НЕВИДИМИТЕ СИГУРНИ НЕЩА

Венцеслав Константинов




РАСТЕНИЯ В ЗАЛИВА

Нозете ти са бели мишки, играещи в ръцете на вълшебник.
Гърдите ти са светли острови, към тях политат дланите ми като птици.
Сред мъртвото море от тежки пясъци се гонят бързоноги зверове.
Докрай изтръпнали в очакване, растенията са нокти в мрака.
И остротата на скалите потъва бавно във гората.
Край стихналия нощен бряг се стрелкат непознати риби.
Дълбоки приливи и отливи шумят във тънкокорото ти тяло.
А между корените на дърветата разплискани вълни се пенят.

1965



НЕЖНОСТ

Ето, идват дните,
когато всичко става тихо:
палиш бавно цигара,
наливаш коняк,
"да изгася ли лампата?" - питаш,
после сваляш обувки, протягаш се,
на леглото се свиваш свойски,
мълчиш, слушаш музика,
не си тъжна, нито радостна -
мислиш за нещо важно и лично
и без да ме докосваш с очи,
в тъмното се събличаш -
целуваш ме нежно, внимателно,
телата ни се търсят, прегръщат се...
После мълчиш, пушиш, слушаш музика,
обмисляш нещо важно и лично -
и в тъмното тихо казваш: "Обичам те".

1965



ГРАДЪТ

Погледнат откъм планината,
градът е мълчалив и сънен -
свободно утаен
във дъното на допотопно езеро:
изящна
    архаична
        вкаменелост.
От синкавите камъни
на сградите,
от водораслите на парковете
се отскубват древни риби -
разсичат вкаменените води
и бавно плуват,
както
    преди
        хиляди
            години.
А над тях се извисяват
тежките гранитни бойници
на планините -
полегнали селяци с мъртъв дъх:
гробници
    на бивша слава
и бъдещо величие.

1967



ДЪЛГО ЧАКАНИТЕ ДНИ

Елхите бавно натежават от шишарки,
а дните - от лица на чужденци.

Снегът осъмва чист по върховете,
но щом, от слънцето запален,
се застича
    по корите на дърветата,
във тях възбудено проблясват
изрязани човешки имена.

Излитат от гнездата птици,
крещят и падат сред лавините.

1967



СЪЩЕСТВУВАНЕ

Две по две прави четири
и нещо отгоре.
(Със знака "плюс" или "минус"
бележим нужните полуистини.)

И ето - работя яростно,
а бездействам;
обичам, а само навреждам;
пожелая ли, унищожавам;
приемам всичко, и се съмнявам;
изгубвам вярата си, ако повярвам;
изгревът и залезът еднакво ме нараняват...

Тъй моята болест е мое здраве -
пред заплахите на деня се усмихвам,
дишам леко, говоря си:
"Движението по улиците
е целесъобразно,
но няма цел!"


1967



ЗРЕЛОСТ

Захласнати в ръцете си,
вървим -
безмълвните икони
на деня си
    майсторим...

Тъй плясъци на рибешки опашки
и далечно ехо
    не ни плашат.

1967



СЛЕДОБЕДНИ СТРАНСТВАНИЯ

Младостта ми изтича
сред природната тиха нежност -
есенно-бели гори,
бели риби
в зелените мрежи.
В стъпките ми криволичи
спомен,
див като камък -
пространства и форми заучени
с кротостта си ме мамят,

И дълго бродя из планината,
както някога в нощите.

1967



ХЪЛМОВЕТЕ

Люлеем се сред сенките в гората,
а хълмовете тайно ни привличат -
във тъмната прохлада на дърветата
тревисти сокове телата ни обтичат.

Увиснали безропотно по клоните,
потапяме коси в смолите гъсти
и чакаме, кой знае защо,
с хралупите вековни да се сраснем.

А щом под камъка дочуем звук,
разбираме: през нас е минал гущер;
и пак под сенките лениво се люлеем,
към хълмовете с поглед пак се спущаме...

1967



СЛЕД ДЪЖДА

Деца се втурват във гората
и тичат в надпревара към мравуняка -
пътеките воднисти ги привличат,
ласкаво и търпеливо
обвиват босите нозе.

Зад стволовете на дърветата
надничат птици,
кълват нападалите семена.

Дали мравунякът разровен
ще погълне
    немирните деца?

1967



РОНЛИВИТЕ СКАЛИ

Нека да говорим за дърветата!
...
Под камъка дочул си да шуми вода,
по пясъка видял си стъпки на старици,
навътре във морето, казваш, слязла рибата,
рибарите, пияни трети ден, лежали край колибите
и гледали без поглед към децата
как тичат към ронливите скали. От сутринта
кръжало нещо над брега, наречено от майките
за бодрост "птица"... Навярно прав си -
да си тръгнем с време,
преди да сме се слели с водораслите...
...
Не, нека да говорим за дърветата!

1967



ПТИЦЕЛОВЪТ

От сутринта седя във храстите
и търпеливо връзвам
въжените примки -
те трябва да са здрави
и добри,
да хващат и издържат
всяка птица.

Седя във храстите и чакам,
а времето,
    което пропилявам,
използват птиците -
кълват от хляба ми
и кацат във водата,
която губи нещо
от първата си чистота.

И зная още -
зная го от сутринта:
додето стегна и приготвя примките,
птиците ще са изяли хляба,
водата ще е толкоз замърсена,
че няма да намирам сили
да я пия - а птиците
безследно ще са отлетели...

Но аз седя във храстите
и търпеливо връзвам
въжените примки -
те трябва да са здрави
и добри.

1967



ПТИЦИ НАД ОСТРОВА

И ето ме, аз пак съм малкото момче,
играещо самичко на брега
и гледам пак с уплаха към вълните
как с влажни пръсти късат и отнасят
пътеките от пясъчните ми нозе...

И пак тревисти звуци се обаждат в мен,
там, дето дълги дни мълчание цареше -
от камъка ме гледа малък гущер
и с писъка си меко ме пробожда -
над острова се вдигат птици, които
с нищо вече не задържам...

И бавно, много бавно се разпуква
напъпилият кактус върху склона
и в сипея се вкоренява здраво - чакам
от изсъхналите раковини
да доловя ронливия си глас: изричан
не от мен, и мене търсещ...

1968



БРЯГ

С ръце притискам към лицето си
изтичащата струйка пясък -
звукът й се изгубва в тишината,
полепнала безформено по камъка...

Отвсякъде в сърцето ми се блъскат
зверчета, хладни и красиви -
по пясъка пробягват птици,
от писъка им тръпки ме побиват.

На равни тласъци
  морето ме привлича
    и отблъсква
с прегръдките си женски и самотни,
а дните ми,
на пръсти отброени,
са пак изпуснати животни,
надигнали копита да ме стъпчат...

Наслуки се притискам в камъка -
едва видян, и в миг забравен...

1968



СВЕЧЕРЯВАНЕ

На пейката в парка лежи старец.
Дрехата,
хвърлена от тялото му,
лежи кротко до него.
Човекът слухти -
в червената шипка край извора,
казват, сутринта пяло птиче - дали
от песента е останало нещо?

Слънцето слиза по-ниско.
Старецът спи.
В съня си долавя звуци,
на пръсти тактовете брои.

А край пейката тича момиче -
на устните му пее костилка от слива.

1968



ТИШИНА

Посред пътя
в далечината край дърветата
проскърцва кола.
Конят трепва, медената пита на слънцето
тече в земята.
Под чергилото, в мрака, играе момченце -
на бузката му - капка клей от борика.
Бащата, с едно сърце, тича към селото,
надава глас.
Отвръщат му от полето щурци и косове.
Сам пред нощта,
човекът седи,
обхванал глава с колене.
Светло, като в окото на дете, струи тишината.

1968



ПЕТЕЛЪТ

Всяка сутрин под прозореца ми
пее петел
на два гласа:
единия - червен пиперлия циганин,
който си хвали мечката;
другия - с ресни по края,
ветрец в окото на врабче.

Кой от двата да уловя, не зная
и до вечерта
  слънцето гоня.

1968



УБЕЖИЩЕ

Без да бързам,
разглеждам света
като рисунка на дете,
взело облак за крава:
мъча се -
доколкото мога -
в драскулките образ да съживя,
с него смъртта да стопля...

Къде ще си постеля, като умра?
Ще си постеля в себе си.

1968



ПРИЯТЕЛ НА ЧОВЕКА

Малкото сиво животно
с мустаци на муцунката
и усмивка между устните,
застанало на два хълбока,
източено в една форма -
приветливо, недостъпно
като божество.

В очите му блестят
зли дракончета,
в гръбнака му тече
скъпоценно вещество,
отпреде си люлее косъмче,
отзад остри нокът,
няма глас, а пее,
не тича, а е бързо,
руши, а не разваля,
оставя навред следи
и с лапа осмисля света,
нощем се повива в тишината
и цялата земя му е убежище...

Държа в ръце животинчето,
усещам топлината му,
разрошвам го с пръст и го вричам
да ми дращи и ръмжи насън,
тъмнината да ми разрови
и намери звуци
от забравени времена.

А сетне, когато заспя,
да ми отхапе ухото
за голямата нощна музика.

1968



ДЕН

Не съм нито плод, разрязан на две половини,
нито женска ръка в джоб на приятел,
не съм метафора за облак, надиплен по странен начин,
нито стих от Вергилий, завършващ на "...ис",
не съм и крясък на първолак, замерил с шапка птиче,
а още по-малко знак за събитие, отбелязано
в календара и загубило сетне смисъл.

В мен няма измисленост, няма свирепост,
не плаша децата с излишна мъдрост,
не съм огромен, ни малък,
започвам тихо, завършвам звучно,
преплитат се в мен разстояния и близост:
тъй цялата гора ми е убежище...

1968



РАДОСТТА НА ЖИВОТА

Човекът извива храстите и се труди
да направи света обитаем,
да насади растения и завъди животни,
да спре сред тях и ги погледа. От пясъка
на хълмовете извира река -
блика ясна и студена вода,
в светлината й мъжът се оглежда,
вдига очи и пее.

Текат слънчеви капки
по стволовете на дърветата,
небето струи, облак диша - под листака
край извора се обляга жена - треви пият
влагата,
набъбнала от гърдите й. А там,
в скута й, пърха птиче -
гласи пера, цвърчи -
мъжът светло се смее и го гони с ръце - после
двама се бавят в тревата
с капка вино в очите
и прясна дума на устните.

1968



ЦЪРКВА НА БРЕГА

Под сините стрехи, зелена плоча -
притулено око на стар човек;
в омачканите клони бял петел,
приморски вятър, дюля във листака...
Под сините стрехи, зелена плоча,
сред храстите врата - скрипти щурче
в кованото ръждиво мандало,
мишлета ръфат тъмнината...
Люлян от гуслите на дървояди,
сляп прилеп спи в иконостаса -
самотен бог на пламенни светци,
полегнали по зидовете в мрака
с тела на пъргави животни
и с нежни, плесенясали очи
на грешници, копнеещи за ласки...
А дюлята жълтее, свети тихо,
повита в богомолна тишина
под сините стрехи, край гроба
на стария човек - око в тревата.
Тъй белият петел, луна в клонака,
пришепва на сърцето стара дума,
изровена под турска керемида;
тъй църквата, умиращ вятър,
пътува сред надгробни плочи,
набъбнали от смърт и красота...
А от небето светлина -
студена, вечна.

1968



СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА СЕ СТАПЯ...

Сега, когато есента се стапя
и слънцето, повехнало, изтича
от клоните на старата череша,
а тишината се изпълва с блясък
на стихнало небе и дюли
и с тази утолена смърт
в зениците на уличните котки,
които по стрехите се припичат
и реят погледи подир врабците,
замаяни от преснотата на ноември...
Сега, сред мириса на капещата есен,
във мене кротко се възправя
изстиващият спомен за жената,
която сред сълзи и срамни ласки
докрай от себе си изтръгнах,
за да запазя любовта си
от нейните нестройни песни
и мамещата й невярност...
Очите ми отново дирят тази,
която толкоз леко ме привлече
към своите съмнения и тайни,
към капещите звуци в мрака
на нашите любовни нощи
и със неловките си длани
приспиваше горчиви думи,
поникнали сред смърт и пустота...
Сега, под сенки на листа и грак на птици,
сърцето ми, повехнало, изтича
от клоните на старата череша,
за да си спомни за ръцете,
преплели вече бавните си пръсти
в косите на мъже приветни,
сънувани във моите прегръдки.

1969



КОГАТО НЕОЧАКВАНО, СРЕДНОЩ...

Когато неочаквано, среднощ, дочуеш
невидима процесия да преминава
със шумна музика, със викове,
съдбата си, която те напуска,
делата си, които до едно
излязоха измамни - не оплаквай!
Тъй както открай време си готов,
вземи си сбогом - но най-вече
да не се самозалъгваш! Да не казваш,
че нещо тъжно и красиво си сънувал,
че някак си слухът те е измамил, не! Такива
суетнички надежди не приемай!
Тъй както изотдавна си готов,
тъй както ти прилича, усмихни се,
спокойно приближи се до балкона
и слушай трепета среднощен във сърцето,
и не с плача на малодушните,
а като последна - или първа - радост
слушай звуците, прекрасната мелодия
на тайнствена процесия,
която под прозореца ти отминава...
И се прости с живота, който губиш...

1970



МАЛЪК ХИЩНИК

По бялата стена
лази бяла мишка.
Не мога да я видя -
но писъка й чувам.

Това е Смъртта.

1986




© Венцеслав Константинов, 2013

| top | home | e-mail |

Created: 25.03.2013
 WEB Design © DarlSoft Workshop