МАЙСТОРСТВОТО НА ПРЕВОДА В СВЕТЛИНАТА НА КРИТИКАТА

Венцеслав Константинов


      Да се даде преценка на едно преводно дело, е начинание, обречено поначало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: качествата и недостатъците на един превод зависят в някаква степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба понякога буди, с годините сами се опровергават или доказват, то времето е винаги враг на нейния превод; колкото и да е съвършен един превод за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, той старее. Редките изключения, например Лутеровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило.

      Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е ИЗКУСТВО НА ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му "Парадокс за актьора" важат с пълна сила и за преводача:


      "Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася нещо от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, а творец и оригинален създател..." 1 


      С други думи, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не се изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятчийско дело, а "произведение на духа", той представлява своеобразен "опит", критическо есе върху оригинала. Не случайно латинското "interpretor" означава едновременно: 1. тълкувам, обяснявам; 2. превеждам; 3. оценявам, схващам, разбирам; 4. произнасям се, решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е всъщност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече: колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необикновен, по-изненадващ, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това впрочем се заключава впрочем "парадоксът на преводача"...

      Изложените тук съображения не само не облекчават задачата на преводния критик, но значително я усложняват, защото го изправят пред необходимостта да привлича аргументи за оценката си от диалектически противоположни сфери, да обосновава изводите си с наблюдения и сравнителен анализ не само и не толкова от фактологическо, колкото от духовно естество. Така пред критика се откриват два пътя:

      Единият води от знака, думата, фразата, синтаксиса, сравнени с тези на оригинала, към езиковата стилистика и по-нататък: през художествено-образната и метафорична система и нейната адекватност пътят се издига към общото въздействие и естетическото внушение на преводното произведение. Този път е по-лесен, защото започва с дребното, очевидното, но той е и твърде рискован поради опасността критикът да изпусне из очи същинската си цел и да се изгуби сред дебрите на частните лингвистични форми, да се изразходва още в подножието на изследвания обект и така "от дърветата да не види гората", а изводите му за цялостната стойност на превода да се окажат неверни.

      Другият път започва от идейно-естетическите съответствия, от предаването на съкровения замисъл на автора, от подтекстовите внушения и се спуска към по-ниските езикови равнища - към еквивалентността на отделния израз и словесната единица, към градивния материал, с който е възсъздадена художествената функция на оригинала. Този път е определено по-труден, защото изисква от самото начало наред с езикова подготовка да се изяви личен художествен опит, естетически усет и не на последно място способност за духовно приобщаване към творческия свят на автора и на преводача.


      За предмет на нашето изследване сме избрали превода на двутомния сборник "Литературна есеистика" от Томас Ман 2 . Творчеството на този писател изправя преводача пред необикновени, съвсем особени езикови и смислови трудности. За да даде най-точен словесен израз на идейните си построения, Томас Ман не само кове нови думи и фрази, но създава лексически съчетания, които звучат пълнокръвно единствено на немски - този "език на мислителите и поетите". Ходовете на мисълта му са крайно сложни, разклонени, отвеждат към тайни асоциации, които не се разкриват лесно пред духовния поглед на читателя. Съчетал в щастливо съжителство художническия дар с култивираната рефлексия, Томас Ман често пародира в творбите си традиционни литературни форми и стилово, а също подлага на преоценка свои по-стари съждения и възгледи, като скрито се самоцитира - вмъква непроменени или иронично парафразирани откъси от по-ранните си произведения в нов смислов контекст. В тази връзка дъщерята на писателя, Ерика Ман, отбелязва в предговора си към редактираните от нея "Писма" на баща си, че Томас Ман просто не е бил в състояние да изрази по-добре веднъж вече писмено фиксираното и "то е засядало в съзнанието му като нещо окончателно валидно". Тази задкулисна мисловна игра става достъпна само за онзи читател, който е запознат не само с цялостното творчество и специфичната проблематика на писателя, но и с идейния свят на неговите духовни учители и опоненти. Показателен е отговорът, който известният западногермански поет Петер Рюмкорф дава при една литературна анкета по случай стогодишнината от рождението на Томас Ман: "Всичките ми опити да се доближа до майстора чрез някоя негова книга са се проваляли поради непреодолимата езикова бариера..." А какво да каже тогава преводачът, заловил се да пресътвори цялата тази планина от идеи и образи? Но доколко той действително е съумял да се превъплъти в трудната си роля, доколко е извлякъл и възсъздал най-просветлените тонове, най-ярките багри и нюанси в "Есеистиката", това предстои да издирим.

      В зрелия си творчески период Томас Ман насочва своя интерес към един твърде значителен за определянето на собствената му писателска задача въпрос: отношението между индивидуално и типично, житейско и митично, класическо и образцово. Тази проблематика се развива и разраства до колосални размери в тетралогията "Йосиф и неговите братя" (1933-1943), но намира отражение и по страниците на есеистиката му. За да достигнем до правдив отговор за стойността на превода, нека проследим как тази съкровена проблематика на писателя се представя от преводача на "Есеистиката" Страшимир Джамджиев в някои ключови есета.

      В своята "Реч за Лесинг", произнесена през 1929 г. пред Пруската академия на изкуствата, Томас Ман определя понятието "класическо" по следния начин:


      "...es ist das Vorgebildete, die anfängliche Gründung einer geistigen Lebensform durch das Lebendig-Individuelle; es ist ein erzväterlich geprägter Urtypus, in dem späteres Leben sich wiedererkennt, in dessen Fußstapfen es wandeln wird, - ein Mythus also, denn der Typus ist mythisch, und das Wesen des Mythus ist Wiederkehr, Zeitlosigkeit, Immer-Gegenwart." 3 


      Ето как гласи преводът:

      "...то е първично образуваното, изначално установяване на дадена духовна форма на живот чрез изявената в този живот индивидуалност; то е праотчески оформен прототип, в който по-късният живот отново разпознава себе си, по чиито стъпки той ще върви - един мит следователно, защото типът е митичен и същината на мита е възвратът, извънвременността, вечното настояще." 4 


      Така още преди да е започнал работата си над "Йосиф и неговите братя", Томас Ман излага идеята си за живота като "възврат", като възкресяване на някакъв митичен архетип, като идентифициране с някога вече изявена индивидуалност. Тук преводачът съвсем правилно тълкува трудно преводимото словосъчетание "Das Lebendig-Individuelle" ("изявената в този живот индивидуалност"), както и превърналото се по-късно в идейна категория на Томас Ман понятие "Zeitlosigkeit" ("извънвременност").

      Седем години по-късно, през 1936 г., когато вече са публикувани първите три книги на тетралогията за Йосиф, Томас Ман ще се върне към същата проблематика в доклада си "Фройд и бъдещето", изнесен във Виена по случай осемдесетгодишнината на Зигмунд Фройд, и ще доразвие мислите си по следния начин:


      "...ich sehe wohl, daß, seit ich als Erzähler den Schritt vom Bürgerlich-Individuellen zum Mythisch-Typischen getan habe, mein heimliches Verhältnis zur analytischen Sphäre sozusagen in sein akutes Stadium getreten ist. (...) Denn Mythus ist Lebensgründung; er ist das zeitlose Schema, die frome Formel, in die das Leben eingeht, indem es aus dem Unbewußten seine Züge reproduziert." 5 


      Ето превода:

      "...аз виждам сега, че с крачката, която съм направил като разказвач от бюргерско индивидуалното към митично типичното, моето несъзнателно отношение към аналитичната сфера е навлязло, така да се каже, в акутния си стадий. (...) Защото мит ще рече основаване на живота; той е независима от времето схема, благочестива формула, според която животът се формира, като възпроизвежда митични черти, черпейки от несъзнаваното." 6 


      Тук Томас Ман отново свързва, вече аксиоматично, митичното с типичното, представя го като по-висша степен в духовното развитие и го противопоставя на "бюргерско индивидуалното". Митът вече се схваща като "независима от времето схема" - така преводачът предава трайното съчетание "das zeitlose Schema" - като формула на живота, заложена в несъзнаваното (das Unbewußte).

      След още седем години, през 1943 г., когато излиза от печат последната книга от тетралогията, Томас Ман разгръща тази съдбовна проблематика в нейния завършен вид, излага я в доклада си "Йосиф и неговите братя" със следните забележителни думи:


      "Es ist wohl eine Regel, daß in gewissen Jahren der Geschmack an allem bloß Individuellen und Besonderen, dem Einzelfall, dem ''Bürgerlichen'' im weitesten Sinne des Wortes allmählich abhanden kommt. In den Vordergrund des Interesses tritt dafür das Typische, Immer-Menschliche, Immer-Wiederkehrende, Zeitlose, kurz: das Mythische. Denn das Typische ist ja das Mythische schon, insofern es Ur-Norm und Ur-Form des Lebens ist, zeitloses Schema und von je gegebene Formel, in die das Leben eingeht, indem es aus dem Unbewußten seine Züge reproduziert." 7 


      Ето как изглежда този програмен откъс, разтълмен на български:

      "Изглежда, като че ли е правило на известна възраст постепенно да се губи вече вкус към всичко чисто индивидуално и частно, към отделния случай, към ''бюргерското'' в най-широкия смисъл на думата. Вместо това излиза на преден план интересът към типичното, вечно човешкото, вечно възвръщащото се, извънвременното, с една дума, към митологичното. Защото типичното е вече митологично, тъй като е първичната норма и първичната форма на живот, извънвременна схема и съставена открай време формула, в която се вмества животът, устремен от несъзнатостта към възпроизвеждане на присъщите си черти." 8 


      До публикуването на българския превод част от "Есеистиката" бе позната на нашата читателска публика от руското десеттомно издание на съчиненията на Томас Ман. Същият този откъс в руския му превод дословно гласи:


      "По-видимому, существует какая-то закономерность в том, что в известном возрасте начинаешь постепенно терять вкус ко всему чисто индивидуальному и частному, к отдельным конкретным случаям, к бюргерскому, то есть житейскому и повседневному в самом широком смысле слова. Вместо этого на передний план выходит интерес к типичному, вечно-человеческому, вечно-повторяющемуся, вневременному, короче говоря - к области мифического. Ведь в типичном всегда есть очень много мифического, мифического в том смысле, что типичное, как и всякий миф - это изначальный образец, изначальная форма жизни, вневременная схема, издревле заданная формула, в которую укладывается осознающая себя жизнь, смутно стремящаяся вновь обрести некогда предначертанные ей приметы." 9 


      Какво бие на очи тук? В руския превод отдавна навлязлото в международната лексика понятие "бюргерско" е предадено с ненужното допълнително разяснение "житейското и всекидневното" 10 , което съвсем не изчерпва смисъла му. Руският преводач също така очевидно не е преценил, че "вечно възвръщащото се" означава при Томас Ман същото, което означава и при Ницше с неговия "вечен възврат" (Ewige Wiederkehr), затова го предава като "вечно повтарящото се". Страшимир Джамджиев обаче познава духовните учители на писателя и превежда с категориите на самия Томас Ман. Също така вярно претвореният от българския преводач израз "типичното е вече митологично, тъй като е първичната норма" в руския превод гласи излишно разкрасено и многословно - "в типичното винаги се съдържа извънредно много митическо, в смисъл че типичното, както и всеки мит е изначален образец". Така и финалната фраза: "животът, устремен от неосъзнатостта към възпроизвеждане на присъщите си черти", където Томас Ман, усвоил глъбинната психология на К. Г. Юнг, свързва митичното с основното понятие на психоанализата Das Unbewußte, е неточно "прочетена" от руския преводач, който предава отново пояснително - "осъзнаващият се живот, смътно стремящ се да придобие отново предначертаните му някога белези".

      Впрочем тук Томас Ман скрито цитира себе си и повтаря своята грижливо и своеобразно обработена формулировка от преди години. Ето сравнението:


      В "Реч за Лесинг" (1929)

      "...es ist ein erzväterlich geprägter Urtypus, in dem späteres Leben sich wiedererkennt, in dessen Fußstapfen es wandeln wird, - ein Mythus also, denn der Typus ist mythisch, und das Wesen des Mythus ist Wiederkehr, Zeitlosigkeit, Immer-Gegenwart."

      "...то е праотчески оформен прототип, в който по-късният живот отново разпознава себе си, по чиито стъпки той ще върви - един мит следователно, защото типът е митичен и същината на мита е възвратът, извънвременността, вечното настояще."


      Във "Фройд и бъдещето" (1936)

      "Denn Mythus ist Lebensgründung; er ist das zeitlose Schema, die frome Formel, in die das Leben eingeht, indem es aus dem Unbewußten seine Züge reproduziert."

      "Защото мит ще рече основаване на живота; той е независима от времето схема, благочестива формула, според която животът се формира, като възпроизвежда митични черти, черпейки от несъзнаваното."


      В "Йосиф и неговите братя" (1943)

      "Denn das Typische ist ja das Mythische schon, insofern es Ur-Norm und Ur-Form des Lebens ist, zeitloses Schema und von je gegebene Formel, in die das Leben eingeht, indem es aus dem Unbewußten seine Züge reproduziert."

      "Защото типичното е вече митологично, тъй като е първичната норма и първичната форма на живот, извънвременна схема и съставена открай време формула, в която се вмества животът, устремен от несъзнатостта към възпроизвеждане на присъщите си черти."


      Така Томас Ман развива смисъла на идеята си, продължава през десетилетията да шлифова израза си и накрая се самоцитира дословно. И едно максималистично изискване към превода повелява тези откъси да бъдат формулирани на български по един и същ начин, както е в оригинала.

      Макар че това не е спазено докрай от Страшимир Джамджиев, може да се каже, че той е пресътворил есетата на Томас Ман с удивително майсторство. Успял е да предаде на ясен, мелодичен, изящен български език не само текста и подтекста, не само стила и колорита на първообраза, но е постигнал нещо много повече: изпълнил е страниците на превода си с онази почти непостижима "висша ведрост" на духа, така характерна за умонастроението на самия Томас Ман. Като истински артист, докато е работил над текста - да употребим един израз от есето "Билзе и аз", - преводачът е работил всъщност над самия себе си и творбата му е дело на самодисциплина и самоосвобождение. На едно място Томас Ман изповядва: "Аз прекарах живота си във възхищение от великото и артистичното - цялата моя есеистика, наред с художествените произведения, се състои само от възхищение." Със същата облагородяваща почит и възхищение се е взирал преводачът в мисловната вселена на писателя. Но той се е трудил не "на колене" пред заслепяващия с великолепието си първообраз, а с будно критично-рефлектиращо съзнание - за това немалко е допринесло обстоятелството, че Страшимир Джамджиев вече е разтълмил на български език монументалния роман на Томас Ман "Доктор Фаустус", където като в компендиум е събран огромният духовен опит на един дълголетен творчески живот. Друго благодатно обстоятелство е, че и този път - в работата си над "Есеистиката" - преводачът отново е разполагал с редакторската подкрепа на известната наша германистка Жана Николова-Гълъбова, както и с вещата преценка на познавача и тълкувателя на Томас Мановата поетика проф. д-р Исак Паси. Така че тук е налице един компетентен предварителен прочит на словесната "партитура" на оригинала, което е решаващо условие за високата стойност на всяка една интерпретация.

      "Есеистиката" на Томас Ман живее вече своя културен живот, има своя съдба - съдбата на хубавата книга. Непрестанно цитирани с научни трудове, есета, статии, доклади, разговори, изпъстрени в библиотечните екземпляри с множество подчертавания, бележки, удивителни и други знаци на духовно съпричастие, тези хиляда и двеста страници, в които един голям хуманистичен дух разкрива своята собствена поетика и опита си от възвишения досег с чужди творчески светове, ще привличат още дълго читателския интерес, ще будят трайно възхищение от великото и артистичното. И то не на последно място благодарение на забележителния им превод.


       
Б Е Л Е Ж К И


     1 Димитър Гачев. Естетическите възгледи на Дидро, С., 1960, с. 118-119.
     2 Томас Ман. Литературна есеистика, т. I-II. С., 1975-1976, съставител проф. д-р Исак Паси, превел от немски Страшимир Джамджиев, редактор Жана Николова-Гълъбова.
     3 Thomas Mann, Rede über Lessing, Gesammelte Werke, Aufbau-Verlag, Berlin und Weimar, 1965, Bd. 10, S. 5.
     4 Томас Ман. Реч за Лесинг, Литературна есеистика, т. II, с. 173.
     5 Thomas Mann. Freud und die Zukunft. Gesammelte Werke, Bd. 10, S. 514.
     6 Томас Ман. Фройд и бъдещето, Литературна есеистика, т. II, с. 399-400.
     7 Thomas Mann. Ioseph und seine Brüder. Gesammelte Werke, Bd. 12, S. 449.
     8 Томас Ман. Йосиф и неговите братя, Литературна есеистика, т. I, с. 244.
     9 Томас Ман. Иосиф и его братоя, Собрание сочинения, Москва, 1960, т. 9, с. 175, перевод Ю. Афонькина.
   10 Преводът на този и следващите цитати е от предговора към: Томас Ман, Вълшебната планина, С., 1972, с. 16.







- In: "Изкуството на превода 3", Издателство "Народна култура", София, 1978.



© Венцеслав Константинов, 1978

| top | notes | home | e-mail |

Created: 09.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop