РОБЕРТ ВАЛЗЕР: СРЕД БЕЗДЕЛНИЦИ И МЕЧТАТЕЛИ

Венцеслав Константинов


      Преоткрит за европейската литература едва след Втората световна война, швейцарският писател Роберт Валзер (1878-1956) бързо се превръща в изразител на помръкналите надежди за мирно и смислено съществуване след възникналата заплаха от световна ядрена катастрофа. Самобитната му дарба привлича нови и нови читатели, в него откриват предходник и учител на Франц Кафка.


      Без цели и стремежи


      Роберт Валзер е седмо от осемте деца на западнал търговец. След обучение по банково дело си намира работа като помощник в кантора. Мечтата му да стане актьор така и не се осъществява. Завършва курс за служители и известно време е иконом в двореца Дамбрау в Горна Силезия. Работи, каквото се случи, накрая заживява сам без цели и стремежи, с малкото средства от хонорари за книгите си и публикуваните в литературни списания "прозаични скици". Последните двайсет и седем години от живота си прекарва в клиники за душевно болни, след няколко опита за самоубийство - чужденец в един чужд свят.

      Романите на Роберт Валзер "Семейство Танер", "Помощникът" и "Якоб фон Гунтен", публикувани между 1907 и 1909 година, образуват автобиографичен триптих, в който писателят пресъздава своите младежки дни чрез образи, представителни за цяла една социална прослойка. А това е прослойката на "безделниците, скитниците и мечтателите", които се чувстват отхвърлени от обществото и не намират място в една враждебна действителност.


      Пред портите на живота: "Семейство Танер"


      Действието на романа се развива в Швейцария от началото на столетието. Негови герои са петте деца на Танерови. В центъра е Зимон - симпатичен, но "вятърничав" двадесетгодишен младеж. Той опитва работа на различни места, но никъде не се задържа задълго. Има красив почерк и това му дава възможност да се назначи като писар при един адвокат, а после и в търговска кантора. Отвсякъде обаче го уволняват поради несериозното отношение към задълженията му.

      Останал без препитание, Зимон намира пристан във вилата на красива и мечтателна дама с епилептични пристъпи - госпожа Клара Агапая. Там идва и брат му - художникът Каспар Танер - и така заживяват тримата. Между госпожа Клара и Зимон се завързват интимни отношения, но тя изпитва нежни чувства и към брат му. Любовта е дар, от който никой не се отказва.

      Усвоил умението да живее с малко средства, Зимон прекарва дните си без определени намерения. Обича да се разхожда в топлите летни вечери из Цюрих. Хваща се на работа за няколко седмици, пише спомени за детството си, но после в яда си ги къса.

      През зимата Зимон тръгва пеша към селото, където учителства сестра му Хедвиг, и по пътя се натъква на нейния приятел Себастиан, замръзнал в снега. Себастиан е поет с неуравновесен характер и слаба воля; неговата смърт потриса Зимон, защото му подсказва, че подобна може да бъде и собствената му участ. При сестра си Зимон остава до лятото, убива времето в лежане на тревата, в размишления и разговори с Хедвиг. Тя го обича, но изпитва към него и леко презрение заради негодността му да си устрои живота.

      Така преминават дните му в "чисто съзерцание и размисъл".

      Завърнал се в Цюрих, Зимон чува една вечер в гостилницата, че приказват за някакъв младеж, който бил много надарен и вдъхвал големи надежди, но не успял да ги оправдае и накрая стигнал до лудницата. Зимон разбира, че става дума за третия му брат. Новината го разтърсва, понеже отдавана не знае нищо за брат си, дори го е забравил. В своя потрес той дълго разсъждава за наследствеността, съдбата и човешкото нещастие.

      Накрая Зимон отново намира подслон при госпожа Клара, която е започнала да се грижи за бедните и бездомните. Той няма сили да промени живота си и винаги намира оправданието: "Денят е прекалено хубав, за да го оскверня с труд." Така продължава да съществува в очакване да се случи някакво чудо. В края на романа Зимон споделя: "Все така стоя пред портите на живота, хлопам ли хлопам, наистина не много силно, и с любопитство се ослушвам дали някой ще дойде да дръпне резето."

      В образа на Зимон Танер, който пише стихове и непрекъснато се стреми да се освободи от своите налудни фантазии и непрестанни размишления, Роберт Валзер представя самия себе си. Но това е и съдбата на мнозина талантливи млади хора, раздвоени между красиви мечти и неумолимата действителност.

      В този първи роман на Роберт Валзер присъства особена "нежна ведрост", която намира израз в тънко нюансирания и изящен език. "Семейство Танер" е своеобразен "образователен роман", създаден в традицията на Готфрид Келер и неговата творба "Зеленият Хайнрих", но различното тук е, че младият Зимон Танер не претърпява развитие. С това той става първият "антигерой" в швейцарската литература.


      По следите на изгубените спомени: "Помощникът"


      През юли 1903 г. двадесет и пет годишният Роберт Валзер пристига във Веденсвил край Цюрихското езеро, за да започне работа като помощник на един машинен техник. Но търговските дела, с които е натоварен, са само малка част от задълженията му. Той трябва да бъде компаньон на често самотната съпруга на работодателя си и придружител на децата им в техните разходки. Остава там половин година, като почти не получава възнаграждение за труда си.

      След време писателят си припомня събитията край Цюрихското езеро и за шест седмици създава един от най-известните си романи - "Помощникът".

      Йозеф Марти носи черти от собствения характер на писателя, преживява случки, които Валзер е опознал и с ума, и със сърцето си от личен опит. Марти е млад човек, който в търсене на препитание намира работа при един инженер-изобретател. Странна е тази фирма "К. Тоблер - техническо бюро". В богатия дом на инженера, живеещ с жена си и двете си деца, се проектират чудновати технически съоръжения: рекламен часовник, автомат-стрелец, особена по своето устройство бормашина, специален болничен стол и пр. Ала светът остава равнодушен към тези изобретения и разорението на семейството е неизбежно.

      Кротката и разсъдлива съпруга на инженера предвижда наближаващата катастрофа, но държанието й към помощника на мъжа й остава радушно и по майчински нежно. Въпреки скритата тревога за бъдещето, Йозеф Марти изживява идилията на едно ведро и радостно човешко съжителство. Все така се уреждат празненства, предприемат се пътувания по езерото, на чийто бряг се издига къщата.

      Помощникът Йозеф Марти е обзет от душевен смут и търси усамотение в стаичката на кулата, откъдето се открива изглед към езерото. Тук той се усеща защитен, макар нещастието да дебне край дома. Изобретателят Тоблер прави отчаяни опити да се закрепи и да избегне разрухата, но дори неговата състоятелна майка отказва да му помогне. И след като този неуморен "крояч на планове" банкрутира, Йозеф трябва отново да потегли по широкия, но "кристално студен свят". Той оставя подире си една богата на преживявания и сърдечност година. Въпреки премеждията Йозеф е изпълнен с благодарност, понеже времето, прекарано като помощник на изобретателя, го е окрилило - той вече знае какво ще дири занапред в живота.

      На раздяла благородната и сърцата госпожа Тоблер го изпраща с думите: "Бъдете постоянно изпълнен със смирение, но не съвсем. Винаги ще трябва да се доказвате, че сте мъж."


      Готическата приказка: "Якоб фон Гунтен"


      Младият герой на романа произлиза от богато семейство - баща му притежава кабриолет и коне, майка му има частна ложа в театъра. Брат му е именит художник, който се движи във висшите кръгове. Якоб бяга от дома си, за да се освободи от могъщата сянка на баща си. Търси място, където да се чувства по-близо до истинския живот и да намери за себе си някакъв смисъл. В душата му пламти бунт, подклаждан от благородната кръв на старинния му род. Но гордостта му е потисната - бунтът се е превърнал в послушание, в приемане на света като веднъж завинаги даден. В това се състои - според романа - драмата на модерния човек.

      Под формата на дневник Якоб фон Гунтен описва престоя си в едно загадъчно берлинско училище за служители. В хаотичното си изложение той не разказва само за живота си в "института", а пространно излага своите фантазии и мечти. При това истина, мечта и фантазия се преплитат в сложна мозайка.

      Още първото изречение на романа открива приказно-готическа смесица от печал и хумор: "Тук се учи много малко, липсват учители и ние, момчетата от училище Бенямента, няма да стигнем доникъде, т.е. по-късно в живота всички ще се превърнем в нещо много дребно и незначително." Като новопостъпил ученик Якоб е подложен на изпит от директора господин Бенямента, който има особени представи за човешката природа. Младежът минава през физическа и психическа проверка, при която му дърпат ушите, преглеждат му зъбите и венците, а главата му измерват с линия. Учениците се обучават от сестрата на директора - Лиза Бенямента. Питомците трябва да бъдат подготвени за служители с цел един ден да получат добро назначение. Занятията се състоят главно в запаметяване на една училищна брошура със заглавие: "Какви са целите на училището за момчета Бенямента?" и на така наречените "правила". Основен принцип на училището е: "Малко, но задълбочено".

      Така Якоб се научава на търпение и послушание, на скромност до себезаличаване. Стига до убеждението, че само чрез пълно пренебрегване на своята личност ще избегне разочарованията. Единствено в подчинението вижда път да се самоутвърди и да съхрани достойнството си. Той записва в дневника си: "Продукти на висока култура ли сме ние, или сме деца на природата? И това не мога да кажа. Едно обаче зная със сигурност: ние чакаме! Това е нашето умение. Да, ние чакаме и същевременно се ослушваме към живота навън, към равнината навън, която се нарича свят, към морето навън с неговите бури."

      Учениците, най-вече впечатлителният и аристократичен Якоб, обсъждат възгледите си и своето професионално бъдеще. В тези разговори те развиват преждевременна за възрастта си примирена житейска философия. Но докато другите въплъщават нужното за възпитателните цели послушание, Якоб, у когото трепти нещо артистично и лекомислено, преминава по-особено развитие. Когато му е разрешено да излиза, той се скита из големия град и безделничи. Мечтае за луксозен живот, посещава своя уважаван в берлинското общество брат и накрая с пораснало самочувствие предлага на господин Бенямента свое сдържано и същевременно дръзко животоописание. То прави голямо впечатление на строгия директор.

      Якоб вече се е освободил от чувството за малоценност, изпълнил се е със самоувереност и смята себе си за най-способния сред учениците. Един ден директорът признава на Якоб своята непреодолима слабост към него. Якоб е изненадан, но знае как да се държи с висшестоящи - мъдро мълчи, дори когато директорът му се обяснява в любов - очаква от Якоб да стане негов интимен приятел и довереник. Бенямента - вече над четиридесетте - за първи път е влюбен и пожелава да го целуне, но изисканото момче с възмущение отказва.

      Учителката Лиза Бенямента гледа с усмивка на непокорството на Якоб. Вечер тя се появява пред учениците си в бяла, ефирно надиплена роба, за да им пожелае "лека нощ". Когато обожаваната от всички госпожица се изгубва във вътрешните помещения, Якоб си представя, че зад вратата се простира приказен свят от дворци с разкошни зали. В мечтите си той се разхожда там заедно с Лиза. Но действителността го отрезвява - зад вратата има само две жалки стаи, свидетелство за бедност и лишения. Всички разочаровани надежди на Якоб обаче по странен начин се превръщат в красиви съновидения.

      Младата дама видимо страда, но Якоб не знае от какво. Накрая учителката на четири очи му споделя, че скоро ще умре. Удивителната причина за нейното предчувствие е, че през целия си живот тя не е била обичана от никого. Когато учителката наистина умира, единствено Якоб и директорът остават при ковчега. В деня на смъртта й господин Бенямента е уредил назначения за всички ученици с изключение на Якоб. Нещата в училището вървят на зле, липсват нови кандидати. "Институтът" се разпада и директорът, обзет от трескава жажда за нов живот, предлага на Якоб двамата заедно да тръгнат по широкия свят.

      Романът завършва с думите: "И ако аз се унищожа и пропадна, какво е това, което ще се унищожи и ще пропадне? Една нула. Аз като единичен човек съм просто една нула. Но вече да оставям перото. Край на мисленето. Ще отида с господин Бенямента в пустинята. Искам да видя дали в пустошта също можеш да живееш, дишаш, съществуваш, да желаеш и да вършиш истинско добро, а нощем да спиш и да сънуваш. Ах, така е! Повече не искам да мисля за нищо. Дори и за Бог ли? Не! Бог ще бъде с мен. Защо да мисля за него? Бог е с немислещите."

      Промените в живота на Якоб се отразяват в стила на повествованието - отначало той е нежен, срамежлив и неуверен (често в записките Якоб си взима обратно думите, които току-що е изрекъл) и едва към края става остроумен и лекомислено самонадеян.


      Триптихът - наслада и униние


      Значително място в романите на Роберт Валзер заемат природните описания. Но при него пейзажът е смесица от еуфория и униние. Или, както казва немският писател Мартин Валзер: "Тук радостта и тъгата живеят заедно, отчаянието и възторгът израстват от един и същи клон и непрекъснато се обгръщат взаимно."

      Франц Кафка е ценял изключително високо произведенията на Роберт Валзер и за дълъг период почти всекидневно ги е четял. Моментите на налудничава заплашителност, на ярки съновидения, на скокообразна загуба на контрол върху действителността подсказват за собствените изживявания на Кафка, който пресъздава в книгите си сходна "двойна реалност".

      Творбите на Роберт Валзер са ключови за модерната европейска литература, защото очертават непознати дотогава художествени образи. Валтер Бенямин пише по този повод: "Героите на Валзер желаят да се насладят на самите себе си. Затова имат съвсем необичайна съдба и проявяват също тъй необичайно благородство." А австрийският романист Роберт Музил нарича Роберт Валзер "майстор на най-прелестната, най-грациозна проза на неговото време".





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop