ХАЙНРИХ ХАЙНЕ: ПОЕЗИЯ И БОРБА

Венцеслав Константинов


      През 1821 година Хайнрих Хайне публикува първото си томче стихове, озаглавено "Младежки страдания". То съдържа само петдесет и осем песни, но веднага привлича вниманието на читателските кръгове в Германия. Всички разбират, че се е появил нов немски поет със забележителна самобитност. Стиховете му притежават такова благозвучие на словото и дълбочина на чувството, с каквито дотогава се отличават само творбите на Гьоте. От тях кипи непозната поривистост, която от най-нежно настроение на душата връща читателя с горчива насмешка към действителността на живота. В една немска критична статия от 1822 година четем: "Никога досега в нашата литература един поет не е излагал на показ с такава дързост и безогледна ненадейност цялата своя субективност, индивидуалност и вътрешен мир! Това е причината, задето Хайневите стихове упражняват такова неотразимо очарование върху читателите!"

      А близо сто години по-късно българският поет и преводач на Хайне Гео Милев ще сподели в писмо до Николай Лилиев: "Защо да не признаем, че дори ние, които сме познали вече образа на абсолютното изкуство, сме били някога увлечени и запленени в романтичната поезия на Хайнрих Хайне - някога, в отдалечените години на ранното юношество, когато жадното сърце застава неотклонно върху единствения път на изкушението: да бъдеш влюбен. Поезията на Хайне е била винаги сантиментална съблазън за мечтателните юноши - още повече, че тази поезия е примесена с любопитните скокове на остроумието и хумора. Обаче този хумор - знаменитата до популярност ирония на Хайне - не е достигнал нито веднъж до размерите на един мироглед на презрението. У Хайне няма горчивина, въпреки изобилието от сълзи, въздишки и скърби - неговата поезия е сладка, като всяка сантиментална романтика."


      Силата на Любовта

      Почерпил жизнени сокове от немската народна песен, Хайнрих Хайне възпява преди всичко Любовта! Сълзите, които несподеленото чувство извиква в очите на поета, се превръщат в звънки изящни стихове. Любовта е онази тайнствена и мощна сила, която въздига духа, макар и да ранява неизлечимо сърцата.

                                                                          Цъфти и вехне всяка
                                                                          възторжена мечта;
                                                                          цъфти и вехне друга -
                                                                          така е до смъртта.

                                                                          Добре го знам и то ми
                                                                          вгорчава всяка страст;
                                                                          сърцето ми е мъдро,
                                                                          ала загива в мраз.

      В душата на романтическия певец ехтят легенди от стари времена, тайнствено проблясват рицарски доспехи, преплитат се тежки мечове в битка за красиви и неверни жени. Убеден, че единствено поезията дава на живота цвят и смисъл, младият поет залюбва легендарния Рейн с неговите стари, полуразрушени замъци, залюбва и смълчаните гори наоколо с техните незабравки и косове, които пропяват меланхолично в душата му, а в последните слънчеви лъчи на един залязващ ден се разискрят планинските върхове на поезията. Унесени в нейната всепроникваща красота, хората слушат чудната мелодия на любовта, която ги тласка към неотвратима, но сладка гибел.

      В прочутата си балада за Лорелай Хайне ще възпее непреходната мощ на изкуството.

                                                                          Не зная какво означава,
                                                                          Но мъчи ме смътна тъга;
                                                                          Легенда прастара не дава
                                                                          Покой на ума ми сега.

                                                                          В прохлада денят си отива,
                                                                          А Рейн в полумрака мълчи;
                                                                          Планинският връх се облива
                                                                          В сетните ярки лъчи.

                                                                          Там чудно красиво момиче
                                                                          Върху канарата седи,
                                                                          Ликът й е в злато обкичен
                                                                          И златни коси тя реди.

                                                                          Разресва ги с гребена златен
                                                                          И песен запява в нощта;
                                                                          Звукът й е сладък и властен,
                                                                          Най-дивният на света.

      Германия, мрачна приказка

      До осъществяването на своето призвание Хайне се домогва бавно и мъчително, творческият му път е сложен и колеблив, за да го изведе накрая до върховете на поезията.

      Да си писател, и то поет, в Германия след Виенския конгрес, след развихрянето на Метерниховата реакция, е не само трудно, но и опасно. Ненапразно в спомените си Хайнрих Хайне говори за страха на майка си пред възможността синът й да се отдаде на поетическо творчество като професия. Това, казвала тя често, би било най-страшното, което може да се случи. Понятията, които в началото на така очаквания от будните умове XIX век, се свързвали с думата "поет", не били никак на почит. Под поет разбирали преди всичко парцалив бедняк, който съчинява заръчани стихове за сватби, погребения, имени дни и накрая умира в някоя болница...

      През 1824 година Хайне предприема дълго пътуване пеш из планината Харц и долината на Тюрингия. Във Ваймар той посещава престарелия Гьоте, обикаля из замъците на Ерфурт и Айзенах, чете свои стихове в литературни салони и не може да се освободи от впечатлението, че в градовете с техния буржоазен лукс се живее празен живот, лишен от човешка топлота, душевна волност и поезия. Израз на тези свои настроения Хайне дава в поетичния цикъл "Пътуване по Харц", в който се преплитат съкровени чувства с хаплива ирония.

                                                                          Черни фракове, чорапи,
                                                                          бели, лъскави маншети,
                                                                          кротки речи и прегръдки -
                                                                          ах, къде ви е сърцето?

      С тези подигравателни думи поетът дава израз на отчаянието, обзело не само него, но и цялата жадна за красота немска младеж.


      Поетът като присмехулник

      Кое е онова качество, което отделя рязко Хайнрих Хайне от множеството съвременни му поети? Ето едно знаменателно определение: "Той беше галеник на бледната трагическа муза. Веднъж, в пристъп на жестока нежност тя целуна тъй силно сърцето му, с такава любовна мощ, с такава изпиваща страст, че сърцето му започна да кърви и изведнъж проумя всички скърби на този свят и се изпълни с безкрайно състрадание. Но румената богиня на шегата се притече бързо, взе на ръце страдащото момче и се помъчи да го развесели със смях и песни, и му даде да си играе с комическа маска и шутовски звънчета, и го целуна утешително по устните, и му предаде с тази целувка цялото свое лекомислие, цялата си дръзка веселост, цялата си присмехулна закачливост. И от тоя миг неговото сърце и устните му изпаднаха в странно противоречие: когато понякога сърцето му се вълнува трагично и той понечи да изкаже своите съкровени, облени в кръв чувства, тогава за негова собствена почуда, от устните му се отронват весели слова." С тези думи в памет на английския писател Лорънс Стърн, Хайнрих Хайне е успял да предаде по-добре от всеки друг своята собствена духовна същност.


      Музиката на протеста

      Но ето че в песните на романтическия поет, сякаш против волята му, сякаш продиктувани от неугасналата му съвест, прозвучават отначало плахи, но ставащи все по-гръмки и бойки протестни нотки, които изтласкват мъките и радостите на любовта назад:

                                                                          Поет германски съм, когото
                                                                          в Германия добре познават:
                                                                          на първенците с имената
                                                                          и мойто име споменават.

                                                                          А туй, което става с мене,
                                                                          в Германия с мнозина става:
                                                                          сред всички най-големи мъки
                                                                          и мойта мъка споменават.

      Поетът, вече с разклатено здраве, тръгва да пътува, странства из Хамбург, Люнебург, Нордерней, Лондон, Италия, Хелголанд. Впечатленията си от Европа в епохата на Свещения съюз излага в своите "Пътни картини" - сатира срещу аристокрацията, абсолютизма, филистерството и църквата. След излизането на тази необикновена книга Хайне вече не може да живее в Германия и е принуден да емигрира в Париж. Там у поета стават дълбоки идейни промени. Неговият романтизъм придобива революционна окраска, превръща се в боен меч, който възпламенява за борба. Като истински боен призив звучи стихотворението му "Почакайте":

                                                                          Помислихте, не мога да гърмя,
                                                                          понеже мятам мълнии чудесно.
                                                                          Каква заблуда! Знайте, че над вас
                                                                          и гръм да пратя мога твърде лесно.

      Търсил на младини забрава в поезията, дирил велика и свята любов, бродил дълго по земята, поетът накрая превръща стиха си в бич, който размахва над главите на крале и попове, безкръвни стихоплетци и охранени властници. В мъчителните дни на емиграцията Хайне публикува политическата си сатира "Германия. Зимна приказка", отнела всички илюзии, че поезията може да бъде спасително убежище за онези, които жадуват свободен и достоен живот. След смъртоносния удар, който Хайне нанася на романтическия копнеж по "синьото цвете" на бляна, става вече невъзможно опиянението от лунната светлина и песента на славеите.

      Макар и отдаден на поезията, животът на Хайне е преминал в постоянна борба. И това е била - по думите на Пенчо Славейков - преди всичко жестока борба със смъртта. И добавя: "В тази борба Хайне си е служил с две оръжия, когато с което му е прилегнало - челичена воля и гъвкава поезия."

      Хайне умира през 1856 година в Париж. Съгласно с желанието му той бива погребан не в блестящото гробище Пер Лашез, а в полите на тихия Монмартър - в гробището на изгнаните и заклеймените. Всяка година простата мраморна плоча, върху която е издълбано името му, бива окичвана с цветя. И пак звучат думите на поета: "Не зная наистина дали заслужавам един ден светът да украси с лавров венец ковчега ми. Поезията, колкото и да я обичат, е била всякога само свещена играчка или средство, благословено за божествени цели. Но меч трябва да положите върху ковчега ми, защото аз бях доблестен воин в освободителната бран на човечеството."




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop