Е.Т.А. ХОФМАН: ПРИКАЗКАТА КАТО ЩАСТИЕ

Венцеслав Константинов


      Съдбата на Хофмановото творчество в България е сложна и странна. Първите преводи на негови произведения датират от преди повече от сто и тридесет години - най-напред се появява в превод от френски приказката "Щастието в играта"; тънката книжка излиза в Сливен през 1882 година, а четири години по-късно - и в Пловдив. Преводач е Димитър Бръзицов. През 1898 година Никола Денчев превежда от руски и публикува в Севлиево новелата "Песъчний человек. Нощен разказ, любопитен за всекиго". Две десетилетия по-късно Иван Кръстев превежда вече от немски и публикува в библиотеката за деца на Ал. Паскалев "Слънчеви лъчи" приказката на Хофман "Троши-Орешко". А през 1926 година Петър Спасов предлага в сп. "Хиперион" разказа "Дон Жуан. Приказно събитие, което се случи с един пътуващ ентусиаст" - всички преводи вече са от немски език. Пак по това време в поредицата на Ив. Игнатов "Любими романи" излизат повестта на Хофман "Принцеса Брамбила" в превод на Екатерина и Вера Бояджиеви и романът му "Еликсирите на дявола. Следсмъртни книжа на капуцина отец Медардус" в превод на Панайот Чинков. Едва през 1933 година в седем поредни книжки на сп. "Седмичен преглед" са публикувани откъси от новелата "Мадмоазел дьо Скюдери". Това е всичко за период от половин век.


      Опасният романтизъм


      В годините на социализма в България се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на "пасивния, реакционен романтизъм, който търси идеала в миналото, а мечтите му са свързани с отмиращи форми на обществен живот". Хофман бе определян като антиреалист, творбите му се обявяваха за нездрави, упадъчни и консервативни. После обаче настъпи втори етап, в който към "реакционера" Хофман - а и не само към него - бе приложен по-диференциран подход. През шестдесетте години на XX век въпросът за отношението между "прогресивния" и "реакционния" романтизъм стана дискусионен. Някои учени започнаха да изтъкват не само принципните различия между двете течения в романтизма, но и да виждат между тях "сложна и противоречива диалектическа връзка". Така в тома от 1969 година на "Кратка българска енциклопедия" четем: "Най-характерното у Хофман е бягството от дребнобуржоазния свят в света на фантазията и мистиката с цел да проникне в същността на нещата. Въпреки това в творчеството на Хофман има известни реалистични черти."

      Тези "известни реалистични черти" нарушиха стройния догматичен модел и затова трябваше да бъдат включени в нов модел, не по-малко догматичен. Като със скалпел учените започнаха да извършват своеобразна дихотомия върху творчеството на Хофман - и не само върху неговото. То бе разделено на два периода - реакционен и прогресивен, или романтичен и реалистичен. Нещо повече: някои се заеха да доказват, че в края на живота си Е.Т.А. Хофман е преминал изцяло на реалистични позиции, че се е прехвърлил в лагера на прогресивната литература.

      Така и в предговора към сборника "Немски романтици" от 1980 година може да се прочете за Хофман следното: "В края на живота си безспорният романтик Е.Т.А. Хофман пише във формата на диалог ''Прозорецът на братовчеда''. Новелата показва момент от прехода на романтизма към реалистични творчески похвати и е изява на предишно твърдение на Хофман, че литературата трябва да отразява живата реалност." Също и в послеслова към първия том на "Избрани творби" от Хофман, но вече от 1987 година, продължава да се твърди: "Еволюцията на Хофман, който в последните си години надраства романтизма, стига до нови тези и реалистични творчески похвати, характеризира самия романтизъм като интегрална фаза в литературния процес."


      Лошата дихотомия


      Разделянето на цялостното творчество на един писател като хем "безспорен романтик", хем "надрастващ романтизма" бе характерно за критическата оценка и на други "спорни" автори - да споменем "дискусиите" около периодизацията на Пенчо Славейков и Пею Яворов, а и съществуващите разногласия относно литературното дело на Гео Милев, което също се подлагаше на дихотомия. Но в съветската литературна наука, която бе задължителен образец за следване, още през шестдесетте години вече бе отхвърлена дихотомичната концепция "реализъм-антиреализъм". Според акад. Леонид Тимофеев романтизмът не е нещо противопоставено на реализма - той е тип на художествено обобщение, "тип на творчество", в което доминира повишената субективно-емоционална мисловност и "пресъздаването" (а не: "възпроизвеждането") на действителността по посока на мечтаното и желаното.

      Това схващане възстановяваше цялостния характер на романтическото творчество и освобождаваше изследователя от принудата да издирва в него непременно "известни реалистични черти". Нещо повече: някои литературоведи доразвиха възгледа на Тимофеев за романтичния тип художествено обобщение и го приложиха към съвременната литература; заговори се за социалистически романтизъм успоредно със социалистическия реализъм като за два творчески подхода, които се преплитат, а не се противопоставят - така се характеризираше например творчеството на Константин Паустовски.


      Приказки за приказката


      Трябваше да се очаква, че също и в България ще бъде преодоляно дихотомчното оценяване на романтичния тип на художествено обобщение, прилагано дълги години към творчеството на Е.Т.А. Хофман. Но остарелите информативни източници звучаха по-убедително с тяхната догматична категоричност и моделна яснота. Така у българския читател се наложи схващането, че Хофман е предимно автор на детски приказки. Причината е, че в резултат на схоластичното отношение към романтизма името на Хофман безпокоеше издателите, то се свързваше с представата за нещо упадъчно и разложително. Ето защо познавахме по-добре операта на Офенбах "Хофманови разкази", отколкото самите разкази.

      Е.Т.А. Хофман обаче никога не е писал приказки за деца. Неговите романтични новели са само наречени приказки и са предназначени главно за възрастни читатели с романтично светоусещане, които имат усет към приказното. Художествената приказка у Хофман е специфичен романтичен жанр и когато прочетем "Край на приказката", това означава не само завършек на текста, но и край на приказното изживяване, край на щастието. Неслучайно последното изречение от новелата на Хофман "Златната делва" гласи: "Нима висшето щастие на Анселмус е изобщо нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?"





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop