ПРУСТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ХОСЕ ОРТЕГА-И-ГАСЕТ

Венцеслав Константинов


      В есето си "Интелектуалецът и другият" Хосе Ортега-и-Гасет прокарва граница между ЧОВЕКА НА ДУХА и ЧОВЕКА НА ЖИВОТА, като формулира тяхното различно отношение към света. Според Ортега неинтелектуалецът се движи сред неща, които пазят своята привидност. И той дори не пожелава да ги постави под съмнение. Точно този вид дейност - поставянето на нещата под съмнение - е непозната на човека на живота. За него те са даденост и светът като цяло е такъв, какъвто е пред очите му. Той се сблъсква със загадъчни, тайнствени и непознати неща, но тези свойства не предизвикват у него никаква особена реакция. Изглеждат му като обикновени качества на нещата, не по-малко естествени и реални от цвета или формата. Изобщо не го вълнуват. Той не прави разлика между това, което смята, че знае какво е, и онова, което му се явява като загадка. За него няма знание или незнание. Връзката му с нещата значи просто да РАЗПОЛАГА с тях. Животът му изключва всякакво въздействие върху онова, което го заобикаля, за да се направи то съмнително, да се разложи, да се лиши от сила, да се превърне в призрак и видение. Напротив, през целия си живот неинтелектуалецът се придържа към онова, което е тук, движи се в пределите на един безспорен, надежден, устойчив и установен веднъж завинаги свят. А интелектуалецът постъпва точно обратното: той подлага нещата на съмнение. И това - според Ортега-и-Гасет - е най-висшата проява на обич.

      Испанският философ, живял от 1883 до 1955 година, разглежда творчеството на един от първомайсторите на модерната европейска литература през призмата на прочутата си формула: "Аз съм аз и заобикалящите ме неща." Есето "Време, пространство и форма в изкуството на Пруст" Ортега написва в 1923 година, когато е четиридесетгодишен професор по метафизика в Мадридския университет и вече е основал книжовната поредица "Библиотека на идеите на XX век".

      Според Ортега Марсел Пруст е от онзи тип писатели, които са имали щастието или гениалността да се натъкнат на нова и богата рудна жилка от "неща". Откритията на френския романист са от висока класа, защото се отнасят до най-елементарните положения, свързани с литературния обект. А именно: до начина да разглеждаме ВРЕМЕТО и да се вместваме в ПРОСТРАНСТВОТО.

      Темите при Пруст са обикновени, водят непостоянно съществуване на повърхността на творбата и представляват само второстепенен, допълнителен интерес. Те са като шамандури, които се носят без посока по бездънното течение на спомените. До Марсел Пруст писателите обикновено използват спомена като материал, за да възстановят миналото. Тъй като данните, съхранени в паметта, са недостатъчни и от изминалата действителност запазват само един произволен екстракт, традиционният романист допълва тези данни с наблюдения върху настоящето, с всякакъв вид условни хипотези и мисли, прибавяйки по тези начин към автентичния материал на спомена други данни, които са лъжливи. Но намерението на Пруст - продължава Ортега - е диаметрално противоположно. Той не иска - използвайки спомените си като материал - да възстанови старите реалности, а, напротив, като прибягва до всички възможни средства - изследване на настоящето, самонаблюдение, психологическо теоретизиране, - иска да стигне до едно литературно възстановяване на спомените си. И така: не нещата, които се помнят, а споменът за нещата е главната тема на Пруст, заключава Хосе Ортега-и-Гасет. За първи път у Пруст споменът престава да бъде материал, с който се описва друго нещо, а се превръща в самото нещо, което се описва. Поради това авторът обикновено не прибавя към спомена онези части от действителността, който му липсват, а го оставя непокътнат, такъв какъвто е според него, обективно погледнато, непълен, може би дори осакатен.

      Ето защо романните теми у Пруст са само предлог и нещо като вратички на кошер, през който успява да излети на свобода, крилат и трептящ, роякът на възпоминанията. Ненапразно Пруст е дал на творчеството си общото заглавие "По следите на изгубеното време". Той се пази най-старателно да не налага на миналото анатомията на настоящето и се придържа строго към принципа на ненамеса. Пруст потъпква всяко желание да възстановява и се ограничава да описва само онова, което блика от паметта му. Вместо да изгради отново изгубеното време, той с удоволствие подрежда развалините му, подчертава Ортега.

      Още по-просто и по-учудващо е откритието на Пруст по отношение на пространството. По силата на жизнените изисквания всяко нещо ни налага едно определено разстояние, от което трябва да го наблюдаваме, за да го видим по най-изгодния начин. Който иска добре да види един камък, се приближава до него толкова, че успява да съзре шупливата му повърхност. Но които желае да види добре една катедрала, ще трябва да се откаже от желанието си да съзре шуплите по нейните камъни и да се отдалечи, за да разшири значително зрителното си поле. Нормата на тези разстояния се определя от органичния утилитаризъм, който владее в живота, отбелязва Ортега. Но Пруст, комуто може би е омръзнало да гледа една ръка, нарисувана винаги така, сякаш е паметник, я приближава до очите си и покривайки с нея хоризонта, вижда изненадан как на преден план изпъква един внушителен пейзаж, където вълнообразните долини на порите са увенчани от миниатюрната гора на мъха. Това, разбира се, е само едно сравнение: Пруст не се интересува от ръцете, нито изобщо от тленните неща толкова, колкото от вътрешната флора и фауна. Той коригира разстоянието ни по отношение на човешките чувства и скъсва с традицията те да се описват монументално.

      И по-нататък в есето си Ортега анализира как се е зародило у Пруст това коренно преобразование на литературната перспектива:

      "Когато един примитивен художник рисува някоя кана или дърво, той изхожда от предположението, че всяко нещо действително има свой профил; тоест едно недвусмислено очертание или външна форма, която като добре определена граница го дели или изолира от всички останали неща. Най-силното желание на примитивиста е да определи точно и ясно този профил на предметите. В замяна на това импресионистът мисли, че е успял да усети илюзорността на този профил и че той не съществува в действителното виждане. Поради това импресионистът не рисува предмета, а го получава, натрупвайки малки цветни петна, всяко едно от тях безформено, но способни благодарение на съчетанието си да породят пред притворените очи трептящото присъствие на предмета. Следователно като живописен стил импресионизмът се състой в това, че отрича външната форма на реалностите и пресъздава вътрешната форма, вътрешната хроматична маса.

      Този стил господстваше до края на века в чувствителността на европейците по отношение на изкуството. Така и психологът-импресионист отрича онова, което обикновено се нарича характер - пластичния профил на личността, и вижда в него една непрекъсната промяна, поредица от неясни състояния, едно винаги различно преплитане на чувства, мисли, цветове, надежди.

      Това разсъждение ни служи, за да подредим хронологично интимните тенденции на Пруст. Монографията за една любов на Суан е случай на психологически поантилизъм. За средновековния автор на ''Тристан и Изолда'' любовта е едно очертано, недвусмислено чувство: за него, самобитния творец на психологическия роман, любовта е любов и нищо повече от любов. В замяна на това Пруст ни описва една любов на Суан, която изобщо няма никаква форма на любов. В нея има от всичко: моменти на гореща чувственост, морави багри на недоверие, сивокафяви щрихи на навик, сиви петна на житейска умора. Единственото, което не може да се намери в нея, е любовта. Любовта се получава, както става при килим, в който чрез кръстосване на няколко нишки се получава фигура, въпреки че нито една от тях няма формата на фигурата. Без Пруст нямаше да се роди една литература, която трябва да се чете с притворени очи, както се гледат картините на Мане.

      Поради тази причина човек трябва да подхожда предпазливо, приближавайки се до Стендал. В много отношения двамата писатели представляват два полюса и са антагонисти. Стендал е преди всичко човек на въображението: измисля интригите, ситуациите и персонажите. Не копира нищо: всичко при него се решава от фантазията, една суха, съсредоточена фантазия. Неговите души са толкова ''обмислени'', както би могла да бъде линията на една мадона в картините на Рафаело. Стендал твърдо вярва в реалността на характерите и се старае да рисува безпогрешния им профил. Персонажите на Пруст, напротив, са лишени от силует, те са по-скоро променливи атмосферни маси, облаци на духа, които ветровете и светлините преобразяват ежеминутно. Той несъмнено се родее със Стендал, ''изследователя на човешкото сърце''. Но докато за Стендал човешкото сърце е твърдо тяло със строго определени пластични линии, за Пруст нашето сърце е едно смътно газообразно образование, което с метеорологично непостоянство се мени всяка минута. Между това, което Стендал рисува, и това, което Пруст живописва, съществува същото разстояние, което дели Енгр от Рьоноар. Енгр е рисувал красиви жени, в който бихме могли да се влюбим; Рьоноар, не - неговият подход изключва това. Трептящата маса от светлинни точки, каквото представлява една жена у Рьоноар, поражда у нас в най-висша степен усещането за сочна плът; но за да бъде красива една жена, трябва да противопостави на експанзията на плътта строгата граница на един профил. По същия начин литературният и психологически метод на Пруст му пречи да описва привлекателни женски фигури.

      Накратко казано, Пруст внася в литературата това, което би могло да се нарече общо атмосферно намерение. Пейзажи, лица, вътрешен и външен свят, всичко се изпарява в един мъглив нереален трепет. Бих казал, че вселената на Пруст е направена, за да бъде възприета като дихание, защото всичко у него е околната среда. В тези книги никой нищо не прави и изобщо нищо не става: всичко е пасивна поредица от статични положения. И не би могло да бъда по друг начин, защото, за да правиш нещо, е необходимо преди това да представляваш нещо определено. При животните действието се развива винаги като линия, произхождаща от волята им, и когато тази линия се натъкне на препятствия, винаги се възобновява и това показва, че едно същество се противопоставя на появилата се съпротива. Тази начупена линия, каквото е именно действието на живото същество, било то човек или животно, е заредена със скрит динамизъм, който придава на развитието драматичен трепет. Но съществуването на Прустовите герои има вегетативен характер. Те, подобно на растенията, понасят бездейно атмосферните си съдби и в ботаническото си подчинение сякаш животът им се изчерпва с хлорофилната функция, онзи винаги един и същ и почти анонимен химически диалог, при който растението приема покорно повелите на средата."

      Така Ортега-и-Гасет причислява Пруст към интелектуалните автори, чието изкуство действа върху нашето желание да действаме и ни принуждава да поставяме нещата около нас под съмнение, тоест не просто да разполагаме с тях, а да ги приемаме като спорни, ненадеждни, неустойчиви и загадъчни, а това ще рече: да ги обичаме.






- Българско национално радио: Програма "Знание", 13 март 1990 год.



© Венцеслав Константинов, 1990

| top | home | e-mail |

Created: 11.01.2005
 WEB Design © DarlSoft Workshop