КАКВО СТАВА С БУХАЛЧЕТО?
ПРЕВОДНАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ 1988 Г. В "ХРИСТО Г. ДАНОВ"

Венцеслав Константинов


      Дали по ирония на съдбата, или по стечение на обстоятелствата, но преводната продукция на "Христо Г. Данов" за първи път се обглежда цялостно в един доклад. Това има своите недостатъци, но очевидно и някои предимства. Общият поглед върху дванадесетте книги от чужди автори, публикувани през миналата година с емблемата на издателството, дава възможност за заключения и препоръки, за каквито не би имало достатъчно основания при преглед по отделни литератури. Разбира се, при това обхващане на една продукция от "птичи поглед" остава опасността да се изплъзнат от вниманието редица подробности - дори съществени. Но в случая по-важно ми изглежда да очертая цялостния облик, а не "подробностите от пейзажа".

      Този доклад е за мен повод да направя съпоставка между сегашната издателска политика в областта на преводната литература и откроилите се в нея тенденции през изминалите години. Само с удивление мога да установя, че активното ми сътрудничество с издателство "Хр. Г. Данов" продължава вече десетилетие и половина. За този период съм добил определена представа за мястото на издадените тук книги от чужди автори в нашия културен живот. И смятам че това мое впечатление обединява представите на голяма част от читателската ни публика. Казано с няколко думи, с течение на годините емблемата с бухалчето, кацнало върху разтворена книга, се превърна в сигурна гаранция за художествените достойнства на предлаганите четива. Виждал съм купувачи в софийските книжарници, които, без да знаят нищо за автора на една книга, бързат да я придобият, само защото мястото на издаването й им говори много повече от самото заглавие.

      Така в конкуренцията със столичните издателства "Хр. Г. Данов" си спечели важно предимство - пълното доверие на читателите по отношение на литературните качества на своята продукция. Според мен причината за този необикновен престиж е преди всичко прецизният подбор на писателите и книгите, но най-вече трайната склонност на издателството към откривателство. Световни имена, по една или друга причина пренебрегвани и дори отхвърляни от софийските издателства, станаха достояние на българската читателска публика единствено благодарение на високия литературен вкус и не на последно място на чувството за благороден риск у редакторите и ръководството на "Хр. Г. Данов". Спомням си през колко митарства мина романът на Макс Фриш "Хомо Фабер", докато бъде включен в програмата на пловдивското издателство. Отхвърлиха го последователно "Народна култура" и "Издателството на Отечествения фронт" с нелепите обвинения във фройдизъм и дори порнография. Самото име на Макс Фриш - може би най-значимият съвременен швейцарски писател - будеше недоумение и безпричинна подозрителност у някои "познавачи" на чуждестранния литературен процес. Заслугата за публикуването на книгата в "Хр. Г. Данов" принадлежи на двама души и сега изпитвам истинско удоволствие, че мога да назова имената им - преди всичко това е дългогодишният сътрудник и съветник на издателството, преводачът - забележете, не от немски, а от английски - Кръстан Дянков, който се заинтересува от "прокълнатия" автор и неговия млад преводач и ни препоръча и двамата пред редакторката Недялка Христова, която пък от своя страна прояви истински издателски нюх и готовност да се изложи на опасност при евентуален идеологически или търговски провал. Така Макс Фриш стана автор на издателство "Хр. Г. Данов" и зае трайно място в програмите му и през следващите години. Но случаят с Макс Фриш не е изолиран. Този откривателски порив доведе до публикуването на много първи книги от световно известни, но недовидени и неоценени у нас писатели. Ще изброя само имената на Франц Кафка, Херман Хесе, Роберт Музил, Ерих Мария Ремарк, Маргарет Драбъл, Едгар Доктороу. Впрочем, откривателската дейност на "Хр. Г. Данов" в областта на съвременната чужда литература може да бъде предмет на цяло библиографско изследване.

      Като говоря за литературните открития на издателството, спечелили му не само престиж и постоянна читателска публика, но вероятно и финансов успех, не мога да не спомена далновидната му работа със сътрудниците - преводачи, рецензенти, външни редактори, автори на предговори и членове на художествения съвет. По някаква стара традиция "Хр. Г. Данов" успява да привлече и заинтересува - преди всичко морално - най-добрите специалисти в областта на преводната литература.

      Ако мога да обобщя наблюденията си от дейността на издателството в преводната област от изтеклите години, трябва да кажа, че стъпка по стъпка "Хр. Г. Данов" се превърна в най-сериозния конкурент на водещите софийски издателства и все повече затвърждаваше в съзнанието на читателите своята емблема - бухалчето.

      На този фон ще обгледам и продукцията от последната година.

      Не е тайна, че цялото ни книгоиздаване се намира в период на криза. Причината в никакъв случай не е само в липсата на хартия или в "новата икономическа ситуация", повеляваща постигането на максимална печалба при минимален разход на средства и книгоиздателски труд. Според мен кризата произтича от общата криза на културната ни политика. Някога към издателите се предявяваше едно основно изискване - продукцията да бъде на идеологическа висота, да се издават единствено чужди автори, които стоят на правилни политически позиции и си служат главно с метода на социалистическия реализъм. По-късно започна да си пробива път и принципът за художествената значимост на публикуваната книга. Така настъпи един странен период на идеологическа еквилибристика, в който редица значими западни автори трябваше да бъдат обявени за "наши", та да намерят място в плановете на издателствата. За успешното провеждане на тази манипулация решаваща роля играеха рецензентите и авторите на предговорите. По правило всички критични нотки към буржоазната действителност се изтъкваха едва ли не като основен белег на преведената творба и така се стигаше до абсурдната ситуация писатели с общохуманистична насоченост да бъдат представяни като активни борци за социална справедливост, както се разбираше това понятие.

      И все пак това бе според мен най-плодотворният период в издаването на чужда литература у нас. Защото грубият идеологически критерий можеше лесно да бъде превъзмогнат с малко словесна акробатика и като определящ оставаше единствено художественият критерий. В този парадоксален период видяха бял свят на български основни творби от световния литературен процес като романите на Хемингуей, Стайнбек и Фокнър, произведения на Сартр и Камю, големите книги на Джойс, Пруст, Хесе, Томас Ман и на много други съвременни и класически автори.

      За съжаление, на този благодатен период сякаш настъпи край. Защото властно предяви своите права един нов критерий - дълго обругаваният като капиталистически, тоест чужд нам принцип за изтръгването на максимална печалба. Така се стигна до тотално разместване на стойностите. Появиха се невероятни термини в книгоиздаването, като например "бързоликвидни заглавия". Объркаха се не само критериите, но и вкусовете. Значима започна да изглежда само онази книга, която се харчи добре. Вместо издателствата да формират вкуса на читателите и да играят културно-възпитателна роля, започна да става обратното - грубият провинциализъм в литературния вкус, стремежът към евтино и пошло литературно забавление сякаш наложиха отпечатъка си в плановете на почти всяко едно българско издателство.

      Няма спор, че съществува една "висока" или - казано неправилно - елитарна литература и една откровено развлекателна книжнина. Но и в двете области има значителни и незначителни творби. Един добър криминален роман струва повече от една лоша "сериозна" книга. Но едно лошо приключенско четиво, в чието заглавие непременно фигурират думички като "убиец", "нож", "изстрел", "престъпление", "смърт", "отмъщение" и т. н., нанася огромна вреда не само на вкуса към висока художественост, но вероятно и на естествената потребност на читателя да се поразсее с някоя изящно конструирана и майсторски описана криминална история. И така; смятам, че най-големият враг на добрата тривиална литература е нейната посредствена имитация.

      Нещо повече - когато едно издателство волю или неволю започне да обслужва предимно "ниския" читателски вкус, то постепенно започва да губи своите стойностни ориентири. Голямото и малкото сменят местата си; също естествената потребност от сериозна, психологически дълбока, социално правдива и художествено значима книга постепенно се притъпява и вулгаризира. И читателят, който преди години се е редил на километрични опашки за книгите на Стайнбек и Фокнър, на Мопасан и Флобер, на Томас Ман и Лион Фойхтвангер, днес поглежда с недоумение към произведенията на Херман Хесе, Джеймс Джойс, Чехов или Куприн. Сега се търсят и купуват книги-еднодневки от случайни автори, книги, които след прочитането им се захвърлят или забравят в трамвая, неоставили и следа в съзнанието на също така случайния читател. С две думи, кризата в нашето книгоиздаване не се разрешава с "бързоликвидни" издания, а напротив, така се задълбочава. Защото отблъснат от деформираната издателска политика, истинският читател и почитател на хубавата книга започва да търси заместители в други художествени сфери - кино, телевизия, театър и все по-често видео. Така издателствата започват фактически да разчитат на читателския интерес на хора, които по същество не четат книги. И кръгът става все по-омагьосан. С риск да прозвучи като "порнография" ще кажа, че кръгът става все по-порочен. А това е така, защото тенденцията към грубо комерсиализиране на издателската продукция води до задънена улица поради намаляването на художествено ориентираните читатели. Смятам, че не е далеч денят, когато опашките пред книжарниците не само ще изчезнат, но книгите-еднодневки ще се продават по будките и павилионите заедно с вестниците и развлекателните списания. Поне такава картина може да се наблюдава в големите градове на развитите капиталистически страни, към чийто начин на икономически живот, а това ще рече и на книгоиздателска дейност днес се устремяваме с някакво наивно заслепение. Защото не виждаме или не желаем да видим, че срещу всеки "трилър" в програмата на едно реномирано западно издателство стоят поне десет високохудожествени книги.

      В този ред на разсъждения, струва ми се, вече е крайно време да пристъпя към същинската си задача: да обгледам преводната литература на издателство "Хр. Г. Данов" през 1988 година. Четири от дванадесетте първи издания са съветски и това е напълно оправдано, като се има предвид яркият разцвет на тази литература в годините на гласност и преустройство. За съжаление, натрапва се впечатлението, че подборът на заглавията е случаен и формален. Единствената книга, която се вписва в откривателската традиция на издателството, е "Децата на Арбат" от Анатолий Рибаков. Това беше една от първите, ако не и първата голяма белетристична творба в новата съветска литература, която с художествена убедителност изобрази дългия период на тоталитарно управление, масовите репресии и социалните илюзии, свързани с личността на Сталин. Всъщност това е роман преди всичко за Сталин, този "неумолим азиатски бог". Трябва да се отбележи, че Рибаков е писал книгата си през не по-малко тягостния период на "застоя" (1966-1983), което също е дало своето отражение върху изграждането на образите в романа. От днешна гледна точка, тоест половин десетилетие след окончателната редакция на творбата, някои постановки на Рибаков започват да изглеждат едностранчиви и дори спорни. Самият образ на "вожда и учителя на цялото прогресивно човечество" е малко схематичен и идеализиран в своя демонизъм. Получил се е едва ли не същият художествен ефект, както в "лакировъчната" литература от култовското време, но с обратен знак. Иска ми се да цитирам един важен откъс от предговора на Лев Анински, писан две десетилетия след като Рибаков е започнал работата си над романа: "Между робското раболепие, с което са рисували Сталин хипнотизираните му съвременници, и отмъстителната злоба, която го заплашва след свалянето му от пиедестала, няма ''среда'' и следователно няма дълбока разлика, защото в отмъстителността се крие същата робска зависимост от всесилния ''бог''. Страшно е това наше махало: тръгне ли в обратната посока, не можеш го удържа..." Рибаков смята, че Сталин "създаде в страната обстановка, в която станаха възможни произволът и беззаконието". Лично аз мисля - продължава Анински - че и самата обстановка е създала Сталин, че произволът и беззаконието са се коренили и в устройството на живота, и в готовността на хората за решенията, които са им били предлагани, и тъкмо затова е станала възможна "обстановката".

      От днешна позиция, а това ще рече почти две години след написването на този предговор, наблюденията на Анински стават сякаш по-важни от схващанията на Рибаков за сталинизма. Защото закономерно възниква въпросът дали и доколко е променена обстановката, създала Сталин, дали и доколко днешното устройство на живота ни изключва произвола и беззаконието, дали и доколко хората са се освободили от робската си готовност да приемат безропотно всички "решения" по социални, нравствени, та дори и литературни въпроси, който им се "предлагат" отгоре.

      Следващата книга от съветската поредица, повестта "Сказание за директора Прончатов" от Вил Липатов, бих определил за съжаление като откровен издателски провал. Да оставим това, че от публикуването на оригинала до днес са изминали точно две десетилетия, но дори в онова застойно време книжата на Липатов бе оценена от критиката като схематична и неправдоподобна. Тя описва дейността на един сибирски "супермен", изпълнен с "авантюрно-мускетарско презрение към опасностите" - както узнаваме от добре балансирания предговор на Владимир Янев. Героят на повестта е директор на едно дърводобивно обединение край река Об и е конципиран от Липатов като "изключителен, дори грандиозен тип на ръководител", от когото "лъха героико-нравствена сила". Той е лишен от всякакви човешки слабости, у него липсват "аномалии", които да го приобщят към другите хора, например - цитирам: "внезапно избухнала любов към друга жена, остър конфликт с консервативно мислещи подчинени и началници, тайно пиянство и пр.". Става ясно, че "без да е трезвеник, директорът Прончатов демонстрира благодушност спрямо алкохола, но в никакъв случай не проявява ''страстно-погубващо влечение към продуктите на ферментацията''". Книгата на Липатов е според мен чист образец на "застойна проза", в която се разглеждат изкуствени проблеми, прикриващи - ако използваме думите на Рибаков - "обстановката на произвол и беззаконие". В съседство с "Децата на Арбат" иначе безцветната творба на Липатов изведнъж добива стойността на праисторическо изкопаема, чието място е в литературния музей на неосталинизма, а не в плановете на едно реномирано издателство.

      Романът на Аркадий Адамов "Примка" представлява втора книга от дилогията му "Инспектор Лосев", посветена на работата на съветската милиция. Първата книга излезе на български през 1983 година пак в издателство "Хр. Г. Данов" в превод също на Елена Танкова. Аркадий Адамов е популярен писател, автор на остросюжетни произведения, създадени по изпитаните образци на западния криминален роман. Очевидно Адамов има своя постоянна читателска публика, която го цени и обича; вероятно това е и причината, че през последните две десетилетия на български са издадени още две негови книги - в издателството на Отечествения фронт. Адамов умее майсторски да заплита криминална интрига и да поддържа непрекъснато напрежение у читателя. Това той постига чрез интересен похват - героят му води повествованието от свое име и в сегашно граматическо време, тъй че увлича читателя в нещо като диалог, прави го едва ли не участник в действието, кара го да изживява сякаш едновременно с него опасните ситуации, а след това заедно ги коментират. Всъщност този похват силно напомня метода на Рекс Стаут или Реймънд Чандлър да представят събитията през погледа на детектива, като придружават изложението с цветист коментар.

      Тези асоциации с големите образци на криминалния жанр според мен са доказателство за високия професионализъм на Аркадий Адамов в този вид литература. Ето защо издаването на романа му "Примка" е оправдано. Може само да се съжалява, че книгата не е снабдена с предговор, който да изясни връзката с публикувания преди половин десетилетие първи роман от дилогията "Като зъл вятър".

      Четвъртата книга от миналогодишната съветска програма на на "Хр. Г. Данов" е незавършеният роман на Александър Фадеев "Последният удехеец". За мен остават необясними подбудите за издаването на тази книга, като се знае, че тя отдавна е публикувана на български (1948-1951 г.) в превод на А. Беливанова. Това не е най-силната творба на Фадеев - тя е композиционно неизбистрена, и не изчерпва пълноценно своята тема: хода на революционната борба в далечния изток за установяване на съветска власт. Като комично недоразумение звучат определенията в предговора на Свилен Панков, че "опитът за епос с ''преобърната същност'' е незавършен, но не и неуспешен". Не спасяват изданието и такива твърдения от "резюмиращия прочит" като: "''Последният удехеец'' е екстензивна, епически разгърната картина на детайлираната и конкретизираната в човешки съдби интензивна светогледна концепция за хуманната властност на комунистическия идеал". Или: "В ''Последният удехеец'' не епосът прави човека, а човекът прави епоса." И още: "Екстензивната мащабност на изобразяваната действителност отстъпва главното място и първенствуващата роля на интензивно ''вписващия'' се в нея принос на индивидуалната дейност". Съжалявам, че трябва да го кажа, но отдавна не бях чел толкова догматичен и в същото време претенциозен предговор - той в никакъв случай не спечелва читателите за романа, а категорично ги отблъсква и изпълва с недоверие.

      Просто е учудващо, че при наличието на толкова много нови или новооткрити имена и творби в руско-съветската литература - нека спомена само тези на Андрей Платонов, Чингиз Айтматов, Алексей Дудинцев или Евгений Замятин, Владимир Набоков и Виктор Некрасов - съветската програма на "Хр. Г. Данов" за 1988 година е толкова бедна и противоречива. Иска ми се да вярвам, че това е само изключение от правилото емблемата на издателството да служи като сигурно указание за високата художествена стойност на украсената с нея книга.

      С романа "Скалпел, моля" на чешката писателка Валя Стиблова издателството открива своята поредица "Нов сеят", която трябва да включва най-доброто от съвременната белетристика на социалистическите страни. Книгата на Валя Стиблова внушава впечатлението за житейска и художествена достоверност; може би понеже самата авторка е лекар по професия и познава много добре средата и проблемите, които описва. Затова всекидневието в една пражка неврохирургическа клиника ни става близко и бързо се вживяваме в съдбата на героите - отдадени на професията си личности. Изглежда това е причината романът на Валя Стиблова да се ползва с успех и в собствената й страна - претърпял е няколко издания и е филмиран. "Скалпел, моля" е книга, която намира , свое място в голямата европейска литературна традиция на лекарска тематика, свързана в съзнанието ни най-вече с името на Арчибалд Кронин.

      Сред авторите от несоциалистическите страни особен интерес събуди у мен ирландският писател Джеймс Плънкет и книгата му "Разблуден град". Това е творба със странна съдба. Вероятно в световната литература има немалко случаи, когато името на един писател се свързва главно с една негова книга - мисля за Рабле и романа му "Гаргантюа и Пантагрюел", за Суифт и неговия "Гъливер", за Дефо и "Робинзон Крузо", за Густав Майринк и "Голем", за Курцио Малапарте и "Капут" и пр. Такъв е случаят и с "Разблуден град" на Плънкет. Авторът е ирландски профсъюзен деятел започнал да се занимава с литература твърде късно и "почти по неволя". "Разблуден град" е написан като отговор на католическите нападки срещу профсъюзите в Ирландия и техния дългогодишен, почти легендарен ръководител Джим Ларкин. Романът излиза през 1969 година, но и днес вълнува с актуалната си проблематика и - не на последно място - с художествените си достойнства. Защото Плънкет се оказва изключителен разказвач, почерпал най-доброто и най-силното от богатата ирландска литературна традиция. Голямата стачка в Дъблин от август 1913 година е само повод за писателя да обрисува съдбата на работничеството в страната, да го противопостави на уж устойчивия, но лицемерен и прояден буржоазен порядък с неговия фалшив морал и безогледен стремеж към изцеждане на всяка възможна печалба. С тази обемиста и сложна творба писателят създава истински литературен паметник на своята класа и другари по борба, но и на Дъблин - града мит и същевременно мъчителна действителност. Ето една книга, която спокойно може да бъде наречена успех за издателството - художествен и, надявам се, финансов. За това допринася както доброто оформление на изданието, така и компетентният, стегнат и необходим предговор на Николай Б. Попов.

      Стигаме до една куриозна творба, предизвикала немалко спорове, пламенен възторг и също така пламенно отрицание. Става дума за романа на Патрик Зюскинд "Парфюмът. Историята на един убиец" Доскоро Зюскинд бе напълно непознато име в немскоезичната литература. Днес той е един от най-споменаваните писатели, а "Парфюмът" - веднага след излизането му бе преведен на повече от двадесет езика. Сравняват книгата по въздействие и популярност с "Името на розата" от Умберто Еко. "Тъй изненадващ, тъй приказен и в същото време тъй ужасно страшен, пълен с фантазия и езиково изящество - това е вълнуващият първи роман на един високо надарен писател" - четем в един немски критичен отзив.

      Наред с възхищенията обаче се появиха и гласове, които наричат романа мистификация, упрекват Зюскинд, че спекулира с ниските страсти на читателите, обвиняват го в епигонство, та дори в плагиатство, като се опитват да му отнемат авторството на идеята. А тя е наистина уникална: един човек, "едно от най-гениалните чудовища на осемнадесети век", притежава необикновено силно обоняние и чудната способност да различава хиляди ухания. Единствената му амбиция в този живот е от "летливото царство на миризмите", а именно: да композира парфюм, съставен от телесната миризма на множество красиви момичета, с който да се напръска и така да спечели обичта на хората. Защото - и това е ужасната цена за гениалността му - самият той е лишен от собствена миризма. Чудовището Жан-Батист Грьонуй копнее за мириса на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те стават негови жертви. Но стремежът му е да създаде парфюм с дъх не само на човек, а и на свръхчовек, на ангел - "така неописуемо хубав и живителен, че този, който го вдъхне, да се омагьоса и да възлюби от все сърце него - Грьонуй, носителя на този парфюм." Но - а това е поантата на романа - в мига на успеха тъкмо онова, за което убиецът е копнял винаги - обичта на хората, - му става непоносимо, защото самият той не ги обича, той ги мрази. И символично конципираният герой на Зюскинд - отново един диктатор и тиран - внезапно осъзнава, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мрази и да бъде мразен.

      Тази заострена фабула обаче е само външната обвивка на творбата. Същността й е друга - романът може да се чете и като иронично есе върху закърнялата култура на възприятията при човека, особено съвременния. Според Зюскинд парфюмите, които ни заобикалят, притежават такава мощ и убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Убедителната сила на уханието е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре, защото не я осъзнаваме.

      Стилът на "Парфюмът" е издържан в духа на немското романтично повествование с характерната ирония и "изпадане от рамката" на фабулата. Затова и романът добива особена идейна сложност и многозначност, които веднага го отделят от образците на "тривиалната литература" - а някои биха искали да видят там мястото му. Българското издание на книгата е отлично - и като оформление, и като превод. Обширният предговор на Младен Влашки респектира не само с размера си, но преди всичко с амбицията на автора му да каже всичко, което може да се каже в защита на спорната книга. "Парфюмът" е голям успех за "Хр. Г. Данов" и като находка, и като проява на откривателска дързост, несмущавана от некомпетентни и завистливи гласове, и като експедитивност на издаването, и като образцова съгласуваност на творческия екип - рецензенти, преводач, редактор, автор на предговор, художник, технически редактор и пр. Книгата е успех и като пример за съчетаване на висока художественост, а оттам и престижност, с финансова ефективност. Това, изглежда, е верният път за днешното ни книгоиздаване, което, служейки на бог Мамон, не бива да пренебрегва и бог Аполон, ако не иска да се изроди и самоосакати.

      А натам вървят нещата, ако се приеме като образец за следване сборникът с американски криминални разкази "''Н'' като нож". Книгата включва двадесетина твърде разнородни "парчета" с различна дължина и характер, някои от по десет страници, други от по шестдесет. Текстовете са подбрани от антологии или списания, публикувани от 1920 до 1984 година. Но за тези шест десетилетия американски "детектив" добиваме от книгата лошо впечатление. Подборът изглежда произволен и случаен. Има и един много важен пропуск: цялата книга е представена само като "разкази", без никъде да се посочва що за разкази са това и каква е националността на авторите им - едва отзад в карето скромно се отбелязва, че книгата е "американска". В съдържанието не са посочени имената на авторите, а само заглавията на разказите. Един макар и кратък предговор можеше да обоснове принципа на подбора - но компетентен подбор няма, няма и предговор. Изобщо книгата е подготвена немарливо; макар и външно добре оформена, тя ще разочарова читателите, понеже подвежда очакванията им в погрешна посока - купуват "сборник", а намират "сбиротък".

      Затова пък на този фон се очертава добре с ясната си концепция и недвусмислена покана за литературно развлечение "черната поредица" на издателството - криминални творби под общата редакция на Богомил Райнов. А точно тук, изглежда, издателството е успяло: добрият подбор на авторите, удобният формат, еднотипното поднасяне на най-необходимата информация за писателя, много привлекателното общо художествено оформление на Веселин Павлов, ангажирането на утвърдени или доказали възможностите си преводачи - всичко това прави криминалната "черна серия" - която за съжаление няма наименование - търсено и вероятно любимо четиво за определена част от четящата публика. През изтеклата година "Хр. Г. Данов" предлага две заглавия от тази поредица: "Серенада" от американския писател Джеймс Кейн и "Убиецът живее на 21" от французина Станислас-Андре Стемен. Тук, струва ми се, е мястото и на романа "Суров и опасен" от италианския писател Роберто Бака, публикуван като отделно заглавие, но жанрово свързан с "черната серия". Не бих говорил дълго за тези книги, понеже компетентността ми в областта на криминалния жанр е минимална - след любимия ми автор от юношеските години Едгар Уолъс, когото кой знае защо не издаваме, съм срещал много малко добри неща за подвизите на модерните "рицари на плаща и кинжала".

      Джеймс Кейн едва ли може да бъде сравняван с Реймънд Чандлър, с Дашиъл Хамет и дори с Рекс Стаут. Струва ми се, че неговият повествователен маниер го сродява повече с писател като О'Хенри. Поне това сравнение изниква в съзнанието ми, когато чета романа на Кейн "Серенада", публикуван още през 1937 година. И тук имаме вариация на темата "американска мечта" - безумен стремеж към успех на всяка цена и във всички области на живота; дори любовта към една мексиканска проститутка от индиански произход може да бъде символ на успеха или неуспеха - оттам произтича и мотивът за убийството. Романът на Кейн "Серенада" е не само и дори не съвсем криминален - той е увлекателна и нелишена от художественост история на една пагубна страст, извела героя до неочаквани висоти и накрая хвърлила го в бездната на абсолютното лично поражение. С подобно напрегнато действие, остри перипетии, много кръв, суровост, но и справедливост, с всичко онова, което прави добрата "кримка" се отличават и "Убиецът живее на 21" на Стеман, и "Суров и опасен" на Вака. Общото впечатление е, че чисто комерсиалната цел на тези издания ще бъде постигната. Но не е ли твърде голямо мястото им в годишната продукция на едно реномирано издателство за художествена литература?

      И за да не приключа обзора си с този горчив въпрос, оставих "за десерт" най-крупното издателско постижение за 1988 г., романа на Уилям Фокнър "Врява и безумство". Излишно е да подчертавам възрожденски всеотдайната и досега минимално оценена културна мисия на Кръстан Дянков, които разкри пред неедно поколение български читатели необятните хоризонти на съвременната американска литература. А едва ли можем да си дадем истинска сметка какво себеотрицание, какво вътрешно откъсване от "мира сего" са необходими, за да се пресъздаде на български художествената вселена на писател като Уилям Фокнър. Ето че дойде време да поговорим за един необичаен роман. "Врява и безумство" е творба на "ранния Фокнър", написана в традицията на "потока на съзнанието". Тук няма да намерим авторови коментарии, тоест наблюдения отвън по отношение на героите - напротив, всеки герой сам поднася своята гледна точка към света, при това без предварително да е обмислил "изложението" си, а изливайки направо всичко, което се стрелка из съзнанието му. Едни и същи събития се пречупват през различни гледни точки, като целта на автора не е да ги представи, възприети различно у отделните хора, а да оголи същността на самото възприемане. В резултат романът представлява своеобразен хор от гласове, чиято задача е не толкова да означава, колкото да звучи: истинска врява и безумство.

      Неизбежно е в този случай да си спомним за Джеймс Джойс, чийто роман "Одисей" за съжаление все още е непознат у нас. Ако си позволя едно по-смело предвиждане, бих казал, че сега вече познатият ни Фокнър с един необичаен за зрялото му творчество роман може би ще проправи пътя към българското битие на още неизвестния ни зрял Джеймс Джойс. Тъй че освен като по-пълно запознаване с Фокнър, виждам в чудесно преведения роман "Врява и безумство" успех за издателство "Хр. Г. Данов" и в този смисъл.

      В заключение се очертава впечатлението, че от дванадесет първи издания за 1988 година само четири заслужават внимание като значими художествени явления - това са "Врява и безумство" на Уилям Фокнър в превод на Кръстан Дянков, "Парфюмът" на Патрик Зюскинд в превод на Юрия Симова, "Децата на Арбат" от Анатолий Рибаков в превод на Здравка Петрова и "Разблуден град" на Джеймс Плънкет в превод на Елияна Генчева. Това са, изглежда, и "най-печелившите" книги за изминалата година. Тъй че не може да има оправдание за преобладаващата чисто развлекателна или художествено незначителна книжнина в преводната продукция на "Христо. Г. Данов". Може да се каже, че в Пловдив вече се създаде добра преводаческа школа. Но тези преводачи сякаш нямат какво сериозно да превеждат. И естествено възниква въпросът: Какво става с бухалчето? На каква книга е кацнало: на евтино "криминале" или на световнозначима художествена творба? Заслужава си да помислим!






- Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 17 март 1989 г.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 22.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop