ХАЙНЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АНАТОЛИЙ ЛУНАЧАРСКИ

Венцеслав Константинов


      Странна и показателна е съдбата на есето "Хайне-мислителят" от Анатолий Луначарски - първия съветски народен комисар на просветата, живял от 1875 до 1933 година. За самия Луначарски образованието и революционната дейност са били неразделни; още шестнадесетгодишен той върши пропагандистка работа сред работниците от Киевските предградия. Широтата на неговите интереси е забележителна - той се занимава с художествена литература, политическа икономия, история на естествените науки, музика, руски и чужди езици, гражданска история, философия. Луначарски изпитва ненаситна потребност да овладее световната култура в цялата й необятност. По-късната съветска критика ще отбележи, че в тези занимания е имало нещо наивно и дилетантско. Но важното тук е било стремежът на Луначарски да използва културното наследство в изграждането на "всенародната култура на бъдещето". Затова и в годините след революцията - вече като народен комисар - Луначарски смята за важна задача изучаването на биографиите и възгледите на бележитите личности в историята на човечеството. Трябва да се знае, че в онова време голямо влияние добиват псевдомарксическите естетически "школи" на професорите Фриче и Переверзев, чиито последователи смятали за достатъчно да се ограничават с "класовия еквивалент" на творчеството на един или друг писател или живописец. Интересът към личната биография им изглеждал недостоен за литературен историк с научно-обективен метод; такъв историк трябвало да се интересува само от онези факти и черти от живота на отделния човек, които потвърждават принадлежността му към една или друга обществена класа. Представителите на тази "вулгарна социология" - според оформилото се определение - създават предварително начертани схеми на "класовата идеология", а когато се натъкват на явни противоречия в построенията си, излизат от затруднението, като измислят в самата обществена класа особена "прослойка", "група" или "подгрупа", към която би могло да се пригоди същността на анализираните явления.

      През последното десетилетие от живота си Луначарски си навлича доста гняв и подигравки заради своя "биографичен метод", в който сторонниците на "класовия анализ" съзират проява на буржоазен еклектизъм. Народният комисар, макар и вече с разклатено здраве, отстоява възгледите си и успява заедно с Максим Горки да прокара пътя за съществуващата и до наши дни биографична издателска поредица "Животът на бележити хора".

      Това е времето, когато се разгръща така наречената "монументална пропаганда" - издигат се голям брой паметници на революционери от миналото и на видни дейци в различните области на науката и изкуството. Анатолий Луначарски придава голямо значение на обичая да се отбелязват юбилейните дати, свързани с имената на велики представители на културата. Самият той е автор на множество юбилейни речи и статии, сред които особено място заема есето "Хайне - мислителят". Всъщност то представлява стенограма на неговия реферат, произнесен по случай седемдесет и петата годишнина от смъртта на поета през февруари 1931 година пред тържественото публично заседание на Всесъюзната академия на науките.

      Есето на Луначарски преследва определена литературно-естетическа цел: да отхвърли вулгарно-социологическите наслоявания от образа на Хайнрих Хайне. Затова народният комисар се заема да определи доколко поетът Хайне е изразител на стройна мисловна система, на ясна "класова идеология". И Луначарски дебело подчертава, че всъщност Хайне не е създал никаква система, той по-скоро ни е подарил огромно количество отделни мисли и агломерати от идеи. Луначарски казва следното:

      "Хайне е преди всичко художник. Той притежава трите основни черти на всеки художник. Първата от тях е необикновена чувствителност към заобикалящото го, необикновена впечатлителност. Втората - сложният и богат процес на вътрешна обработка на получения отвън материал, й най-сетне третата - способността извънредно ефективно, извънредно ярко, изразително да възвръща в произведенията си усвоения от обективната действителност материал, но преработен и оцветен от субективния темперамент на художника. Именно втората черта на този процес - вътрешната преработка - най-много сближава художника и мислителя: от нея се обуславя емоционалният и идеен анализ и синтез, превключването на наблюдавания материал в образи и в нова система от понятия.

      Тъй нареченият ''чист художник'' твори, изглежда, в емоционален порив; на практика това означава само, че конкретно-образното мислене при него има определящо значение.

      Но можем да си представим човек, при когото над емоционално-образното мислене доминира процес, протичащ в сферата на логическите понятия.

      В първия случай ще имаме художник-мислител, във втория - мислител-художник.

      Хайне е художник-мислител. Единството на мислителя и художника в него е извънредно голямо, тъй че дори да отнесем произведенията му към различни категории, от това вътрешното им родство не отслабва: умът, който блести в художествените творби, дори ако са чисто лирически, и необикновеният блясък на образите и кипежът на чувствата на всяка страница от философските му произведения ги прави явно рожби на една и съща индивидуалност.

      Елементът, който ги обединява, е основната черта на мислителя Хайне - ОСТРОУМИЕТО. Остроумието е стихията на Хайне. Остроумието е способност да се сближава различното и да се различава сходното. Хайне го е изразил по-стеснено и по-опростено: ''Контраст, изкусно свързване на два противоречиви елемента'', с други думи - където могат да се обединят разнородни предмети, идеи, чувства, там цари остроумието. Ако приемем формулата на Хайне, ще трябва да различаваме остроумието като доминираща стихия от остроумието, което играе подчинена, служебна роля. Диалектиката например също почива върху това, да вижда единство там, където повърхността на явленията показва само противоречия, и да вижда различие в привидното елементарно единство. А Хайне много по-малко се интересува от обективните данни, които се получават като резултат от извънредно остроумния подход към проблема, интересува го преди всичко ефектът на смеха.

      Смях възниква там, където човек постига лека победа над действителна или мнима трудност, и ето че за Хайне е изключително важно да създаде неочаквана трудност, която ви кара за миг да се спрете, и да ви покаже победата над тази трудност; победата и дори самата трудност може да са илюзорни, но тържеството на светлия ум е показано тъй грациозно, че вие се смеете.

      Изобщо противоположност на диалектиката, а заедно с нея и на остроумието е метафизиката. Метафизиката установява вечни идеи. Можем да си представим, и не само да си представим, а да открием в изкуството такова направление, което мисли с цялостни, неразложими образи. Но изкуството трудно може да изрази вечни идеи. Изкуството ни дава вечните идеи в конкретния им израз. Във великото реалистично антично изкуство вечността не унищожава временното, цялостността не е еднозначна. Античното изкуство се стреми да отрази обективно действителността. Художниците-натуралисти са се насочили към същото по друг път. Но ако се вгледате в тяхната живопис, ще видите, че художниците-натуралисти гледат на нещата като на винаги равни на себе си предмети. Натуралистът изобразява предмета в цялата му статическа завършеност, мислейки, че по този начин постига най-обективния му и адекватен израз. При това той загубва именно идеята на изобразяваното, неговата истинска същност. Друго нещо са импресионистите. Импресионистите не възприемат света чрез същността на обективното и не се стремят да внесат в светоусещането си обекта, разкрит в действителната му същност. Импресионистите възприемат света чрез доловеното, чрез това, което субективно им се струва съществено. Обективно същественото се подбира от импресионистите така, че да не съвпада с ''вулгарно'' същественото, защото иначе то няма да бъде доловено. Не бива да се изобразява онова, което всеки вижда, а да се даде най-неуловимото явление, което само художникът забелязва, което дава ключа за проникване в самия предмет. Хайне е бил във висока степен ИМПРЕСИОНИСТ."

      И Луначарски отбелязва, че Хайне придава на изобразяваните предмети емоционална характеристика, почерпана от собственото му настроение, и в произведенията си непрекъснато разкрива своето собствено "аз". Още съвременната на Хайне литературна критика смята, че той е далеч от някаква значима цел, от що-годе ясно познание за предметите и хората, защото за него има цена само онова, което му доставя удоволствие, само онези предмети, които вижда през цветните очила на своята личност. И тук академик Луначарски стига до заключение, което противоречи на основната цел на есето. Той посочва, че крайният субективизъм на Хайне, изразяващ се в импресионизма и в характерното за импресионизма остроумие, има класова причини. Когато казва, че светът се е разцепил на две и пукнатината минава през сърцето му, това означава, че се е разцепила не вселената, не човечеството, а съвременното на Хайне немско общество и пукнатината минава през дребнобуржоазната интелигенция. Съждението на Луначарски показва, че макар и противник на вулгарната социология, народният комисар се е поддал на влиянието на онова направление, което почти напълно господства през онези години в съветската литературна наука. Луначарски продължава есето си в същия дух: "Хайне не успява да разбере, че обективизмът, срещу който се бореше, придобива чертите на висше единство със субективизма и води към висшата свобода на личността, когато служи не на интересите на експлоататорска група, а на работническата класа. На Хайне му се струва, че пролетарският колективизъм заплашва свободата на личността. Той все още виждаше в революционния пролетариат разрушители на машини и се боеше да не би ''мрачните момци, които ще изскочат като плъхове от подземията'', да унищожат изисканата култура, да удавят във всеобщата уравниловка изкуството и таланта. Оттук и неуверените стъпки на Хайне по пътя на революционното самосъзнание."

      Тази схоластична реторика, която поначало не е присъща на недогматично мислещия Луначарски, издава духа на времето. На същото онова тържествено заседание на Всесъюзната академия на науките по случай юбилея на поета реферат изнася и академик Николай Бухарин, озаглавен "Хайне и комунизмът".

      Две години по-късно вече тежко болният Луначарски умира от сърдечна недостатъчност. А след още пет години, през 1938, в Москва се провежда показен съдебен процес по делото на "Дяснотроцкисткия антисъветски блок", които според обвинението имал за цел да ликвидира обществения и държавен строй в СССР и извършил шпионски, вредителски и терористични действия. Сред осъдените са Николай Бухарин и съветският държавен и партиен деец, българинът Кръстю Раковски. Бухарин е разстрелян незабавно, а Раковски - три години по-късно, по лично нареждане на Сталин. Само можем да си представим каква би била съдбата и на Анатолий Луначарски, ако бе поживял още няколко години...






- Българско национално радио: Програма "Знание", 17 октомври 1989 год.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 08.11.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop