ХЕНРИ ДЖЕЙМС ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧАРЛС ПЪРСИ СНОУ

Венцеслав Константинов


      В самия край на дните си английският писател Чарлс Пърси Сноу, живял от 1905 до 1980 година, публикува книга с есета, озаглавена непретенциозно "Реалистите". Непретенциозно, защото въз основа на осем имена - от Стендал до Пруст - Сноу иска да изведе сложната формула на реализма в западноевропейската литература от XIX и XX век. За тази цел той си служи с метод, който може да бъде наречен "духовен биографизъм". Неговите осем очерка не са разгърнати биографии, нито цялостни анализи или дори обобщени характеристики на творчеството на разглежданите автори. Това са етюди на тема: реализмът като човешко, тоест материално и духовно отношение към света. Сноу иска да ни убеди, че големите романи са неотделима част от живота на реалистите. Затова той проявява силно любопитство към всички "неясни" места в биографиите на своите герои, опитва се да надникне в "тъмните" кътчета на душите им, за да направи обобщението: "Великият писател трябва да живее с най-лошия, както и с най-добрия аспект на своята природа." За Чарлс Пърси Сноу реалистът е нещо повече от писател, той е ЖИВЕЕЩ ЧОВЕК.

      От тази позиция английският белетрист разглежда живота и духовните превъплъщения на американеца Хенри Джеймс. Всъщност принадлежността на Джеймс към американската култура е твърде условна, понеже той прекарва в Англия по-голямата част от живота си, а преди смъртта си дори приема британско поданство. Тъкмо тази двойственост, това сблъскване на две художествени светонагласи в творчеството на Хенри Джеймс е особено привлекателно за перото на Сноу, понеже той смята, че американската литература е най-често "натуралистична" и в примера на Джеймс открива една дългогодишна и трудна "борба за реализъм".

      Тази борба започва още в детството, когато многото пътешествия из Европа дават на Хенри и брат му Уилям - бъдещия голям философ и психолог - много добро, макар и безразборно образование. Момчетата живеят в Париж по време на Втората империя и в Лондон през периода на най-голямото английско благоденствие, мощ и сигурност. Те попиват много неща, сякаш от самия въздух. Същността на писателското изкуство на Хенри Джеймс до голяма степен произтича от този специфичен, пътешественически начин на образование, заключава Сноу. И добавя: "Това е чудесна изходна точка за един безпристрастен наблюдател или за онзи тип писател, какъвто става Хенри. Той се възползва максимално от всичко видяно. Но това вероятно е най-лошата изходна точка за един щастлив семеен живот. Тя затруднява интимните познанства и брака, освен при емоционално пламенните натури." И тук лорд Сноу изказва малко пренебрежителното съждение, че Хенри Джеймс далеч не бил толкова пламенен, дълбоко в душата си бил притеснителен и страдал от какви ли не задръжки. Именно това отслабило всякакво желание за интимности и станало причина за липсата на "първичен инстинкт", което - според Сноу - е единствената голяма слабост на неговото изкуство.

      От есето узнаваме, че Хенри Джеймс бил забележително скромен младеж. Бил нисък, както повечето си роднини, и набит. На снимките от онези години лицето му изглежда изящно и красиво, изненадващо различно от лика на неговата зряла възраст. Вероятно като млад не бил чак толкова очарователен, че да привлича погледите на жените, но все пак имал приятна външност, с остри пронизващи светлосиви очи. С тези очи най-внимателно наблюдавал всичко. Бил изключително мълчалив. През целия си живот останал все така наблюдателен, но не и толкова мълчалив. Чарлс Пърси Сноу постепенно разбулва интимните тайни на писателя, за да намери правдиво обяснение за някои негови странности и увлечения, проявили се по специфичен начин в творчеството му.

      Още на младини Хенри Джеймс изградил своя теория за литературата, преди сам да започне да твори литература. Според него Дикенс е "най-великият от лековатите писатели" и тази преценка е напълно в духа на теорията му. Странна е неговата забележка, че романите на Толстой и Достоевски са чудовищно безформени и разплути. Същевременно Джеймс смята, че Балзак е най-великият писател, макар че Балзак е може би последният, който би се вместил в рамките на Джеймсовата теория за литературата, отбелязва Сноу. И английският есеист се заема да определи коя е всъщност основната тема в разностранното творчество на Хенри Джеймс:

      "Изглежда, той е знаел, че неговата тема ще бъде взаимоотношенията между американците (тоест американците от неговия тип и класа) и европейците. Предварително бил решил в съзнанието си, че това е сблъсък между целомъдрието и опита. Пътуванията в неговото детство го били подготвили за тази тема, но окончателният избор идвал от глъбините на неговата природа. Целомъдрието на американците било чисто романтична представа. Дори самият Хенри не бил чак толкова целомъдрен, макар че можел да видоизменя своите собствени вълнения така, че те да създават впечатление за целомъдрие. Не е вярно и друго, че той е можел да наблюдава истински целомъдрени американци, като например братовчедка си Мини Темпъл, която е прототип на Изабел Арчър от романа ''Портрет на една дама''. Хенри бил полувлюбен в нея, но когато тя починала на двадесет и две-три години, почувствал облекчение. Той се опитал да обясни логично това свое облекчение с мисълта, че жените и любовта са пагубни за изкуството.

      Когато бил на тридесет и пет-шест години, избрал за свое местожителство Лондон. Именно тук му се струвало за известен период от време, че големите му надежди се оправдават и Англия станала неговият постоянен дом. Междувременно се опитал да живее и в Италия, към която запазил слабост завинаги. Опитал се дори да живее в Ню Йорк, за да провери дали ще може да се осъществи като писател там; отговорът бил ''не'' и той повече не си правил експерименти да пише в родината си. Прекарал година и повече в Париж, но там не получил достъп в ''обществото'', какъвто малко по-късно го чакал в Лондон. Също както младият Пруст след двадесет година, Хенри жадувал да влезе във френското висше общество; но той не притежавал преимуществата на младия Пруст, френското общество било по-затворено от английското и един американец, дори и от добро семейство, представителен, с маниери и чудесен френски, не можел да стигне надалеко.

      В литературните кръгове го приели, но те не му допаднали особено. Той решил, че повечето от парижките знаменитости са ограничени и посредствени. Имал известно право. Освен това оставаме с впечатлението, че според него разговорите им са били прекалено непристойни - нито достатъчно естетични, нито интелектуални, просто отегчително еднообразни в циничността си. Възхищавал се само от Флобер и най-вече от Тургенев. Тургенев станал един от неговите кумири и той научил много от него като човек, а и като писател. Те имали близки схващания за писателското майсторство, макар че Тургенев бил по-пластичен и не се ограничавал в рамките на никаква теория. По тон и преди всичко по качество романите на Хенри могат да се мерят с тези на Тургенев, но не и с творбите на Достоевски и Толстой, въпреки опитите му да ги принизи.

      В Италия не се запознал с кой знае колко италиански писатели, но прекарал много по-добре. Още преди средата на деветнадесетото столетие богатите американци били решили, че това е най-приятната страна за живеене. Дори средно заможни хора можели да живеят там доста нашироко. Така че Хенри успял да направи една наистина прилична обиколка: Рим, Флоренция, Венеция (която останала неговото любимо кътче на земята), като се радвал на компанията на свои приятели американци.

      Не само в емоционално, но и в социално отношение за Хенри било добре, че съществувала тази мрежа от богати американци в Европа. Неговата амбиция да стане голям писател била твърде силна и похвална; единствено тази амбиция била неделима от същността му, част от самия него. Но бидейки тридесет и няколко годишен мъж, той също така смятал, че си заслужава човек да се стреми към положение в обществото. В това отношение донякъде приличал на младия Пруст и между живота на единия и на другия има доста сходства. В началото Хенри не страдал чак от такъв безочлив снобизъм, както Пруст, и макар че след няколко години играта омръзнала и на двамата, Хенри бил по-слабо разочарованият накрая.

      В продължение на няколко години той се забавлявал чудесно и това е бил може би най-щастливият период в живота му.

      Имал и обективна причина за това. За първи път бил написал книга, която му донесла почти масов успех. За съжаление повече нямало да види успех от такъв мащаб. Книгата се наричала ''Дейзи Милър''. Написана е свежо и живо, но не е така добросъвестно обмислена, както неговата най-добра творба. Героинята, чието име дава заглавието на романа, е интелигентна американска девойка, самоуверена, енергична, сигурна, че поведението й е безукорно, общителна, кокетлива, която обаче в Европа бива разбрана погрешно. Тя е най-целомъдрената от всички целомъдрени Джеймсови герои. Отличава се рязко от своите връстнички в Европа. В Рим изкарва една почти невероятна невинна любов с някакъв добродетелен млад италианец. Двамата се разхождат из парковете нощем и познатите им ги подозират, че спят заедно.

      Хенри докоснал чувствителен нерв. Възхвалили го, че е изкарал на мода ''американското момиче'', едва ли не, че го е създал. Името Дейзи Милър се превърнало в символ. В нюйоркските магазини започнали да се продават готови дрехи с марка ''Дейзи Милър''.

      Първите редове от ''Портрет на една дама'' Хенри Джеймс написал във Флоренция през 1880 година. Още от самото начало бил напълно уверен в успеха си. Повечето писатели изпитват такава увереност само един или два пъти в живота си. Достоевски я усетил само веднъж, когато размишлявал над ''Братя Карамазови''. По-късно Хенри щял много пъти да чувства увереност по отношение на интелектуалните и техническите си умения, но специално в този случай бил убеден в цялостните качества на творбата си. Бил сигурен, че ще се получи хубава книга.

      И имал всички основания да бъде самоуверен. Във връзка с останалите книги на Хенри Джеймс може да има и разногласия; но този роман е признат за един от най-добрите в англоезичната литература. Може би дори и без той да го е съзнавал напълно, ''Портрет на една дама'' казва твърде много неща за самия Хенри. Погледнато по-дълбоко, психологическият климат на места е странен, но пък и самият той е бил странен човек."

      Когато размишлява над миналото и над живота на писателите, представени в книгата "Реалистите", Чарлс Пърси Сноу стига до извода, че най-добрите условия за написването на велики реалистични романи са: объркан, но активен социален живот, бушуващ около автора; читателска публика, която може и да е малобройна, но да е готова да реагира, да оценява и да вярва, че наистина си струва да се четат и харесват подобни романи и преди всичко да съществува надежда по отношение на обществото и на индивида. Именно тези условия е имал при своето творческо себепостигане писателят Хенри Джеймс.






- Българско национално радио: Програма "Знание", 13 февруари 1990 год.



© Венцеслав Константинов, 1990

| top | home | e-mail |

Created: 21.12.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop