраторката на хотела Светозара. Тя бе на средна възраст, средна на ръст, средно хубава, средно интелигентна – жена, приятна във всяко отношение. Когато слизах да закуся, предавах ѝ ключа от стаята си. Често Зара не вдигаше очи, изглежда, нещо я мъчеше, защото нервно навиваше кичур от косата си, а цигарата не слизаше от повехналите ѝ устни. Е, разменяхме по някоя добра дума, нали работехме в един хотел.

         Веднъж заварих Зара обляна в сълзи, хлипаща, напълно разстроена.

         – Какво има?

         – Нищо, нищо! – отвърна и пак се затресе от плач.

         Стана ми мъчно и предложих да седнем на дивана край рецепцията, да ми разкаже какво се е случило, можеше пък да ѝ олекне. Зара се поколеба, но като видя, че наоколо няма хора – гостите на хотела вече бяха излезли на разходка – се съгласи. Настанихме се и Зара запали нова цигара.

         – Знаеш ли – започна, – с Джими непрекъснато се караме. Смята, че съм некадърна и нищо не мога да свърша, както трябва, винаги е недоволен от мен и от моето готвене. Връща се от бара, вече пил, отдалеч го усещам, че мирише на жена. Измърморва ми нещо, яде от моите „гнусотии” и сяда пред телевизора с бутилка бира да гледа късен сериал. Не минава ден, без да ми капне отрова в душичката. Вчера имах почивка и след като Джими обилно ме наруга и дори ми посегна, задето не съм му изпрала любимата риза, реших да поизляза, да глътна малко въздух, да се съвзема. Неочаквано в гората край един бор забелязах гъби. Средно големи, зеленикави, грозни. Изглеждаха отровни. Нещо ми причерня и ми се прииска да го ликвидирам, моя кръвопиец! Набрах гъбите в кърпа и бързо ги отнесох вкъщи. Нарязах ги на малки парчета, запържих ги с лук, после сложих ориз, долях вода и посолих. След половин час яденето беше готово. Щях да му дам на моичкия да разбере дали съм некадърница!

         – Джими яде ли?

         – Прибра се от работа и още от вратата кресна да слагам масата, че бил гладен като вълк. „Какво си готвила?” – ревна. „Ами купих малко гъбки. Аз няма да ям, че нещо ме свива стомахът.” Сипах му и той залапа с настървение. „За първи път да сготвиш нещо вкусно!” – каза ми с присмех. Изчаках го да си легне, но треперех цялата. Ами сега? Чувала бях, че смъртоносните гъби не действат веднага, а след часове. Джими захърка, а пък аз го гледах изумена и се питах: „Какво направих? Че той ми е единственият, опората ми в живота. Може и да го мразя, но го обичам. И той ме обича, щом ми посяга.”

         – И какво стана?

         – Изведнъж хъркането спря, долепих ухо до устните му – никакъв звук. „Значи това е – казах си, – аз съм убийца, как ще живея по-нататък, искам да умра, ще взема да изям останалите гъби.” В този миг обаче от устата на Джими изригна рев, страшно мучене, дишането му се възвърна и той отново захърка. И така – до сутринта. Не съм мигнала.

         – Е, значи всичко е наред. Защо тогава плачеш?

         – Не мога да си простя две неща.

         – Какви?

         – Ами това, че поисках да убия мъжа си.

         – А другото?

         – Че не го направих. И тук се проявих като некадърница. Мъката ми край няма.

         Появиха се туристи и Зара се върна на рецепцията. Пожелах ѝ спокоен ден и я оставих на нейните сълзи и неосъществени желания. Как да спреш сълзите на жена, която плаче за друг?

         В ресторанта закусих хубаво със селска баница и овче кисело мляко. После седнах на терасата под планинското слънце, навред ухаеше на бор и настъпваща пролет. Затворих за кратко очи, поразмислих, сетне извадих разказите на Хемингуей на английски и се опитах да дочета прекрасната история, озаглавена „The End of Something” – „Краят на нещо”.

 

         Веска

 

         В Боровец се мотаеха две „шантонерки” – Руми и Веска, които чакаха някой да ги покани в бара. Не взимаха пари, но не отказваха подаръци. Веска беше красива и едрогърдеста, а грозноватата ѝ приятелка вирееше покрай нея. Аз не си падах по случайни „свалки” и това предразполагаше момичетата да ми се доверяват.

         Веска живеела в крайните квартали на София и имала проблеми с родителите си – баща ѝ жестоко я биел, за да я „вкара в пътя”, а тя непрекъснато бягала от къщи. Така беше дошла с приятелката си „на гурбет” в планинския курорт. Разказа ми една своя история, при което непрекъснато скърцаше със зъби.

         Насинена от бой и гладна седяла с приятелката си в сладкарница „Кристал” до ЦУМ с надеждата някой да им вземе поне по кафе. Облечена била само с тънка рокличка и сандалки на бос крак. Хората наоколо били малко, всеки разговарял с някого или поне така изглеждало. На келнера казали, че още няма да поръчват, защото чакат някого. Но никого не чакали. Веска се чувствала неудобно. На една маса забелязала млад мъж, който упорито я гледал. Тя също го погледнала, но извърнала очи, защото се страхувала да не я вземат за „някоя”.

         По едно време мъжът се приближил, казал, че е шофьор и днес получил премиални, та искал да ги почерпи. Поръчал торта и кафе, а после предложил на Веска да се поразходят из ЦУМ. Там ѝ накупил хубави дрехи, сини дънки, модни обувки и дори сребърен пръстен. Споделил, че живее сам в Ботевград и желае да я покани в дома си с най-сериозни намерения. Трогната от вниманието и щедростта на мъжа, Веска веднага се съгласила.

         Мъжът действително карал камион и така за по-малко от час, без много приказки, стигнали до дома му. Въвел я в хола, казал ѝ да се разположи удобно, а той щял да прескочи до магазина да вземе нещо за хапване и почерпка по случай хубавото им запознанство. Веска се замаяла от щастие, била готова да направи всичко за милия непознат мъж, да му подари цялата си любов.

         Но животът е неразгадаема тайна...

         Шофьорът доста се позабавил, накрая, вече по мръкване, се появил пиян и свиреп. Разкрещял се, че и тя е като всички останали, дошла е тук, само за да му яде парите. Нахвърлил се върху нея, започнал да я бие и да иска секс. Изглежда, не познавал други отношения с жена. Веска се разпищяла – дошло и било до гуша от побоища, – запратила му пръстена в лицето, също и купените нови дрехи, останала само по дънки и, полуоблечена, излязла на пътя. Вече било късно, мръзнела, не знаела какво да прави. На небето нямало и една звезда. Накрая хванала на автостоп някакъв ТИР, където шофьорите дружно я изнасилили и така се прибрала вкъщи. Дънките ѝ били мокри на чатала и баща ѝ, като мъж, я набил още веднъж. Ревниво и безжалостно.

 

         Дани

 

         В бара на хотел „Хемус” в центъра на Враца пееше Даниела. Имаше руски корени, беше близка с Ирина Чмихова и изпълняваше цигански романси. Мечтаеше за самостоятелен концерт и участия в чужбина. Аз ѝ акомпанирах в стила на Евгений Комаров. Дани беше красива, но попрецъфтяла жена, висока, слаба, с изсъхнало лице. Измъчваха я „горещи вълни”, при което вратът ѝ се зачервяваше, а очите ѝ се изцъкляха. За да се съвземе, трябваше да изпие голяма водка, но една не ѝ стигаше и пиеше още. През почивките ме молеше да излизам с нея до фонтана на площада, било я страх сама, и там с ярост разбиваше чаши, изнесени от бара.

         Даниела твърдеше, че името ѝ означава „само Бог е мой съдник”, и не допускаше някой да наднича в личния ѝ живот. И все пак веднъж, докато седяхме на каменната пейка край фонтана, тя ми заговори за себе си. Есенната нощ беше топла, небето – осеяно с мигащи звезди, край нас скриптяха щурци.

         Дани имала добро семейство, мъжът ѝ бил учител по английски, доста по-възрастен от нея. Отглеждали си две момиченца и се радвали на тяхната хубост и привързаност. Преживели и тежки мигове, свързани главно с нейните родители, които не одобрявали брака ѝ с „даскал”, гласили я били за нещо по-голямо.

         Но един ден Дани „хвърлила бомба” в семейството си.

         Появил се неин стар приятел от ранните години, руснак, също певец, който сега работел в ресторант „Чайка”, прочувствено изпълнявал романсите на Вертински и като негов съименник настоявал да го наричат Саша. Навлязъл бил в „критическата” мъжка възраст, все още изглеждал привлекателен, макар и вече оплешивял и с нездрав вид – мъчел го черният дроб. Оженил се бил рано, имал големи деца – вече задомен доведен син и дъщеря студентка. С жена си никак не се разбирали, била по-възрастна от него и винаги болна.

         Руснакът идвал в „Хемус” да послуша Даниела и да си припява нейните романси. Притежавал кадифен, плътен глас, но не взимал добре високите тонове. Веднъж след края на програмата, когато всички вече сме си били тръгнали, Саша паднал на колене пред Дани и по стар белогвардейски маниер ѝ разкрил чувствата си. От години жадувал за нея и това увлечение разбило семейството му – болната съпруга усещала всичко и била ужасно ревнива. Сега Саша молел Дани за любовта ѝ, желаел я безумно. Отначало Даниела се дърпала, дори се възмутила – и двамата вече не били млади, но тъкмо затова накрая склонила: „Дали все пак да не опитам?” И се съгласила да бъде „отвлечена” от неудържимия казак.

         Започнала дива любов с разточителен секс, стимулиращи хапчета, нежни думи и много алкохол. Саша ѝ давал да пие някакъв „укрепващ” екстракт от азиатски билки, който развихрял желанието и тя полудявала от страст. Дори само видът на Саша – изправен, с гола глава – я карал да усеща физически как той прониква в нея. Дотогава не знаела от кой пол е!

         Така руснакът я вкарал в сексуална и алкохолна зависимост и старателно я отдалечавал от семейството ѝ. Силно я ревнувал от учителя, нейния съпруг, и настоявал да не спи заедно с него, да си постели в друга стая. Увещавал я, че и нейният брак е разбит и двамата трябва върху старите развалини да изградят нещо ново...

         Всичко било чудесно и вълнуващо, помежду им трептяла „възвишена романтика” като в съветски филм. Даниела смятала това за „велика любов”. Започнала да мисли, че най-после е намерила мъжа на живота си. Закопняла да се свърже с него в брак и да му роди дете, докато все още била способна на това. Саша видимо бил съгласен и я обсипвал с руски ласкателства. Двамата пиели водка и мечтаели как ще избягат от всички и всичко и как ще пеят заедно в Лас Вегас.

         Даниела престанала да се предпазва и забременяла. Когато, сияеща, съобщила на бъдещия „папа” радостната вест, той замълчал. След два дни ѝ се обадил по телефона в бара и сухо заявил, че прекратява връзката им, защото трябвало да се грижи за болната си жена. Даниела обезумяла, почувствала се като изхвърлена на улицата мръсна кучка, изпаднала в тежка депресия, намразила всичко и всички, дори децата си. Дълбоко страдала, наричала се „идиотка” и „кретенка”, говорела несвързано на себе си, не разбирала какво става. Съзнанието ѝ се объркало, умът ѝ се помрачил, докоснала се до лудостта и смъртта.

         От този пъкъл я извел съпругът ѝ, който с болка преживявал измяната и унижението, но Дани и семейството му били по-скъпи. Простил ѝ, не я укорявал за нищо, смятал я за безчестно похитена. Денонощно бдял над нея, безпокоял се за всяко отклонение в състоянието ѝ. Убеждавал я, че е силна, че трябва да живее, а не да иска „да си ходи”, защото е заобиколена от обич и внимание. Децата също ѝ помагали с нежността си да се справи с „депресивния епизод”, да излезе от мрака на светло. Даниела направила аборт, с мъка премахнала плода на своята „велика връзка”. Върнала се в семейството, отдала се на децата и на работата си.

         След време обаче Саша започнал пак да я търси. Бил се пропил, искал от нея пари и секс. Даниела го пъдела, но с любовна омраза, с още незатихнала страст. Руснакът я умолявал, упреквал, ругаел, наричал я „стерва”, целувал ръцете ѝ, плачел, предлагал ѝ да се самоубият заедно, накрая я заплашил, че като човек на КГБ може да ѝ уреди пращане на лагер за „битово разложение” – направил бил тайни снимки на нейни „блудни действия”. Даниела търсила и не намирала изход, в последна сметка се предала. Продължила да живее със съпруга си, залъгвайки се, че обича и двамата „по различен начин”, но все повече и повече затъвала. Не ѝ стигали сили да се справи с „плешивия плъх, който като вампир се врял между краката ѝ”. Срещала се с него нарядко, но вече не изпитвала желание, а само страх и омерзение – гнусяла се от себе си.

         Сега „неподвластната на съдник” Даниела всеки ден се събуждала с мисълта да сложи край на живота си, но не намирала смелост.

         Вместо това трошеше чаши...

 

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

Театър на ръцете

 

         Студентът от ВИТИЗ Иван Денчев, вдъхновен от примера на чешкия театър „Латерна магика”, си беше наумил да създаде пантомима, в която изпълненията да бъдат само с ръце. Иван беше невероятен организатор – ходеше в Комитета за култура и изкуство, за да убеждава тогавашния министър Петър Вутов в необходимостта от такъв театрален експеримент. Навсякъде пробиваше. Уреди да получи без наем едно голямо помещение на кварталната партийна организация на улица „Раковски”, почти на ъгъла с „Патриарх Евтимий”. Там имаше сцена и можеше да се репетира.

         Моята неотлъчна приятелка, пианистката Ели, и нейната колежка от Консерваторията Илиана бяха избрани от Иван да участват в този нов „театър на ръцете”. Включих се и аз – така основахме студентския „Експериментален театър '64”. Освен като изпълнител, аз поех задачата да се грижа за звукооформлението. Нужни бяха още хора и намерих нови участници. Доведох шивашкия син Анто Смехът, моя „предател”. Доведох и приятеля си от казармата Киро, за да има той някакво смислено занимание. Киро беше старателен, имаше красиво телосложение и се справяше добре с репетициите. Но бе лишен от всякаква дарба за изкуство. Инженерът и пресметливостта сякаш бяха по-силни у него.

         Като начало монтирахме един отвесен плот. Всичко на сцената бе покрито с черен велур, за да няма отражения. Заставахме зад плота и показвахме само ръцете си до лактите. Правехме символични движения на нападение и бягство, на ухажване и отблъскване. Иван поръча да се изработи от пластмаса съд, наподобяващ светлинен филтър. Пълнеше го с гъст разтвор от калиев перманганат и когато филтърът се поставеше пред прожектор, преминаваше само невидимата ултравиолетова светлина. Ръцете ни бяха покрити с бели ръкавици от тъкан, която светеше при облъчване. Така представлението ставаше феерично и много впечатляващо. По-късно Иван намери истински ултравиолетов филтър за „черна светлина”.

         Първите ни опити бяха с етюди, които сами съчинявахме. Например Илиана, която имаше красиви пухкави ръце, играеше с една топка за пинг-понг, окачена с невидима рибарска корда на прът и водена от Иван. Топката разбуждаше спящите ръце и те тръгваха към нея, тя ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, докато накрая ръцете, уморени от безплодното преследване, умираха в красива поза. Така сякаш пресъздавахме „Митът за Сизиф” на Албер Камю и неговата идея за героичната абсурдност на съществуването. Нали Сизиф бе наказан от боговете вечно да тика камък до върха на хълм, но камъкът всеки път се претъркулваше обратно и всичко започваше отначало!

         Друг подобен „философски” етюд се играеше от двама души. В силен полегат светлинен лъч от точков прожектор се раждаше двойка ръце и започваше да се катери по лъча. При това мъжките ръце като по-силни и по-груби пречеха на женските, засенчваха ги, ту ги пропускаха, ту ги изпреварваха. Достигнали до източника на светлина, ръцете изгаряха и потъваха в НИЩОТО. Този танц на надмогването беше много красив и особено силно въздействаше контрастът между нежните женски и грубите мъжки длани.

         Имахме и по-ведри етюди. Например разигравахме с ръце историята на Адам и Ева, която, подучена от змията, подава съдбоносната ябълка. Този етюд беше по-дълъг и приличаше повече на действителна пантомима.

         Всичко се извършваше в гробовна тишина и това действаше потискащо. Инсталирах скрити високоговорители и по моя малък репортажен магнетофон „Ухер” пусках бавни джазови мелодии. Но това не беше съвсем удачно. Трябваше ни по-абстрактна музика, която да служи като фон, без да ангажира вниманието. Опитахме с някои ноктюрни на Шопен, когото аз боготворях. По прелюда му „Дъждовни капки” тогава написах стихотворението:

 

                                      ЕСЕННА ИСТОРИЯ

 

                                      В една дълбока и тъмна гора

                                      листата вече не са зелени

                                      и уморени

                                      от очакване,

                                      започват да капят.

 

                                      Тихо, тихо –

                                      дъждовни капки

                                      в зеления полъх на вятъра.

 

         Записах на магнетофона една моя импровизация на пиано, малко в стила на Дебюси, но и тя не се хареса, пък и записът не беше професионален. Тогава решихме да се обърнем към популярния джазмен Милчо Левиев. Но за беда (или за щастие) Иван набрал телефона на Лилчо Левиев, който се оказа композитор и кларнетист, солист в Софийската филхармония. Той дойде да ни види, много се въодушеви от нашия театър и написа за етюдите ни някои „Космически сцени”, които сам изпълни и записа в студио с приятели. Тези сцени отлично подхождаха на нашия стил.

         Така подготвихме първото представление за публика. Разпечатахме афиши, известихме на приятели и колеги от театрите и настъпи паметната вечер.

         В залата беше тъмно и напрегнато. Изиграхме си етюдите, музиката беше подходяща, звучеше от няколко страни. Свършихме и настъпи мълчание. Никой не знаеше дали да ръкопляска, или не. Запалихме лампите, слязохме сред публиката и започна дискусия. Едни бяха очаровани, говореха възторжено, други свиваха рамене:

         – Какво означава всичко това? Какви са тези ръце, къде са хората?

         Някои започнаха да обясняват, че това е абстрактна пантомима, но думата „абстрактна” предизвика объркване и озъртане – не се знаеше кой от присъстващите ще донесе, където трябва, за срещата и поименно ще опише изказванията. В последна сметка ни пожелаха „нови творчески успехи” и всички се разотидоха.

         Бяхме не толкова доволни, колкото попарени. Все пак бяхме стигнали до представление. Осъзнахме обаче, че етюдите ни са доста литературни, метафорични, което подтиква към разнопосочни тълкувания. А навярно повечето зрители искаха да видят ясни значения, да усетят така нареченият „аха-ефект” при узнаването. Объркахме се и решихме, че ни е нужен опитен художествен ръководител, който да даде нова насока на нашия труд. Потърсихме художника и кинорежисьора Константин Джидров. Той дойде, видя и победи.

         Свърши се с нашата самодейност и себенаслаждение. Джидрата ни взе в ръце, подчини ни на своите виждания и нещата тръгнаха по съвсем нов начин. Първо премахнахме отвесния плот. Облякохме черни трика, на които Джидрата нарисува с фосфоресцираща боя разни издължени фигури. Така „черната светлина” осветяваше само изображенията върху телата ни, и те напомняха водорасли или морски растения, люлеещи се в подводното царство. Това беше много по-интересно и впечатляващо. Вече не опредметявахме някакви философски възгледи, а създавахме съвсем нов вид сценично изкуство. Тук талантът на Джидрата се прояви в най-голямата си мощ.

         Най-после решихме, че трябва да ни видят и оценят от министерството на културата, да ни определят щат и да ни разрешат да даваме нормални представления. Поканихме специалисти по театър, дойде лично и министърът. Гледаха, гледаха, чудеха се, не знаеха какво да кажат. Нито да ни поощрят, нито да ни осъдят. Накрая, след като дълго мислиха, решиха да ни командироват в Коларовградския театър и там, на неголяма заплата, да продължим репетициите си, но и да участваме в работата на театралната трупа.

 

 

В града на Кьошковете

 

         Един есенен ден на 1965 година натоварихме на камион сценичното оборудване, а ние с влака, трака-трака, стигнахме до Коларовград.

         В града на Кьошковете се настанихме по разни квартири. В стаята, където отседнах, черчеветата на прозорците се бяха разсъхнали и аз, без много да му мисля, ги боядисах с черна блажна боя – за по-тържествено. Като видя това обновление, хазаинът зацъка с език, но накрая се примири с натрапените му софиянци.

         В Драматичен театър „Васил Друмев” ни дадоха помещение, което облицовахме с черен велур, както бяхме правили и в София. Започнахме въодушевено репетиции, като двама-трима актьори от трупата отначало проявиха интерес, но после ни оставиха на спокойствие. Все пак трябваше да участваме в някои постановки. В комедията на Гогол „Женитба” аз бях облечен старомодно и свирех на хармониум, докато актрисите пееха „Мой миленький дружок, любезный пастушок” от „Дама пика” на Чайковски.

         Особено привлекателно за нас беше, че се записахме да тренираме езда. Оказа се, че конят много точно долавя човешкия характер – ако ездачът е неуверен, конят става неспокоен и започва да „преде с уши”. Моята кобила ме понасяше добре, изглежда ѝ допадаше природата ми и начинът ми на общуване. Когато препускахме, чувствах се като кентавър – човек и кон, слети в едно. Но скоро това удоволствие приключи, защото се прецени, че едно падане и евентуално нараняване ще осуети нашите пантомимни изяви.

         Реших да пробвам перото си като журналист. Вече бях публикувал в „Литературен фронт” есе за един рано починал немски поет. Така че още същата есен написах рецензия за окръжната художествена изложба и веднага ми я взеха във вестник „Коларовградска борба”. Дори получих малък хонорар. В началото на новата година на града му възстановиха традиционното име и местният вестник загуби борческия си надслов – превърна се в по-безобидното „Шуменска заря”. За него пък изготвих театрална рецензия. С красиви, възторжени слова представих постановката на пиесата „Майстори”. Написах: „Драмата на Рачо Стоянов е богатство, което не може да се обхване и определи с една дума. Колкото повече се доближаваш до него, колкото повече го приближаваш до себе си, то заблестява с нови и нови светлини, разкрива неподозирани дълбочини...” Това се харесваше на театралната трупа, но всички мълчаха, сякаш смятаха едно такова публично себехваление за нещо нередно – в последна сметка бях съпричастен, макар и само като стажант-артист в театъра.

         И тогава дойде катастрофата. В „Шуменска заря” публикуваха рецензията ми за постановката на „Тайни” от Боян Дановски. Пиесата беше слаба, не събираше публика, играеше се на почти празен салон. А режисьор на спектакъла бе самият директор на театъра Хари Младенов. Най-несполучливи според мен бяха кубистичните декори. Тактично, но с жар обосновах неблагоприятната си преценка. Когато вестникът излезе, всички зачетоха статията ми и клатеха глави. Поглеждаха ме неодобрително и извръщаха очи. Толкова се смутих, че избягах зад завесите на театралния гардероб и не излязох, докато не ме повикаха.

         Проведе се обсъждане при директора. Актьорите седяха, свели очи, сценографът Николай Изварин беше пребледнял, а актрисите плачеха. Не знаех къде да се дяна от срам, при това не разбирах какво лошо съм сторил. Смятах, че съм изразил свободно и честно мнението си. Тъкмо това ги смущаваше.

         – Главозамаял се е! – подхвърли някой.

         След кратка реч за колективната отговорност при привличането на зрители директорът ме обвини, че с рецензията си руша облика на театъра, който е моето работно място. Настъпи тягостно мълчание. Все още красивата първа актриса изхлипа:

         – Чувствам се толкова оскърбена!

         Един белокос актьор се опита да ме защити, може би от сълзите на актрисите:

         – Когато пишеше положителни рецензии, не се обиждахте, а сега го хокате!

         Хари Младенов приключи обсъждането с думите:

         – За уронване престижа на театъра налагам наказание отнемане на половин месечна заплата.

         Силно се възмутих:

         – Съжалявам за причинените поради моето недомислие огорчения, но не съм дошъл в театъра заради парите. Смятам наказанието ми за напълно неуместно!

         – Каквото си надробил, това ще сърбаш! – подвикна един шишкав Ромео, без роли вече от години.

         Театралите смятаха, че негодувам, защото са ме „ударили по джоба”. Моето наказание задоволи всички – оскърбените актриси, ревнивите актьори без роли, опозорения режисьор, доведения до отчаяние сценограф. Само аз бях нещастен и като молиеровия Сганарел можех да се жалвам:

         – Заплатата ми! Заплатата ми!

         Престанах да пиша за „Шуменска заря” – не се главозамаях, а се главоокаях.

 

 

Вкусът на поражението

 

         Подготвяхме наш спектакъл, но той, изглежда, не ставаше за публика – беше твърде обременен „дидактически”. Въпреки абстрактните изображения на Джидрата, сякаш целяхме да въздействаме възпитателно. И в разговорите ни на чаша след репетициите все разисквахме някакви социални, че и „общочовешки” проблеми, от които навярно никой друг не се интересуваше. А ето че представленията на турската трупа към театъра се играеха винаги на пълен салон. То тяхното не бяха пиеси, а музикални спектакли с много музика, песни и танци. Дори хора, които не разбираха турски, идваха да гледат и се наслаждаваха на радостната и закачлива атмосфера на сцената. В зрителната зала звучаха подвиквания и одобрителни възгласи като „машала”, „ашколсун”, „аферим”. И все пак зад цялата тази веселба прозираше някаква тъга, може би болката на другоземеца, заобиколен от чуждоезичен говор и нрави.

         Весело-тъжното ориенталско присъствие в Шумен беше много ярко – отвсякъде чувахме турска реч, която тогава още не беше забранена. Партийният секретар на театъра беше турчин и веднъж ме покани на гости. Докато похапвахме вкусно и водехме приятен мухабет, в стаята влязоха жена му и трите им дъщери в носии. Затанцуваха край нас, пееха и подрънкваха с дайрета. За мене беше необичайно и вълнуващо преживяване. Преди да си тръгна с многото пожелания и подобаващи салтанати, запитах своя домакин:

         – Защо е това господарско отношение към жените, сякаш са робини или баядерки?

         – Че тъкмо това им доставя удоволствие, да радват мъжете. Жените са истинските господари на дома и те въртят света като задниците си.

         Постепенно свиквах с новия живот и с обаянието на Шумен. Особено се възхищавах на красивата Томбул джамия, над чийто вход, както ми обясниха, бе изписано на арабски: „Джамията на Синан е озарена като светлина”. Османският архитект бе живял доста по-рано, но легендата беше хубава. Наблизо до театъра ни имаше стара турска шкембеджийница, където често сутрин закусвахме преди репетициите. Понякога се разхождахме из Кьошковете под Шуменската крепост. Но най-много ми допадаше това, че в града липсва шумът и трескавата възбуда на столицата. Шумен беше безшумен!

         Веднъж обаче се случи особено събитие, което разбуни иначе спокойните духове. Касиерката на турската баня била устроила бардак. Към входния билет мераклията доплащал някаква сума, а в наетата кабина вече го чакала жадна за ласки непозната жена. Скандалът избухна, когато офицер от местния гарнизон пожелал да се наслади на чужда плът, но когато влязъл в кабината, сварил там собствената си съпруга.

         А ние репетирахме и репетирахме, но така и не стигахме до представление пред публика. Свикваха се художествени съвети, които ни даваха често противоречиви указания и напътствия. В групата ни се разрастваше напрежение. Зародиха се и любовни конфликти. Вечерите минаваха в пиене на водка, дълги пререкания и спорове за смисъла на начинанието ни, че и на живота изобщо. Докато течеше разправията и взаимните обвинения, аз слизах на сцената и започвах да свиря на рояла забавни песнички, а трите синчета на Джидрата, покачени върху капака на пианото, пееха заедно с мен. Написах стихотворение, в което приказвах сам на себе си:

 

                                      РОНЛИВИТЕ СКАЛИ

 

                                      Нека да говорим за дърветата!

                                      ...

                                      Под камъка дочул си да шуми вода,

                                      по пясъка видял си стъпки на старици,

                                      навътре във морето, казваш, слязла рибата,

                                      рибарите, пияни трети ден, лежали край колибите

                                      и гледали без поглед към децата

                                      как тичат към ронливите скали. От сутринта

                                      кръжало нещо над брега, наречено от майките

                                      за бодрост „птица”... Навярно прав си –

                                      да си тръгнем с време,

                                      преди да сме се слели с водораслите...

                                      ...

                                      Не, нека да говорим за дърветата!

 

         Постепенно групата се разпадна, някои изобщо не идваха на репетиции поради махмурлук или неохота. Накрая решихме да се приберем в София, пък каквото ще да става. Поръчахме камион и нашият „директор” Иван Денчев опакова всичко в кашони, като надлежно ги надписваше – на едно кашонче се четеше: „Малки канапчета, които не стават за нищо”.

         В столицата дори нямахме желание да се срещаме, толкова си бяхме омръзнали. Цялото сценично оборудване бе „усвоено” от по-оправните Киро и Ели и заедно с тях отиде в наскоро основания „Театър на поезията”, преименуван после на театър „София”.

         А пък аз се освободих от артистичните си илюзии, а също от коварството на „вечното приятелство” и бремето на „вечната любов”. Чувствах се празен, но изчистен и ведър.

 

 

Рубин Лондон

 

         Един есенен ден видях пред хотел „Балкан” странно возило – стар фолксваген, облепен целия с картинки и постери, рязнати на две-три места, за да не може да се отлепят. След малко се появи собственикът, който от хотела си бе налял вода в едно пластмасово шише. Беше красив висок мъж на повече от средна възраст, широкоплещест, с прошарена къдрава коса, високо чело и неголяма брада. Очите му бяха сини, с цвят на море, малко уморени. Мъжът забеляза, че го гледам и поздрави:

         – Hello!

         – Hi!

         Заприказвахме се, той говореше с провлачен и малко тенекиен акцент. Запитах го какъв е, откъде е.

         – Името ми е Рубин Лондон, от Ню Йорк.

         – Аз пак съм Венци, от София.

         Не разбра името ми и го написах на един трамваен билет.

         – А, Уенси, окей!

         – Какво правиш в България?

         – Бях в Приморско, в един студентски лагер. Намерих много приятели. Снимах филм. Искаш ли да го видиш?

         – Защо не?

         Озърнах се дали някой не ни наблюдава и се качих в колата. Рубин подкара фолксвагена, който макар и стар, издаваше превъзходни мъркащи звуци на добре работеща машина.

         Озовахме се в някаква студентска квартира, където вече се бяха събрали младежи, чакащи за прожекцията. Рубин донесе от колата малък прожекционен апарат и сложи ролка с тясна лента. Включи го и по бялата стена затрепкаха човешки лица и гледки от морето.

         Рубин бе снимал няколко пъти едно момиче, което изящно пробягваше по стената.

         – Коя е тя? – попитах.

         – Това е Вира, следва литература.

         Досетих се, че става дума за „Вера”.

         След прожекцията се уговорихме с Рубин да се срещнем на другия ден пред университета, където щеше да дойде и Вера, за да ѝ даде снимки от морето. Изглеждаше увлечен по нея.

         Вера се оказа красива и светлоока, а пък аз бях с черен екзистенциалистки пуловер и голобрад. Заедно отидохме в Западния парк, за да се порадваме на хубавото време и капещата есен. Седнахме на една пейка, а Рубин донесе от колата си термос с какао и малки бурканчета вместо чаши. Разказа ни, че работел като шофьор на такси в Ню Йорк. Като съберял пари, всяко лято идвал в Европа и с фолксвагена си, който оставял у приятели, кръстосвал насам-натам. Особено му харесвало в „източният блок”, където всичко било много евтино, а хората се отнасяли към него сърдечно и с любопитство.

         Запитах го как така живее в Ню Йорк, а пък името му е Лондон. Рубин обясни, че е евреин от руски произход. След революцията семейството му емигрирало и когато слезли на английския бряг, чиновникът по чужденците ги запитал за имената. Баща му, който не знаел английски, решил, че ги пита за целта на пътуването им, и казал „Лондон”. Така и записали момчето: „Рубин Лондон”. После заминали за Америка и се установили в Ню Йорк. Рубин станал моряк и през войната участвал в сражението при Пърл Харбър на Хаваите, където бил ранен и едва оцелял.

         Докато кротко разговаряхме, до нас се приближи една газка и от нея излязоха двама милиционери. Поискаха ни документите, видяха и редовния паспорт на Рубин, после ни арестуваха – мене и Вера. Откараха ни в някакво управление и там ни подложиха на разпит в различни стаи. Искаха да им кажа откъде познавам „този американец”, защо седим с него, кое е момичето, за какво разговаряме. Накрая трябваше да подпиша протокол за разпит и за неразгласяване. Освободиха ни с предупреждение да не общуваме с чужденци. Рубин вече го нямаше, бяха го прогонили, а ние с Вера си тръгнахме с трамвай номер 3 и тя през цялото време плака неудържимо.

         Така започна моето дългогодишно приятелство с Вера Деянова. Тя често идваше при мене, говорехме за поезия, гледахме се влюбено и слушахме Бетховен или Шопен. Вера се оказа много умно и чувствително момиче и може би тъкмо поради това не ме допускаше до себе си. Наричах я Ma Belle Dame sans Merci по баладата на Джон Кийтс. Този спомен ме подтикна след време, когато търсех душевно изцеление сред природата, да напиша стихотворението:

 

                                      СЛЕДОБЕДНИ СТРАНСТВАНИЯ

 

                                      Младостта ми изтича

                                      сред природната тиха нежност –

                                      есенно-бели гори,

                                      бели риби

                                              в зелените мрежи.

                                      В стъпките ми криволичи

                                      спомен,

                                              див като камък –

                                      пространства и форми заучени

                                      с кротостта си ме мамят,

 

                                      И дълго бродя из планината,

                                      както някога в нощите.

 

         Веднъж Вера ме заведе у дома си в края на София, за да ми покаже градинката си с разнообразни цветя. Запозна ме с майка си – простовата, но сърдечна и чиста женица, която трепереше за щастието на своята „Верка”. Много разбираше от отглеждането на латинки с техните едри семена, напомнящи малки красиви мозъчета. Латинката ми беше любимо цвете с острия си аромат и странни листа, които превръщаха дъждовните пръски в блестящи живачни капки.

         Вера завърши следването си, започна работа като коректор в Полиграфическия комбинат, после стана редактор в Радио София. Замина за Варшава, където захвана докторантура по социология на културата и медиите. Завърна се и след време стана един от най-добрите преводачи от полски език и популяризатор на полската култура. Претвори две важни творби на Папа Йоан Павел II и прочутото есе на Чеслав Милош „Поробеният разум”. Получи голямо обществено признание и много награди, между които „Кавалерски кръст на Ордена за заслуги на Република Полша”.

         Мина доста време и един ден чух под прозореца си продран автомобилен клаксон, погледнах и видях очукания фолксваген на Рубин Лондон, а от него ми махаше Вера. Бяха се срещнали някъде и сега ми гостуваха. Страшно се зарадвах и на двамата. Качиха се при мен, прегърнахме се и Рубин заразказва как бил изгонен от България за „вражеска пропаганда”. Едва сега му разрешили отново да пребивава в страната. Направих билков чай, посвирих им на пиано джаз, а Рубин ми подари няколко книги, донесени от американското посолство в Белград – сред тях един стар фотоалбум „The Family of Man”, който се оказа прочут и труден за намиране, както и атлас с градовете и пътищата на Америка.

 

 

На път

 

         Рубин ми донесе полъха на един друг живот и друга свобода на духа. Самият той излъчваше овладяност и вътрешна независимост, запазил бе стойката и самоувереността на моряк в изпитания. Желаеше да поразгледа България и ми предложи да го придружа. Макар и с колебания – пътуването с чужденец у нас се смяташе едва ли не за криминално деяние – все пак се съгласих.

         Първо отидохме в Пловдив да разгледаме стария град. Рубин се удиви на красивите къщи и кривите улички. Показах му сградата, където преди половин век бе управлявал моят дядо като кмет на града. Дълго разглеждахме Ламартиновата къща, а после влязохме в църквата „Св. Марина”. Приглушеният мрак, излъчван от потъмнелите стени, се пронизваше от косите струи на светлината, проникваща през високите прозорци. Някога тук бяха живописвали големи майстори като Захарий Зограф.

         Застанахме пред иконостаса. Целият бе изработен от орехово дърво, а в цветните му орнаменти личаха красиви български цветя. С американския ми приятел открихме стилизирани рози и божури, разцъфнали карамфили, маргарити и макове, зрели слънчогледи. Сред изкусните извивки на дървото пред очите ни изникваха плодове – грозде, смокини, нарове. Вплетени бяха различни пойни птици – славеи, дроздове, чучулиги, разпознахме орли, щъркели и гълъби, а също и фантастични същества – змейове, крилати лъвове, ангели и херувими. Една сърна в бяг бе захапана от ловджийско куче. Шестокрил ангел се рееше над друга ловна сцена, в която бе изобразен ловец с пушка и гарван с огромна човка. Ала най-изумителни бяха царските двери, в които майсторите-марангози бяха вложили цялото си умение.

         Притихнала сред уличките на стария Пловдив, обвита в уханната тишина на клонестите дървета, сред които пърхащи птици цвъртяха своите песни, църквата „Св. Марина” сякаш олицетворяваше живота сред вечния човешки копнеж по красота, мъдрост и избистрена духовност!

         С Рубин се върнахме в центъра на града и седнахме в една представителна сладкарница, за да изядем по баклава-саралия. Моят американски приятел живо се интересуваше от националната ни кухня. Вече си бях пуснал брада, нехаещ за забранителните наредби на милицията. Дойде келнерът и като видя, че съм и с чужденец, отсече:

         – Първо ще идеш да се обръснеш и тогава ще ти сервирам!

         Не знаех какво да обясня на Рубин, а и то не беше за обясняване.

 

         Много исках да покажа на приятеля си родната къща на близкия до сърцето ми Пенчо Славейков, който бе създал малката, но много ценна антология „Немски поети”. Затова отскочихме до Трявна и Рубин особено се впечатли от извисената към небето старинна часовникова кула при площада.

         Написах за Трявна:

 

                            Между високи, изваяни с меки линии хълмове в северното

                   подножие на Стара планина, върху двата бряга на бърза и шумлива река

                   се е простряла Трявна – град, всмукал живителните сокове на едно

                   необикновено минало, пораснал от самочувствието, че е люлка на

                   поети и герои, че е бил огнище на духовен разцвет и високо изкуство...

                            Размирното време сякаш щадяло този планински кът на смислен

                   човешки живот. Но в края на XVIII век Трявна била нападната от

                   странстващи орди на даалии и кърджалии. Било зимен, февруарски ден.

                   Населението затрупало моста на реката и цели две седмици се

                   отбранявало отчаяно. Разбойниците се оттеглили едва след като

                   ограбили и подпалили селото. Но енергични, търпеливи и упорити,

                   тревненци в късо време възстановили опожарените си домове, оградили

                   с яки крепостни стени черковния двор, издигнали висока каменна кула

                   с часовник, грабваща и днес погледа с красивите си очертания, а на

                   мястото на малката разрушена черквица построили величествен храм и

                   срещу него – голямо училище.

                            От двете страни на дългата, застлана с калдъръм, улица се редят

                   изумителните тревненски къщи с тяхната чиста и достойна красота, с

                   широките им внушителни стрехи, дъсчените „вежди” над прозорците и

                   покривите с потъмнели каменни плочи и високи бели комини. Вътре

                   жълтеят майсторски изрязаните ракли и долапи, в които никога не

                   липсвало сливовица и сладко за гостите. Но възхищението разпалват

                   преди всичко невероятните тавани, техните греещи с благородните

                   оттенъци на дървото „слънца”, симетрични и строги или развихрени и

                   пеещи – като таваните в Даскаловата къща, изработени от двама резбари:

                   легендата за този артистичен „двубой” пресъздава трепетната драма

                   на Рачо Стоянов – „Майстори”.

                            А в широките дворове, заобиколени от зидове с тъмни четвъртити,

                   обвити в бръшлян пезули, цъфтят цветя, зеленее чемшир, тревата

                   расте между каменните плочи. Тревненецът Пенчо Славейков ще

                   възкликне в поемата си „Кървава песен”:

 

                                      Като кован гердан се вие зид до зид,

                                      градини сенчести и равни бели двори...

 

                            Под цъфналите ябълкови дървета на тези градини постилали

                   в празник шарени черги. Мъжете сядали на сладка приказка, а жените

                   чевръсто носели от мазетата калаените буренца със сливовица. Всички

                   пиели поред от тясното отверстие, като триели устни и мустаци с широка,

                   корава длан. А стопанката на дома вече нареждала върху голяма бохча

                   калайдисания сахан с вкусната гозба, чийто мерудиен дъх се смесвал

                   с мириса на цветните лехи. И тръгвал пак от ръка на ръка гънгълът –

                   тумбесто шише с прищипната шийка, което при пиене на гъстото вино

                   сладко бълбочело „гъл-гъл-гъл”...

                            Все така слънцето се стича по стволовете на старите плодни

                   дървета, котките се припичат по широките стрехи на дишащите къщи

                  и реят поглед подир врабците, които прехвръкват, замаяни от

                   преснотата на деня. А тежките удари от каменната кула на градския

                   часовник бавно отмерват изтичащото във вечността време...

 

         Денем пътувахме, не говорехме много. Рубин беше съсредоточен в мисли, но не мрачен, а някак уталожен като след прегоряла болка. Смътно узнах, че е имал брак, може би и деца, но всичко това се беше разтурило през войната. Сега той бе пълновластен господар на себе си и се наслаждаваше на трудната си уединеност.

         От някой селски пазар купувахме домати и краставици, а от местния „смесен магазин” взимахме хляб и сирене. Рубин не употребяваше никакъв алкохол, никакво кафе, никакви стимулиращи вещества, наливаше си вода от чешмата и я пиеше с удоволствие. Върху капака на фолксвагена нарязваше дъхавите домашни домати и пресните краставици. Към тях парче сирене и къшей хляб – това ни беше обядът. Вечер излизахме извън населеното място, намирахме си някоя полянка сред дърветата и там Рубин изваждаше две походни легла. С гръб към мен се събличаше съвсем гол и се пъхаше в одърпания спален чувал. В полумрака гледах снажното му тяло, широкия му гръб, осанката му на военен моряк, макар и вече немлад. Рубин остаряваше с някакво необикновено достойнство. Аз се завивах с няколкото одеяла, гледах звездите, слушах църкането на щурците и подвикванията на улулиците, в тъмното проблясваха светулки, ухаеше на миналогодишна шума и свежа трева. Рубин пускаше тиха музика от едно очукано портативно радио с пращящ високоговорител, звуците му се сливаха с бавно нахлуващата тишина. Заспивахме с радостта от изтеклия ден и радостта от очакването на новия. Чрез Рубин Лондон – шофьора от Ню Йорк – узнах колко малко е нужно, за да изпитваш щастие.

         За Рубин и Вера написах стихотворението:

 

                                      СВЕЧЕРЯВАНЕ

 

                                     На пейката в парка лежи старец.

                                      Дрехата,

                                              хвърлена от тялото му,

                                      лежи кротко до него.

                                      Човекът слухти –

                                      в червената шипка край извора,

                                      казват, сутринта пяло птиче – дали

                                      от песента е останало нещо?

 

                                      Слънцето слиза по-ниско.

                                      Старецът спи.

                                      В съня си долавя звуци,

                                      на пръсти тактовете брои.

 

                                      А край пейката тича момиче –

                                      на устните му пее костилка от слива.

 

 

Към Европа!

 

         Общуването ми с Рубин Лондон събуди у мен копнеж по пътувания. Наумих си да направя обиколка из „Европа” – тогава за нас това означаваше страните от „социалистическия лагер”.

         Случайно срещнах колежка от университета, която беше завързала любов с немец от Източен Берлин и двамата смятаха да се оженят в София. Рени ме запозна с годеника си, пихме по нещо в една сладкарница и Клаус предложи да им кумувам на сватбата. Бях го правил и друг път и знаех, че не е страшно, но е малко нелепо и досадно. Все пак приех. След като си сложих подписа в гражданското и се почерпихме по случая, Клаус сърдечно ме покани да им гостувам за Нова година в Берлин. Дори завери в тяхното посолство необходимия официален документ, който го задължаваше да ме приеме на свои разноски – нашата държава пестеше пари и отпускаше съвсем малко средства за задгранични пътувания на простосмъртни граждани.

         Младоженците си заминаха, а пък аз си купих в централата на БДЖ международен обиколен билет, при което можех да прекъсвам и променям маршрута си по желание – важното беше в последна сметка да се прибера в България.

         И така, през декември 1966 година взех влака за Берлин, много доволен, че най-после и аз свят ще видя. В купето седеше непознато момче, заприказвахме се, оказа се, че е студент и отива в Белград на гости при роднини. С нещо му допаднах и той радушно ми предложи да прекарам един ден в Белград – близките му щели да се радват.

         Слязохме на белградската гара и Бранимир ме заведе у роднините си. Те наистина се зарадваха на непознатия гост и веднага сложиха масата. Стопанката беше сготвила зелеви сарми, подобни на тези, които правеше баба ми, но с много късчета пушена сланина върху зелето. Беше необикновено вкусно за изгладнелия пътешественик. После се разговорихме, оказа се, че те имат собствена месарница, където докарват от село животни, в специална камера ги колят и продават още свежото месо. Имаха много клиенти и бяха доволни от живота. Не бяха богати, но изглеждаха щастливи с децата и труда си.

         В Югославия цареше особен социализъм. Държавни бяха само едрите предприятия, от които главно зависеше икономиката. Средните и малките фирми можеше да бъдат частни. Всички имаха паспорти за цял свят и пътуваха безпроблемно – затова и нямаха желание да „бягат” на Запад. Магазините им не се различаваха много от европейските, както ги познавах от списанията, а чувството за свобода, каквото у нас липсваше, беше замайващо. Във всяка книжарница, ресторант, сладкарница висеше портрет на „диктатора” Тито или пък бе сложен малък негов бюст. Но това, изглежда, не беше задължително, а хората го правеха драговолно заради благоденствието си.

         Разходихме се до крепостта Калемегдан над самия бряг на река Сава при вливането ѝ в Дунава. Гледката към Нови Белград с блясъка на реката беше много красива. Накупих си някои албуми и грамофонни плочи с изпълнения на велики джазови музиканти.

         Сутринта Бранимир ме изпрати до гарата. Преди да тръгна, всички се здрависаха с мен, а майка му дори пусна една сълза – толкова сърдечни и отзивчиви хора още не бях срещал. Взех ранния влак за Дрезден, но направих малка спирка в Будапеща, за да разгледам унгарската столица.

         На гарата се случи събитие, което ме развесели. Щом влакът спря, чуха се невъобразими български псувни и викове. Слязох на перона и какво да видя: един българин биеше друг българин по главата с купен нов тиган и неистово крещеше:

         – А бе, копеле, да ти еба майката! В София не можем да се видим, та трябваше да дойдем в Унгария. Страшно ти се радвам! Тук не разбирам нищо от техния шибан език. Чаках да слезе някой познат от България и ето те и тебе, копеле готино!

         Оставих пътната си чанта в багажното отделение на гарата – добре, че служителят говореше немски, и взех автобус за центъра. Стигнах до моста Маргит и преминах в стария град. Не бях виждал толкова стари крепостни кули като в Рибарския бастион. Оттам се откриваше чудна гледка към Парламента и мостовете над Дунава. Влязох в средновековната катедрала Матяш темплом, а там двама млади влюбени изповядваха греховете си и искаха благословията на свещеника. Успях да отида и в Музея за изящни изкуства – там пък за първи път видях оригинали на Дюрер, Веласкес и Ел Греко.

         Жадувах да зърна „Сикстинската мадона” на Рафаело, затова се върнах на гарата и изчаках влака, който щеше да ме отведе в Дрезден.

         Градът на Елба беше силно разрушен от американските бомбардировки през войната и все още го възстановяваха. Като символ и предупреждение беше оставена разцепената и вече лишена от купол Фрауенкирхе заедно с развалините. Представих си как две седмици преди края на войната в недалечното градче Торгау с много прегръдки и целувки се бяха срещнали войските на тогавашните съюзници СССР и САЩ – за да започнат скоро помежду си „студена война”...

         Лесно намерих прочутия бароков дворец Цвингер, някогашна резиденция на саксонския курфюрст Август Силни. Той бил снажен мъж и обичал да демонстрира силата си. На петдесетгодишна възраст с голи ръце разчупил конска подкова и пожелал да му се изготви сертификат за това постижение. Наричали го Саксонският Херкулес.

         В двореца на Август се помещаваше Дрезденската картинна галерия. С трепет пристъпих в огромните зали. Видях велики творби от Тициан, Рубенс, Рембранд. Накрая в едно странично крило открих „Сикстинската мадона” и дълго я съзерцавах, като си припомнях една пощенска картичка от детството. Представих си как през тридесетте години тук, в Дрезден, бе специализирал баща ми. В експерименталното училище „Дюрер” бе изнесъл лекции върху българската народна музика с илюстрации на цигулка.

         В Дрезден останах без подслон. На гарата имаше медицински пункт, където можеше да преспиват пътници, изпуснали влака или пък окъснели. Отидох там, но нямаше места – в зимната вечер влаковото разписание беше условно и имаше много чакащи. Любезната служителка ме насочи към един младежки хотел, „Югендхерберге”, каквито съществуваха пръснати из цяла Германия. За беда там пък се извършваше ремонт, понеже основните посетители идваха през лятото. Управителят, уж мрачен мъж, ми влезе в положението и се обади на охраната в едно близко училище. Обясни, че български студент трябва да пренощува някъде, та да го приемат. Благодарих и с вече тежката си чанта, пълна с купени книги и грамофонни плочи, закрачих през снега към училището. Пазачът се чудеше как да постъпи, накрая отключи физкултурния салон, посочи ми тюфлеците за спортни упражнения и, свивайки рамене, излезе, оставяйки ме поне на топло. Придърпах два тюфлека един върху друг и се мушнах помежду им. Толкова бях уморен, че съм заспал веднага. Събудиха ме детски викове и смях. Около мен се бяха скупчили момченца и момиченца по шорти за часа по физкултура. Беше последният учебен ден преди коледната ваканция. В смущението си преподавателката не знаеше какво да каже и повика директора, а той – пазача. След като се разбра каква е работата, директорът се засмя и дори ме покани да изпия един чай и да хапна нещо в училищния стол. Хората в ГДР бяха много отзивчиви, не мислеха за пари и богатство, а навярно и преживяванията през войната ги бяха направили по-човечни.

         Исках непременно да видя и Лайпциг с църквата Томаскирхе, където бе служил като кантор Йохан Себастиан Бах. Взех влака, но във Фрайберг имаше по-дълъг престой и ми хрумна да разгледам този прочут град в Ерцгебирге с Минната академия и старите рудници. Градът, пощаден от бомбардировки, бе запазил ренесансовата си красота с типичните ъглови еркери по представителните домове. Спуснах се и в подземния музей при рудното находище „Възнесение”. Смаях се от запазените огромни чугунени макари за навиване на въжетата, задвижвани някога от парна машина.

         Пред старото кметство на Фрайберг се запознах с Норберт – момче от съседно село, дошло да купи подарък за семейството си. Когато разбра, че идвам от България, усмихна се мечтателно – Sonnenstrand (Слънчев бряг) беше за гражданите на ГДР най-жадуваният летен курорт. Норберт ми предложи да посрещнем заедно Коледа у тях в малкия, но със сериозно име Гросфойгтсберг. Взехме автобуса и заминахме за селото.

         Семейството на Норберт живееше в едноетажна къща с много висок и стръмен покрив – за да не се задържа снегът през зимата. Баща му беше миньор, имаше равния и безучастен вид на човек, който прекарва по-голямата част от живота си под земята, излиза по тъмно, влиза в тъмната мина и се връща у дома пак по тъмно – рядко вижда слънчева светлина. Дланите му бяха сгърчени, а пръстите превити и втвърдени от работата с вибриращата бормашина. Майката на Норберт също излъчваше безжизненост. Приеха ме нито с радост, нито с неприязън. Дойде ми наум, че Коледа всъщност е семеен празник, но това, изглежда, нямаше за тях особено значение. В ъгъла на стаята светеше елхичка с накичени човечета, а Норберт постави на масата купения от него във Фрайберг подарък – дървена въртележка с формата на елха, налепена със станиолови късчета. На върха имаше перка като на вентилатор и когато Норберт закрепи отдолу запалена свещ, играчката започна бавно да се върти под въздействие на топлия въздух. Станиолчетата проблясваха и всички наблюдавахме безмълвно играта на светлинките.

         Седнахме на грубата дървена маса и майката сложи нещо за хапване в тенекиени чинии. Не беше нито вкусно, нито безвкусно. Никой не ме запита откъде съм, какво правя в Германия, защо съм в тяхното село. Единствено сестричката на Норберт, руса и синеока с нисък бретон и ръчно плетен пуловер, ме гледаше с любопитство и тържествено ми подари своя снимка с надпис: „За вечен спомен от твоята приятелка Гизела”.

         След като се нахранихме, майката на Норберт ме заведе в една стая със заледени стъкла на тесните прозорци – там