ЛУКУЛ ИЛИ КРИТИКЪТ КАТО ПРЕВОДАЧ

Венцеслав Константинов


                                                  Иво Андрич, "Омер паша Латас", роман,
                                                  превел от сърбохърватски Светлозар Игов,
                                                  Издателство на Отечествения фронт, София, 1982 г.



      Веднъж при раздумка Светлозар Игов ми довери, че бил "голям лакомец". Веднага разбрах какво се крие зад тези думи: критическите доспехи, в които го познавахме, бяха станали тесни за раблезианския му апетит. Нещо трябваше да се очаква. И ето: критикът се превъплъти в историк на българската литератора, после в майстор на афоризма, в сатирик и пародист. (Не бих се учудил, ако тайно пише стихове или роман в три тома.) Светлозар Игов с услада подяде хляба на цял научен институт, на "периодично" смеещите се философи, на мрачното присмехулно войнство и рицарите на плаща и химикалката... Накрая обаче дойде голямата изненада: гощавката на Лукул придоби деликатесен характер - критикът стана преводач.

      Някога Оскар Уайлд си позволи мисълта, че критикът е художник, нещо повече - че критиката е по-творческа от самото творчество, понеже е "най-одухотвореното лично впечатление". За истинския критик произведението на изкуството е само внушение за нова творба - лично негова... А след добра вечеря с бургундско (по много деликатен начин влияе на човек вечерята!) Уайлд се съгласява, че критикът може да бъде и интерпретатор. Well, но интерпретация, тълкуване, разтълмявяне - това са другите имена на изкуството, наречено "художествен превод". (Ударението слагам върху художествен.) Казаното от "гения на парадокса" за критика чудесно приляга и за преводача: "Той не повтаря механично, в друг вид посланието, отдадено му да изрече... Само когато усилва своята индивидуалност, той е в състояние да интерпретира индивидуалността и творчеството на други индивиди." И това е наистина тъй, защото преводачът не пренася думи, фрази и препинателни знаци. Той преизгражда наново цял един свят от идеи и образи, създава по този начин някаква своя творба, която носи всички белези на уникалност, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант.

      От тази висока позиция Светлозар Игов се е приближил до посмъртно издадения роман на Иво Андрич, Той би могъл да каже: на моя Андрич. Защото е известно голямото му пристрастие към този писател. Помним задълбоченото му, концептуално въведение към повестта "Прокълнатия двор" (1976). Сега обаче Св. Игов е и откривател. Той ни представя едно произведение, отнасящо се и до собствената ни национална съдба. Зловещата фигура на ренегата Михаил Латас - Омер паша е присъствала трайно в съзнанието на нашите възрожденци: споменават го в публицистиката си Петко Р. Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, а по-късно и Вазов. И тук критикът не е стоял мирен - дал си е труд да разрови стари вестници и съчинения, за да потвърди ценното си наблюдение, да го осмисли. Запознат "любовно" с делото на Андрич, обогатен от личното си общуване с писателя, Св. Игов е намерил точното място на романа - нарежда го до вишеградската хроника "Мостът на Дрина" и до прочутата "Травнишка хроника", книгите, за които бе присъдена първата Нобелова награда на Балканите. В последната, "сараевската хроника" Иво Андрич за сетен път размишлява върху голямата загадка: властта на насилието и насилието на властта. А загадката - отбелязва в предговора си Св. Игов - е още повече изострена от своеобразната историческа ситуираност на балканския Ориент: земите, разпънати между Изтока и Запада, където се преплитат различни цивилизационни принципи, където живеят различни народности и различни вери...

      Цялата барокова сложност на Андричевия индивидуален стил е пренамерена в българския превод. И тук разговорната народна реч, фолклорните интонации, колоритните турцизми пищно съжителстват с една съвременна, рефлективна лексика. Преди всичко се усеща свободно изливащата се, неукротена стихия на живия език. Може да се каже, че последната и една от най-значимите книги на Иво Андрич е претворена с увлечение и възторг, познати само на художника. С това свое начинание Светлозар Игов се изявява като истински литературен посредник, като завършен "драгоманин" между две култури, развили се исторически в едно поднебие.

      И си спомням признанието на Томас Ман: "Аз прекарах живота си във възхищение от великото и артистичното." Това ненаситно, лукуловско вглеждане в духовните лакомства на тоя наш свят очевидно е присъщо и на ПРЕВОДАЧА Светлозар Игов.






- In: сп. "Пламък", София, кн. 3, 1983.



© Венцеслав Константинов, 1983

| top | home | e-mail |

Created: 25.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop