ВОЛФГАНГ БОРХЕРТ: В НАДПРЕВАРА СЪС СМЪРТТА

Венцеслав Константинов


      Волфганг Борхерт живее и пише на границата на две литературни епохи. Може да се каже, че той е последният поет на предвоенна и първият поет на следвоенна Германия.

      Осъден на смърт от нацисткия режим, Борхерт е помилван да отиде на Източния фронт, откъдето се завръща тежко болен. В мъчителна "надпревара със смъртта" създава малко по обем, но голямо по значение творчество, обхващащо стихотворения, разкази, есета. Неговите писани с трескава ръка редове намират такъв широк отзвук и признание, че той бързо става един от най-популярните и четени немски писатели. А пиесата му "Вън пред вратата" се превръща в литературно знаме на обезверената следвоенна немска младеж и е първото значително културно събитие в разорена и разпокъсана Германия. Останал докрай във "вътрешна емиграция", Волфганг Борхерт умира през 1947 година на двадесет и шест годишна възраст.


      Непосилното завръщане

      След като бойните фанфари отзвучават и воюващите се прибират по домовете си - ако все още имат домове, - потеглят и керваните от репатрирани. Тръгват от Африка, от Южна Франция, от Сибир. Със себе си носят вонята на тропическите блата, сърбежа от маларията по надупчените си лица, дъха на лагерния борш, запържен с развалена мазнина, в зъбите им скърца студеният пясък на степта.

      Повечето от тях са по на двадесет и четири години. Като тежка сянка те носят своята неизживяна младост, ненавистта си, своето неясно настояще и бъдеще без смисъл. Носят още дивата безпощадност на въпросите без отговор, които разяждат изтънелите им през годините на тъпа покорност орбити и ги карат да се вглеждат в себе си, да се вглеждат в тъмнината, да се ослушват дали не идва влакът, който ще ги отведе до тяхната гара; да се питат един друг дали някой знае коя е тяхната гара....

      Хиляди, хиляди, хиляди. Млади хора, току-що навлезли в живота, покварени, разнебитени, съсипани, съвсем млади, повехнали цветя.

      И сега те висят по ъглите на пристанищните таверни и се взират в намигащите светлини на корабите, мъчейки се да отгатнат кой от тях пътува най-далече? Висят по масите на нощните локали в студентския квартал на Хамбург - били са някога студенти, - смазани от умора, която не познава сън, голяма колкото света, умора, която не очаква вече нищо. Хора, лишени от възможността да действат, оставени сами със себе си, сами със съществото, от което най-много се боят - себе си. С мрачно упоение вдишват нощните изпарения, в които има мъка и парфюми, дихания на стари мъже и на недоразвити още момичета с тънички, високи, жадни за целувки бедра. Това са хора, а тъй "самотни като на жирафите са техните мозъци - някъде високо над безкрайния врат... И никой не познава напълно сърцата им."


      Звездите в Елба

      По пътя за Хамбург крачи един подпухнал от безсъние, изгорен от болест и изгарящ от неизлечим талант дългокос младеж. Той крачи през обезлюдените и смазани градове на своята обичана Германия. За нея, за звездите в Елба, за Бланкенезе е мечтал хиляди нощи в окопите на Източния фронт. Нарича се Волфганг Борхерт, но всъщност е като героя си Бекман от "Вън пред вратата" - един от многото, които се завръщат. Завръщат се и намират страната си, дома си, леглото си, заети от преуспели във войната генерали. Тези хора нямат вече дом, нямат вече Германия, тяхното място е вън пред вратата. Тегне им пустотата, страхът, тегне им чувството за отговорност пред света и съзнанието, че те не са виновни, и гневният въпрос: "Кой?... Кой?... Кой?..." Затова висят из душните таверни и с тръпнещ, жаден поглед преследват трепкащата светлина на пристанищните фенери. "Ако продължиш да вървиш, си загубен. Загубен си. Защото гласът на мрака е ужасен. Не ще можеш да му убегнеш - тутакси ще те повали. Ще връхлети с някакъв спомен - за убийство, което си извършил вчера. Ще те връхлети с някакво предчувствие - за убийство, което ще извършиш утре..."


      Изгубеното поколение

      За творческата съдба на своите връстници Борхерт казва: "И все пак трябва да имаме тази безумно смела, безсмислена дързост - да напишем книга! Ние искаме да запишем нашата злочестина, макар и с разтреперани ръце, да я изваем също в камък, мастило или ноти - да я нарисуваме в невиждани багри, в неповторима перспектива, събрана, сумирана, натрупана, и това ще даде книга от двеста страници. Но в нея няма да има нищо повече освен няколко коментара, отметки, бележки - оскъдно разтълкувани, все необяснени, защото двеста напечатани страници са само коментар към двадесет хилядите невидими страници, към сизифовите страници, от които се състои животът ни, за които не познаваме нито букви, нито граматически правила, нито знаци..."

      Като поет на едно "изгубено поколение", което се чувства измамено и предадено от своите бащи и управници, Волфганг Борхерт обединява в творбите си омраза и състрадание, разочарование и надежда, разруха и съзидание - но всичко обагрено от неотслабващата носталгия по един непостигнат и за голяма част от душевно осакатената немска младеж вече непостижим свят на порядък, сигурност, човешко щастие и творческо осъществяване.


      Римите на картечницата

      Стилът на Борхерт е силно експресивен, звънък, ярък, синкопиран. Неговият нерв отнема дъха и кара сърцето да забързва, да боли. Защото той намира точна "рима за хъркането на една простреляна гръд, рима за вика пред екзекуция", той пише в "метриката, ритъма на изнасилването, метриката на лаещата картечница", той знае "звук за току-що занемелия вик в окото на един мъртъв кон, в което вече не се оглежда нито небето, нито пожарът..."

      По своята пареща емоционалност Борхерт е близък на Малапарте, но е дълбоко немски: дори и в най-грозната и разкъсана картина той намира свой собствен, мек, лиричен оттенък. Неговата проза е поетична като прозата на друг болен и преследван от привиденията на времето си немски лирик - Хайнрих Хайне. В словото на Борхерт, в сложния му и задъхан ритъм, разкъсван от тематични повторения, в дълбочината на инвенцията се открива онази необузданост в джазовите импровизации на Чарли Паркър, нещо, което не се поддава на норма и класификация, но налага рязко и вихрено темпо на всеки разказ.


      Лицата на страданието

      Образите на Борхерт са пастелно меки, но силни: хипертрофирана в мощния поток на асоциативното и музикално-звуково построение на речта му; с разкривени от болка черти, слезли от платната на Мунк, човечни, жизнени, правдиви, оправдани от индивидуалните вътрешни закони на творчеството. Тим, героят на няколко от разказите му, казва: "Ние без друго сме глупци. Имаме алкохол и джаз, и каски, и момичета, и къщи, и китайски фенери, и лампи - всичко имаме. Но го имаме, защото ни е страх. От страх се оставяме да ни фотографират, от страх правим деца, от страх и пак от страх заравяме ръце в момичетата..." Героите на Борхерт са страстно мразещи, настървени до похотливост в своя гняв млади хора, търсещи тъй дългоочаквания в окопите отговор за своята погубена съдба. Те "удрят по стените и вратите, но когато не се отворят, юмруците им скоро се израняват и тогава малката болка е единствената радост в тази пустота..."

      Цялото творчество на Волфганг Борхерт е протест срещу генералщината, протест срещу фашизираната техническа мисъл, която не служи да "облекчи мъчителността на човешкото съществуване", а създава нови прегради помежду хората и нови средства за тяхното самоунищожение.


      Цветето в петлицата на генерала

      Легионите убиващи се напускат бойните полета. Напускат ги войниците - това са хората, които в продължение на шест години са били на фронта, както понякога децата, за два-три часа, докато бащите им ги напердашат, играят на война... Оставили са попрището си на монтьори, градинари и чиновници, на продавачи, фризьори, селяни, учители, свещеници, работници, на музиканти и ученици - оставили са професиите си възрастни и са станали войници... Защото през войната всички бащи са войници. Като децата.

      Сега войниците напускат бойните полета. Не всички - убитите остават. Остават и плачещите майки, и озлочестените момичета, които отдавна вече не са момичета, защото тези, които са ги обичали, лежат по бойните полета. Оцелелите си отиват. Предават каските си и оръжието - добре почистено и смазано, - после си тръгват. Гарваните грачат още известно време, докато мъртвите се слеят със земята, и отлитат. Напускат бойните полета и поемат на Запад или на Изток - търсят другаде плячка. Напускат ги и останалите живи, завръщат се към своите професии: монтьори, градинари, чиновници, фризьори...

      От всички само генералът остава без професия. Тогава той изтупва бойната си униформа, заключва я в гардероба, подрежда своите отличия и облича цивилния костюм, който му е вече тесен.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop