ПАБЛО ПИКАСО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ИЛЯ ЕРЕНБУРГ

Венцеслав Константинов


      Като политически емигрант в Париж Иля Еренбург гледа в края на Първата световна война премиерата на балета "Парад". Когато завесата се вдига, и на сцената се появява кубистичен кон, който се кланя на публиката, в партера започва бой между привържениците и противниците на художника, нарисувал декорите. Това е първата среща на младия руски интелектуалец, вече автор на две стихосбирки, с художествения свят на Пабло Пикасо. Еренбург посещава испанския художник - също емигрант,- разглежда ателието му, пълно с платна. Там вижда натюрморти върху празни цигарени кутии, върху парчета шперплат, по стените. Като се подсмихва лукаво, Пикасо му казва, че не може да гледа неизрисувани пространства. И обяснява, че през ранната си младост често нямал пари за бои, ето защо продал няколко платна и си купил туби на едро "за цял живот". Тогава Пикасо е тридесет и четири годишен и славата му едва изгрява.

      Четири десетилетия по-късно Еренбург, живял от 1891 до 1967 година, осмисля в книгата си "Френски тетрадки" своите преживявания, възторзи и колебания при общуването с живописта и личността на Пабло Пикасо. Според него историята не познава художник, чието творчество да е предизвиквало толкова спорове. За Пикасо никой не говори спокойно: едни го хулят, други го превъзнасят. Посветени са му стотици книги на различни езици, макар че малцина разбират изкуството му. Изложбите на негови картини се превръщат в събитие, за което се говори не само в художническите среди, но и по улиците, в клубовете, в кафенетата, в метрото. В музеите на почти всички столици в света има зали, където са събрани работи на този художник. Името му е известно на стотици милиони хора. Има много приятели, но има и много врагове: едни го наричат "буржоазен развратител", други - "формалист", трети - "болшевик в изкуството".

      Още през 1904 година Пикасо решава да заживее в Париж, който го привлича като художествен център на Европа. "В Париж се почувствах свободен - казва той, - ако Сезан бе живял в Испания, навярно щяха да го разстрелят..." Когато Пикасо излага първите си работи, Сезан е още жив, още се водят спорове около импресионистите, малцина още знаят имената на Ван Гог и Гоген. Тогава Европа се увлича от Ибсен и Маларме, от мюнхенските декоративни живописци, от фаталните жени на Франц Щук и от "Островът на Смъртта" на Арнолд Бьоклин, от епикурейците на Анатол Франс и от парадоксите на Оскар Уайлд - мирната, сънена Европа, която не подозира, че само след десетилетие в душното лято ще изтрещи изстрелът в Сараево и ще започне кървавата заря на XX век.

      Еренбург напомня, че изкуството на Пабло Пикасо е издържало всички изпитания на времето. Подобно на майсторите от епохата на Ренесанса той се е увличал от много неща и се е залавял с много неща. Пикасо е живописец и скулптор, театрален декоратор и график; много време е посветил на керамиката; по негови скици са изработвани гоблени. Илюстрирал е книги: романа на Балзак "Неизвестният шедьовър" и стиховете на Гонгора, "Естествена история" на Бюфон и "Лизистрата" на Аристофан, "Поеми за мира" на Елюар и "Метаморфози" на Овидий. За Пикасо не може да се каже, че е трудолюбив - в работата си той е яростен.

      Ето как Еренбург разглежда творчеството на великия испанец:

      "Историците на изкуството обикновено разделят творчеството на Пикасо на периоди: ''син'', ''розов'', ''негърски'', ''кубистичен'', ''класически'' и така нататък. На мене това деление ми се струва малко произволно. Пикасо винаги е търсел форми, които биха могли да предадат мислите и чувствата му. Понякога тия форми рязко са се променяли, но той неведнъж се е връщал към формите, които сякаш вече е бил изоставил; почти винаги е работил едновременно в различни маниери.

      В Париж Маяковски отишъл при Пикасо и видял работите му. Както е известно, през 1922 година - а и по-късно - Маяковски е мразел така нареченото академично изкуство. Той пише: ''Мога да разсея опасенията. У Пикасо няма никакво връщане към никакъв класицизъм. Ателието му е пълно с най-различни неща, като се започне от една напълно реалистична сценка, синьо и розово, в античен стил, и се свърши с конструкция от ламарина и тел. Вижте илюстрациите: момиченцето е съвсем като у Серов. Грубо реалистичен портрет на жена и стара разпаднала се цигулка. И всички тия неща са обозначени с една и съща година. Големите му, така наречена реалистични платна, тия жени с огромни заоблени ръце, естествено, не са връщане към класицизма, а щом искате да се употреби думата ''класицизъм'' - това е утвърждаване на нов класицизъм. Не копиране на природата, а претворяване на всичко досегашно в нейното кубично изучаване.''

      Така е било и по-рано, и след това. През 1906 година Пикасо рисува портрет на американската писателка Гъртруд Стайн, напълно реалистичен в най-тесния смисъл на думата; специалистите го причисляват към ''иберийския стил''; и по същото време започва голямата картина ''Жени от Авиньон'', която специалистите причисляват към ''негърския период'' и която открива кратката епоха на кубизма. През годините на фашистката окупация, в стремежа си да разчлени видимия свят на геометрични форми, Пикасо стига до пароксизъм; от това време са най-мрачните му и непонятни платна; но пак тогава той прави множество напълно реалистични рисунки.

      Веднъж Пикасо ми каза, че като започва работа, не винаги знае в какъв маниер ще рисува: ''Така, както най-добре ще мога да изразя онова, което искам...'' Понякога в произведенията на Пикасо формата е толкова непривична, че поглъща цялото внимание, предизвика спорове. Но за самия него формата никога не е имала самостоятелно значение: опитвал е как най-добре да предаде онова, което е искал.

      ''Не търся, а намирам'' - веднъж в яда си отговорил Пикасо на хората, които представят пътя му като непрестанно търсене на нови форми. Разбира се, той е изключително голям новатор, който скъса с естетическите норми не само на академичните художници, но и на импресионистите. Искаше и иска да изрази своята епоха.

      Пикасо не израства от нищо, върху него оказаха влияние много художници от миналото: и негови съотечественици - Сурбаран, Ел Греко, Гоя; и французи - Пусен, Енгр, Сезан; и художниците на италианския Ренесанс; и Древна Гърция; и фреските в Помпей; и Азия; и негърската скулптура. Той познава и обича старото изкуство. Не веднъж се е вдъхновявал от образите на предшествениците, като ги е интерпретирал по свой начин; така например неговият ''Портрет на художника'' е създаден по Ел Греко. Има платна, родени от картини на Пусен, Кранах, Курбе. Направил е редица платна по ''Алжирски жени'' на Дьолакроа. Неотдавна се вдъхнови от ''Менините'' на Веласкес. Може да се каже, че е наследил всички големи традиции на миналото. В същото време унищожаваше много неща. Понятията за красота са условни; и негърската скулптура ни показва жена, която не прилича на Венера Милоска. Пикасо често нарушава традиционните представи за красиво и уродливо. Понякога той ми се струва вълшебник, способен да даде хармония, спокойствие, радост; понякога плаши с разлагането на природата, плътта, живота. Никога не ме оставя равнодушен.

      Някои работи на Пикасо са ми непонятни - не защото формата в тях ми се струва неоправдана, а защото не разбирам мислите и чувствата, които са ги породили. Страстно обичам много работи на Пикасо. Неговата живопис, рисунките и литографиите по стените на моята стая ми помагат да живея. Не само го смятам за най-голям художник на века, но и не веднъж съм чувствал върху себе си влиянието на неговите творби. Обичам го въпреки моите вкусове и симпатии.

      Аз съм възпитан с платната на импресионистите - художници, които са се стремили да изобразят света такъв, какъвто го виждат и чувстват. Те са рисували винаги от натура, стараели са се да предадат светогледа си посредством формите и цвета. Най-малко ги е интересувал литературният сюжет на картината.

      Още в ранната си младост Пикасо скъсва с принципите на импресионистите: цветът, светлината, въздухът, природата - както са ги разбирали Рьоноар или Писаро - не го привличат. Той има дълги периоди на пълно пренебрежение към цвета и в това, както и в много други неща, изглежда, е сроден с Леонардо да Винчи. ''Не рисувам от натура, а с помощта на натурата'' - казва той. Ето и други негови думи, които обясняват много: ''Изобразявам света не такъв, какъвто го виждам, а такъв, какъвто го мисля.''

      За Пикасо сюжетът на картината е извънредно важен. Литературата в живописта не му пречи, напротив, той я търси. У него има редица сюжети, към които в продължение на петдесет години постоянно се е връщал: майчинството, ужасите на войната, прелестта на простотата, трагедията на художника, който напразно се опитва да предаде великолепието на живота. Обича някои герои от митологията - Орфей, Минотавъра. Боят с бикове и страшната глава на бика сякаш го преследват. През целия си живот е рисувал гълъби, за него това не са просто птици, а любими образи.

      Някои произведения на Пикасо ужасяват: в тях светът е непоносимо уродлив и цялата сила на художника е насочена към това, да покаже тая уродливост. Той сякаш разголва видимия свят, разсича го на парчета и казва: ''Напразно сте се любували на благоприличната маска.'' Може да нарисува една и съща жена съвършена, ангелска, безкрайно привлекателна и - ден или месец по-късно - чудовищна.

      Често наричат ''Гуерника'' шедьовър на Пикасо. Ще припомня как се роди тая картина. През 1937 година хитлеристки летци разрушиха градчето Гуерника в Северна Испания. Картината на Пикасо бе нарисувана непосредствено след това и бе изложена през лятото на 1937 година в павилиона на републиканска Испания на Международното изложение в Париж. След Хирошима и Нагасаки ние разбираме колко примитивно е било нападението над Гуерника. Ала в него Пикасо бе почувствал началото на ужасните години с масово изтребване на хора. За него 1937 година стана това, което е била за Гоя 1808 година, когато френските окупатори смазали испанската революция. През 1946 година, след Втората световна война, отново видях ''Гуерника''. За мене това е най-вярното, най-реалистичното изобразяване на ужасете и трагедията в съвременните войни; не мога да гледам това платно спокойно. Спомням си думите на Матис за Пикасо: ''Можете винаги да се възхищавате от него - той рисува със собствената си кръв...''"

      През 1948 година, по време на Вроцлавския конгрес, Пикасо скицира портрет на Иля Еренбург. Когато свършва да рисува, писателят го пита: "Нима е готово?" Струва му се, че сеансът е твърде кратък. Пикасо се разсмива: "Но наля те познавам от четиридесет години..." Портретите, а и всички творби на този художник - заключава Еренбург, - изобразяват вътрешния свят на човека.






- Българско национално радио: Програма "Знание", 5 февруари 1991 год.



© Венцеслав Константинов, 1991

| top | home | e-mail |

Created: 31.01.2005
 WEB Design © DarlSoft Workshop