ГЬОТЕ: В НАЧАЛОТО БЕ ДЕЛОТО

Венцеслав Константинов


      Израсъл в дома на имперски съветник, издънка на стар патрициански род, Йохан Волфганг Гьоте рано прозира, че за да опознаеш и овладееш живота е нужно да го изживяваш в неговата пълнота - с всичките му радости, болки и неразрешими въпроси. И след години на униние той става убеден жизнелюбец и почитател на "вечната женственост", която през всичките му дни ще го възвисява и избавя от огорченията на съществуването.


      Любов и страдание

      Любовта е житейската стихия на Гьоте. Това чувство му се струва най-естественото човешко състояние, за него то е вселекуващ балсам, който възстановява загубеното единение със света. Още като студент в Лайпциг и Щрасбург, където следва право, той създава за любовта най-възвишените си стихове, посветени на милите на сърцето му Кетхен, Фридерике, Лили, Лоте...

      Тази напрегната емоционалност му доставя блажени радости и възторзи, но и го хвърля в дълбоки огорчения. Едва деветнайсетгодишен Гьоте изстрадва тежка светогледна криза и в стремежа си към надрационално сливане с макрокосмоса подирва опора в занимания с алхимия. За да опознае "божественото в природата", той иска да добие в своите колби и реторти "девствена почва" - според тайния език на алхимиците. В едно от есетата си Томас Ман ще каже: "Трудно е да си представим до каква степен мъчително е било усамотението на този великан на духа!" Но Гьоте има дарбата да превръща всичко в поезия. Подобно на своя Торквато Тасо той би могъл да възкликне: "Ако човек в скръбта си онемява, бог позволи да кажа колко страдам."

      Противоречивите настроения, колебанията между възторг и отчаяние, между пиршествата на чувствата и повелите на разума владеят епохата и Гьоте ще ги пресъздаде в романа си "Страданията на младия Вертер".


      Векът на Волтер

      Гьоте живее не само в Германия, той живее в XVIII век, "века на Волтер". Започнало е голямото странстване на идеите, а творенията на духа преминават националните прегради, като обогатяват и обединяват умовете. Така младостта на Гьоте преминава в облагородяващо общуване с мисловния свят на неговите немски първоучители Виланд и Хердер, но и в духовно съпричастие с френските енциклопедисти и просветители Волтер, Дидро и Русо. Особено скъп на пантеистичната му душевна нагласа е призивът на Жан-Жак Русо "назад към природата". Като поет, а и като естествоизпитател, Гьоте ще намери в природата онази хармония, която болезнено му липсва в личния живот.

      Тъкмо тогава той нахвърля първите редове на великите си творби "Вилхелм Майстер" и "Фауст".


      Надличното призвание

      На малко творби в световната литература е била отредена такава съдба, както на романа "Вилхелм Майстер". Неговото значение се е разраствало с времето, за да достигне до висотата на едно от непреходните достижения на човешкия дух. Немският културфилософ Фридрих Шлегел възкликва, че Френската революция, наукоучението на Фихте и Гьотевият "Вилхелм Майстер" са трите най-големи събития на епохата. Макар по онова време мнозина да смятали романа за безнравствен и откривали в него някакъв "нечестив дух", всички признавали величието му. Романтиците се смущавали, че в книгата се разказва само за обикновени човешки неща, а природата и мистиката са напълно забравени. Защото докато те бягат от действителността в царството на изкуството, Гьотевият герой изоставя царството на изкуството, за да навлезе в царството на практическия живот. Сам Гьоте отговаря на тези нападки по следния начин: "В основата на привидно незначителните неща във 'Вилхелм Майстер' всякога се крие нещо по-възвишено и въпросът се свежда само до това човек да има очи, житейски опит и широко разбиране, за да може в дребното да открива голямото." В едно свое писмо до Гьоте Фридрих Шилер споделя: "Не мога да Ви опиша как ме вълнуват истината, красивият живот и естествената пълнота на тази творба!"

      Но какво е необикновеното на този огромен по размерите си роман, съставен в двете си части общо от единадесет книги?


      Стремежът към щастие

      "Вилхелм Майстер" спада към така наречените "образователни романи", които проследяват развитието на една личност под въздействието на житейските условия. Така и героят на Гьоте преминава сложен път на самоусъвършенстване, за да се домогне до прозрение за смисъла на човешкия живот. Ала за разлика от познатите дотогава подобни произведения тук липсва екзалтираност и поетически излишества. Всичко е изречено с умерен, невисок глас, всичко е казано прозаично, но сякаш за първи път - с нов, неочакван смисъл. Този смисъл Гьоте определя в разговор със секретаря си Екерман така: "Романът иска да каже само едно: човек въпреки всичките си глупости и заблуди все пак достига щастливата цел, ръководен от по-висша ръка."

      Над двете части на своя "Вилхелм Майстер" Гьоте работи с прекъсване близо четиридесет години. В процеса на създаването му той възприема възгледа, че изкуството не заема изключително място в развитието на човечеството, че също практическата дейност приближава индивида до Вселената, като му придава божествени черти. Този възглед особено се задълбочава у Гьоте след второто му пътешествие в Италия през 1790 година и тогава той основно преработва първата редакция на романа. Така "Вилхелм Майстер" получава автобиографичен характер, като героят му се превръща в проекция на самия Гьоте, претворил собствената си съдба от единичен случай в символ на човешкия живот изобщо.


      Години на учение

      Първата част носи заглавието "Години на учение на Вилхелм Майстер". За огорчение на баща си, преуспяващ търговец, младият Вилхелм не намира удовлетворение в жадната за печалби суетня на буржоазния живот. Но понеже единствено аристократите получават възможността да разгърнат напълно личността си, Вилхелм си намира заместител и това е естетическият илюзорен свят на театъра. Така той ще бъде и по-близо до обичаната от него красива актриса Мариане. Вилхелм иска да напусне дома на родителите си и да постъпи в трупата на известния театрален директор Серло с надеждата да създаде образец на немски национален театър. Горчивите преживявания в средата на актьорите и неверността на неговата любима го разколебават.

      След тежка болест той опитва силите си в търговски сделки. Баща му го праща на дълго пътуване и тогава у Вилхелм отново се събужда влечението към театъра. В едно провинциално градче той завързва приятелство с актьорите Филина и Лаерт и понеже разполага със средства, става театрален директор, режисьор и драматург на трупа от безработни артисти. Още по-здраво го привързва към театъра един стар певец-арфист и малката девойка Миньон, която Вилхелм изтръгва от властта на коравосърдечни въжеиграчи.

      Миньон е един от най-обаятелните образи в романа, който излъчва странна красота. Като нежно цвете тя расте между актьорите и вехне в копнеж по родното италианско небе. Силата на чувствата, които изпитва това затворено в себе си същество с големи очи и буйни коси, е романтична загадка. Като се грижи за нея, Вилхелм извършва най-значителните стъпки по пътя на своето изграждане като морална личност.

      Когато един граф ангажира трупата да играе в замъка му, Вилхелм влиза в съприкосновение със света на аристокрацията, чийто културен начин на живот го възхищава. Той скоро се сблъсква с неприятните страни на театралния бит: завист, интригантство, егоизъм. Но също и животът на благородниците го разочарова. Макар да поставя Шекспировия "Хамлет" и сам да играе ролята на датския принц, Вилхелм разбира, че идеалната цел на живота му - театърът - е само измамна игра на въображението и че стълкновението с действителността е станало за него още по-болезнено.

      Вилхелм преживява морално преображение, което го спасява от опасността да изпадне в бездейна съзерцателност. Като свой житейски идеал той вижда вече не изкуството, а практическата дейност в полза на хората. Вилхелм напуска театралната трупа и встъпва в един нов свят - света на просветената, стремяща се към реформи аристокрация. Там той тържествено е приет за член на едно "тайно общество", посветило се на задачата незабелязано да напътства заблудени хора. С това завършват неговите години на учение.


      Години на странстване

      Втората част на романа носи заглавието "Години на странстване на Вилхелм Майстер". Тук естетически възпитаният младеж вече е изпълнен с чувството за дълг, свиква да потъпква страстите си, да се отказва от всичко, което изкушава духа и нарушава вътрешния мир, да подчинява волята си на по-високи лични и обществени интереси. По повеля на "тайното общество" Вилхелм се е задължил да странства, без да се задържа никъде повече от три дни, изцяло отдаден в служба на социалните преобразования.

      "Тайното общество" иска да подготви своето преселване в Америка и там да основе нова човешка общност. Вилхелм трябва да осъществи връзката между различните човешки прослойки. Съпровождан от сина си Феликс, той опознава живота на занаятчиите, като брани общото образование срещу специалното. Вилхелм завежда сина си във въображаемата Педагогическа провинция, за да бъде възпитан като нов човек. Тук учениците се обучават морално и интелектуално съобразно с техните заложби, за да се превърнат в хармонично развити личности. Накрая Вилхелм Майстер е освободен от задължението да странства и се установява като лекар в едно общество от занаятчии. Той е проумял, че "да знаеш нещо добре и да можеш да го прилагаш добре спада към едно по-високо образование, отколкото половинчатостта в множество неща".

      Със своята устременост към живота в неговите всекидневни измерения този, по думите на Томас Ман, "най-значителен роман на немския народ" изпреварва времето си и се превръща в първия роман на една нова епоха.


      Стремежът към дейност

      Идеалът на Вилхелм Майстер за активен практически живот е претворен в трагедията "Фауст".

      От средновековен шарлатанин, какъвто е фолклорният праобраз, Гьоте превръща своя Фауст в образец на човека изобщо. Основен житейски принцип става за него не заклинателното слово на магията, а делото. Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Тъй Гьоте развива своя диалектически възглед за "деятелното зло", което в последна сметка върши "добро". Мефистофел определя себе си като "част от силата, която зло желае, а добро твори".

      Сам жаден за деятелност, копнеещ да извае дните си като художествена творба, Гьоте приема поканата на младия просветен херцог Карл Аугуст и се установява до края на живота си в тюрингския градец Ваймар. Той се надява да допринесе за усъвършенстването на една макар и тясна действителност, подтикван от възгледа на френското Просвещение, че за да облагородят обществените нрави, поетите трябва да станат "учители на монарси".

      В княжеския двор Гьоте се отдава на административна, научна и практическа работа, заема се с реорганизацията на транспорта, с въпросите на войската, с данъчните проблеми, с издръжката на университета в Йена. Наред с това се занимава с ботаника, минералогия, морфология и с философски изследвания. В богатия си дом на Фрауенплан подрежда множество сбирки с голяма научна и художествена стойност. А в библиотеката си натрупва хиляди ценни книги, издадени общо на петнадесет езика. В едно писмо до близкия на сърцето му Фридрих Шилер той споделя: "Насладата, радостта, участието в нещата е единственото реално нещо - всичко останало е суета и самопропиляване."


      Равносметката

      В малката си "градинска къщичка" в парка край града Гьоте създава множество литературни творби, пише драми, които сам поставя на сцената на Ваймарския театър. Като "таен съветник" общува с най-видните умове на епохата и с неотслабващо внимание следи духовното развитие в Европа и света. Така стига до идеята за възникването на една всеобща "световна литература". В разговор със секретаря си Екерман отбелязва: "Националната литература сама не значи много, настъпва времето на световната литература и всеки ще трябва да съдейства идването на това време да се ускори."

      Вече в преклонна възраст Гьоте споделя: "Винаги са ме славословели като галеник на щастието, но в основата си то не е било нищо друго освен усилие и труд и аз навярно мога да кажа, че през седемдесет и петте години на досегашния си живот не съм изпитал самодоволство и четири седмици. Това бе вечно търкаляне на един камък, който трябваше да бъде подхващан наново и наново."

      С този сизифов образ е очертана съдбата на един творец, на когото не е спестена нито болката и разочарованията, нито умората от света. Приключвайки земния си път, Гьоте определя собственото си място в паметта на потомците с думите: "В триумфа на чисто човешкото е смисълът и значението на моето творчество и моя живот."





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop