САРТР ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА АНДРЕ МОРОА

Венцеслав Константинов


      Подобно на Стефан Цвайг - австрийския му събрат по перо, а и по съдба - Андре Мороа си създаде световно име преди всичко като майстор на романизирани биографии и на проникновена есеистика. Живял от 1885 до 1957 година, Мороа остана в съзнанието на читателите като автор на увлекателни книги за Шели, Байрон, Тургенев, за Юго, Дюма, Балзак. С изящен стил и психологическа дълбочина Мороа нарисува портрети на велики творци от любимия му век на романтизма. Но ето че в самия край на живота си той се обърна към своето неромантично време и създаде обширната поредица от есета "Френски писатели на XX век". Двутомникът завършва с портрет на Жан-Пол Сартр.

      Мороа не крие скептичното си и дори иронично отношение към този писател, който му е напълно чужд по светонагласа и житейска позиция. В периода 1942-1946 година - отбелязва авторът на "Климати" - явлението Сартр е голямото събитие в литературната история. По време на войната и след нея Сартр спечелва широкия читателски кръг със своя театър, а също и с философията си. Обявяват го за предводител на екзистенциализма, школата, превърнала се в програма за поведение и мислене на голяма част от френската младеж. Сартр успява да въплъти в драматичните си герои сложни философски идеи, които иначе биха останали недостъпни за публиката. Тези идеи отговарят на търсенията на младата интелигенция, объркана от войната, разтревожена от абсурдността на света, обезсърчена от буржоазното лицемерие. Така се ражда една легенда, която съвсем изкуствено свързва екзистенциализма с нощните заведение в Сен-Жермен-де-Пре. Тя способства да се разпространяват творбите на Сартр чрез представата за един безгрижен живот. А тъй като Сартр притежава освен това и забележителна интелигентност, ярък драматически талант и рядка диалектическа мощ, успехът му е траен, подчертава Андре Мороа.

      "Започнах живота си, както навярно и ще го завърша - сред книгите." Това размишление на Жан-Пол Сартр из автобиографичната му книга "Думите" определя една негова важна характерна черта. В думите Сартр намира повече реалност, отколкото в предметите. "Запознах се със света чрез книгите, а непоследователността на моя книжен опит обърках със случайния ход на реалните събития. Оттук идва и този идеализъм, от който се освободих едва след тридесет години." - пише той. А Андре Мороа задава въпроса дали изобщо Сартр се е освободил от своя идеализъм? И есето му сякаш има една цел: да докаже противното.

      В края на автобиографията си Сартр споделя: "Аз се промених... Илюзията на миналото е разбита: мъченичество, спасение, безсмъртие - всичко се разпада, постройката рухва в развалини... Атеизмът е едно жестоко начинание и изисква дълго усилие: мисля, че съм го довел докрай. Виждам ясно, освободил съм се от заблудите, познавам истинските си задачи и сигурно заслужавам награда за гражданска доблест. Почти от десет години се събуждам като човек, излекуван от продължителна, едновременно горчива и сладостна лудост, чиито стари заблуждения не мога да си спомня, без това да ме разсмее, човек, който вече не знае какво да прави с живота си."

      Според Мороа тези думи крият върховно кокетство, защото Сартр много добре знае какво ще направи със своя живот: ще го разкаже и ще покаже, че от детството му извира неговият морал - а именно: грубото отрицание на лицемерието и недобросъвестността на "имотните хора". Понеже в младостта си Сартр е наблюдавал тази недобросъвестност у своите и у самия себе си, затова така гневно се бори по-късно срещу нея, заключава Мороа.

      Преди да стане писател, Сартр е вече философ. Той винаги е смятал, че от всяка епоха остава една единствена философия - тази, която изразява основната насока на обществото. Такъв е случаят и с френския екзистенциализъм в средата на XX век. Това е една философия на свободата, която поставя човешката воля в центъра на всичко. "Човекът е осъден да бъде свободен." - пише Сартр. Докато ДРУГИТЕ ни оформят, ние приемаме техните ценности. От мига, в който започваме сами да създаваме нашите собствени ценности, ние ставаме изцяло отговорни. "Щом свободата запали своя фар в сърцето на човека, боговете са безсилни пред него" - продължава Сартр и обобщава: "Аз сам избирам същността си, и понеже не мога да избера съдбата си, избирам своя начин на живот."

      Тази философия вдигна много шум - отбелязва Мороа, - упражни известно влияние. Но, общо взето, беше слабо разбрана. Тълпите нарекоха екзистенциалисти момичетата и момчетата с дълги коси. Но цяла група френски писатели (и преди всичко Сартр и Симон дьо Бовоар) пренесе тази философия в романи и драми, придаде им тежест и резонанс, докато съответно романите и драмите придадоха на екзистенциализма мощ, с която той въздейства върху съвременните умове. И Андре Мороа обосновава наблюденията си:

      "Сартр въплъти идеите си по най-ярък начин в своите пиеси. Именно чрез тях развълнува една огромна публика в много страни. Първата му пиеса, ''Мухите'', играна през окупацията, дължи успеха си и на немците, които зрителите долавяха в нея, но тя има също така и непреходна стойност. Сюжетът й е следният: в град Аргос се завръща синът на Агамемнон и Клитемнестра, Орест, чийто баща е бил убит от любовника на майка му, Егист. След това убийство милиони мухи нападат Аргос и измъчват народа. Те са символ на угризенията, които разяждат целия град.

      В началото на пиесата Орест, богат и красив младеж, скептик, проповядва, че човек никога не трябва да се ангажира, ''особено възвишеният човек''. Той е свободен, но тази свобода е изтъкана от неговото небитие. Този дворец не е вече неговият, този град не е вече неговият. Слабоволният Орест би се решил да напусне Аргос, ако не се бе намесила неговата сестра, Електра, която е живяла с престъпната двойка и петнадесет години е чакала своя брат, за да отмъсти и да освободи Аргос.

      Самият Юпитер подтиква Орест да си отиде. ''Винаги ли трябва да наказваме?'' - пита Юпитер. Боговете насочват тези вълнения в полза на обществения порядък. Орест обаче отказва. Той е ''добър младеж и добра душа'', но всичко си има граници. И настъпва обратът. Орест е направил своя избор, той ще извърши непоправимото: ще убие убиеца на баща си, ще убие собствената си майка и, отречен от своята сестра, порицан от Юпитер, ще напусне Аргос. Защо Електра се отрича от него? Защото той я е лишил от смисъла на нейния живот - от мечтателната й омраза, която е само един блян.

      Самият Орест е екзистенциалистки герой и приема безрезервно отговорността за своето действие. ''Аз съм свободен, Електра. Свободата се спусна върху мен като светкавица'' - казва той. Колкото до Юпитер, след като е създал хората свободни, той вече не е господар на тяхната свобода. Орест няма да попадне отново под неговия закон. ''Защото аз съм човек, Юпитере, а всеки човек трябва да намери сам своя път.'' Никаква съдба не може да бъде наложена на човека, който има своя воля. Орест заявява: ''Хората са безсилни единствено тогава, когато приемат, че са безсилни.'' Само че със своята постъпка той се е разделил с младостта. Орест е навлязъл в зрялата възраст, във възрастта на отговорния човек, на мъжа. Жителите на Аргос, които е спасил, го преследват, защото той им вдъхва страх. Когато Орест потегля, мухите (или Ериниите) го следват. Тяхното заминаване ще бъде спасение за Аргос, което му е осигурено от Орест и за което градът нищо не е допринесъл.

      Следващите пиеси ще подхванат същата тема, темата за свободата, но те сочат неуспехите и границите, които налагат на свободата смъртта, обществените привилегии и необходимостта да се действа. ''При закрити врати'', една от най-играните пиеси на Сартр, е мит, изпълнен с дълбок смисъл. Действието се развива в ада, но не средновековния ад, в него няма дяволи и казани с врящо масло. За да бъдат измъчвани хората, достатъчно е присъствието на други хора. Три действащи лица са оставени да живеят заедно в една обикновена хотелска стая цял живот. Защото ''адът, това са другите'', адът, това е проницателният поглед, който другите отправят към нас. Чувствата в най-чист вид са предоставени на преценката на другите свободни хора. Впрочем този ад съществува и в живота, където още от нашето раждане ДРУГИТЕ ни поставят в положение, което ние трябва да приемем.

      Сартр не вярва нито в задгробния живот, нито в ада, но смята, че ''да умреш значи да станеш плячка на живите''. Към това се прибавя и идеята, че за мъртвия ''играта е свършена'' (заглавие, което Сартр даде на един филмов сценарий). Играта е свършена, защото животът е приключил и смъртта не може нито да го заличи, нито да го допълни. Трябва само да се тегли чертата и да се направи сметката, с която мъртвият ще бъде оценен, оценен според неговите дела, защото той не е нищо друго освен това, което е вършил. Тази безвъзвратност на живота е една от основните идеи на пиесата ''При закрити врати''. Втората идея е как живите се измъчват под погледа на ДРУГИТЕ. Като ''Шагренова кожа'' на Балзак този богат и плодотворен мит крие много по-дълбок смисъл, отколкото предполага и самият автор.

      ''Затворниците от Алтона'' е една от най-хубавите пиеси на Сартр, макар и странна, объркана, ужасна. В дома на индустриални магнати, близо до Хамбург, синът живее затворен в своята стая, хранен от сестра си, скрит от всички, защото е луд. Неговата лудост е убежище срещу мислите му, ужасяващите спомени от войната, от убийствата, за които той е отговорен. Бащата страда от рак на гърлото и знае, че му остава да живее само шест месеца. Всички сартровски бесове бродят в тази прокълната къща: кръвосмешение, омраза към бащата, изолация.

      В своята стая Франц продължава да вярва, че Германия не се е възстановила от войната, че ще изкупва престъпленията си, че след тринадесет години трева покрива улиците. Изведнъж той узнава истината: Германия е по-преуспяваща от всякога, фамилното предприятие работи с пълния си капацитет. Лишен от своята лудост, Франц не може повече да живее. Баща му и той ще се самоубият заедно в колата, самоубийството ще бъде замаскирано като нещастен случай. Силата на Сартровия театър е, че не предлага тезисни пиеси, а трагедии, и може би имаме право да кажем - НЕГОВАТА трагедия."

      Андре Мороа завършва наблюденията си с констатацията, че важното в творчеството на Сартр е преходът от отрицателното към положителното поведение. Този преход започва след края на войната и се изразява с думите: "Да отречеш не значи да кажеш НЕ, а да преобразиш чрез работа. Не би трябвало да мислим, че революционерът отрича изцяло капиталистическото общество - как би могъл да го отрече, когато и самият той е вътре в него? Напротив, той го приема като факт, който оправдава неговото революционно действие. ''Променете света!'' - казва Маркс. На добър час - променете го, ако можете. Това ще рече, че вие ще приемете много неща, за да промените някои." В книгата на Франси Жансон "Сартр за себе си" Мороа открива едно изказване на предводителя на екзистенциализма, което му се струва не дотам екзистенциалистко. Ето думите на Сартр: "Мисля, че във всички случаи винаги има какво да се прави." А в една статия критикът Роберт Кантер пише: "Когато господин Сартр разглежда своите най-блестящи умопостроения, дали вижда в тях нещо повече от игра на огледала, в която неговият разум се стреми да изгуби своя образ?" И Мороа - заедно с Кантер - отговаря, че тук не трябва да се съзира безнадеждност. По-скоро смела проницателност. Думите не са всичко, но когато са добре подбрани, спасяват майстора на думите.






- Българско национално радио: Програма "Знание", 26 юни 1990 год.



© Венцеслав Константинов, 1990

| top | home | e-mail |

Created: 11.01.2005
 WEB Design © DarlSoft Workshop