ФРИДРИХ ХЬОЛДЕРЛИН: ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ВИДИМИЯ СВЯТ

Венцеслав Константинов


      Истински открит за литературата едва през XX век, Фридрих Хьолдерлин - по думите на Стефан Цвайг - се възправя пред културния свят като прекрасна антична статуя, лежала дълго време заровена в земята. Неговият XVIII век не го разбира, защото поетът проявява пълна неспособност да се справи с изискванията на практическия живот и действителността. Характерът му е лишен от виталност, енергия, упоритост, от жизнелюбие и деловитост. Дори такива великани на духа като Гьоте и Шилер виждат в младия Хьолдерлин един "крайно субективен идеалист, който се е затворил в себе си и не умее да прехвърли мост към съвременния свят".


      Световната цялост

      Ще измине повече от едно столетие и онова, което някога са смятали за недъг на таланта, ще заблести като творческо своеобразие, като поетичност от нов, непознат вид. Защото тъкмо усредеността на Хьолдерлин в съкровената лирична същност на човека, дълбоката музикалност на неговото светоусещане, го превръщат в космически поет, който чрез разкриването на личната сърдечна вселена се слива със световната цялост. А тази цялост за Хьолдерлин е Природата с нейните могъщи тайнствена сили, които той назовава с имената на древногръцките божества: Гея, Хелиос, Селена, Аполон, Дионис. "На боговете във ръцете аз отраснах", ще напише той. Боговете на Хьолдерлин са езически и обитават праелемента на живота, който поетът гальовно нарича "Татко Етер".

      Така в стихотворението "Боговете" Хьолдерлин възстановява изгубеното единство на цивилизования човек с Всемира, с горите и цветята, с ветровете и небето, с тревите и слънцето, даващи облика на нашата Земя:

                                                            Ти, мирен Етер! Винаги нежно опазваш
                                                            Душата ми в болката; по-благородна
                                                            И смела се ражда в лъчите ти, Хелиос,
                                                            често гръдта ми разбунена.

      От любовта към природата възниква у Хьолдерлин и привързаността му към родината с нейните старинни градове и тихи селца, поражда се преклонението му пред човешките творения.


      Магията на предметния свят

      Чувството на Хьолдерлин се слива с предметния свят и пейзажът или гледката се превръщат във възвишена художествена реалност. Поетът рисува с багрите на сърцето си късния есенен ден, в който гроздето налива плод, възпява стихналото поле сред щедрата родитба на жътвата, спокойната сянка на малката хижа, пред която седи морният орач, заслушан в глъхнещия вечерен звън на далечни камбани. Създателят на тези картини обаче не казва нищо за себе си, дори не присъства в изображението като зрител. Тъкмо това освобождаване от лирическото "аз" е новото, непознатото дотогава в поезията на Хьолдерлин.

      В стихотворението "Хайделберг", посветено на стария немски университетски град, поетът съгражда една вселена от радост, окриленост и житейски смисъл, в която той заживява по-истински, отколкото в действителния свят.

                                                            Отдавна те обичам, бих желал за моя радост
                                                            да те наричам майка и да те даря със песен,
                                                            скъп град, от градовете неголеми
                                                            най-хубавият, който съм видял.

      Поетът прославя видимия свят при своето завръщане към него от "царството на идеите". Възвисен от хуманистичните представи за античността, той се е домогнал до нови измерения на реалността, а те го примиряват с човешкото несъвършенство и му позволяват да хвали там, където съвременниците му намират само низост и тесногръдие. Човеколюбието на Хьолдерлин не е само ласкаво отношение към себеподобните - в него има и откривателство на неподозирани безсмъртни заложби, и нежен упрек към недъзите на тази "от всички твари най-честита на света".


      Поетът като посредник

      За Хьолдерлин единственият посредник между Природата и Човека е поетът, който, подобно на детето, все още общува с първичните и неизменни сили на мирозданието. Затова песента, този небесен дар, творецът трябва да предаде на народа си, на своята нация, а с това и на цялото човечество. Най-висшата си задача в този свят поетът ще изпълни, когато се превърне целият в слово и музика, когато пресътвори живота в химни и елегии. Едва тогава душата му ще получи святото право на покой в Оркуса, царството на мъртвите.

      В стихотворението-молитва "Към Парките" Хьолдерлин се обръща към древните богини на съдбата и на смъртта със съкровената молба да предоставят на песните му време, за да узреят, да се превърнат в нужен и скъп за хората плод.

                                                            Едно лято само, Всевластни, ми дайте,
                                                            една още есен, да узрее песента ми,
                                                            та после с охота сърцето ми, сито
                                                            от сладките звуци, в мен да умре!

      Творчеството на Хьолдерлин има своите корени в немското Възраждане, но то се изтръгва рано от просветителските илюзии на епохата си и се отправя към един свят, освободен от естетически предразсъдъци, свят на възвръщане към праосновите на живота и същевременно на ново духовно братство между хората.

      Личната съдба на Фридрих Хьолдерлин е необикновено трагична - половината си живот той прекарва в душевно помрачение, но поетичните му откровения са проникнати от дълбоки прозрения за мястото на човека върху Земята. Неговото съдбовно преклонение пред Красотата и Творчеството, подхранвано от страданието му по любимата Диотима, го прави вечно съвременен, дарява го с трайно присъствие в световната култура, превръща го в олицетворение на самата Поезия.





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop