ФРИДРИХ ШИЛЕР: ТАЙНСТВОТО НА РАДОСТТА

Венцеслав Константинов

                                                                                      "Небето е раздвижено; върти се
                                                                                      неспирно онзи ветропоказател,
                                                                                      прелита бързо облачният рой,
                                                                                      разклатил се е сърпът на луната -
                                                                                      нито едно съзвездие не виждам...

      Такава е била нощта, онази майска нощ на 1805 година, когато по заспалите, замрели улици на Ваймар, от Еспланадата през пазарния площад и по Якобгасе са носили към старото гробище при църквата "
Св. Якоб" тленните останки на Шилер. Не се разнася тревожен камбанен звън, който глухо и тежко да нарушава с тътена си среднощната тишина. Камбаните немеели. Немеел и обхваналата целия човешки живот "Песен за камбаната" на Шилер, чийто траурен звън придружавал един странник в последния негов път тук на земята..."

      С тези думи на любов и преклонение Томас Ман въвежда голямото си есе за Фридрих Шилер - този наред с Гьоте най-велик представител на класическата немска литература, любим на всички млади и пламенни сърца разностранен лирик, дълбок мислител, мощен драматург и красноречив историк...


      Жажда за свобода и доблест

      Младостта си поетът прекарва смазван от казармения режим на военната школа, където го е настанил вюртембергският херцог Карл Ойген. Този обезличаващ всички високи стремежи затвор става за Шилер символ на действителността в Германия. Младата му душа жадува за свобода и доблестна човечност и едва деветнайсетгодишен Шилер започва да пише драмата си "Разбойници".

      При премиерата си тази юношеска творба се превръща в искрата, която възпламенява натрупаното недоволство - в залата на манхаймския театър могат да се видят бледи лица и стиснати юмруци, непознати хора се хвърлят един на друг в прегръдките, чуват се възгласи на възторг и възмущение. А в това време младият автор стои скрит в директорската ложа, защото е напуснал военната школа и е дошъл в театъра без разрешение. За това му провинение обзетият от възпитателна мания херцог му забранява да създава "комедии и тям подобни", защото "наклонността към поезия оскърбява законите на института".

      Шилер избягва от школата и започва да пише "Дон Карлос". С тази си драма той решава "като представи ужасите на инквизицията, да отмъсти за поруганото човечество и да прикове на позорния стълб отвратителните злодеяния на епохата". Поетът гордо заявява: "Аз искам кинжалът на трагедията, който досега само леко се е докосвал, да прониже в самото сърце тази човешка порода!"


      Бурни устреми

      Фридрих Шилер поема творческия си път в една от най-размирните епохи в историята на немската литература - това е периодът на "бурните устреми". Младият поет отхвърля абстрактните просветителски спорове за свободата на чувствата и разума и въздига в образец силната, изключителна и "титанична" личност, която разкъсва оковите на времето си и се втурва към светлите брегове на волността и духовното съвършенство. Шилер прославя човешкото сърце като сетиво на познанието, прекланя се пред величието на Природата и Бога, порицава книжната мъдрост и културното лицемерие, негодува срещу властниците, защитава мъчениците на общественото неравенство и страдащите за истината. В лириката му се възпява борбата срещу деспотизма, която трябва "да превърне в прах всички кралски тронове".

      В своята "Песен на конниците" Шилер изразява вечния протест на всички млади и възторжени души срещу ограниченията на личността:

                                                                                      Напред! На конете! Дружно и днес
                                                                                      във бой свободата бранете!
                                                                                      Във боя мъжът сдобива се с чест
                                                                                      и там си изпитва сърцето.

      След години Хайнрих Хайне ще възкликне: "В името на великите идеи на Френската революция Шилер разрушаваше умствените бастилии, участваше в изграждането на храма на свободата, оня велик храм, който трябва да съедини всички нации в една братска общност!"


      Величието на Любовта

      Тази общност, тази всехармония в човешките отношения може да бъде постигната според Шилер само благодарение на Любовта. Усвоил философията на Емпедокъл, поетът изразява възгледа, че любовта е осъществяване на някакво праединство, в което са живели в далечното минало душите на влюбените. Така любовта ще свързва хората и във Вечността, защото след смъртта настъпва единение на всички любещи души. Ако творчеството на истинския поет е винаги създаване на митове, то метафизиката на Любовта у Шилер става лирически мит, чрез който поетът се стреми да осмисли цялото човешко битие - не в името на Истината, а в името на Красотата! Нещо повече: за Шилер Любовта е космическа сила, която вдъхва живот на Вселената и поддържа света в хармония.

      В своята "Фантазия за Лаура" младият поет се пренася в далечното праминало, когато той и любимата му са били едно единно цяло, едно божество, един творящ живот, в който са се възземали до слънчевите хълмове на истината, разгадавайки всяка космическа тайна.

                                                                                      Назови, Лаура, този вихър,
                                                                                      който сплита здраво две тела!
                                                                                      Назови магията, която
                                                                                      властно слива две души в една!

      Грация и достойнство

      И в зрелостта си Шилер продължава да схваща Любовта като висша ценност в човешкия живот. Но той свързва нейното обаяние вече с образа на конкретната жена, като утвърждава своя идеал за "красивата душа". За поета външната красота е само дар на природата. "Природата е дала красотата на телосложението, душата дава красотата на играта", пише той. Под "игра" Шилер разбира равновесието и хармоничното единство между сетивност и разум, между природното и нравственото начало. Тази морална красота, която придава на жената "грация и достойнство", разбужда в сърцето прекрасна, възвишена любов.

      В стихотворението си "Среща" Шилер изразява своя копнеж по съвършената Жена, съчетала външното изящество с вътрешното благородство на духа.

                                                                                      Видях я аз - сред дамите застана
                                                                                      и най-красива засия сред тях:
                                                                                      бе като слънце в дрехи златоткана,
                                                                                      не дръзнах да я приближа от страх.
                                                                                      Внезапен сладък ужас ме обхвана
                                                                                      от блясъка й, в който я видях,
                                                                                      и бързо, сякаш от криле понесен,
                                                                                      ударих струните, подхванах песен.

      За поета няма по-голямо житейско нещастие от погубената любов. Без любов светът е мъртъв, за гърдите не достига въздух, духът се мята без посока и покой. Сърцето се е превърнало в гробница на поразеното чувство, в склеп на самото себе си. Някога, за да не бъде сам във Всемира, младият поет е бил готов да вдъхне душа и на скалите, да ги прегърне с пламенна целувка и да се бракосъчетае с тях. Но сега любовта е станала нещо реално, неотменимо и съдбовно. Нищо не може да замени нейното опиянение и блаженство.

      Към края на живота си Шилер написва стихотворението "Жалбата на девойката", в което въздига паметник на непрежалимата любов - защото човекът живее истински само докато обича.

                                                                                      Сълзите ми нека напусто текат!
                                                                                      Знам - никого вопли не ще възкресят.
                                                                                      За всички най-сладка утеха в скръбта,
                                                                                      когато в сърцето умре любовта,
                                                                                      са само любовните вопли.

      Тайнството на Радостта

      Наред с Любовта, това магическо тайнство на съществуването ни върху тази земя, космическото начало, което дава живот на Вселената, е Радостта. Докато Любовта поддържа света в хармония, Радостта е двигател в центъра на света. Тя, подобно на небесното светило, дарява всяко същество с енергия и жизнен порив. Прозрението, че първоосновата на битието е Радостта, отвежда въображението и мисълта на поета отново в социалната и етическата сфера, защото в съзнанието му изникват онези човешки същества, които са лишени от радост в живота. Така се ражда възгледът за братството в радостта, за благородния сговор на хората срещу тъгата, нищетата и мрака.

      Тази идея намира най-пълен израз в Шилеровата "Ода на радостта".

                                                                                      Радост, дева вдъхновена,
                                                                                      лъч божествен - дивен дар,
                                                                                      свеждаме опиянени
                                                                                      взор пред твоя свят олтар.
                                                                                      Ти сплотяваш в порив чуден
                                                                                      разделените от зло,
                                                                                      братя стават всички люде,
                                                                                      ти разпериш ли крило.

      Силата на Изкуството

      След неуспеха на Френската революция, разочарован от нейните жестокости, Шилер изживява светогледна криза и развива възгледа, че избавлението на хората ще дойде от всеобщия стремеж към Красота, Истина и Добро. Той възлага на изкуството задачата да помири човека със себе си и със света, да го възпита като хармонично и нравствено същество. Според Шилер културата извежда началото си от чувството за красота. Затова не учените, а художествените творци носят короната на съвършенството, тъй като изкуството е не само начало, но и най-висок връх на културното развитие. Фридрих Шилер написва философския трактат "За естетическото възпитание на човека", където излага идеята, че духът, пробуден от въздействието на изкуството, ще преобрази човека и той ще се изправи срещу света като свободно създание, с разум и сърце.

      Темата за красотата и възраждащата мощ на изкуството става основна за лириката на Шилер. В стихотворението "Силата на песента" поетът прославя свещената магия на изкуството, която пречиства и облагородява душата, като я подготвя за нейния път "от ада към грейналите небеса".

                                                                                      Разкъсал земната верига,
                                                                                      когато песен зазвъни,
                                                                                      духът щастливо се издига
                                                                                      в призвездните си висини -
                                                                                      на боговете равен става,
                                                                                      дордето трае песента,
                                                                                      ни зла съдба го наранява,
                                                                                      ни го измъчва суета.

      Царството на идеала

      Поривът към Красота, Истина и Добро отвеждат човека към "царството на идеала". В това царство владее хармония, каквато поетът открива в античното минало на гърците. Техните богове са човечни, защото живеят освободени от принудата на природните и моралните закони. Противопоставянето на класическата древност и съвременността е основна насока във философската лирика на Шилер. В поемата си "Идеалът и животът" той развива възгледа, че човешкото битие е несвършено поради раздвоеността ни между сетивност и духовност, но че съвършенството е постижимо като възстановяване на равновесието между тях.

      Шилер укрепва в сърцата на съвременниците си крилатата надежда за едно красиво и благосклонно към човешкия дух бъдеще, за хармонично и достойно съществование.

                                                                                      Гибелните сили на съдбата
                                                                                      властват само над телата,
                                                                                      но на Времето неподчинени,
                                                                                      първообразът сред блясък свети
                                                                                      като божество сред боговете,
                                                                                      сред ближните и той блажен.
                                                                                      Ти криле размахай за раздяла
                                                                                      със житейския жесток хомот,
                                                                                      бягай в царството на идеала
                                                                                      от досадния живот.

      Борбата срещу човешкото неравенство се вижда на поета безсмислена и жестока, ако не се води в името на любовта и радостта от съществуването, а за това е нужно нравствено съвършенство и духовно благородство. Средство за постигането на тази висока цел е красотата и преди всичко красотата на изкуството. Чрез него човешките същества се въздигат до прекрасния свят на античните богове, самият човек става божествен. По този начин бягството в "царството на идеала" не е бягство от живота, а подготовка за възцаряването на братството между хората върху земята.

      Фридрих Шилер живее непълни четиридесет и шест години, пламенно увлечен в непрестанни проучвания, като всекидневно разширява културата и познанията си. Достигнал в своето творчество класическа хармония и величие, подчинил целия си гений на мисълта, че светът на живите същества трябва да бъде обединен в борбата за съвършенство, поетът оставя духовното наследство на един устремен, отправен към висините живот..




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop