ТОМАС МАН: "ДОКТОР ФАУСТУС"

Венцеслав Константинов


      В литературната наука се е наложил възгледът, че ако Прометей е най-чистото създание на елинската народна мисъл, а Дон Жуан - въплъщение на романския дух, то Фауст е истинският изразител на немската национална същност и немската душа.

      Защото у Фауст е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северната мисъл с нейните съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Още средновековната художествена фантазия вижда в героя на преданията и легендите олицетворение на човешкото изкушение и влага в образа му моралния елемент на предупреждението, напомнянето, поуката.


      Историите за доктор Фауст


      В немската "народна книга" от 1587 година се разказва как Фауст изучава във Витенберг богословие, проявява огромна способност за науката, голям ум и съобразителност. Желанието му е да узнае първопричината на всички неща и затова се залавя с магия и астрология. Една нощ той призовава Дявола, води диспут с него и след като се отрича от Бога, подписва договор за двадесет и четири години. Мефистофел изпълнява всичките му желания, дава в ръцете му небивала власт и го прави знаменит алхимик. Но това не стига! Фауст придобива знания за устройството на небето и земята, спуска се в ада, скита из небесните селения и изпитва необикновени усещания и преживявания. Последните си дни Фауст прекарва в дълбока скръб поради наближаващия край на срока. В уречения ден Дяволът го убива и сред страшна буря отнася душата му в пъкъла.

      Две столетия по-късно Фаустовата тема достига своя литературен връх в лирическата трагедия на Гьоте, проникната от духа на немското Просвещение. Тук Фауст вече е издигнат до висотата на миров тип, до символ на човека изобщо; той е мечтател, копнеещ да проникне в божественото, стремящ се към сливане с Космоса, към опознаване на Всемира. Неговата трагедия вече не е трагедия на изкушението, а се заключава в мъчителната борба между вяра и безверие, между съзерцанието на безконечното и ограничеността на човешката мощ. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът безсилен да обясни и разбере света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творчеството. Неговият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Затова в поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда: наказанието - трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят към Бога безсмъртната същност на Фауст.

      Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на Любовта, в която съзира вечната творческа мощ на природата. По този начин в неговия "Фауст" се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната "божествена магия", която избавя човека от проклятие във вечния, космически път на неговото развитие.


      Човекът на изкуството и проклятието


      В годините на Втората световна война нобелистът Томас Ман, който вече е създал "Вълшебната планина" и тетралогията "Йосиф и неговите братя", придава на странстващия във времето сюжет, нови, неочаквани измерения. Героят на неговия роман "Доктор Фаустус" (1947) е човек на изкуството. С това продължава тематичното разрастване, започнало някога с живота и делото на историческата личност Йохан Георг Фауст, като тук се обединяват важни мотиви от немската средновековна легенда и "народната книга" с прозренията на просветителя Гьоте.

      Героят на Томас Ман вече не е магьосник и чернокнижник, нито учен и философ, а човек на изкуството, който твори през първата половина на XX век. Нещо повече, той е композитор, а тъкмо музиката има най-близко родство с дяволското, с ирационалното, с исторически проявената податливост на немеца към изкушенията на политическото фокусничество, към националсоциалистическата мания за величие и световно господство.

      Сам Томас Ман обяснява това превъплъщение на класическия герой в речта си "Германия и германците", произнесена през 1945 година след военното, стопанско и нравствено поражение на Германия: "Голям пропуск в преданието и поемата е, че в тях Фауст не е представен във връзка с музиката. Той трябваше да бъде музикален, трябваше да бъде музикант. Музиката е демонична област... Тя е най-пресметнат ред и същевременно хаотична ирационалност, наситена със заклинателни, вълшебнически жестове, истинска магия на числата, най-чуждото на действителността и същевременно най-страстното от всички изкуства - абстрактно и мистично. Ако ще смятаме Фауст за представител на немската душа, той трябва да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, тоест музикално, е отношението на немеца към света - отношение на демонично облъхнат професор, непохватен и повлиян при това от високомерното съзнание, че превъзхожда света по ''дълбочина''".

      Така дяволското на музиката се свързва с дяволското на легендата, променя го и му придава естетическите измерения на двадесетия век. "Доктор Фаустус" може да бъде разглеждан като духовна биография на немския философ Фридрих Ницше, чието име трагично се вплита в съдбата на немския народ, а и на целия свят през годините на националсоциализма. Подобно на обвеяния с мрачна слава мислител героят на Томас Ман още като студент попада в публичен дом, след което съзнателно се заразява със сифилис.

      По този начин съвременният Фауст "сключва" своя договор с дявола за определен срок, през който под въздействието на сифилитичните спирохети ще изживее разцвет на художествената си дарба. По думите на Томас Ман "това е спогодба, която трябва да помогне на един горд, заплашен от безплодие дух да избяга от тежката криза на културата в страстната му жажда да даде на всяка цена изход на творческите си сили."

      Болестта, която немският композитор Адриан Леверкюн придобива, символизира съюзяването със силите на злото и осъществява тайната връзка между епоха и гений. Леверкюн успява да създаде своята грандиозна оратория "Apocalipsis cum figuris", сътворява я в състояние на изключителен духовен подем, на трескава, мъчителна еуфория, но в отплата трябва да се лиши от топлината на човешката любов и да живее сред сковаваща и непреодолима самота. Композиторът сам се обкръжава със студена, ледена стена. Най-силно той чувства този хлад, когато остава сам със собствената си съвест, със своята същност. Студът прониква и в изкуството му. Леверкюн се усеща преситен от една лъхаща "огън и жар", обременена от емоции музика. И той се стреми към "охладяване" чрез създаване на нови технически похвати и правила.

      В романа на Томас Ман студът се извисява до символ, превръща се в проклятието на твореца, в негово непосилно бреме. В края на договорния период героят изпада в духовно помрачение и неговата лудост избухва тъкмо когато той изпълнява на пиано демоничната си кантата "Плачът на Доктор Фаустус". Нейните звуци се изтръгват като дълбок жалостив стон от бездната, пълен антипод на "Ода на радостта" от Бетховеновата Девета симфония. Леверкюн, този модерен Фауст, получава неизбежния паралитичен шок, настъпил след измамния, болестно стимулиран творчески подем.


      Волята за творчество


      В тази своя "най-необуздана книга", както Томас Ман ще нарече романа, писателят разглежда съдбата на модерното изкуство, чийто висш морал е във волята за творчество - въпреки всичко и на всяка цена. Но "Доктор Фаустус" е и равносметка на една конкретна историческа епоха. Защото времето, през което се разказва животът на немския композитор Адриан Леверкюн, е време на ликуващи военни победи, на безбройни престъпления, на опиянение от зловонието на газовите камери, време, когато Германия потъва все по-дълбоко в бездната на политическото безумие, заразена от бацила на националсоциализма.

      Романът завършва с проникновена, тиха молитва на разказвача Серенус Цайтблом за приятеля и родината. И макар до края на книгата да вее студ и безчовечност, все пак в спусналата се нощ остава да грее една самотна светлина като високото сол на виолончелото от лебедовата песен на композитора. В душата си Адриан Леверкюн е започнал да мечтае за едно друго изкуство, по-радостно, освободено от меланхолия, изпълнено от нова невинност, изкуство без страдание, душевно здраво, непатетично и доверчиво, изкуство, което ще е на "ти" с човечеството. Това естетическо откровение е изказано със сдържан трепет в гласа, и то е повече от откровение - то е Предчувствие.

      Самият Арнолд Шьонберг, истинският автор на серийната дванадесеттонова техника в музиката, отбелязва в една статия: "Съдбата ми ме тласна по трънливия път на додекафонията, но в мен винаги е живяло желанието да се върна към стария метод, затова понякога пиша и тонална музика!" Така и Томас Ман в едно писмо споделя: "Разбирам новата музика само теоретически. Мисля, че я познавам добре, но всъщност не я обичам и не изпитвам наслада от нея."

      Още в есето си "Гьоте и Толстой" от 1925 година създателят на "Доктор Фаустус" определя понятието, в което трябва да се преодолее мнимата дилема между егоизма и алтруизма на художника и това понятие е ЛЮБОВТА. "Любовта към себе си и любовта към света са психологично съвършено неотделими една от друга", заключава писателят. Този мотив, макар и в негативно изображение, се съдържа в равносметката на романа. Пародирайки - и с това освобождавайки - Фаустовата тема от нейната поетическа мистика, Томас Ман превръща своя Фауст в "герой на нашето време", понесъл и изстрадал кръста на творческата Голгота - с поглед, отправен към бъдещето на изкуството.





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop