ПРИТЧА ЗА КОПЧЕТАТА

Ерих Кестнер


      Имало едно време един човек, които вършел големи злочинства. Нападал хората, биел ги и ги ограбвал. И когато все пак един ден те го надвили, той не се и съмнявал, че те притежават пълното право и силата да постъпят с него безмилостно. Но той бил толкова беден и окаян, че сам не виждал какво може да им даде, а и те го били наобиколили, разглеждали го изпитателно и също не знаели какво да му вземат.

      Те се съветвали, давали различни предложения и не можели да решат нищо, докато един от тях казал:

      - Нека му вземем костюма. Наистина той е продупчен на няколко места и има петна, но може би някой от нас все пак би искал да ходи с него на работа. Или да дадем на едного сакото, на другиго жилетката, а на мене панталоните!

      - Не - отвърнал друг. - Костюма не трябва да му взимаме. Защото му е единствен. Ако му го вземем, няма да постъпим нито много умно, нито съвсем по християнски. А и той няма да изглежда много красиво по риза. Освен това някой ден той пак ще има малко пари и тогава ще можем да му продадем някоя вратовръзка, сламена шапка или бастун. Естествено, това ще стане само ако му оставим костюма! Без костюм той няма да се интересува нито от вратовръзки, нито от сламени шапки.

      Всички потънали в размишления, най-после един от тях извикал:

      - Открих! Ще му вземем само копчетата. На човек винаги могат да потрябват копчета, а освен това лесно ще можем да си ги разделим!

      Това предложение се харесало крайно много на всички. Те приближили до човека и му казали:

      - Искаме ти само копчетата от костюма. Ето та една ножица. Отрежи ги вместо нас! Една полезна работа, така или иначе, няма да ти навреди!

      Тогава бедният човек паднал на колене и замолил да му оставят копчетата. За него и за неговия костюм, а също и за целия му следващ живот тия копчета били крайно нужни, много по-нужни, отколкото на тях. Другите го изгледали с възмущение:

      - Това, че ти искаме само копчетата - казали те, - е направо великодушно от наша страна. Би трябвало да разбереш това. Хайде, залавяй се за работа!

      Човекът отишъл в един ъгъл и започнал едно по едно да изрязва копчетата си. Изрязал копчетата на ръкавите и тези отпред на сакото, всички копчета на жилетката и най-сетне - със страх и трепет - онези на презрамките, както и другите, малките, които поне заради доброто възпитание са толкова необходими - и тях също!

      Когато свършил това болезнено занимание, той им занесъл всичките си копчета, естествено, също и ножицата.

      - Ето - казали те, - това вече е справедливо. Сега с тебе сме квит. И ако работиш усърдно, някой ден ще ти продадем една хубава пъстра вратовръзка.

      - Сега няма да работя много - отвърнал човекът, - и едва ли някога ще си сложа вратовръзка.

      - Но защо? - попитали те учудено.

      - Защото - отвърнал той печално, - ще трябва да използвам ръцете си през останалия ми живот само за едно - да придържам панталоните си!

      - Пак ли започваш? - попитали те остро и след това, взимайки ножицата и копчетата, продължили пътя си.

      А човекът останал на това място до края на живота си, като конвулсивно придръпвал панталоните си. Тази гледка не била твърде красива и минаващите оттам винаги отвръщали поглед от нея... А копчетата? Копчетата лежали при другите в едно чекмедже, в което слагали неща, каквито човек по необясними причини просто не се решава да изхвърли.


      Превод от немски: © Венцеслав Константинов





Erich Kästner, Das Gleichnis von den Knöpfen
-




| top | home | e-mail |

Created: 04.05.2007
 WEB Design © DarlSoft Workshop