ХАЙНРИХ БЬОЛ: МЕЖДУ ОТЧАЯНИЕТО И НАДЕЖДАТА

Венцеслав Константинов

                                                                                  Говоря в безлюдното множество, немощен,
                                                                                  закопнял да обичам: тебе, себе си, всички.
                                                                                                                                          Кристоф Мекел


      Когато през 1972 година Шведската академия присъди Нобеловата награда за литература на Хайнрих Бьол, това не предизвика никакво удивление, никакви възражения. Защото Бьол вече си бе създал име на най-значимия следвоенен немски белетрист - книгите му се издаваха и четяха по цял свят, както на Запад, така и на Изток. Бьол бе станал световен писател. Неговата популярност и обществено влияние бяха тъй големи, че той, против своята воля, се бе превърнал в "институция", извисена над политическите стълкновения на всекидневието. "Самите политици са безвластни или безсилни, понеже притежават само "тактическа" власт, докато властта на един писател винаги е "стратегическа"", заявява Бьол.

      Тази негова "стратегическа власт" го подвежда към политически увлечения, от които впоследствие той се дистанцира, но - което е по-важно - тя му позволява с течение на годините да стане нещо като "хронист" на обществения живот във Федерална република Германия, позволява му безкористно и загрижено да обглежда културното развитие на страната си, да следи нейния духовен климат, да чертае перспективи и да произнася безапелационни присъди. Така в речта си пред учредителния конгрес на Съюза на писателите във ФРГ през 1970 година Бьол прямо заяви: "Двайсет години след създаването на Федералната република социалното и политическо положение на писателя тук е сведено до пълно безправие. Само когато осъзнаем, че старите буржоазни критерии за култура са вече негодни за нищо, едва тогава ще престанем да бъдем политически трупове."


      Животът и литературата

      Роден през 1917 година в католическия град Кьолн на Рейн, Хайнрих Бьол израства с онова творческо поколение, което прекарва детството си сред инфлацията и безработицата на Ваймарската република, юношеството си - сред терора на националсоциализма, младостта си - по фронтовете и пленническите лагери, а зрелостта си - сред разрухата на победената и разделена родина.

      След края на войната в литературата на Западна Германия се очертават две противоположни тенденции:

      Официалната критика изисква от "модерния" писател да се вгледа в себе си, да изследва пейзажите на своята душа и да създаде образци на "непреходна красота". Така зазвучават тоновете на една уж "задушевна", а по същество откровено аполитична книжнина, която скоро започва да обслужва потребностите на "масовата култура". През 1947 година писателят Ханс Вернер Рихтер става един от основателите и ръководител на литературното сдружение "Група 47", което трябва да се противопостави на това художествено бягство от действителността. Тогава той пише: "Мечтателите в немската литература отново се появяват. За свой девиз те издигат една нова, но все пак прастара дума. Тази дума е "вглъбеност". Тя означава отвръщане от реалния свят и съживяване на онова, което вече е било вчера..."

      Другата тенденция се прокарва от писатели, които се стремят да пресъздадат социалната действителност такава, каквато е - без разкрасяване, но и без преднамерено очерняне. Сред тези творци е и Хайнрих Бьол, който очерта ситуацията с думите: "Първите писателски опити на нашето поколение след 1945 година бяха обозначени като "литература на развалините" и с това се опитваха да ги омаловажат. Ние не се борехме срещу това обозначение, защото то беше справедливо: всъщност хората, за които пишехме, живееха сред развалини - идваха от войната, мъже и жени, еднакво наранени, също и деца. Имаха изострен поглед: те виждаха. В никакъв случай не живееха в пълен покой; нито обкръжението им, нито състоянието им, нищо в тях и около тях не беше идилично, а ние като писатели ги чувствахме толкова близки, че се идентифицирахме с тях."


      Нравствените устои

      В центъра на творчеството си Хайнрих Бьол поставя материално и душевно угнетения "малък човек", който се бори да запази своята вътрешна независимост от натиска на отново процъфтяващото буржоазно общество. От романите и разказите на писателя струи действителна и дълбока "любов към ближния". Самият вярващ католик, Бьол открива във всеки обикновен човешки живот достойна за художествено претворяване съдба. Затова се стреми да прокара в произведенията си различителна линия между добро и зло, между правда и неправда, да помогне на своя съвременник да намери нравствени устои в един непосилен живот. "Задачата ни е да напомняме, че човекът не съществува само за да бъде управляван - и че разрухата в нашия свят е не само външна и не е толкова малка, че да бъде превъзмогната просто за няколко години", споделя той.


      Литературният наставник

      В последна сметка Хайнрих Бьол се превръща в литературен наставник. Но в творбите му няма назидание или проповеди. Героите му обикновено са чудаци, които обаче са съхранили в сърцето си човешко достойнство и доброта. Подобно на всички други големи моралисти Бьол е сатирик. За свой литературен образец взима Дикенс и казва за него: "Той имаше много добри очи - човешки очи, които нормално не са съвсем сухи, но и никога не са мокри, а само малко влажни - латинската дума за "влага" е хумор... Доброто око е част от инструментариума на писателя, то му позволява да вижда неща, които още не са се появили в полезрението му. Окото на писателя трябва да бъде човечно и неподкупно."

      В годината на Нобеловата награда Хайнрих Бьол издаде и книга с поезия. Стихотворението "Моята муза" изразява неговата поетика, неговия път между отчаянието и надеждата:

                                                                                      Моята муза на ъгъла чака;
                                                                                      евтино дава на всеки това,
                                                                                      което аз не желая;
                                                                                      когато е весела,
                                                                                      тя ми дарява, каквото поискам,
                                                                                      но весела рядко я виждам.

                                                                                      Моята муза е монахиня;
                                                                                      в мрачния дом
                                                                                      зад двойна решетка
                                                                                      тя казва на своя любим
                                                                                      добра дума за мен.

                                                                                      Моята муза се труди във фабрика;
                                                                                      вечер след работа
                                                                                      иска да иде с мен да танцува,
                                                                                      но вечер след работа
                                                                                      не е време за мене.

                                                                                      Моята муза е стара;
                                                                                      през пръстите тя ме перва
                                                                                      и с изсъхнали устни крещи:
                                                                                      "Напразно, глупако!
                                                                                      Глупако, напразно!"


                                                                                      Моята муза е домакиня;
                                                                                      но в шкафа не пази бельо,
                                                                                      а думи;
                                                                                      рядко вратите отваря
                                                                                      и ми дава по някоя.

                                                                                      Моята муза е прокажена
                                                                                      като мене;
                                                                                      един-другиму целуваме пяната
                                                                                      от своите устни
                                                                                      и за чисти се обявяваме.

                                                                                      Моята муза е германка -
                                                                                      не предлага закрила;
                                                                                      само когато се къпя в драконска кръв,
                                                                                      тя слага длан на сърцето ми
                                                                                      и тъй уязвим аз оставам.

      Близо четири десетилетия - от първата книга през 1949 година до смъртта си през 1985 година - Хайнрих Бьол рисува картината на обществения живот във Федерална република Германия. Тази картина е мрачна, угнетяваща, но в нея има и упование. Хайнрих Бьол проявява мъжеството да бъде остро критичен към всички прояви на бездуховност и насилие над човека и все пак да търси и намира пролуки за светлината, за вярата, надеждата и любовта. Въпреки трудното време, през което живее, той остава убеден в способността на литературата и изкуството да променят света - да го изпълнят с повече човечност и мъдрост.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop