ПЕТЕР ХАНДКЕ: МОДЕРНАТА ПУСТОШ

Венцеслав Константинов


      Въпреки общата езикова основа и трайната обвързаност от традицията, австрийската литература съдържа черти, които принципно я отличават от другите немскоезични литератури. Поради характерните географски и исторически особености Австрия винаги е била своеобразен културен басейн, в който са се втичали и сблъсквали, за да се оплодят взаимно, множество противоположни влияния. Това постоянно е обогатявало австрийския художествен изказ - не само тематично, но и стилистично. Може да се каже, че в литературата на тази страна преобладава проницателното вглеждане в човешката душа, и то много преди появата на психоаналитичната школа. Тук се забелязва особен интерес към крайните и необикновени духовни състояния, към изключителните по своята напрегнатост човешки съдби. Това проличава особено в новелистиката на Артур Шницлер и на Стефан Цвайг. Любими теми и мотиви стават резигнацията, упадъкът, залезът и смъртта. Австрийската творческа мисъл е твърде чувствителна към надсетивните прояви на живота, към необяснимата мистерия на съществуването. И сякаш по правило социалният и политическият ангажимент на писателите тук е по-приглушен и не тъй декларативно-категоричен, както в литературата на самата Германия.


      Езикът на Homo Austriacus


      В стилистично отношение австрийският художествен изказ се отличава с някои специфични особености. Поради провинциалната отдалеченост от културната метрополия и по-голямата отлика на австрийската говорима реч от немския книжовен език писателите в подунавските области са били принудени да се взират по-внимателно в загадката на словото, да го усвояват като работен инструмент с цялото съзнание за границите на езика и за неговите недостатъчни изразни възможности. Оттук идва и изострената метафорична чувствителност у мнозина автори, склонността към езиково експериментиране и към словесна игра. Проявява се и вроденият стремеж към музикално изграждане на фразата, към постигането на внушения извън значенията на думите.

      Сред най-ярките представители на съвременната австрийска литература намира своето място роденият през 1942 година Петер Хандке. Наред с творчеството си в редица други жанрове той създава и множество белетристични произведения, които му спечелват име на необикновен разказвач. Още през 1966 година двадесет и четири годишният автор на романа "Стършелите" привлича върху себе си вниманието с участието си в литературното четене на "Група 47" в Принстън. Следват повестите и романите "Страхът на вратаря при дузпа", "Кратко писмо за дълга раздяла", "Нещастие без ропот", "Когато желанието още помагаше" и "Часът на истинското усещане". Така се стига до едно от най-зрелите му и най-изваяни прозаични произведения - повестта "Левачката", публикувана през 1976 година.


      Живот в съзнанието


      Тази трудно определима в жанрово отношение творба е типична за художествения метод на Петер Хандке. В нея почти няма фабула, липсват авторови разсъждения, както и строга последователност на действието. Съдържанието може да се изчерпи с едно изречение: "Млада жена се разделя с мъжа си." Няма нищо друго, няма експозиция, перипетии, кулминация, развръзка. Повестта остава отворена, сякаш без завършек, сякаш недописана.

      Но това е само външната, видимата страна на творбата. Същинското действие е пренесено в съзнанието на героите, където преминава през сложни, едва доловими състояния, за да достигне до мъртвата точка на безизходицата, до принудителното равновесие на махалото. Нужна е особена читателска подготовка, за да се проследяват в процеса на проникването в произведението деликатните криволици на душевните движения, ненатрапващите се взаимовръзки между отминали и настоящи случки, между мечти и действителност, между предполагаеми и реални заплахи, между предусещани и вече забравени преживявания. Повествователната тъкан е извънредно рехава и прозрачна, но тъкмо това прави книгата на Хандке увличаща към дълбините на собственото съзнание, към подмолите на личната душевност.

      "Левачката" - това е заглавие на една песен, която героинята постоянно слуша и в която се казва: "Искам да те срещна на непознат континент, защото там ще те видя сред другите най-после сама. И ти ще ме видиш между хилядите други и най-сетне ще можем да се втурнем един към друг." Този тривиален текст подсказва и темата на повестта - самотата и копнежът по истинска човешка близост.

      Героинята се нарича Мариане, тя е тридесетгодишна и живее с мъжа и детето си във вилната зона над пушеците на един голям град. През късния зимен следобед Мариане седи в жълтеникавия здрач, който се процежда през прозореца и очаква завръщането на съпруга си от чужбина. Читателят узнава, че там, в Хелзинки, той често се е напивал без причина. Двамата са женени от дълго, но сякаш никога досега не са си принадлежели. Бруно, така се нарича съпругът, е изпитал във Финландия необикновен страх, че може да се побърка от самота. Признава на жена си, че не само я обича, но се чувства дълбоко обвързан с нея - на живот и смърт. Двамата вечерят в ресторант, прекарват нощта в хотел, любят се в кула с часовник. Идилията изглежда пълна, съпрузите са почти щастливи. И тъкмо това "почти" е предадено от Петер Хандке по необикновен начин - то присъства в детайлите, в недоизказаните думи, в жестовете, в погледите. Двамата се смеят и се радват един на друг - не спорят, не се упрекват за нищо, не се обиждат или нападат, но между тях постоянно витае Нищото, празното пространство на съвместната самота.


      Раздялата не носи свобода


      И тогава Мариане се изпълва с убеждението, че трябва да се разделят. Изведнъж разбираме, че удобният, подреден и уютен семеен дом е бил за младата жена затвор, сред чиито стени гаснат нейните стремежи. В душата й пулсира непреодолимата потребност от промяна и тя я постига. Оттук-нататък - а сме едва в началото на книгата - се разказва само за начина, по който промяната въздейства върху живота на Мариане. Тя започва отново да се занимава с превеждане на романи и това и дава известно себеупование. Избрала е доброволно пълното уединение - постъпката й плаши, но същевременно и възхищава околните. Все пак приятелката й Франциска споделя, че презира самотата, че презира себе си, когато е сама. А самотата изпълва целия дом - дори малкият Щефан е свикнал винаги да си ляга сам. За да се справи някак с неговата отчужденост, Мариане тайно ляга на пода редом с леглото му и слуша неговото дишане. Отношенията със съпруга не се прекъсват съвсем, но те сякаш не са и съществували. В гнева и безизходицата си той я нарича "домашна мистичка", смята я за болна, на която няколко електрошока биха върнали разума. А Мариане просто не желае никой да й обяснява каква е, дори ако иска с това да я поласкае или насърчи - тя жадува за пълна вътрешна независимост.


      Самотата


      Самотата е състояние, което изпълва всички персонажи в повестта. Издателят, възложил на Мариане превод, търси нейната близост, само за да се спаси от ледения полъх на Нищото. Той изпитва чувството, че във всяка минута на самота пропуска нещо, което никога вече не може да придобие. И това негово признание прилича почти на любовно обяснение.

      Петер Хандке с голямо умение описва, или по-скоро онагледява надигащата се криза в душата на героинята. Тя излива натрупаното омерзение върху детето, което само я гледа безмълвно с неподвижни очи. После Мариане го притиска към себе си, но изведнъж започва до го души и разтърсва - а през нощта седи сама на масата, плаче беззвучно, без да помръдва. Отчаянието и стига дотам, че тя не желае повече да бъде щастлива, най-многото - доволна. Страхува се от щастието, смята, че не би могла да го понесе, че няма да й се побере в ума; страхува се, че ако я докосне щастието, ще се побърка окончателно или ще умре. Или ще убие някого. Несъзнателно копнее за човек, който да бъде близо до нея, но не иска да разбере кой е, не желае да го опознае, той трябва да остане анонимен, без физиономия, без лична съдба - за да не би да разпали у нея любов, от която Мариане също се страхува.

      Подобна участ има и нейният баща. Преди много години той е бил преуспяващ писател, а сега изпраща на вестниците машинописни копия от кратки импресии и забавни историйки. Самият той не знае как да живее. Смята, че в някакъв момент е тласнал живота си в погрешна посока. Толкова е самотен, че вечер дори няма за кого да си мисли преди заспиване, защото през деня не се е виждал с никого. От време на време се среща с една жена главно за да има кой да го намери, когато му дойде времето, за да не остане трупът му дълго неоткрит. И бащата предупреждава дъщеря си, че и тя ще свърши като него.


      Другите


      И ето че става чудо, което граничи с утопия. Мариане започва да кани на гости всички, с които има досег. В дома й се събират продавачка от текстилен магазин, артист, който й се е обяснил в любов и желае да заживеят заедно, издателят и шофьорът му, Франциска и Бруно, накрая там са Мариане и детето. И започва трескава, смешна и трагична борба със самотата, всеки според силите си руши бариерите около себе си. Като обща присъда над гостите, а с това и над целия околен свят, прозвучава изказаната от Франциска фраза: "Самотата причинява най-ледената, най-отвратителната болка - болката от неизявеността. Тогава човек се нуждае от хора, които да му втълпят, че все още не е толкова изпаднал."

      Накрая гостите се разотиват и всичко продължава постарому. Мариане седи в люлеещия се стол на терасата. Клоните на боровете се поклащат зад нея, отразени в стъклото на прозореца, й това е всичко - няма край, няма разрешение. Повестта завършва с цитат от романа на Гьоте "Родства по избор", който става и неин епилог: "И тъй, всички заедно, всеки по свой начин, те продължават да живеят ден след ден, със и без размишления; всичко сякаш следва обичания си ход, също както в изключителни случаи, когато всичко е поставено на карта, човек продължава да живее, сякаш не се е случило нищо особено."


      Празнотата


      Повестта на Петер Хандке "Левачката" е написана със строг, предметен език, без следа от сантименталност. С клинична яснота са описани състоянията на героите и заобикалящият ги сетивен свят. Диалозите са вплетени в авторовия текст - така приемат безличен характер и се подсилва внушението за механично, формално общуване. На пръв поглед книгата се вписва в поредицата творби, разглеждащи проблемите на феминизма, където по правило женският "по-силен" пол утвърждава правата си над "по-слабия" мъжки пол. Но всъщност Хандке представя героинята си, а и нейното обкръжение, като жертви на една опразнена от житейско съдържание действителност.





© Венцеслав Константинов, 2014

| top |

Created: 18.09.2014
 WEB Design © DarlSoft Workshop