МАРЛЕН ХАУСХОФЕР: МАНСАРДАТА НА САМОТАТА

Венцеслав Константинов


      Марлен Хаусхофер е пример за откриването на едно значително литературно дело едва след смъртта на създателя му. Писателката е родена през 1920 година във Фрауенщайн, Австрия и до края на дните си живее на свободна практика в Щирия. Макар и отличена с някои престижни награди, Марлен Хаусхофер остава недооценена приживе.

      Едва десетилетие след смъртта й нейното творчество преживява своя "ренесанс". През 1983 година са публикувани романите й "Стената" и "Небе, което никъде не свършва", а през следващата година романът "Мансардата" излиза в ново издание. Критиката определя тези произведения като "крачка към поетическия реализъм", нарича "Стената" "модерна приказка", "притча за победата на жената", а маститият критик Ханс Вайгел ще каже: "Голяма творба, чиято външна простота достига класически измерения. Тя може да бъде наредена сред шедьоврите на западната литература."


      Романът - откровение

      "Мансардата" писателката завършва малко преди своя край. Това е дълбоко лична книга, написана в първо лице като интимен дневник. Повествованието носи всички белези на съкровена, почти религиозна изповед. Героинята, чието име така и не се узнава, разказва за една седмица от живота си, като всяка глава носи за заглавие деня от седмицата. Ходът на разказа се прекъсва от спомени, описания на сънища или видения, анализи на душевни състояния. Освен това са включени и страници от личния дневник, който героинята е водила преди години в своето усамотение. Нейната житейска история е разказана по такъв начин, че читателят постепенно открива ключовите моменти от една сложна духовна биография. Това създава психологическо напрежение в иначе бедното на външни събития изложение.

      Разказвачката е вече немлада жена, четиридесет и седем годишна домакиня. Нейният съпруг, Хуберт, е преуспяващ адвокат, погълнат изцяло от професията си. Между двамата владее привидно съгласие, те водят успокоено буржоазно съществуване, имат две деца, но това е само видимото измерение на семейния им живот. Между тях се издига някаква мъчителна тайна, споменът за някакво съдбоносно събитие, което е опустошило щастието им и ги е отчуждило един от друг.


      Глухотата като символ

      Едва в края на романа става ясно какво се е случило. След близо двегодишно семейно благополучие героинята внезапно оглушава - глухотата е предизвикана от изненадващия вой на пожарна кола през нощта, като този звук по някакъв начин се свързва в подсъзнанието й с преживяванията през войната, главно с воя на сирените в бомбардирания град. Съпругът й Хуберт не намира в себе си сили да се справи с проблема и под натиска на властната си майка праща съпругата си "на почивка" в едно отдалечено село.

      Глухотата не е предизвикана от органично увреждане, а е на психическа основа. Следователно тя може да изчезне под въздействието на някакъв освобождаващ фактор, но не се поддава на медицинско лечение. Тази глухота на героинята придобива в романа значението на символ - тя не чува, защото не желае и не може повече да слуша звуците и шумовете на този свят, на това време, загубило човешките си очертания.

      В селото, където е настанена в дома на един ловец, героинята среща мъжа X., който желае да й говори, тъкмо понеже тя не го чува. Всеки ден той излива пред нея порой от думи на гняв, разкаяние, болка, молба, ярост. Тя не разбира нищо, но следи ръцете му, които й говорят повече от думите.

      Тези сцени на проникването до същността на изказа без помощта на словото са предадени с необикновено майсторство и съставят най-силната част на романа. В последна сметка, когато героинята вече се е решила да последва непознатия, той протяга към нея окървавените си ръце - това събужда в душата й спомен за избити животни, за преживени насилия и, изведнъж тя започва да чува, глухотата й изчезва.

      Тя е излекувана и се завръща при мъжа си и дъщеря си - животът продължава, но вече по друг начин. Заедно със слуха, героинята сякаш е придобила още много сетива за този свят. Така тя започва двойствено съществуване - денем е прилежна домакиня и съпруга, а вечер се усамотява в мансардата на семейния дом и там премисля живота си, бори се със самотата и се отдава на рисуване - изобразява главно птици, насекоми и риби; мечтае да нарисува особена птица, "която да не изглежда така, сякаш е единствена на този свят".


      Житейското поражение

      И двамата съпрузи всъщност са претърпели голямо житейско поражение. Това е започнало още в тяхното детство. Хуберт е бил принуден да търпи терора на деспотичната си майка и е виждал в брака освобождение от насилието. Родителите на героинята са били болни от туберкулоза и, за да я предпазят от зараза, не са си позволявали никакви нежности към нея. Така и тя е потърсила в брака нещо, което й е липсвало. В самата си същност този брак е бил обречен на провал поради компенсаторния си характер. За да се избави от съзнанието за лично поражение, Хуберт чете непрекъснато брошури за битки и военни поражения. "Нараняват го загубените битки на всички нации", се казва в романа. От своя страна героинята поддържа безсмислени контакти с други също така душевно самотни жени, които обаче не могат да й дадат нищо. Двамата съпрузи живеят заедно единствено поради вътрешния си стремеж към самота и защитеност. "Ние просто не можем за дълго да си позволим да сме си омръзнали, защото към кого иначе да се обърнем, кой би могъл да ни бъде опора? Чужди са ни всички хора, дори нашите приятели, които всъщност са ни само познати. Чужда ни е дори нашата дъщеря Илзе..." Също и синът им Фердинанд е за тях чужденец, той си е намерил самостоятелна квартири и не живее с родителите си.

      Двамата съпрузи имат пред себе си една обща цел: да забравят миналото и събитието, което ги е разделило. Всъщност основният мотив на романа е превъзмогването на самотата чрез забрава. Промяната в живота на героинята настъпва, когато започва да получава в жълти пликове откъси от собствените си дневници, откраднати някога от тайнствения самотник X. Това я кара да се върне в миналото си и да го осмисли. И ето че в последна сметка то приема образа на дракон, който тя успява да нарисува. Драконът със златистожълтите очи е символ на дълбоката самота, която ражда в мисълта чудовища.


      Самота и усамотение

      Романът "Мансардата" на Марлен Хаусхофер може да бъде причислен към най-добрите образци на книгите за самотата и отчуждението. Неповторимото в него е гледната точка на писателката, постигната в творческо усамотение - въпреки мъчителните изживявания всичко е омекотено от копнежа по човечност, по истинска близост и любов. Хората са нещастни зверове, които обаче заслужават да бъдат обичани - това е сякаш посланието на романа. Оттук идва неговата сила и художествена мощ.

      В едно интервю Марлен Хаусхофер споделя: "Тъй като сме въдворени в живота, ние сме обременени с предразсъдъци, срещу които следва да се борим до края на дните си. И докато у нас трепти искрица живот, трябва да се опитваме да пръскаме около себе си малко топлина..." Романът "Мансардата" е потвърждение на тези думи. Въпреки мъчителните разкритията и безкомпромисните заключения, книгата е изпълнена с поезия, разположена е на границата между действителността, съня и мечтата и вдъхва освобождаващо упование.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop