БЪРНАРД ШОУ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЕРТОЛТ БРЕХТ

Венцеслав Константинов


      Творческият път на Бертолт Брехт, живял от 1898 до 1956 година, започва истински след поражението на Германия в Първата световна война. Окъсан, гладен, напуснал семейството си, понесъл в себе си "студа на горите" - както сам казва, - той става дете на улицата и се препитава като естраден изпълнител в литературното кабаре на мюнхенския комик Карл Валентин. Все още никому неизвестен, скрит зад стоманените рамки на евтините си очила, Брехт пее собствени балади - сред тях е и прочутата "Легенда за мъртвия войник". Приятелите му от онези години го описват като човек, съставен от огън и лед, пълен с противоречия и странности - самотен, почти неспособен на дълбоки чувства към близките хора и въпреки това постоянно заобиколен от почитатели и сътрудници; неотразим донжуан в нощните заведения и в същото време пуритан, враг на чувствените радости; с грозна и занемарена външност и все пак привлекателен за всички; болезнено чувствителен, мил и учтив към едни, но невъздържан и непоносимо груб към други...

      Ето какви въпроси задава младият Брехт в първите си творби: Защо е цялото това усилие на живота? Нима човек не е чужденец в този свят? Нима животът не е само театрална сцена, върху която се появяваш за известно време - без смисъл и цел? Не е ли съществуването само досадна привичка, лишена от трайно значение?

      Тези въпроси измъчват цяло едно поколение, преживяло ужаса на войната, изгубило всякаква надежда и нравствени устои. Това е времето, когато Бертолт Брехт пише едноактни пиеси, работи върху сценарии за филми и публикува театрална критика. Това е времето, когато на сцена излиза драмата му "Барабани в нощта", получила литературната награда "Хайнрих фон Клайст". Пак тогава Брехт е отведен в берлинската болница "Шарите", за да го лекуват от недохранване. Защото дори когато вкусва от славата, той запазва позата си на литературен особняк. Световно известният поет, драматург, белетрист, режисьор и театрален теоретик Бертолт Брехт е още само полуанонимен автор на повече скандални, отколкото художествени текстове. За него Лион Фойхтвангер си спомня: "Някакъв млад човек - мършав, небръснат и одърпан. Не можеше да си намери място, говореше на швабско наречие, беше написал пиеса. Лицата в нея говореха свръхмодерен език - див и мощен, пълен с цвят и сила, почерпан не от книгите, а изтръгнат направо от устата на живота."

      Тогава двадесет и осем годишният Бертолт Брехт написва краткото си есе за Джордж Бърнард Шоу. Ирландският драматург тъкмо е навършил седемдесет години и славата му е огромна. Пиесите му се превеждат и играят в Германия непрекъснато. Брехт изпитва към него смесени чувства - преклонение пред таланта му и несъгласие с политическите му възгледи, възторг от величието му и ирония поради снобското му поведение, респект пред мощта на словото му и неприязън към културното му диктаторство. Затова и есето му носи двусмисленото заглавие "Овации за Шоу".

      Верен на стремежа си да шокира читателите и да ги изтръгне от състоянието на простодушна почит към всепризнатите ценности, Бертолт Брехт представя Бърнард Шоу - ни повече, ни по-малко - като ТЕРОРИСТ. Но веднага прави уточнение: тероризмът на Шоу е необикновен и си служи с необичайно оръжие, а именно с хумора. Великият ирландец сякаш внушава, че на тоя свят от нищо не бива да се боим освен от спокойното и неподкупно око на обикновения човек. Тази позиция му дава голямо естествено преимущество и с нейното последователно налагане той е успял да постигне едно: никой от хората, които са се срещали с него в действителност, чрез книгите или театъра, не може да си представи, че Шоу е способен да извърши нещо, без да се бои от това неподкупно око. Затова и всяка нападка срещу привичките на Шоу, пък било дори тази да носи особен вид бельо, неминуемо завършва с поражение за критика. Брехт смята, че с невъзмутимото си отношение към действително важни явления в живота Шоу се е домогнал до възможно най-голяма степен на лична свобода. Терорът на Шоу се състои в това, че признава правото на всеки човек да постъпва порядъчно, логично и с чувство за хумор, но смята за свой ДЪЛГ да постъпва така, дори когато поведението му би възбудило всеобщо негодувание. Според Брехт ирландският драматург много добре знае колко смелост се изисква, за да се смееш на смешното, и колко сериозност е необходима, за да откриеш смешното. И като всички хора, които преследват своята цел, той познава бремето на сериозността, присъща само на литературата. Нещо повече: въпреки чувството си за хумор Бърнард Шоу е изпълнен с дълбоки и тягостни опасения.

      Ето как Бертолт Брехт, сам обладан от социален оптимизъм, се опитва да защити Шоу от собствените му мрачни предчувствия:

      "Спомням си, ако не се лъжа, как неотдавна Шоу сам формулира вижданията си за бъдещето на драмата. Той каза, че хората в бъдеще вече нямало да ходят на театър с цел да разберат нещо. Навярно е искал да каже: макар да е странно, простото възпроизвеждане на реалността не създава чувство за достоверност. По-младите няма да възразят на Шоу по тази точка, аз обаче ще кажа, че драматургичните творби на Шоу засенчиха тези на неговото поколение именно защото неустрашимо апелираха към разума. Неговият свят става действителност поради заложените в него идеи. Съдбата на героите му се определя от техните възгледи. За да изгради една пиеса, Шоу измисля перипетии, които дават възможност на героите най-изчерпателно да изразят своите гледища и да влязат в спор с нашите. За Шоу не е важно, че тези перипетии са старомодни и всеизвестни - в това отношение той не е придирчив. За него един лихвар сам по себе си няма стойност, нито пък някоя патриотично настроена девица - за него е важно само едно: историята на тази девица и зловещият край на въпросния лихвар да оставят у нас впечатлението за нещо много познато и желано. Така той успява още по-радикално да обори нашите овехтели представи за тези сценични типове и преди всичко за ТЕХНИТЕ възгледи.

      Вероятно всички негови персонажи дължат характерните си черти на удоволствието, което Шоу изпитва, когато успее да обърка традиционните ни асоциации. Той знае, че имаме ужасния навик да свеждаме към едно всички качества на даден сценичен тип. В нашето въображение лихварят продължава да живее като страхлив, притворен и брутален човек. И през ум не ни минава да позволим на един лихвар да бъде например смел. Или меланхоличен, или добросърдечен. Шоу му разрешава да бъде такъв.

      Що се отнася до проблема за героя, Шоу е на мнение, че героите не са примерни ученици, а героизмът е необозримо, но пълнокръвно съчетание от противоречиви качества. Интелектуално по-слабо надарените последователи на Шоу твърде несполучливо са допълнили това негово разведряващо схващане с възгледа, че не съществуват нито героизъм, нито герои. Но вероятно и това - според виждането на Шоу - няма особено значение. Оставаме с убеждението, че той смята за по-полезно да живее сред обикновени хора вместо сред герои.

      Шоу създава своите творби с възможно най-голяма искреност. Не се колебае да пише под постоянния контрол на публиката. За да придаде тежест на своята оценка, той я прави достъпна за контрол: непрестанно сам изтъква собствените си странности, собствения си вкус, дори своите малки слабости. И благодарността не закъснява. Днешните млади хора с удоволствие го изслушват, дори когато схващанията му са противоположни на техните: той просто е - какво повече би могло да се каже - един добър човек. А освен това неговото време очевидно по-добре съхранява възгледи, отколкото чувства и настроения."

      Брехт продължава есето си с наблюдението, че възгледите за онова, което е било разрушено през епохата на Шоу, сякаш си остават най-трайни. Но великият ирландец не намира върху собствената си глава място за трънен венец на мъченик. Литературната му дейност не го откъсва от живота. Напротив. Въздействието на неговата неподражаема ведрост и на заразителното му добро настроение е изключително. Човек има чувството, че духовното и телесното здраве на Шоу нарастват с всяко написано изречение. Макар прочитът на неговите творби да не доставя дионисиевско опиянение, той безспорно е здравословен, отбелязва Брехт. И добавя: "Вярата на Шоу, че човечеството е безкрайно податливо на подобрения, играе решаваща роля в произведенията му." За младия Бертолт Брехт, чието име само след две десетилетия ще се споменава на един дъх с това на ирландския драматург, острият ум и неустрашимото красноречие на Бърнард Шоу заслужават пълно доверие.

      По този начин бъдещият майстор на "епическата драма" изразява възторга си от личността и литературната мощ на Шоу, като в същото време се дистанцира от неговата дейност и от социалните му възгледи. Защото като основен критерий за оценяване на човека Брехт приема единствено ЖИТЕЙСКОТО ПОВЕДЕНИЕ. Подобно на просветителите от осемнадесети век той е убеден в силата и възможностите на човешкия разум. Но Брехт вярва не в картезианската логика, дала твърде оскъдни социални плодове, а в един историко-диалектически разум, който се стреми да обясни света така, че той да може да бъде променен. Подобно на Бърнард Шоу Брехт отрежда на своите творби определени дидактически задачи. Но докато целта на ирландския драматург е да подтикне публиката към критичен размисъл върху междучовешките отношения, корумпирани от властта на парите, Брехт желае да тласне зрителя към усвояването на едно мъдро и в същото време действено поведение, обединяващо стоическата твърдост и неподкупност на древните философи с жизнерадостната устременост към по-щастлив живот на обикновения човек от улицата.

      Есето "Овации за Шоу" не е нито анализ на творческия метод на големия драматург, нито изследване на неговите идеи, нито "обяснение в любов" - тук младият Брехт вече начертава контурите на един нов театър, на който сам ще посвети живота си. Театър, който ще открие пред обикновения зрител поле за лична критическа изява при извличането на така наречения "морал" от творбата. За разлика от Шоу, който желае да промени отношението ни към света, Брехт е изпълнен с дръзката увереност, че с помощта на литературата може да допринесе за промяната на този несъвършен, но поддаващ се на благотворни корекции свят.






- Българско национално радио: Програма "Знание", 30 януари 1990 год.



© Венцеслав Константинов, 1990

| top | home | e-mail |

Created: 06.04.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop