ДВЕТЕ ЛИЦА
Изкуството на художествения превод

Венцеслав Константинов


      Де се превежда извън контекста на националната култура, откъснато от нейното състояние и от нейните цели, ненасочено към нея и към нейните потребности - това е мислимо, но е безсмислено. Преводачите не са просто "пощенски коне на просветата" - според популярното определение на Пушкин, - те не употребяват мускулна сила, за да пренасят през държавните граници художествени ценности и духовни послания. Преводачът изпълнява определена цивилизационна мисия: при своята работа той се интересува не само от това, "как" превежда, но и "какво" превежда. И често това "какво" става по-важно при изграждането на личното му творческо дело.

      И така: културният принос на преводача не се изчерпва с неговия превод. Като посредник между две национални езикови общности преводачът е и откривател на художествени ценности, своеобразен "златотърсач" в неизбродимите пространства на световната литература. Макар и "кон на просветата", преводачът сам определя своите пътища, територията на своите движения, а също количеството и съдържанието на пренасяния "пощенски" багаж. Поради широтата на своята лична култура и художествени пристрастия преводачите волно или неволно налагат върху сцената на националния литературен живот определени автори, творби и стилови особености, които дават на този живот нов цвят и смисъл и го отварят за световния културен процес. Често един значим превод може да изиграе ролята на новопоявила се оригинална художествена творба, която - по думите на Томас Стърнз Елиът - променя "целия досегашен ред на съществуващите паметници на художествената култура". В това се изразява взаимното проникване, съгласуваността между националната и световната литература, както разбира това понятие Гьоте в раз съжденията си за настъпващата "епоха на литературните комуникации".

      В кръга на тези разсъждения, мисля, може да се каже, че всеки превод, макар и в различна степен, има своята културна, а това ще рече: своята обществена функция. Според големия немски преводач Карл Дедециус, "ако търсим някаква връзка между превод и общество, то тя съществува само тогава, когато преводът отразява духа на обществото, а обществото - духа на превода". И още: "Преводът е орган на общественото дирене на истината ... Преводът е път, по който чуждият логос стига до обществото, и обществото до този логос... Преводът оправдава логоса (и обратно) само когато се превърне в обществено събитие, най-малкото във факт, защото обществото може да се променя и различно да оценява събитията ... Преводът живее от това, че аз съм готов да чуя словото на другия, за да изрека след това собственото слово."

      Един превод е безсмислен, ако не задоволява или не подбужда някаква обществена потребност. Но това в никакъв случай не означава, че преводът е просто изпълнение на "социална поръчка". Защото той се осъществява от преводача, чиито лични културни и екзистенциални потребности често изпреварват тези на обществото. Чрез словото преводачът изразява идеите и образите на превеждания автор, но с това по някакъв начин изразява и себе си. Художественият превод не е обикновен "занаят"; той е "произведение на духа" - според определението на Учредителния конгрес на Международната федерация на преводачите, проведен в Дубровник през 1963 година. Преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци, а претворява цял един художествен свят, написва наново, със свои средства, една литературна творба и тя носи всички белези на неповторимост, понеже е резултат на неговата лична култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант.

      Именно индивидуалният талант на преводача е причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече: колкото личността на преводача е по-развита, по-многостранна, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необикновен, по-изненадващ, по-особен, но заедно с това художествено по-верен на оригинала, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълкувателя.

      Самото превеждане още не е творчество. Това доказват всички опити да се създаде машина за превод. Машината може да превежда текст като информация, но не и като творба. Специалистите вече установиха теоретично границите, в които може да се реализира "сложната, непривична, а за някои и дори неприемлива интеграция между човека и машината в процеса на превода", както отбелязва Елена Паскалева в книгата си "Компютър и превод" (1987 г.). Тук ми се иска да цитирам и известния чешки теоретик Иржи Леви, който още през 1963 г. посочи в книгата си "Изкуството на превода": "В развитието на възпроизводителното изкуство се прилагат две норми: нормата на репродукцията (т. е. изискванията за вярност, правдивост) и нормата на художествеността (изискването за красота)". Една машина за превод, независимо от цялата й сложност, по принцип не би могла да постигне тези две норми - нито нормата за правдивост, в смисъл на постигане и споделяне на оригиналната творба; нито нормата за художественост. Машината не е личност и затова не може да притежава талант. Творчеството в превода е нещо, достъпно само за човека, и то се изразява в изкуството на интерпретацията.

      И така: преводачът е творец, чийто работен материал е словото. Но неговият труд не е идентичен с труда на писателя. Един писател изразява себе си - той трябва максимално да се разграничи от чуждите художествени светове, за да изгради своя собствен. Напротив, преводачът тълкува и изяснява чуждо произведение, той го и оценява, и изважда на бял свят в нов езиков облик. В своето дело преводачът се осъществява не толкова като писател, колкото като артист-интерпретатор. И тук пак ще цитирам Иржи Леви: "Преводът като творба е художествена репродукция, преводът като процес е оригинално творчество, преводът като художествен вид стои на границата между възпроизводителното изкуство и оригиналното творчество. В това отношение преводът от всички изкуства стои най-близко до театрално-артистичното ... Изискването за правдивост в превода предполага не натуралистично копие, а споделяне пред читателя на всички съществени качества на оригинала: преводът не може да бъде еднакъв с оригинала, но трябва еднакво като оригинала да въздейства на читателя... При превода стремежът никога не е механичното запазване на формата, а съхраняването на нейните идейни и естетически достойнства ..."

      Така като посредник, като медиум между автора и една чуждоезикова публика преводачът носи в себе си нещо от актьора, той е типичен "homo ludens" - според термина на Йохан Хьойзинха. Затова и определенията на Дени Дидро за комедианта в прочутата му студия "Парадоксът на актьора" важат с пълна сила и за преводача: "Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката... Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася нещо от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, а творец и оригинален създател..."

      Макар и да не е писател, преводачът се себеизразява чрез писането. В това се заключава според мен "парадоксът на преводача".

      Не се надявам, че мога да изчерпя в няколко страници цялата същност на художествения превод. Целта на тези разсъждения е да насоча вниманието към двойствената му природа. От една страна, преводът представлява културен факт, появил се в определена социално-историческа ситуация и задоволяващ определена обществена потребност. От друга страна обаче, преводът е акт на индивидуална себеизява на преводача, задоволяваща неговите лични културни и екзистенциални потребности. Очевидно връзката между тези две страни на художествения превод е диалектическа и тя не трябва да избягва от погледа на теоретика или историка. Може да се каже още, че в едни времена акцентът е падал повече върху едната, а в други - върху втората страна. Например преводите от възрожденската и ранната следосвобожденска епоха имат чисто обществено-просветна функция, поради което често името на преводача се премълчава и като художествен метод се налага т. нар. днес "побългаряване" на чуждия текст. Напротив, в наше време, изглежда, акцентът се премества повече върху личността на преводача и върху неговото творческо дело. Това изместване на акцента може да се обясни с "промяната в рецептивната настройка на българската литература", според определението на Боян Ничев в книгата му "Основи на сравнителното литературознание" (1986 г.).

      Ето защо смятам, че именно днес можем да говорим за ДВЕТЕ ЛИЦА на художествения превод. За да обхванат изцяло смисъла и същността на преводното дело, теорията и историята на превода трябва да посвещават усилията си в равна мяра и на двете му страни. Теоретиците би трябвало да се заемат и с изследвания върху психологията на преводаческото творчество. От своя страна историците би следвало да проучват не само културните и обществените условия, при които възниква един превод, но и личните мотиви на преводача, довели до създаването на едно културно дело. При това ми изглеждат важни два момента: преводът като рецепция на една чужда художествена действителност и наред с това рецепцията на самия превод в националния културен живот. Така теорията и историята на превода ще бъдат не просто кабинетни дисциплини, а израз на нашето културно самосъзнание.

      Защото - както изтъква в есето си "Защита на поезията" Йоханес Р. Бехер - "със създаването на висока култура на превода родната литература започва да расте и да осъзнава своя национален характер".






- In: в-к "Народна култура", София, бр. 48, 1 декември 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 16.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop