ПРЕВОДЪТ - ИНТЕРПРЕТАЦИЯ И НА ФОРМАТА

Венцеслав Константинов


                              Ханс Магнус Енценсбергер, "Поезия за тези, които не четат поезия",
                              подбрал и превел от немски Стефан Бесарбовски,
                              Издателство "Народна култура", София, 1979 г.



      Коментирайки последната си книга, стихотворния епос "Гибелта на Титаник", Ханс Магнус Енценсбергер провокира читателите на своето списание за политика и култура "Курсбух" със следните думи: "Апокалипсисът е част от нашия идеологически багаж. Той е вид афродизиак. Той е кошмарен сън. Той е стока като всяка друга. Той е според мен метафора за рухването на капитализма, което - както е известно от повече от сто години насам - предстои всеки миг... Апокалипсисът присъства навсякъде, ала не е ''действителен'' - той е някаква втора реалност, образ, измислен от нас, непрекъсната продукция на нашата фантазия, катастрофа в съзнанието."

      Такава макабрична картина не е нещо ново за поезията на Федерална република Германия, но при Енценсбергер тя се характеризира със своята ясна, неприкрито политическа перспектива. Защото съзнанието за рухването на един подреден свят, на един уж вечен житейски космос, произлиза тук не от лична екзистенциална криза, не от "страх и трепет" пред непостижимостта на битието, а от стълкновението с реалните, осезаеми страшилища на една планета, на един континент, на една страна, при определени социални условия. И поетът бърза не поясни: "Нашето седемглаво чудовище има много имена: полицейска държава, параноя, бюрокрация, терор, икономическа криза, бяс за въоръжаване, унищожаване на околната среда..." Не случайно западногерманската литературна критика нарече Енценсбергер "гневният наследник на Брехт". Още в първата си, станала впоследствие прочута книга "В защита на вълците (1957) той със саркастична острота извиси глас срещу милитаризма, срещу духовната корупция и филистерското безразличие, владеещи в политическия живот на страната му, развенча мита за беззащитността на следвоенния немски бюргер пред "силните на деня". Скитническата душа на поета се задъхва от досадата на доволното изобилие, разяжда се от съмнения за смисъла на едно общество, което не е в състояние да развие и превърне в социална действителност друга ценностна идея освен представата за процъфтяващо материално благополучие.

      В известното си програмно есе "Възникването на едно стихотворение (1962) Енценсбергер предупреждава: "Обществото си е създало институции, чиято цел е да притъпи непоносимата му поезия, да я направи съизмерима със съществуващия порядък и по този начин да я обезвреди". Тази атмосфера на застрашеност и в същото време на решителен политически отпор присъства и между кориците на малката книжка със стихотворения, подбрани и преведени от Стефан Бесарбовски за поредицата "Поетичен глобус" на издателство Народна култура. Съставителят е бил изправен пред нелеката задача да представи на българския читател един от най-ярките автори на Федерална република Германия с не повече от хиляда стиха, избрани от книги, създавани в продължение на близо три десетилетия. Задачата е била трудна не само поради ограничения обем на сборника, който е трябвало да побере внушителната поетическа фигура на Енценсбергер, но и поради многообразието на неговото творчество. Енценсбергер е поривист политически агитатор, но и нежен лирик; безпощаден обвинител, които "хладнокръвно нанася удари по мордата на безчовечността" (Андерш), но и съсредоточен мислител с дълбоки философски прозрения за мястото на човека върху Земята, върху тави "хубава планета"; той е автор на пламенни любовни стихове, но и на богата с подтекст изчистена от емоции "пейзажна лирика".

      С тридесетте и четири стихотворения, събрани под възможно най-подходящото заглавие - "Поезия за тези, които не четат поезия" - Ст. Бесарбовски застъпва като че всички характерни черти на Енценсбергеровото творчество. Смятам за оправдано, че в книгата са намерили място и пет стихотворения, вече познати на българския читател от публикации в литературния печат ("В христоматиите за средните училища", "До всички телефонни абоната", "Слепешком", "Middle class blues" и "Лариса"), още повече че новият превод на Ст. Бесарбовски е в пълния смисъл на думата НОВ. В сборника обаче се чувства осезаемо липсата на такива по моему основни творба на поета като "Краят на бухалите", "Ода към никого", "Житие", "Среднощни въпроси","Пледоария за един убиец" и може би най-значителната, програмна поема "Роден език". Но един подбор, както се казва, е въпрос на лично пристрастие, той не се оправдава, той се налага.

      В работата си над превода Ст. Бесарбовски е имал да превъзмогва най-малко три съществени затруднения в пресъздаването на художествения свят на поет като Ханс Магнус Енценсбергер:

      1. Усвояване на оригинала на равнището на думата и фразата. Тук "спъникамък" е особеният, индивидуален, "неграматичен" синтаксис на автора, а също отказът от употреба на главни букви, което придава нови функции на съществителните имена и разрушава нормалния преход от едно изречение към друго - похват, използван в немската поезия от Щефан Георге насам. Едно сравнително разглеждане скоро показва, че Ст. Бесарбовски се е вчел не само добросъвестно, но и с голямо езиково разбиране в "партитурата" на оригинала, проявил е тънък нюх към семантичните "състояния" на немското слово. Така например буквалното:

                                          Тъй че мълнията се разколебава, толкова бели,
                                          свили малките юмруци, за наслади
                                          решени, стоят годениците, гневни,
                                          сред вишнева градина бяла.

      той разтълмява:

                                          Напук на мълниите - бели, бели,
                                          замахнали юмруци, закопнели,
                                          ликуват булките, щастливи, гневни
                                          сред цъфналата вишнева градина.
                                                                ("Победа на вишните")

      Тук няма налучкване, произволно свързване на "свободните" определения, към което подвежда немският словоред.

      2. Проникването до контекстовите значения в едно стихотворение и тяхното интерпретиране в ново езиково обкръжение е онази бариера, пред която немалко преводачи се стъписват - те се задоволяват да предадат (като истински предатели!) творбата "както е в оригинала". Ст. Бесарбовски обаче със завидна артистична инвенция претълкува, преоформя текста на Енценсбергер. Той превежда не отделната дума, не дори смисъла й, а пресъздава функцията на словото в художествената тъкан на произведението. В твърде трудния за разтълмяване образопис на автора преводачът намира своята гледна точка, открива онзи подстъп и онзи ключ към творбата, които му позволяват да се чувства свободен при съграждането на нейния български еквивалент. Така в стихотворението "До всички телефонни абонати", претърпяло вече два други превода в нашия литературен печат, Ст. Бесарбовски си разрешава "волността" да предаде (като истински преводач!) буквалното:

                                          Нещо набъбнало
                                          идва от коксовите заводи, издува
                                          като муден бриз дивидентите
                                          и кървавите платна на болниците

      по следния начин:

                                          Нахлува нещо
                                          от леярните, попътен вятър
                                          пак издува пълните портфейли
                                          и кървящите чаршафи в битките

      Тук "коксовите завода" са стенали на "леярни", "дивидентите" са се превърнали в "пълни портфейла" и тази филологическа неточност е именно литературна точност, защото в сферата на художественото "неверният превод" може да бъде функционално по-верен от дословния. Но дали в горния случай е така и с трансформациите "муден бриз = попътен вятър" и "кървавите платна на болниците = кървящите чаршафи в битките"?

      3. Завършващата фаза на преводаческия труд е стилистичното оформяне не текста в естетическата система на оригинала или, нека го наречем, ИНТЕРПРЕТАЦИЯ НА ФОРМАТА. Тъкмо тук преводаческото майсторство (именно: майсторство!) на Ст. Бесарбовски го е подвело в погрешна посока, натам, където наред с всичко друго може да се прояви и чисто версификаторско умение. Накратко: стихотворението "До всички телефонни абонати" е написано от Енценсбергер в "бял стих", а преводната творба на Ст. Бесарбовски е издържана в петостъпен хорей, тук-там с дактилни клаузули. Сам авторът обяснява в споменатото вече есе, че тук в израза "кървавите платна не болниците" имаме работа с "едно сравнение, чиято средна част е отпаднала: именно болничният чаршаф, който като корабно платно се издува от вятъра - навигационна метафора." Преводачът в угода на точния ритъм и размер на стиха обаче се е лишил от тази метафора и при него вместо "муден бриз" вее хореен "попътен вятър", който издува "кървящите чаршафи" на удобни за натъкмяване в ритмосхемата "битки"(??). А пък по думите на Енценсбергер тъкмо тук има "търсещо ''парландо'', ритъм, който на последователни тласъци се сгъстява и разрежда между напрежението на диренето и облекчението от намирането, което скоро преминава в ново дирене". При Ст. Бесарбовски е точно обратното. В превода си той не интерпретира формата на оригинала, а ритмотвори, дори римува, където и помен няма от "класически стих". Така е в посочените вече иначе добре прочетени и чудесно предадени строфи от стихотворението "Победа на вишните". Съгласно разпространената у нас преводаческа практика Ст. Бесарбовски "разкрасява" оригинала, "бродира" своя ямб или хорей върху възлестата канава на чуждия слог. По този начин той му придава напевност, лишава го от характерната му пулсация, напираща от ВЪТРЕШНИЯ РИТЪМ. Защото стихът на Енценсбергер си има своя музика - тежка, синкопирана, вибрираща, несалонна.

      Въпросът е очевидно принципен и излиза извън рамките на една рецензия. Казвам всичко това, защото съм убеден, че една доброжелателна критика винаги има стойност, щом не изхожда от максималистичен порив към абстрактно съвършенство (така самовъзвисяващ, когато е отправен към другите!), а е продиктувана от предизвиканата надежда за надмогване на едно равнище. Та тъкмо съвременната ни оригинална поезия доказва, че българският език е в състояние да изрази (и при превод) ритмичното богатство на БЕЗМЕНЗУРНИЯ СТИХ. В случая особено задължава изявеният висок професионализъм на Ст. Бесарбовски, поетическият му дар да се добира до всички онези недоизказани, загатнати, полувидими състояния в чуждата творба, които се долавят повече с трепета на сърцето, отколкото с филологическа култура.

      В една бележка към ранните си произведения Ханс Магнус Енценсбергер изисква стиховете му да бъдат разбирани като надписи, вдълбани върху стени - те не бива да отшумяват в слуха на приютения в удобния си дом читател, а трябва да се набиват в очите, да въздействат като обявите във вестниците и плакатите по рекламните табла; те трябва да предизвикват не само размисъл, но и заемане на житейска или, както ние казваме, гражданска позиция. За Енценсбергер поетическата творба, стихотворението, е нещо крехко, извънредно неустойчиво, всеки един ден може да се окаже за него последен. Но в своята актуалност, в своята новост то постига връзката си с нетленното, с всечовешкото. Сега, претворена по възможно най-добрия за днешната ни преводаческа практика начин, поезията на Ханс Магнус Енценсбергер заживява своето ново битие в съзнанието на българския читател, за помогне - според съкровеното очакване на автора - при "произвеждането на истина" за съвременния свят. Защото поетът сънува фантастични, загадъчни, заклинащи съновидения, които поради мощта на художественото откровение стават по-действителни от самата реалност.






- In: в-к "Пулс", София, бр. 2, 13 януари 1981.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 09.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop