ФЕРДИНАНД ФОН СААР: ИЗКУСТВОТО НА НОВЕЛАТА

Венцеслав Константинов


      Роденият през 1833 година Фердинанд фон Саар е от онези австрийски автори, за които по-малко се говори, но които повече се четат. За това свидетелстват множеството издания на негови произведения през последните десетилетия. Неподвластни на времето са христоматийните новели "Иноценс", "Каменарите", "Гиневра". Заедно с "Мариане", "Лейтенант Бурда", "Грехопадение" и "Пансионерите" тези творби, определят славата му на разказвач, дават основание на съвременниците му да наричат Фердинанд фон Саар "австрийския Теодор Щорм".

      Почти всички новели на Саар са автобиографични, но не като външна събитийност, а като душевен опит. Неговата художествена сила не е в измислицата и блестящата фабула, а в дълбоката, съкровена изповед. Творбите на Саар се възприемат като самопризнания, като сърдечни и искрени доверявания на личните неволи, на личните страдания и възторзи.

      С това Саар бързо става близък на читателите, премеждията на героите му сякаш са наши собствени, въздействат пречистващо и освобождаващо. Саар не притежава хумора, чувството за фантастичност и трагизъм на един Щорм, но го превъзхожда по психологическа достоверност и усет за скритите конфликти в подмолите на съзнанието - впрочем качества, характерни изобщо за австрийската книжовност. Героите на Саар не са активни и целеустремени, обикновено те се оставят да бъдат носени от потока на живота, но това ги прави съзерцателни и разбиращи. Тяхната меланхолия в повечето случаи е светла, тъгата им е чиста и извисена, примирението им е мъдро и спокойно. В този смисъл новелите на Саар носят нещо от елемента на музиката, те са романтични като звучност, макар действието им да е напълно реалистично.


      Любовната неволя


      Героят на "Пансионерите", която е последна белетристична творба на Саар, става обитател на старопиталище, макар да е син на богат търговец. В своя дом той е живял с една прислужница и помежду им е възникнала плаха, никога неизречена любов. Едва когато и двамата се озовават в приюта, общото нещастие ги сближава. Старата любов се разгаря, двамата - вече немлади хора - се усещат съдбовно привлечени един от друг. Карл Ширмер - така се нарича мъжът - получава наследство и пред двамата сякаш няма повече прегради. Щастието обаче е невъзможно, те са пропуснали своя час. Става нещо на пръв поглед нелогично и абсурдно, но то носи своя по-дълбок, символичен смисъл. Един ревнив пансионер напада Ширмер, наранява го тежко и той умира на път за болницата. Клетата жена преживява още две години в пансиона и бавно чезне, поразена от рядко срещана болест. Новелата се възприема като тъжна любовна песен. Критиката смята, че тук е изобразена една типична "виенска съдба".

      Друга характерна "любовна новела" на Саар е "Господин Фридолин и неговото щастие". Действието отново се развива през XIX век, но този път в Моравия. Управителят на един дворец Фридолин Кохоут е щастлив човек. На чаша бира той разказва за една своя отминала страст. Когато бил още прислужник в двореца, той се увлякъл по младата перачка Милада. Но трезвият му ум не му позволил да се впусне в любовната авантюра. Разочарованата мома завързала отношения с прислужника на един полски княз, забременяла, а после убила детето си и отишла в затвора. Когато излиза оттам, Милада обвинява Фридолин за случилото се и успява да го придума да заминат заедно за Америка. В последния миг обаче Милада се оженва за един седемдесетгодишен мелничар, а Фридолин възвръща душевното си спокойствие. Накрая и той се жени за гувернантката на господарите си и така постигнал своето щастие. Новелата е замислена, разбира се, иронично и е по-скоро забавна, отколкото тъжна. В нея писателят излага възгледа си за редкостта и илюзорността на човешкото щастие. Съжалението на героя за пропуснатите възможности е омекотено от ведрото съзерцание на миналото, от съзнанието за неизбежност и предопределеност на житейските изпитания.


      Меланхолия и страст


      Може би най-споменаваният пасаж от новелистичното творчество на Саар са думите в началото на разказа "Цигуларката": "Аз съм приятел на миналото. Не че имам романтична нагласа или мечтая за живота на рицарите и минезингерите, или пък бленувам за "доброто старо време", както го наричат, макар то никога да не е съществувало. Става дума само за онова минало, което достига със своите издънки до настоящото и към което аз принадлежа със сърцето си, понеже човек не успява да се освободи от младежките си впечатления. Затова винаги се чувствам привлечен от хора, чийто действителен живот и дело спадат към вече отминали дни и те не могат да се пригодят към новите условия."

      Едно такова меланхолично и пасивно умонастроение не изключва способността за дълбоко страдание и всепоглъщаща страст. Но героите на Саар не се хвърлят в безпощадна битка помежду си, не водят смела борба със съдбата, с природата и с обществото. Обикновено те търпят крушение поради липса на самоувереност. Така в края на живота си героят от новелата "Пансионерите" изрича думи, които могат да послужат като мото на всички творба на Саар: "Възможно е това да стане. Но ние не вярвахме в силите си." А героят от новелата "Vae Victis" Бранденберг казва: "Аз съм човек без бъдеще!" Кулминацията на това душевно състояние е неговото самоубийство - с описанието му Саар сякаш подготвя своя собствен край: болен от рак, той слага край на живота си на седемдесет и три годишна възраст.


      Бягството в любовта


      Критиката нарежда Фердинанд фон Саар до Готфрид Келер и Фердинанд Майер - големите немски новелисти (заедно с Щорм) от XIX век. Адолф Бартел пише: "Предпочитам новелиста Саар пред новелиста Щорм - при него има по-широки хоризонти, по-свеж въздух, по-релефни очертания, по-дълбоко разбиране на хората, а това означава немалко и в естетическо отношение." Наричат Саар "приятел и защитник на всички бедни и потиснати" и това определение е справедливо. Защото героите му обикновено са "унизени и оскърбени" от живота, те бягат от непосилната действителност най-често в някоя трагична любов. Затова сравняват Саар още с Флобер и Тургенев.

      Фердинанд фон Саар е типичен австрийски, типичен виенски писател. Самият той се чувства сроден с Адалберт Щифтер и когато говори за него, изрича сякаш думи за себе си: "Копнежът по младостта, копнежът по загубената наивност, която гледа на живота с детски очи, по простотата, смирението и едно спокойно, тихо изтичащо съществуване - това е твърде австрийско умонастроение, може би основното умонастроение на нашите истински поети."





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop