АЛФРЕД АНДЕРШ: ОСЪДЕНИ НА СВОБОДА

Венцеслав Константинов

                                                                                            Когато лампата е строшена,
                                                                                            светлината лежи мъртва в прахта.
                                                                                                                        Пърси Биш Шели


      С края на Втората световна война започна културното обновление в Западна Германия. Младите писатели трябваше да възстановят загубените връзки със световния литературен процес, да усвоят новите художествени стилове и похвати. Тогава в културната панорама на страната се появи името на един творец, чиято житейска съдба бе изпълнена с много противоречия и идейни лутания. Това бе Алфред Андерш.


      Увлеченията на младостта

      Андерш е роден през 1914 година в Мюнхен, в семейството на бивш офицер от кайзеровата армия, който приема разгрома на Германия в Първата световна война като лично поражение. Бащата организира войнишки сборища и като верен съратник на генерал Лудендорф участва в Хитлеровия опит за преврат от 1923 година, когато националсоциалистите за първи път се устремяват към държавната власт.

      Политическите пориви на бащата обаче остават чужди за сина. Той често бяга от тежката атмосфера на родния дом и дири усамотение в парка на един стар дворец, където чете Верлен и Рембо. В автобиографичната си книга "Черешите на свободата" Алфред Андерш си спомня: "Така забравях жертвите на революцията, училищните несгоди, деградацията на моето семейство, дори стенанията на баща ми и започнах своя собствен живот, като през решетките на пубертета и на двореца Шлайсхайм прониквах в парка на литературата и естетиката."

      В годините на икономическа криза младият Андерш се възхищава от духовната сила, която излъчват работническите водачи. Започва да изучава марксизма, влиза в Комунистическия младежки съюз и осемнадесетгодишен става ръководител на организацията в Южна Бавария. В спомените си споделя: "За мен това означаваше нещо напълно ново и непознато; с разширени ноздри вдъхвах тръпчивия аромат на бъдещия живот и това ми помагаше да се освободя от своята дребнобуржоазна среда."

      Андерш е убеден в скорошното избухване на световната революция и когато на власт идва Хитлер, изживява тежко разочарование: "Онова, което настъпи, не беше революцията. С широко отворени очи се взирах в тъмния змийски поглед на поражението." Ненавършил двадесет години, Андерш е арестуван и пратен в концлагера Дахау. Само неговата младост и репутацията на баща му го спасяват от смъртта. Освобождават го, но момчето остава под постоянния надзор на Гестапо. Тогава Андерш преживява тежка светогледна криза. Изпълва се с упрек към своята партия, че е отстъпила властта на националсоциалистите. Алфред Андерш се оттегля от политическата борба и "емигрира от историята". В спомените си записва: "На тоталната държава отвърнах с тотално потъване в себе си. В духа на Киркегор избрах естетическото съществуване."


      Изборът на свободата

      В края на 1940 година Алфред Андерш е призован във Вермахта и службата в строителните войски го отвежда във Франция и Италия, а след две години е пратен да се бие на италианския фронт. През юни 1944 година дезертира и преминава в американски плен. В тази своя постъпка Андерш вижда израз на своята лична воля и на стремежа си към свобода на "ничия земя" - "между затвора от който излязох, и този, в който влязох". За него - в духа на екзистенциалната философия - изборът на свободата е най-съкровената изява на човешката същност. До края на войната той е военнопленник в САЩ, въдворен в лагера за превъзпитание "Форт Гети", където издава лагерен вестник.


      Литература на развалините

      След завръщането си в Германия Алфред Андерш - наред с Волфганг Борхерт, Ханс Вернер Рихтер, Волфганг Кьопен и Хайнрих Бьол - встъпва в така наречената "литература на развалините". Във време, когато се говори за криза на романа и на художественото слово, Андерш се заема с активна публицистична и обществена дейност - става редакционен помощник на Ерих Кестнер в мюнхенския "Нойе цайтунг", а през април 1947 година участва във формирането на свободното литературно сдружение "Група 47", което за дълги години ще бъде най-авторитетният литературен форум в новосъздадената Федерална република и ще играе важна роля в културния живот на страната.

      След дълги преговори с издателски къщи Алфред Андерш успява да публикува през 1952 година автобиографичната си книга "Черешите на свободата". Тя бързо му спечелва известност, защото изразява идеите и чувствата на голяма част от следвоенната немска интелигенция. През 1957 година излиза и първият му роман "Занзибар или последното основание", в който прави равносметка на преживяното през време на нацистката диктатура.


      Бягството

      И внезапно Алфред Андерш изоставя всички официални постове и се преселва в Швейцария, където заживява на свободна писателска практика в Берцона край Лаго Маджоре. Студеният блясък на "стопанското чудо" във Федералната република, сред който никнат милитаристични и реваншистки организации, забраната на Германската комунистическа партия през 1956 година - всичко това е подтикнало писателя да напусне родината си. А когато в Бундестага е прокламиран "декрет за радикалите", според който всяко лице, постъпващо на държавна служба, трябва да премине през особена "проверка на лоялността", Андерш публикува стихотворението "Член 3 (3)". В него сравнява социалния климат в Западна Германия с времето на Хитлер и предупреждава за опасността от неофашизъм:

                                                                                                    един народ от
                                                                                                    бивши нацисти
                                                                                                    и техни
                                                                                                    помагачи
                                                                                                    отново развива
                                                                                                    любимия си спорт
                                                                                                    преследване на
                                                                                                    комунисти
                                                                                                    социалисти
                                                                                                    хуманисти
                                                                                                    дисиденти
                                                                                                    левичари

      В доброволната си емиграция Алфред Андерш създава романите "Червенокосата", "Ефраим" и "Винтершпелт". Писателят схваща живота като път към опознаването на СВОБОДАТА. И в първата си новела, и в последвалите я романи и разкази той изследва начините, по които човек се доближава или отдалечава от тази цел. Според него свободата е нещо, което трябва непрекъснато да се постига, и тя се проявява в момента на избора, в краткотрайния отрязък от времето, когато се откъсваме от всяка обвързаност и казваме "не" на "общата съдба". "Свободата в нашия живот никога не трае повече от няколко мига, но заради тях ние живеем" - тази мисъл на Андерш става основа за неговото творчество.


      Бащи и деца

      Малко преди смъртта си писателят публикува голямата повест "Бащата на един убиец". В обширен послеслов Андерш изяснява защо разказва откъс от автобиографията си в трето лице. Това не е направено от потребността да се запази някаква дискретност, а напротив - "тъкмо разказът в трето лице позволява на писателя да бъде максимално честен". През погледа на своя герой Андерш успява да пресъздаде неговия вътрешен свят, както и обществените условия, при които живее.

      В тази най-дълга повест на Алфред Андерш действието се развива за най-кратко време - в един час по старогръцки език в мюнхенската класическа гимназия. Вратата на класната стая се отваря и внезапно влезлият за инспекция директор сякаш премахва останалия свят. Ученикът Франц Кин не подозира, че директорът е баща на бъдещия масов убиец Хайнрих Химлер. Директорът подлага Франц Кин на мъчителен изпит и с това слага край на престоя му в училището. На места директорът дори буди симпатия, но в своята неприязън към него Кин дори застава на страната на младия Химлер, напуснал дома си заради хуманистичните брътвежи на баща си. Старият Химлер третира учениците си в пълно съответствие със законите на училищната и военната система - като безлични и безволеви създания, на които трябва да се придаде човешки облик според нормите на представляваната от него обществена система. Обучението по класически езици е превърнато в инструмент за изтезание. Франц Кин го чувства особено силно - отначало старогръцкият език служи за сплашване и унижение, а после става камшик, чрез който низвергват героя от кръга на призваните да постигнат по-високо образование.

      В тази своя последна творба Алфред Андерш преценява зависимостта между живот и образование. Въпреки че героят му не се противопоставя открито на упражнявания върху него и съучениците му идеологически натиск, той все пак съумява да се отскубне с твърдението, че се стреми да задоволи литературните си интереси. В "Бащата на един убиец" Андерш не произнася присъда - той предоставя на читателя ролята на съдник, като го подтиква да заеме свое собствено критично становище. По този начин възниква жива връзка между историческата ситуация на разказаната случка и действителността на читателя.


      Политическото завещание

      Преди смъртта си Алфред Андерш публикува и сборник с поезия под заглавие "Възмущавайте се, небето е синьо!" Тук се откроява стихотворението "Към немците", която представлява политическо завещание на писателя към младото поколение:

                                                                                                    дори из димящата
                                                                                                    шир
                                                                                                    на заличената ни страна
                                                                                                    последните от нас
                                                                                                    ще се лутат
                                                                                                    с ослепени очи
                                                                                                    и без език
                                                                                                    ще фъфлят думите

                                                                                                          военна     военна
                                                                                                          служба     повинност

                                                                                                    не е ли по-добре
                                                                                                    преди да е станало късно
                                                                                                    да измислим
                                                                                                    нови думи

                                                                                                    някои други

      Така Алфред Андерш вижда взаимовръзката между изкуството, живота и морала. Или, както сам пише: "Литературата - това е работа над въпросите, които поставя времето."




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop