ФРИДРИХ ДЮРЕНМАТ: КРЯСЪКЪТ НА БУХАЛА

Венцеслав Константинов


      Повечето белетристични творби на Фридрих Дюренмат носят белезите на криминално четиво. Но това е само тяхната външна обвивка. Усвоил от Достоевски умението да разбулва интимните мотиви на едно социално престъпление, Дюренмат се стреми да направи видими недостатъците, които крие привидно порядъчното, отговарящо на обществените норми съществуване. Той не се интересува толкова от самия "казус", колкото от въпроса за вината и възможностите за възмездие. Нормата на криминалното четиво позволява на Дюренмат иронично да подведе читателя си по линията на динамично развиващия се сюжет, за да разтвори изведнъж пред погледа му бездните на душата, да го потопи в тъмните подмоли на съзнанието, откъдето извират демонични сили.


      Критиките

      "През март тази година трябваше да изнеса в кантона Граубюнден лекция за изкуството да пишеш криминални романи" - отбелязва Дюренмат. Но той няма особен успех с тази беседа. Д-р Х., бивш комендант на цюрихската кантонална полиция, е попаднал случайно сред слушателите и двамата се връщат заедно в Цюрих. По време на пътуването криминалистът отправя упрек към писателите, че не се интересуват много от действителността: "Във вашите романи случаят не играе никаква роля и ако нещо прилича на случай, вие веднага казвате, че било съдба и предопределение; вие, писателите, от край време жертвате истината в угода на драматургичните правила. Пратете най-после тези правила по дяволите! Едно събитие не може да се решава като аритметическа задача дори само затова, защото ние никога не познаваме всички необходими факти, а само малко от тях, обикновено съвсем второстепенни. А и прекалено голяма роля играе случайното, непредвидимото, несъизмеримото. Но вас, писателите, това не ви интересува." И бившият полицейски служител разказва един случай от собствената си практика, в който най-способният му комисар се е сблъскал с непредвидено затруднение.


      Обещанието

      Преди девет години д-р Матей се е намирал на върха на своята кариера, четем в романа "Обещанието". Той е трябвало да бъде командирован в Йордания, за да помогне в преустройството на тамошната полиция. Бил е "самотен мъж, винаги грижливо облечен, делови, отдавал значение и на най-дребната формалност, човек, който нито пуши, нито пие, но затова пък владее изтънко и безмилостно своя занаят".

      През последния ден от службата му в Цюрих съобщават за сексуално убийство, сполетяло малкото момиче Гритли Мозер. Матей приема да съобщи новината на родителите и тогава обещава на майката, че ще открие убиеца. Това обещание става причина да прекъсне договора си с Йордания и да загуби мястото си в Държавната полиция.

      Отначало колегите му смятат, че убиецът е един амбулантен търговец, който се навърта в селото на момичето. След дълги часове на разпит той признава, че е извършил злодеянието и след това се самоубива в килията си. Обаче д-р Матей се усъмнява в думите му. "Дано никога не се наложи да давате обещание, което на всяка цена трябва да изпълните", му е казал някога държавният прокурор. Сега комисарят е дал такова обещание - хладнокръвният и трезв човек пламва от страстта да намери един убиец, за когото другите са убедени, че изобщо не съществува.


      Лудостта като метод

      След като д-р Матей напуска службата си, дотогавашните му колеги и познати започват да го отбягват. Сега той пуши и пие - неща, които никога преди не е вършил. В разговор с лекаря д-р Лохер, който тайно трябва да провери състоянието на разсъдъка му, вече бившият комисар разумно обяснява всяка от привидно налудните си постъпки. Една рисунка на Гритли послужва на Матей за следа, а лекарят му помага да установи по нея предполагаемия образ на убиеца. Но наред с това д-р Лохер го предупреждава: "Да изберете лудостта като метод може би е твърде смело, но ако този метод не успее, боя се, че тогава ще ви остане само лудостта".


      В очакване на възмездието

      Матей започва да дебне: става собственик на една бензиностанция с надеждата, че истинският убиец ще бъде привлечен от малкото момиче, което прилича на Гритли и което Матей държи като примамка при себе си. След многомесечно чакане успехът изглежда близък - детето среща в гората мъж, който му подарява същите шоколадови таралежки, изобразени в рисунката на Гритли. Полицията е призована да помогне на бившия си колега, в акцията взимат участие всички и обграждат гората. Но чакат напразно. След една седмица търсенето се прекратява. Само Матей не иска да се откаже и продължава да чака и да чака...

      Развръзката настъпва едва много години по-късно, когато една възрастна дама на смъртния си одър се изповядва пред полицейския комендант. Убиецът, побъркан човек, действително е съществувал - такъв, какъвто ясно си го е представял д-р Матей. Той е отнел живота на Гритли Мозер и на други две деца и вече се е сприятелил с детето от бензиностанцията, за да го убие. По пътя за местопрестъплението обаче загива при автомобилна катастрофа.


      Реквиемът

      За д-р Матей този резултат идва твърде късно, тъй като животът му вече е разбит от фактическия неуспех. С време той се пропива, пропада, затъпява. "Няма нищо по-жестоко от това един гений да се препъне в нещо идиотско. Но в такъв случай всичко зависи от това, как геният ще се отнесе към смешното, в което се е препънал, дали може да го понесе спокойно, или не. Матей не можа да се примири с него. Той искаше сметките му да излязат верни."

      С тези думи Фридрих Дюренмат очертава проблематиката на своите романи: въпросът за действителната вина и възможността за реално наказание на престъпника. Швейцарският писател, създал си име главно като драматург, не се занимава с разнищването на криминалния случай и с обстоятелствата, които усложняват неговото разрешаване - него го интересуват моралната страна на съдебното разследване и социалният фон на престъплението.

      Така "Обещанието" се превръща в "реквием за криминалния роман", защото, служейки си с похватите на жанра, Дюренмат с иронична усмивка доказва неговата несъстоятелност и неадекватност спрямо действителния живот.


      Хуморът

      В произведенията на Фридрих Дюренмат няма много хумор. Когато четем негов роман или разказ, когато гледаме негова драма или слушаме негова радиопиеса, ние не се усмихваме, не избухваме в кикот, не се превиваме от смях, не цъкаме с език. Най-често ни побиват тръпки - от съприкосновението с една тайнствена, мрачна и тягостна атмосфера, сред която обаче си пробива път слънчев лъч. Усещането за това просветване - като далечна светкавица след крясък на бухал - идва от мощта на интелектуалната игра, от сблъсъка на идеите зад привидно простия ход на повествованието, от напиращия зад всеки образ, зад всяка дума и сричка нравствен патос. Фридрих Дюренмат упорито крие тази своя слабост (или сила?) и непрекъснато се тули зад маската на безстрастен наблюдател и описател на човешкото безумие.

      Дюренмат не заклеймява и не проповядва - той предупреждава и търси съмишленици в своята самотна борба срещу тъмните сили в живота. Подобно на друг свой сънародник - писателя Макс Фриш - Дюренмат не се стреми да промени света с литературата, а иска да промени нашето отношение към себе си и заобикалящата ни действителност. Творчеството му е подчинено на определена художествена задача, а тя е: нарушаване на душевното спокойствие на безразличния гражданин и провокиране на ново виждане за света.


      Модерната джунгла

      Според Фридрих Дюренмат съвременният човек в търсенето на насъщния блуждае сред лабиринта на глобалните проблеми и така се намира почти в същото положение, в което е бил приматът сред девствената джунгла. Подклаждането на вражда, на ненавист, на неприемане на другите с техните норми на живот го прави подозрителен и напрегнат. Човекът и днес води "битка за съществуване", но вече на "ядрено равнище".

      В интервю Фридрих Дюренмат споделя: "Сега главното е да се спре плъзгането към войната, хората да търсят и да откриват у другите доброто и красивото, ракетите и бомбите да останат завинаги в погребите, а детският смях и усмивките да се ценят по-високо от парите или интригите на политиците и военните." Според писателя светът - какъвто го познаваме днес - е враждебен към човека и не носи в себе си подтици за развитие - най-много развитие по посока на хаоса. Ето защо действителността се нуждае от аналитичния човешки дух, който да я обясни и с това да допринесе за нейната обнова - променяйки първо себе си.


      Гротеската

      Писател с моралистичната нагласа на Фридрих Дюренмат не може да проявява чувството си за хумор по друг начин, освен чрез гротеската. Още първите му разкази и скици, повлияни от досега с художествената вселена на Франц Кафка, но и от преживяванията през Втората световна война, са пронизани от "черен хумор", който вледенява наивната усмивка и подтиква работата на съзнанието. И не може да бъде иначе, защото, както Дюренмат споделя в програмното си есе "Театрални проблеми": "Нашият свят доведе както до атомната бомба, така и до гротеската... Чрез парадоксалната ситуация в гротеската се достига до онази точка на разстройство в логиката, когато разумът абдикира, но само за да се завърне след миг."

      В ранните си години Фридрих Дюренмат публикува стихотворението "Авгиевите обори", което изразява неговата тревога за човека, копнежа му по нравственост и житейски смисъл:

                                                                                    Безволно така ще загинат
                                                                                    политици, герои, държава.
                                                                                    Кучета кости ще ринат,
                                                                                    кръвта във пръстта ще изтлява.

                                                                                    Богаташите - сити, лениви -
                                                                                    последния шанс проиграват.
                                                                                    Пълзят вече сенки мъждиви,
                                                                                    голямата гибел настава.

                                                                                    Сами не изчезват нощеска
                                                                                    сърдечна и улична кал.
                                                                                    Каквото не сторите днеска,
                                                                                    в зори ще ви глътне без жал.

                                                                                    Затова престанете да блудствате,
                                                                                    подхванете делата си пак -
                                                                                    да не би своя ден да пропуснете
                                                                                    и да спрете в студения мрак.

      И писателят - сатирик с иронична усмивка - изрича: "Абсурдът е жесток и поетичен момент от нашето съществуване."




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop