ЕРИХ КЕСТНЕР: ВЪПРЕКИ ВСИЧКО

Венцеслав Константинов


      Ерих Кестнер е известен преди всичко като автор на книги за деца. Но той дава изява най-напред на своя лирически талант. Първите му литературни публикации съвпадат с последните години на Ваймарската република в Германия. Тогава Кестнер издава стихосбирките си "Сърце върху талията", "Един човек осведомява" и "Песен между столовете", които му създават голяма и малко скандална известност. Необичайният тон, хапливата ирония и сатирична агресивност на стиховете му кара критиката да говори за него като за автор на "римувани сквернословия", в които човешките отношения "се подлагат на дисекция". Поезията на Ерих Кестнер бързо бива причислена към течението на така наречената "нова предметност". Но сам писателят подчертава, че лириката му има ясна художествена цел: да възпита читателя в "искреност на чувството" и в "яснота на мисълта".

      Кестнер изисква от литературната творба да притежава "потребителна стойност", тоест поетът трябва да съхранява в своята "лирична домашна аптечка" лек срещу всяка душевна болка. "Писателят с неизчерпаемия и слънчев хумор", както наричат Ерих Кестнер, желае неговите творби да възбуждат или успокояват, да критикуват или съчувстват - съобразно със случая. А според диагнозата писателят предписва различни рецепти - той е дързък, но никога циничен, интелигентен, но без замайващо дълбокомислие, елегантен, но не и повърхностен. В стихотворенията си Кестнер разбулва интимни и социални тайни, но когато се сблъсква с празнодумство, баналност, лъжлив патос и тъпа назадничавост, той става остър и безпощаден.


      Моралистът като сатирик

      Такива подбуди одухотворяват и сатиричната проза на Ерих Кестнер. По думите му задачата на сатирика е "да изправя на позорния стълб глупостта, злобата, леността и сродните им недостатъци и пороци". И продължава: "Сатирикът държи пред хората огледало, най-често криво, за да ги накара да се замислят. Той трудно проумява, че хората се сърдят на него. Защото иска те да се сърдят на себе си. Иска те да се засрамят, да станат по-добри и по-разумни..." Според Ерих Кестнер сатиричната литература е част от областта на естетичното само поради своите художествени средства, но с оглед на целите си тя се родее с педагогиката. И понеже педагогиката, ако досажда, не упражнява въздействие, този вид литература следва да бъде и забавна.

      На тази основа писателят създава и своите книги за деца. Преведените на много световни езици романи "Емил и детективите", "Антон и Точица", "Хвърчащата класна стая", "Двойната Лотхен" дължат своята популярност и литературна жизненост преди всичко на умението да не се поучава малкият читател, а да бъде въведен като равностоен партньор в света на възрастните. Също така приключенията на героите да не протичат в измислена страна и в неопределено време, а да се извършват в конкретна и при това критично възприемана действителност.


      Детето в сърцето

      Тези представи Ерих Кестнер влага и в прочутия си роман за възрастни деца "Фабиан. Историята на един моралист", публикуван през 1931 година, във времето на надигащия се в Германия националсоциализъм. Първоначалното заглавие на книгата е "Пътят към пропастта", но тогавашният издател не го допуска, наред с няколко по-смущаващи глави. В предговора си към следвоенното издание Кестнер отбелязва: "Чрез това заглавие още от корицата трябваше да стане ясно, че книгата изпълнява определена задача: тя искаше да предупреди. Да предупреди за пропастта, към която се приближаваше Германия, а заедно с нея и Европа! Искаше да накара хората със съответните средства - а в дадения случай това би могло да означава само: с всички средства - да се вслушат и се опомнят в последната минута." И писателят пояснява: "Масовата безработица, духовната депресия, последвала стопанската, стремежът към бягство от действителността, активизирането на безскрупулни партии - това бяха буревестниците на приближаващата криза. А не липсваше и зловещото затишие пред бурята: леността, сковала сърцата, която приличаше на някаква епидемична парализа. Някои почувстваха непреодолима нужда да се противопоставят на бурята и на затишието. Но бяха изтласкани настрана. Мнозинството предпочиташе да слуша панаирджийските кресльовци и тъпанджиите, които шумно превъзнасяха своята синапова хартия и отровните си вселекуващи рецепти."


      Пътят към пропастта

      Главният герой на романа, докторът по философия Якоб Фабиан, носи някои автобиографични черти на писателя. И той е трийсет и две годишен като самия Кестнер. По време на световната икономическа криза Фабиан има щастието да бъде служител в рекламното бюро на един берлински цигарен концерн и това му осигурява някакво препитание. Потиснат от преживяванията през Първата световна война и разочарован от общественото развитие във Ваймарската република, той се е оставил на течението на живота. Липсва му социална система, в която да може да се осъществява като човек, а за него това означава "да прави хората порядъчни и разумни". Въпреки че се стреми да си изгради свободен от илюзии мироглед, героят на Кестнер вярва в "победата на порядъчността" като в някакво чудо. Това неопределено очакване от бъдещето го отвежда в различни редакции, ателиета, кабарета и всевъзможни "институти за духовно (тоест сексуално) сближение". Така Фабиан става свидетел на живота в големия град, който е приютил на изток престъпността, в центъра си - мошеничеството, на север - мизерията, на запад - разврата, а "във всички посоки - гибелта". Младият доктор по философия постоянно се сблъсква с различни хора, възгледи, факти. В този лабиринт от всекидневни и въпреки това необичайни обстоятелства писателят разполага редица човешки типове, които добиват значението на символични фигури.

      Тук откриваме Ирене Мол, една блондинка, безогледно отдадена на еротични авантюри - чрез писмен договор със съпруга си тя е узаконила правото си на прелюбодеяния. Когато мъжът й, виден адвокат, се компрометира поради присвояването на пари от клиентите си, тя основава мъжки публичен дом за дамите от берлинското висше общество.

      Особено значителен е образът на гениалния изобретател професор Колреп, почетен член на пет академии на науките. Семейството му го е поставило под попечителство, защото е раздавал пари на работници, останали без препитание поради въвеждането на неговите машини.

      Ето го редактора Мюнцер, който смята, че "най-удобното обществено мнение си остава липсата на обществено мнение" и след двайсетгодишна вестникарска работа той вече е готов да вярва на собствените си лъжи. А колегата на Фабиан търговският редактор Малми смята - перифразирайки реплика от "Хамлет" - че "в безумието на капиталистическата икономика има метода". Той се възхищава от властта, която в такива гигантски размери манипулира производствените отношения в полза на една малка господстваща прослойка, тъй че като откровен циник поддържа социалната система.

      Приятелят на Фабиан, литературният историк д-р Лабуде, се опитва да намери между реакцията и революцията някакъв среден път чрез обществени реформи. Според него дребната буржоазия трябва да поеме ръководната роля, да установи контрол над капитала и да обуржоази пролетариата.


      В чакалнята на времето

      Самият Фабиан - а в него са въплътени възгледите на Ерих Кестнер - не може да приеме илюзорните планове на Лабуде. За него трудовите хора са обединени от обща съдба и той се чувства обвързан с тях социално, а пред лицето на нацистката опасност също и политически. Но разбира, че е неспособен да предприеме каквито и да било действия. Фабиан - а с него и голяма част от немската интелигенция в епохата на Ваймарската република - се изживява като човек, "чакащ в чакалнята на времето", който живее ден за ден и поради това няма сили за велики чувства, мисли и дела, но все пак се надява да хване някой влак към по-доброто бъдеща.

      Това житейско поведение на Фабиан обаче сериозно се разклаща, когато той се влюбва в младата юристка Корнелия Батенберг. Макар че за първи път проявява готовност да "действа" заради нея, той трябва да я загуби, понеже в най-тежките дни на икономическата криза е уволнен и се бои да поеме отговорността на един брак. А Корнелия се отдава на един кинопродуцент, за да получи малка филмова роля. Тя смята, че "човек може да се измъкне от мръсотията, само ако сам се омърси".

      Самоубийството на приятеля му Лабуде изправя героя на Кестнер пред нови въпроси за правилността на отношението му към живота. Потресен от неверността на годеницата си и от политически неуспехи, Лабуде не е могъл да превъзмогне удара от това, че университетът е отхвърлил хабилитационния му труд, плод на петгодишни занимания с творчеството на Лесинг. Писменото му завещание до Фабиан съдържа признанието за светогледен провал, но също и съвета да не се пренебрегва действителността, а да се приема в нейната неотвратимост. "Стигнали сме до един от ония редки преломни моменти в историята, когато трябва да се съгради нов светоглед, всичко друго е безполезно" - пише Лабуде на приятеля си. Съкрушен от събитията, Фабиан напуска Берлин и се завръща в родния си Дрезден. Там би могъл да намери работа в някой консервативен вестник, но и това начинание е обречено на неуспех, защото той не е в състояние да продава съвестта си. В своята наивност и душевна непоквареност Фабиан си остава едно голямо дете, което стои край мръсна локва и не смее да я нагази.


      Бягството

      Героят на Ерих Кестнер желае да се намеси в превратностите на епохата, но не знае на чия страна да застане, каква позиция да заеме. Затова решава да отиде в планината, да заживее сред природата, докато прозвучи "стартовият изстрел, който важи за него и за онези, които мислят като него". Но излизайки от кафенето, Фабиан осъзнава, че това, което възнамерява да направи, е бягство. Та за човека, който иска да действа, по всяко време и навсякъде се намира поприще за действие! Какво чака той вече толкова години? И сам си отговаря: "Може би прозрението, че е определен и роден само за зрител, а не, както е вярвал досега, за актьор в световния театър."

      Докато обезсърчен крачи из града, Фабиан вижда как едно дете пада от моста над Елба във водата. Той съблича сакото си и се хвърля да спаси момчето. И докато то разплакано само доплува до брега, Фабиан се удавя... Романът завърша със знаменателната фраза: "За съжаление той не можеше да плува."


      Изгубената позиция

      Когато книгата на Ерих Кестнер излиза от печат, тя предизвиква противоречиви оценки. Мнозина виждат в нея неморално и разложително четиво. Но не липсват и възторжени отзиви, които с течение на годините се затвърждават и определят истинската художествена и нравствена стойност на романа. Още на времето писателят Бернхард Диболд отбелязва, че Кестнер изисква просто отговорност за собствените деяния, за собствената любов, за собствената воля - "това задължително благородство на духовния аристократ". И не друг, а Херман Хесе пише за "Фабиан": "Съвременната проблематика не би могла да се изрази по-извънвремево." А самият Ерих Кестнер отбелязва, че книгата му не е поетичен или фотографски албум, а сатира. Тя не описва какво точно е било, а преувеличава. Карикатурата, този законен похват в изкуството, е крайното средство, с което моралистът разполага. И писателят заключава, говорейки вече за себе си: "Мястото на Фабиан открай време е било и си остава изгубената позиция. И той я отстоява, доколкото може. Девизът му винаги е бил и все още е: Въпреки всичко!"




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop