ФОЛКЕР БРАУН: ЖИВОТ ПОД ПРИНУДА

Венцеслав Константинов


      Немският писател Фолкер Браун, роден в Дрезден през 1939 година, си създаде име на поет, драматург и отличен разказвач.

      Книгата му "Непринуденият живот на Каст" (1979) съдържа четири новели, писани в протежение на петнадесет години, но обединени като части на една цялостна творба. Общото помежду им е, че и в четирите творби разказът се води от първо лице, героят, макар и под различни имена, преминава житейско развитие, съответстващо на развитието на самия автор. И не на последно място четирите новели са представени като четири етапа в живота на един гражданин на ГДР.


      Противоречията на "новото общество"


      Първата новела, "Калта", е писана през 1959 година, когато самият Фолкер Браун е още съвсем млад, и има автобиографичен характер. Героят носи името Риза, напуснал е училище, защото е недоволен от метода на преподаване и от своя живот, смята че постепенно се превръща в лицемер, който мисли едно, а говори друго. За да вземе на дело участие в изграждането на социализма, той заминава на един строеж на север от Дрезден и там постъпва като обикновен работник. Бригадата, към която го зачисляват, полага тръби в земята и героят на Браун прекарва работния си ден, затънал в калта - това има и символичен смисъл, защото именно на строежа младежът се сблъсква с действителните противоречия на живота. Условията за работа са извънредно тежки и примитивни. Работниците се стремят само да спечелят повече пари и да се махнат от обекта. А това, според Риза, има малко общо със социалистическия морал. Постепенно пред него се разкрива двойственият характер на реалността, в която живее. Той разбира, че наред с работниците, които действително отдават силите си за построяването на новото общество, съществуват и хора, често маскирани като "функционери", които преследват само личния си интерес.

      Самият герой на Браун се заема с организационна работа, макар че с това става непопулярен сред колегите си. На фона на тези взаимоотношения протича и интимният му живот, любовта му към Анка, която обаче накрая се сгодява за друг.

      Новелата завършва с чувството за безизходица, обзело героя. И той се завръща към труда, който е "неговият живот".


      Проблемите с морала


      Втората новела, "Аудиторията", е написана пет години по-късно. Тук героят се нарича Ханс и е студент по философия в Берлин. С голямо художествено майсторство Браун описва студентския живот, чиито проблеми сега са повече от духовно-интелектуално естество. Героят надълго и нашироко разсъждава за предимствата на марксическата философия, съпоставя реалните условия в страната с идеологическите постановки, установява някои отклонения, с които трудно се примирява. В аудиторията се заражда и любовта му към студентката по медицина Линде, която има приятел - свой колега на име Ахим. Отношенията на Ханс и Линде се задълбочават и Фолкер Браун умело описва връзките на тримата. В този "класически триъгълник" липсва изпепеляваща ревност, всичко е разумно и осмислено, дори двамата съперници стават донякъде приятели. Това е пресъздадено убедително и внушава представата за един наистина нов, освободен от предразсъдъци морал.

      Героят на Браун е не само член на партията, той се смята за убеден комунист и се стреми да живее според убежденията си. Но се сблъсква с неразбиране от страна на по-висшите партийни функционери, които мислят догматично. По време на лятната бригада Ханс е нарисувал картини, в които е изобразил студентския живот в цялата му трудност. Обвиняват го, че тези картини са "недиалектически", вредни, антиреволюционни, че нарушават "основните принципи" и т.н. Тъй като Ханс не се "покайва", снемат го от организационна работа.

      Това е времето, когато Фолкер Браун създава стихотворението "Прометей", в което се казва:

                                                                      В какво ли да вярвам,
                                                                      ако не в нас? На какво
                                                                      иначе да се надявам? Нима са лениви
                                                                      ръцете ни, нашият огън? Защо
                                                                      да свеждам очи
                                                                      под напора на времето - сякаш
                                                                      тук повече няма какво да се върши? Друг
                                                                      не ще стори делата ни; ала нима
                                                                      из приемни ще чакаме
                                                                      за ново нареждане?

                                                                      Нито на времето, нито на нищо
                                                                      не се уповаваме, само на себе си,
                                                                      ала не замижали блажено.
                                                                      Заплашен, но не укротен,
                                                                      ме гледа денят
                                                                      и отразява искрите,
                                                                      когато понасяме нашия огън
                                                                      в небето.

      Героят на Браун има проблеми и в отношенията си с Линде, не желае да се ожени за нея, въпреки че тя очаква дете - той иска да си запази правото да се разделят. Тези свои въжделения Ханс укрепва с цитати от Енгелс. Смята, че неговият морал е по-истински от фалшивия морал на другарите си в университета, където изгонват един доцент, понеже, докато е още женен, си е позволил любовна връзка с една асистентка.

      Както и в предишната новела, накрая героят се разделя с любимото момиче, а проблемите остават.


      Изкуство и истина


      Третата новела, "Театърът", е създадена през 1968 година. Героят е драматург и е написал пиеса с работническа тематика. Фолкер Браун обрисува обстоятелствата, при които се работи в един провинциален театър, затрудненията на режисьора с бездарни, но политически "подковани" и самоуверени актьори. Пресъздадени са и притесненията на самия драматург, който се стреми да излезе от шаблона и да вдъхне живот на персонажите си, като при това не нарушава "социалистическата правда". И тази новела изобилства с разсъждение върху морала, изкуството, хуманизма, но всичко е вплетено умело в повествователната тъкан, тъй че се възприема като нейна органична съставка. Разбира се, и тук се появява любима жена, на име Сузане, с която героят почти се е решил да свърже живота си.

      И тогава настъпва 21 август 1968 година - денят, в който армиите на страните от Варшавския договор навлизат в Чехословакия. Описани са състоянията на смут и недоверие, на колебания и разочарование. Героят търси истината - не вярва на западните радиостанции, но не е удовлетворен и от официалните съобщения във вестниците. Оттук започват и редицата проблеми в работата му на драматург. От него искат да съкрати някои сцени, в които може да се открие неволна връзка със събитията. Сузане също има проблеми в своята служба, произтичащи от формалното отношение на нейните шефове към труда й. При тези условия любовта не може да процъфти.

      Новелата завършва резигнирано, двамата сякаш се примиряват с действителността и се "успокояват". Но това е по-скоро провокация към читателя, от когото Фолкер Браун очаква непримиримост.


      Илюзиите на властта


      Четвъртата новела, озаглавена "Трибуната", е написана през 1974 година. Този път героят е партиен секретар в едно предприятие, името му е Каст. Мотивите си да стане партиен секретар той обяснява така: "Бях на строеж, отдадох се на науката, потърсих убежище в изкуството. Всичко се оказваше ограничено, приковано към една област. Не се чувствах доволен в никоя професия, макар да ме обкичваха с ордени и отличия. Сега се захванах с нещо, което би ме удовлетворило. Защото съм отговорен за много неща или ме правят отговорен - за интереса на всички, за целия живот и задачи в предприятието. Наистина, това е особена позиция, която малцина притежават. Струва ми се, приех я, за да върша всичко, тъй като толкова често не можех да върша нищо."

      Каст - вече можем да предположим - се сблъсква с нередностите в предприятието и се стреми да допринесе за тяхното отстраняване. Но се оказва, че никой не е заинтересуван сериозно от това. Важно е да се поддържа блестяща фасадата и някак да се изпълнява планът. Браун описва всички затруднения на бюрократизма - за да се набавят резервни части по редовен път, трябва да се дават подкупи и да се вършат противозаконни деяния.

      По вече познатата схема и тук героят има интимни проблеми. Жената се нарича отново Сузане, този път тя му е съпруга и двамата имат син. Но Сузане обича едновременно Каст и Вернер. И тук възниква "триъгълник", но вече в рамките на семейството. Фолкер Браун разглежда въпроса за "свободното семейство", където всеки може да обича и някой друг, но го представя като нещо абсурдно. Героят му Каст постепенно губи почва под краката си, първо поради неспособността си да се примири с фалша в своята партийна работа, и второ - поради невъзможността да приеме поведението на съпругата си.

      Новелата придобива все по-голяма политическа острота, положението на героя е представено като нелепо и в последна сметка той се самоубива. Това става, след като Каст изживява криза на празничната трибуна, където заедно с други партийни ръководители приема парада по случай националния празник - там Каст се чувства изолиран от своите другари - след петнадесетгодишно членство в партията се усеща разочарован, сякаш неволно озовал се в издигната (в пряк и в преносен смисъл) над другите каста - към това насочва и името му. Тъй завършва неговият "непринуден" живот.

      През 2006 година Фолкер Бран пише стихотворението "Изкуството", в което прави мълчалива равносметка на илюзиите си:

                                                                      Танцува то над гробовете, с грация
                                                                      С необузданата си памет.
                                                                      НЕ МОЖЕМ НИЩО ДА ЗАПАЗИМ. То
                                                                      Извиква мъртвите, забравените
                                                                      С техните кинжали и претенции. Угаснала
                                                                      Любов, студена ярост, пропилени времена. Какво е
                                                                      Мисълта, че сме обречени на смърт пред
                                                                      ВЕЛИКОТО НАПРАЗНО. То, изкуството, се осмелява
                                                                      Да го смисля от подмолите, където всичко диша.
                                                                      Как, възможно ли е? Условията да затанцуват.




© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop