НИКОЛАУС ЛЕНАУ: ЖИВОТ В МЕЧТИ

Венцеслав Константинов


      Сред искрящото съзвездие на поетите-романтици, възпели през XIX век свободата и поривите на необикновената личност, която се бунтува срещу оковите на действителността, блести образът на Николаус Ленау. Наричат го австрийския Байрон заради дълбоката емоционалност и трагизма на лириката му, наричат го и австрийския Хайне заради пластичността на изображението и съкровеното му чувство към природата.

      Николаус Франц Нимбш фон Щреленау, както гласи пълното му име, се ражда през 1802 година в днешна Тимишоара в семейството на обеднял офицер. Още като дете изгубва баща си и израства под настойничеството на майката в дребнобуржоазна среда. Отрано влюбен в просторния унгарски пейзаж и в пламенните жители на пустата, потресен от народните въстания срещу Наполеон, младият Ленау пристига във Виена и се записва да следва философия, право и медицина. Сприятелява се с австрийския драматург Франц Грилпарцер и с композитора Йохан Щраус.


      Копнеж и несподеленост

      Движен от вътрешно неспокойство, Ленау изоставя следването си и окрилян от надежди, заминава за Америка, откъдето една година по-късно се завръща разочарован от всеобщата жажда за печалби в Новия свят. Отново във Виена, той се влюбва нещастно в София Льовентал, жена на негов приятел, и това го хвърля в тежка душевна борба. Нарастващата меланхолия и копнежът по свободен и смислен живот разяждат поета, който напразно се опитва да получи назначение като професор по естетика във Виенския университет. Ленау не може да се приспособи към владеещите нрави и е постоянно изпълнен с очакване за щастие и творческо удовлетворение. На четиридесет и две годишна възраст преживява първата си душевна криза. Три години по-късно той е настанен в клиниката за душевно болни в Обердьоблинг край Виена, където след още три години умира в пълно умопомрачение.


      Страдание и възторг

      Поезията на Ленау е проникната от страдание и възторг, в нея разбунената душа дири светла пролука през мрака на покрусата и огорченията. Поетът предпочита есенните мотиви с мекия блясък на залеза над смълчаните планини, с нежната прозрачност на въздуха, който бавно натежава от багрите на нощта. Ленау е майстор при предаването на всички отсенки на мимолетното настроение, но и на опустошителното чувство, което не дарява радост, а е извор на мъка - такава е за него любовта, възпявана и губителна. В прочутите му "Песни на тръстиките" любимата се възправя пред поета като могъща и страшна природна стихия:

                                                                          Залезът гори,
                                                                          облаци чернеят,
                                                                          сякаш сред искри
                                                                          ветрове лудеят!

                                                                          Мълнии отвред
                                                                          гонят се в небето;
                                                                          образът им блед
                                                                          странства из полето.

                                                                          В мен се възкреси
                                                                          гледка величава:
                                                                          твоите коси
                                                                          бурята развява!

      Много от песните на Ленау се възприемат като народни творби, тяхната мелодичност и искрена сантименталност им е съхранила траен живот в съзнанието на поколенията. Ето как в книгата си "Немски поети" Пенчо Славейков изразява преклонението си пред гения на Ленау: "Особено на млади хора, като на мене едно време, Ленау ще се харесва със своята меланхолия и с вълшебната музикалност на стиха... Неговите пейзажи са едни от най-дивните в немската лирика, и темпераментът на Ленау е добил може би най-добър израз в тях. Не една от неговите песни е бисер. И не само по външен вид, по дивната форма на златната рамка, в която им е намерил място майсторът... Рожби на болка, никой не може да заподозре песните на Ленау в неискреност."


      Мирова скръб

      Любовта и природата са основните мотиви в творчеството на Ленау. Мировата скръб, която изпълва много от меланхолично-елегичните му стихотворения, носи бунтовни черти подобно на други големи поети от първата половина на XIX век - като Байрон или Леопарди. Така и в стихотворението му "Небесна печал" природата е издигната до символ на метежната човешка душа.

                                                                          Блуждае плахо по лика небесен
                                                                          гнетяща мисъл - облакът бурлив;
                                                                          и като луд, обзет от пристъп бесен,
                                                                          шубракът се извива в порив див.

                                                                          Далеч в небето гръм отеква вяло,
                                                                          премигват там светкавични зари;
                                                                          - така трепти око, сълза наляло, -
                                                                          и скъден лъч в ресниците гори.

                                                                          Мъгли летят безшумно над полето,
                                                                          студени сенки пъплят - мрачна сган;
                                                                          в печален размисъл мълчи небето
                                                                          и слънцето затиска с тежка длан.

      Ленау посвещава стихове на чешкия национален герой Ян Жишка, както и на изгорения на клада като еретик италиански реформатор Савонарола. А в съкровеното му стихотворение "Есенно чувство" вече прозвучават някои от типичните за епохата революционни мотиви:

                                                                          С гняв шуми дъбакът стар,
                                                                          тъне в облаци небето;
                                                                          севернякът - зъл хусар,
                                                                          Гони друмника в дерето.

                                                                          Както вятър есенес
                                                                          шета лудо из горите,
                                                                          тъй разбужда блян злочест
                                                                          стара горест във гърдите.

      Проблемата за човека

      В драматичната си поема "Фауст" Ленау с голяма поетическа сила извайва образа на един романтичен неукротимо-пламенен герой. Тук Ленау се противопоставя на Гьоте, чието разрешение на проблемата за човека му изглежда вече невъзможна след потъпкването на революционните идеали. Стигнал до умопомрачение от отчаяние, мечтателният Фауст на Ленау приема безволно оброка с дявола, който го кара да избира между блудкав живот, изпълнен с търпение, и смело проникване до истината за света. Ето как Мефистофел изкушава героя на Ленау, преди той да подпише съдбовния договор:

                                                                          Глупец бе ти, но в този час
                                                                          спогодба ти предлагам аз!
                                                                          Тиранът стар държи човека
                                                                          в набожен страх от памтивека.
                                                                          Но моят враг не ме възпира
                                                                          за лов да бродя из всемира -
                                                                          стани ми спътник в този лов
                                                                          и аз, кълна се, съм готов
                                                                          загадката да ти разкрия
                                                                          на междузвездната стихия!

      Поемата завършва със самоубийството на Фауст, който не намира утеха нито в познанието, нито в Бога. Напразното боготърсачество става главната тема в творбата. И този мотив, напомнящ вече за Достоевски, ще добие огромно разпространение в литературата на XIX век, който - по думите на Георг Брандес - изживява всички страдания на Фауст, понася всички негови мъки.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop