МАРТИН ВАЛЗЕР: ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА БЯГАЩИЯ КОН

Венцеслав Константинов

                                                                                            "Мечтаеше да бъде недостижим."
                                                                                                                            "Бягащият кон"


      Преди години участвах в работен семинар на "Гьоте-институт" в Гьотинген. Успокоената северна есен ме прие в стария университетски град, по чиито площади, все още кипнали от зеленина, сновяха млади хора, надошли сякаш от всички краища на света. Този наплив от жаден за наука и преживявания народ извикваше в паметта хапливите описания на Хайнрих Хайне от неговото "Пътуване по Харц". За изминалото столетие и половина в Гьотинген като че най-малко се бе променило "съсловието на студентите" - шумно и пъстро, то изпълваше докрай "университетските пирамиди" и живописните улички по протежението на река Лайн.

      Вечерта в неоготическата сграда на института пред нас застана Мартин Валзер. Облечен в просто сиво яке и дочени панталони, невисокият плещест мъж, чийто лик познавахме от справочните издания, приличаше повече на работник отколкото на интелектуалец. Само съсредоточеният, остър поглед зад очилата в тънка позлатена рамка издаваше постоянния тежък умствен труд. Валзер с възглух глас зачете глава от наскоро публикуваната си книга - повестта "Бягащият кон". В интонацията, с която произнасяше думите, а и в цялата му осанка се долавяше някакво тайно тържество: тъкмо тази творба бе накарала литературните му противници да го признаят, а читателите - да изричат името му с възхищение и надежда. Притаили дъх, слушахме невеселата история на двамата бивши съученици, които след дълги години се срещат, за да установят, че животът им е минал напразно. В неговия "Бягащ кон" вече не се говореше за политика и "костюмирани нацисти", а за житейско безсилие и морално поражение. И все пак: въпреки "камерния" сюжет в повестта се долавяше тревогата на деня.


      Жребци край езерото

      Гледах този жизнен човек на средна възраст, олицетворение на събрана интелектуална енергия, и се мъчех да си представя как е израсъл в дома на обикновен гостилничар от пограничното селце Васербург край Боденското езеро. Знаех от есето му "Родинознание", че гористият и планински немски Юг с неговите патриархални нрави присъства трайно в творчеството му. Към края на войната роденото през 1927 година момче е призовано в редовете на Вермахта. Отрано опознава тиранията на националсоциализма и политическия авантюризъм, сблъсква се с организираното насилие и със смъртта, изпитва властта на ирационалното начало в човешкия живот.

      Всичко това подтиква Валзер да запише в Тюбингенския университет философия, история и литературознание. Особено го привличат лекциите на известния германист професор Фридрих Байснер, специалист по Хьолдерлин и Кафка. Духовното общуване с него дава като плод дисертацията "Опит за анализ на епическото творчество на Франц Кафка. Описание на една форма". Младият доктор по философия проявява жив интерес към театъра и драмата, написва няколко радиопиеси и това му помага да си намери работа като режисьор в радиото и телевизията. Тогава Валзер подготвя първата си белетристична книга - малкия сборник разкази "Самолет над дома и други истории" (1955) - и тя веднага привлича вниманието на читателите и критиката.


      Първите разкази

      Натрупаните впечатления от военните и следвоенните години намират тук за първи път ХУДОЖЕСТВЕН израз. Писателят създава от тях "приказки за възрастни", които по дух и образност напомнят зловещите немски народни предания. Така един обикновен самолет, прелитащ над дома, става тайнствен символ на агресията и насилието, които отприщват низките инстинкти. А поетичната притча за самотника, който и след смъртта си продължава да оглежда будно света около себе си, внушава чувството за наранена, страдаща съвременна душа.

      Критиците побързаха да открият сродство между разказите на Мартин Валзер и тези на Кафка, дори някои нарекоха автора им Кафков епигон. Прилика намираха преди всичко в общата атмосфера - напрегната, застрашителна и същевременно странна, мъглява, многозначна. Скоро обаче се появиха и по-задълбочени оценки: посочи се, че историите на Валзер са иронично-предизвикателни притчи за съществуването на човека в общество, което "не позволява на живота да постигне величие, свобода и завършеност, понеже всеки спонтанен порив се задушава в лабиринт от непреодолими препятствия".

      Кафкианският мит за невъзможността да се утолят съкровените житейски стремежи бе получил при Валзер социалнокритична заостреност. Тук се поставяше въпросът, как ДА СЕ БОРИМ срещу смазващите ограничения в един тотално управляван и свръхконтролиран свят. И отговорът на писателя гласеше: като иронично се приравняваме с него и по този начин го доведем до абсурд. Приел образа на дребен интелектуалец, на незначителен работник или безправен служител в могъща фирма, героят на Валзер се противопоставяше на владеещия в страната ред чрез привидна наивност и глупост и така постоянно разчупваше социалната си черупка, преобразяваше се в "голям малък човек".


      Бракове във Филипсбург

      След излизането на сборника Мартин Валзер получи наградата на литературното сдружение "Група 47" и стана негов член. Тогава той създаде творбата, която го утвърди като един от най-ярките и обещаващи млади автори във Федералната република - романа "Бракове във Филипсбург" (1957). Написана в разказната традиция на деветнайсети век, в маниера на Балзак, книгата обрисува упадъка на традиционните морални ценности. Рамковата конструкция на романа, съставен от четири новели, предлага историята на едно извънбрачно дете, което израства в крайна бедност, без никакви изгледи за успех в живота: с цената на хиляди компромиси младежът съумява да изгради кариера - по характер той е близък на Балзаковия Растиняк, ала не притежава неговата енергия и пробивност, силата му е в социалното ПРИСПОСОБЯВАНЕ. Тъй Валзер откри поредицата си от творби, чиито герои са откровени конформисти.


      Полувреме

      Наградата "Херман Хесе", която писателят получи за този роман, му даде възможност да се раздели с работата в радиото и телевизията и да заживее на свободна практика край родното Боденско езеро. Там Валзер написа най-обемистото си произведение, романа "Полувреме" (1960), с който започна своята "сага" за приспособенеца Анселм Кристлайн.

      В книгата се очертава широка панорама на западногерманската действителност от петдесетте години - тя започва от най-низките дребнобуржоазни среди и стига до прослойката на едрите менажери, стратезите на "стопанското чудо". Но всичко е видяно през очите на един първоначално незабележим търговски представител, който "със зъби и нокти" се изкатерва по обществената стълбица и накрая става тежък "бос" в рекламния бизнес. За да постигне това обаче, той трябва да пожертва своята индивидуалност и сам да се превърне в "стока за потребление".

      Критиците и тук побързаха да открият някакво сходство с известни литературни образци - този път го намериха в романа на Джеймс Джойс "Одисей" и в автобиографичния цикъл на Марсел Пруст "По следите на изгубеното време"; "основание" им даваше неотдавна публикуваното есе на Валзер "Моят читателски опит с Марсел Пруст", където писателят разкрива засиления си интерес към "вътрешния живот" на човека.


      Лъжливи истории

      И тогава дойде новият сборник разкази - "Лъжливи истории" (1964). Валзер отново потвърждаваше умението си да твори притчи. Историите му сякаш нямат начало и край, те са отломъци от нещо по-голямо и необозримо, за което може само да се гадае. По особен начин те озаряват съзнанието на читателя, подбуждат го не толкова към логични умозаключения в диренето на "обществената правда", колкото към по-дълбоко изживяване на личните конфликти със света, за да бъдат те проумени и превъзмогнати.

      След излизането на сборника критиката отбеляза: "Валзер не се доверява на нищо, което се разбира от само себе си, затова го атакува със словото. В разказите му се изпробва силата на съмнението - върху хора, предмети, ситуации. Наречени са "Лъжливи истории", понеже вместо да наподобяват действителността, те показват нещо повече: нейните скрити възможности."

      Ето как писателят постигаше онзи особен, назован от него "реализъм Х", който има за цел "да хвърля светлина върху невидимите обстоятелства наоколо и да предпазва хората от пътя, водещ към Нищото". Своята творческа задача Валзер съзираше в това "да посочва станалите незабелязани противоречия, да изважда на повърхността притаените в глъбините трагедии, да внася в реалните ситуации АКТИВНИ елементи, които да принудят действителността да се саморазобличи".


      Еднорогът

      Вторият роман за Анселм Кристлайн, "Еднорогът" (1966), представя героя на Валзер като писател, който е получил от една капризна швейцарска издателка поръчката да напише "документален роман" за любовта. Условие на договора обаче е книгата да бъде съставена въз основа на собствени еротични преживявания на автора. С това започва една любовна "одисея", която преминава през различни социални кръгове, натъква се на различи нрави. И макар вече да не продава парфюмерийни стоки или консерви, а да "търгува" с думи, Кристлайн отново е принуден да се пригажда, да пречупва себе си според изискванията на по-силните.

      Така Мартин Валзер изразява художествено схващането си, че писателят разполага с неограничена, но също тъй измамна творческа свобода, когато тя се проявява единствено в работата над словото за сметка на социалния ангажимент; тогава думите постепенно започват да се съпротивляват на безцелното насилие над тях, престават да се подчиняват, разпадат се и загубват изначалния си смисъл.


      Фикция

      Тази тема Валзер разработва основно в повестта си "Фикция" (1970). Тук той представя самовластието на едно творческо въображение, което се вслушва единствено в собствените си хрумвания и не е обвързано с никаква обективна повеля или надлична цел. Липсва каквато и да е фабула, мотивите са нахвърляни произволно и създават безкрайно нарастваща верига от образи. Разказвачът прекъсва изложението си, за да го подхване наново, от друга изходна точка; персонажите променят характерите си, а и своите функции; смисълът на едно изречение се опровергава само няколко реда по-нататък. Така в тази повест Валзер разбулва "загадката" на едно литературно творчество, което е подигравка с изкуството - една лишена от стойност словесна игра, която има претенцията за модерност, но заобикаля действителното съдържание на човешкия живот. В своя програмна статия по-късно Валзер ще заяви: "Авангардист нарича себе си най-често аполитичният писател, чужд на ТЕНДЕНЦИОЗНАТА ЛИТЕРАТУРА, тоест онзи, който без сам да забележи, застава на страната на съществуващия ред; с други думи, авангардист - това значи консерватор."


      Болестта на Галистл

      Интересът на Валзер към сложните душевни преживявания на модерния човек на духа намери най-силен израз в повестта "Болестта на Галистл" (1972). Тук един изтощен от конкурентната борба, сломен от парични затруднения интелектуалец изпада в душевна криза - обзема го сковаващо безразличие към живота, неспособност за работа и отвращение от всичко. Той се чувства дълбоко самотен и в същото време негоден за съкровено общуване, хората присъстват в съзнанието му само като безименни изпълнители на някакви роли, лишени от индивидуалност. В стремежа си да превъзмогне или поне да прикрие своята болест героят си създава защитна окраска - става "специалист по мимикрия". Така обаче се загубва зад предпазната маска, лишава се от индивидуалност.

      В едно интервю Валзер бе отбелязал: "Хората, които прекалено дълго са живели в условия на конкурентна борба, са твърде ограничени в своите възможности за развитие... Това е особен закон: конкуренцията не спомага за изявата на най-добрите ни качества". Ето как "болестта на Галистл" се оказва социален недъг, възникнал от надпреварата за успех и престиж, от "принудата да постигаш повече, отколкото можеш да дадеш". Но Валзер посочва също как тази болест задейства един познавателен процес, който достига връхната си точка в желанието да се освободиш от нормите на досегашното съществуване и "да станеш друг".


      Крушението

      В следващата си творба, романа "Крушението" (1973), Валзер се разделя с "виртуоза на приспособяването" Анселм Кристлайн, който вече е напълно изчерпан, с изразходван запас от вътрешна издръжливост. Настъпило е времето на равносметката и той трябва да признае, че е прекарал живота си в изнурителна гонитба на призрачни успехи, "танцувайки пред чудовища". В резултат на това дори децата му са душевно и морално осакатени, те също са загубили човешките си черти. И след една тежка автомобилна катастрофа Кристлайн остава да лежи в дълбокия сняг и не желае да бъде спасен - завръщането към предишното съществуване означава пак смърт.


      Отвъд любовта

      Мотивът за психическата обремененост на съвременния човек е в основата и на романа "Отвъд любовта" (1976). Състоянието на "нелюбов", неспособността да се обича, да се изпитва нежност и наслада от живота, е пак социална болест. Този път героят на Валзер е обикновен служител във фирма за зъбни протези и с него НИЩО НЕ СЕ СЛУЧВА. Но едно делово пътуване в Англия го изважда от равновесие и го кара да осъзнае, че всъщност живее на границата на пълно вътрешно поражение. Написан като "поток на съзнанието", романът онагледява един процес на личностна деформация, в резултат на който човек постепенно загубва опората под краката си, отчуждава се от околния свят, от близките си и накрая от самия себе си. Валзер обаче вече не изобразява симптомите на алиенацията, а обществените механизми, които я предизвикват.


      Бягащият кон

      И ето че през 1978 година се появи повестта "Бягащият кон", която стана литературно събитие. Зад описанието на няколкото безметежни дни, прекарани от две семейни двойки край Боденското езеро, пулсира голямо напрежение. Самото заглавие на творбата вече буди представата за стремително бягство, за разкъсване на всички задръжки и ограничения, но също така за неминуемо усмиряване и слагане на юзда. На прага на петдесетте години героите в тази повест са вече душевни мъртъвци - единият наблюдава с мрачно удоволствие всекидневните си поражения, а другият тайно жадува да се отърве от измамната си роля на герой от евтино мъжко списание.

      Години наред литературната критика нападаше Мартин Валзер, оспорваше постиженията му, ту го наричаше "талант, избрал погрешно темата си", ту "духовит палячо на революционната левица". След публикуването на "Бягащият кон" идейните противници на писателя побързаха да отпразнуват неговото "оттегляне от политиката". Марсел Райх-Раницки оповести: "Очевидно Мартин Валзер вече няма амбицията да променя света чрез словото. Той желае само да покаже къс от този свят. А повече и не би трябвало да се изисква от литературата."

      Някога Валзер бе заявил от страниците на седмичника "Ди Тат": "Реалистичната литература изразява някакво отношение към настоящето и миналото, реагира на отрицателните условия, които осакатяват хората, и чрез този отклик неволно предизвиква потребност от промени, от ИСТОРИЯ."


      Приглушената надежда

      В таванската стая на института в Гьотинген Мартин Валзер с равен, вече малко уморен глас четеше за съдбоносната среща на двамата бивши съученици, които не могат да се справят с живота си. Гледах стегнатото от вътрешно напрежение лице на писателя и се питах къде е собственото му място в тази повест? И кое от многото му литературни преображения е най-близко до личната му участ? Знаех, че Валзер живее с жена си и трите си дъщери край същото това Боденско езеро, където се развива действието на повечето му творби. Знаех още, че издържа семейството си не с писателски труд, а главно с преводи, статии и авторски четения - като днешното. А зад гърба си имаше вече десет белетристични книги, още толкова драматични произведения и няколко тома есеистика. С методична последователност той доразвиваваше СВОЯТА тема: обезличаването на човека в борбата му за приспособяване към съществуващите условия.

      А може би пък противниците на Мартин Валзер все пак имаха право - раздаващият тежки присъди Марсел Райх-Раницки бе заявил: "Замаян от изобилието на света, този писател всъщност е апологет на живота, маскиран като скептик. Неговата навъсеност се дължи на жизнелюбие, зад озлоблението му прозира приглушена надежда."

      На следващия ден Гьотинген отново пъстрееше в тихата северна есен. Край прочутата статуя на "Гъсарката" пред средновековната сграда на кметството все така се трупаха студенти, звънтяха китари, а млади художници рисуваха по тротоарите първите си картини за публика - в дискретно сложената отстрани паничка нарядко подрънкваше по някой пфениг, пуснат от ръката на отзивчив минувач, най-често чужденец. Тук някъде беше мястото и на писателя Мартин Валзер.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 14.05.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop