ПРЕВОДАЧЪТ И НЕГОВАТА КНИГА

Венцеслав Константинов


                                  "Старонемски декамерон", превод Красимира Михайлова,
                                  Издателство "Народна култура", София, 1988 г.



      Старонемски декамерон ли? Самото заглавие на книгата вече подвежда към мисълта за литературна мистификация. Защото такова произведение НЯМА в немската литература! Но изпитали за миг това подозрение, веднага го отхвърляме, щом разгърнем страниците на книгата. Оказва се, че в ръцете си държим СЪВРЕМЕНЕН сборник от стари текстова, възникнали в Германия от XIII до XVI век. Досега тези забавни и поучителни "разкази в стихове", определяни като "шванк", "биспел" или "мерлайн", са съществували пръснати в различни издания. Създадени на няколко старонемски диалекта от рицари, странстващи занаятчии, писари и духовници, те са били достъпни само за литературните изследователи и фактически са били непознати за днешната широка читателска публика, където навярно биха намерили и най-силен отклик.

      Чудесно е хрумването на издателите от ГДР тези весели, жизнени и остроумни анекдоти да бъдат изтупани от праха на историята и в прозаичен превод на СЪВРЕМЕНЕН НЕМСКИ ЕЗИК да бъдат събрани в ЕДНА книга, наречена повече шеговито, отколкото претенциозно "Старонемски декамерон". Съставителят Волфганг Шпивок е подбрал точно сто предимно еротични истории и ги е подредил в десет части, с което напълно възприема формата на Бокачовия "Декамерон" - сто ренесансови новели, разказани от десет участници в "пир по време на чума" в продължение на десет дни.

      За съжаление в българското издание са отпаднали близо една пета от текстовете. Някои от тях "страдат" от засилена дидактичност, а други са познати като вариант от оригиналните истории на Бокачо. Но какво от това? Тъкмо сравнението на тези "странстващи сюжети" в италианска и немска обработка би доставило допълнително удоволствие на любознателния български читател. Тук очевидно са се намесили и издателски съображение за прекаленото набъбване на българското издание. Но тъй като тази книга положително ще има (убеден съм: не едно!) преиздания, горещото ми желание и препоръка е занапред да бъдат включени всички СТО новели. Тогава действително ще имаме един старонемски ДЕКАМЕРОН - "десетднев" с по десет разказа.

      По сюжет и поанта немските ренесансови новели не се отличават особено от италианските, английските или френските подобни образци, събрани в "Декамерон" на Бокачо, "Кентърбърийски разкази" на Чосър или "Хептамерон" на Маргарита Наварска. Самите случки са "литературни странници", които - подобно на шегите на Тил Ойленшпигел - са се разнасяли и разказвали на север и на юг в европейските страни, за които държавните граници в онези благословени времена са били твърде условни, за да стават граници и за литературата. Изглежда все пак, че новелите, представени в "старонемския декамерон", изразяват нещо от националната психология на един по-северен народ, загрижен повече за материалното си и нравствено оцеляване сред един по-суров и неблагодатен климат. С две думи: немските новели са с една степен по-дидактични и по-нравоучителни. Макар по правило да се надсмиват над глупака или разпътницата, които правят за смях себе си и своето семейство, те по същество не опровергават самата брачно институция, нещо повече: те бранят ИСТИНСКАТА ЛЮБОВ в ИСТИНСКОТО СЕМЕЙСТВО. Неслучайно почти всяка новела завършва със задължителна поука, с така наречения "морал" на историята. Например: "Този разказ е приятелски дар за всички почтени жени; нека случката да е винаги пред очите им, за да се пазят от изкушения и от такива греховни постъпки, които съсипват доброто им име и честта им." Или: "Нека който има благородна душа и се стреми неизменно към възвишени цели, грижовно скъта тази история дълбоко в сърцето си. Тя ще му посочи пътя към истинската, чиста любов. Благородното сърце винаги трябва да се стреми без страх и колебание към такава любов." Или: "Който се впуска безразборно в любовни игри, никога не ще намери истинската любов!" Или: "Дано Бог накаже безсрамните жени, дето с лъжите си замазват очите на мъжете и с коварството си им слагат рога. Мътните да ги вземат дано!" Същото, но "с обратен знак": "Бог да прати в пъкъла оня, който се опитва да опозори почтените жени и да погуби честта им." И накрая: "Блажен е човекът, който не е принуден да се погубва с разпътни жени, пълни с поквара и подлост!"

      Немските ренесансови новели са навярно по-простодушни и по-груби в битоописанието, но затова пък са изключително жизнени и някак карнавално ведри и опияняващи - непрекъснато извикват в съзнанието ми представи от картините на Питер Брьогел Стария, наситени с радостта от чистото съществуване ТУК, НА ЗЕМЯТА. За това допринася, разбира се, сочният, дъхав език на разказите, често грубоватия, но ярък и цветист народностен изказ, изпълнен с пиперливи шеги и недотам прилични словца.

      Но тук вече опираме до превода на тази забележителна книга. Вече имах случай да обърна внимание върху работата на младата преводачка Красимира Михайлова в сборника с творби от немския романтик Е.Т.Е. Хофман, публикуван през 1987 година в издателство "Народна култура". Още тогава отбелязах, че в стила на тази преводачка има нещо много жизнено и напористо, някаква особена ведрост и вътрешна топлота. Изненада ме нейното умение да претворява с лекота сложни и "завързани" немски езикови построения, да намира свежа, неизхабена дума за ОБИКНОВЕНИ обстоятелства и ПРОСТИ душевни състояния. А това е рядък талант! Тук се долавя някаква вродена СЕТИВНА КУЛТУРА, необременена от прекалена начетеност и уморителна интелектуалност. Прекрасно е това съчетание на ИНТЕЛИГЕНТНОСТ и НАИВНОСТ, превърнало се в словесна стихия!

      Каква благодатна почва за разгръщането на тази стихия се оказват старонемските ренесансови новели! Тук Красимира Михайлова се чувства напълно в "свои води" - тя не просто "превежда", а словотвори, пише НА БЪЛГАРСКИ този "декамерон". Езикът, образността, идиоматиката отправят към нашия фолклор, и въпреки това остават "немски" като атмосфера. (Няма ли някой наш "издател" да се поблазни от мисълта да стъкми и един "български декамерон"?) Не ми се занимава с дребните езикови грешчици в превода на Красимира Михайлова, с някои произволни тълкувания или недомислия като "старият видял звезди по пладне", когато действието става посред нощ, или: "крадецът на люлки" за човек, който е откраднал само ЕДНА люлка, и други такива неточности, радост за усърдния "грешкогонец". Такова удоволствие е четенето на тази книга, толкова свеж е хуморът и остроумията в българско одеяние, тъй съблазнително-простодушна е еротиката в нейната почти детинска непристойност, че охотно прощаваме някои своеволия на преводачката. В последна сметка това не е академично издание, а РАЗВЕДРЯВАЩО ЧЕТИВО!

      Навярно зад тези редове вече прозира и мъничко професионална завист - защото въпреки моя вече четвъртвековен преводачески опит аз НЕ БИХ МОГЪЛ така добре да претворя тази книга. Просто тя не ми "лежи", по някакъв неясен начин тя се оказва извън кръга на моите културни и екзистенциални потребности, не е "моя" книга. Подобно на музиканта-интерпретатор всеки преводач - осъзнато или не - в някаква степен си идентифицира с "изпълняваната" творба. И най-пълно е постигането на единството с чуждия художествен свят, когато този свят се изживява като свой собствен! Ето тук се корени и творческото постижение на Красимира Михайлова с този "Старонемски декамерон". Преводачката истински се НАСЛАЖДАВА от своето пребиваване в един непостижим свят на лудешка самоувереност, страст към приключението и - над всичко -"вкус към живота и свободата", както четем в нейния красиво разточителен предговор. Свидетели сме на едно щастливо съвпадение - преводачът е намерил СВОЯТА книга!






- In: сп. "Панорама", София, кн. 4, 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 09.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop