`  Венцеслав Константинов: Някои метрически особености на Гьотевата трагедия "Фауст" и предаването им в новия български превод -                                                                                                    

НЯКОИ МЕТРИЧЕСКИ ОСОБЕНОСТИ НА ГЬОТЕВАТА ТРАГЕДИЯ "ФАУСТ" И ПРЕДАВАНЕТО ИМ В НОВИЯ БЪЛГАРСКИ ПРЕВОД

Венцеслав Константинов


      Приема се, че първите строфи на своя "Фауст" Гьоте е нахвърлил още през 1768 г., когато деветнайсетгодишен е сломен от тежко душевно страдание и търси изцеление в творчество. А последните редове на трагедията са написани през лятото на 1831 г., само месеци преди смъртта на поета. Така, изграждана с чести прекъсвания и подновявания на работата в продължение на повече от шест десетилетия, тази поема-изповед въплъщава всички житейски и мирогледни лъкатушения на своя създател, докрай се изпълва с богатството на неговото "присъствие" на тая земя. Познавачът на Гьотевото творчество А. Биелшовски прави едно твърде сполучливо сравнение: "Като съдържание и форма - отбелязва той - това произведение обхваща времето от първото жертвоприношение, което Гьоте прави на природата като момче, до последния сън за безсмъртие на вехнещия старец, от сетивната сила на младостта до духовната символика на залеза... Когато бива завършено, то прилича на ония големи средновековни храмове, за издигането на които са полагали усилия цели епохи - на ония храмове, започнати в романски стил, продължени в стила на готиката, но получили своите украшения и пристройки от ренесанса и барока." 1 

      Без да се абсолютизира формата на тази словесна "катедрала", смятаме, че съхраняването на някои метрически особености в превода на друг език е от първостепенно значение. Защото тъкмо в многообразието на строфиката, на ритмите и римите, в употребата на различни стихосложения се изразява видимо духовната стойка на поета, неговият "езиков жест".

      Така метриката в първата част на "Фауст" е "разностилна" по особено ведър, младежки, радостен начин. А във втората част тя е по-равна, оразмерена, внушава представата за разсъдлива и в същото време по старчески разточителна игра на перото. Но, както е казал Готфрид Келер, "старецът не играе като дете, а като някакво полубожество"...

      *   *   *

      Още "Посвещението" към трагедията, сътворено близо две десетилетия след първия вариант на творбата, т. нар. "Urfaust", има своите характерни метрически белези. Написано е в станси - в строфи от по осем стиха, всяка от която съдържа завършена мисъл. Стиховият размер и на петте станси е петостъпен ямб с римна схема abababcc, като римите a и c са женски, а римата b - мъжка.

      Ето първата станса на "Посвещението" в оригинал:

                                            Ihr naht euch wieder, schwankende Gestalten,
                                            Die früh sich einst dem trüben Blick gezeigt.
                                            Versuch ich wohl, euch diesmal festzuhalten?
                                            Fühl ich mein Herz noch jenem Wahn geneigt?
                                            Ihr drängt euch zu! nun gut, so mögt ihr walten,
                                            Wie ihr aus Dunst und Nebel um mich steigt;
                                            Mein Busen fühlt sich jugendlich erschüttert
                                            Vom Zauberhauch, der euren Zug umwittert?

      Веднага се налага плавният ритъм, долавя се известна напевност и драматична тържественост. Двете тройни рими и двойната рима, с която завършва строфата, са пълнозвучни, съвсем непретенциозни, дори в известен смисъл нехайни. С изключение на първия стих останалите седем са построени с глаголни рими. Това твърде много облекчава преводача, дава му възможност да римува традиционно, да не насилва излишно своя "римариум".

      А ето как изглежда тази станса в новия български превод на Гьотевия "Фауст" 2 :

                                            Кръжите близо, образи менливи,
                                            привлекли нявга погледа стъмен.
                                            Сега да ви запазя ли? Дали ви
                                            сърцето помни с онзи блян блажен?
                                            Стълпявате се, властвайте мъгливи,
                                            от влажни пàри раснейки край мен!
                                            Гръдта потръпва, млада и щастлива,
                                            от дъх вълшебен, който ви залива.

      Метрическата структура на оригинала е запазена напълно. Съдържанието е вместено точно в осем стиха, петостъпният ямб никъде не е нарушен, клаузулите съответстват педантично, римната схема е съхранена. Сякаш на пръв поглед всичко е наред, но при по-внимателно вчитане още в третия стих се натъкваме на един "спъникамък". В стремежа да избегне глаголните рими, смятани в преводаческата ни практика за "много лесни" (Гьоте не се е свенил от такава "леснота"), Кр. Станишев въвежда недопустим анжамбман, който нарушава ритъма на цялата строфа. Изразът "Дали ви // сърцето помни..." е прехвърлен в два стиха, като съставната рима "менливи - дали ви - мъгливи" тутакси създава усещането за словесна акробатика, напълно чужда на Гьотевия слог. Нещо повече, разкъсването на изречението в смислово най-слабото му място внася в стансата тромавост, неблагозвучие, претенциозност, унищожава нейната "благородна простота".

      Но може би пък този злополучен анжамбман е случаен?

      Ето втората станса:

                                            С картините на дните дивни колко
                                            любими
сенки идват, иде пак
                                            приятелство
и първа обич мълком
                                            като легенда стара, спала в мрак.
                                            И вопълът повтаря с нова болка
                                            блуждаещия лабиринтен бяг
                                            на времето
, добрите назовава,
                                            без миг красив изчезнали в забрава.

      Тук обаче анжамбманите са станали три - пренасянията са в първия, втория и шестия стих. Мисловният поток се прекъсва грубо, не достига дъх, за да се изрече написаното (да не забравяме, че "Фауст" е трагедия, предвидена за сцената), смисълът става неразгадаем. Осемте реда на стансата съдържат всъщност само две изречения, така че се затвърждава впечатлението за прозаичен текст, напъхан с усилие в стихотворна форма. Ако се спазват паузите, произлизащи от синтактичния строеж на изречението, тази строфа се прочита по следния начин:

                                            С картините на дните дивни
                                            колко любими сенки идват,
                                            иде пак приятелство и първа обич мълком
                                            като легенда стара, спала в мрак.
                                            И вопълът повтаря с нова болка
                                            блуждаещия лабиринтен бяг на времето,
                                            добрите назовава,
                                            без миг красив изчезнали в забрава.

      Като действащи рими в това вече разчупено стихотворно образование остават само "мълком - болка" (което не е никаква рима!) и финалното "назовава - забрава." Всички други рими се възприемат като вътрешни, като второстепенни акценти в строфата.

      А ето как е при Гьоте:

                                            Ihr bringt mit euch die Bilder frohen Tage,
                                            Und manche liebe Schatten steigen auf;
                                            Gleich einer alten, halbverklungnen Sage
                                            Kommt erste Lieb und Freundschaft mit herauf;
                                            Der Schmerz wird neu, es wiederholt die Klage
                                            Des Lebens
labyrinthisch irren Lauf
                                            Und nennt die Guten, die, um schöne Stunden
                                            Vom Glück getäuscht
, vor mir hinweggeschwunden.

      В тази най-сгъстена станса от "Посвещението" съдържанието е изложено в три изречения. Гьоте използва два анжамбмана - в петия и седмия стих, но те не само че не накъсват потока на речта, а наблягат върху смисъла на краестишните думи Klage (жалба) и schöne Stunden (красиви мигове). Така един художествен похват, който в оригинала придава изразителност на словото, в превода върши точно обратното, щом е приложен неумело и изкуствено. Докато в четирите станси на своето "Посвещение" Гьоте си служи само с три анжамбмана, при което разделянето на фразата става след съществителни, носещи важни смислови ударения, при Кр. Станишев анжамбманите са станали общо седем и в повечето случаи не се налагат по смислово-емоционални причини.

      Въведението към Гьотевата трагедия напомня в превод мъчително решен метрически ребус, който само на пръв поглед показва сходство с оригинала. И в тази външно постигната форма е заключено съдържание, станало почти неузнаваемо от насилието над словото, от механични съчетания като "властвайте мъгливи", "раснейки край мен", "легенда стара, спала в мрак", "блуждаещия лабиринтен бяг", "без миг красив изчезнали" и немалко още.

      Ето как немският текст се оказва предаден на български език по един твърде предателски начин - с подчертано версификаторско умение...

      *   *   *

      От особено значение за навлизането в идейната същност на трагедията е функционално вярното превеждане на началния монолог от сцената "Нощ". Тук е заложена ядката, от която се разраства цялата творба. Старият мъдрец доктор Фауст, който в тясната си готическа стая разсъждава за границите на човешкия интелект, е всъщност юношата Гьоте, преживял твърде рано "кризата на познанието" (изобразена в Дюреровата гравюра "Меланхолия") и подирил в стремежа си към надрационално сливане с макрокосмоса опора в ученията на мистиците-алхимици.

      Това умонастроение на поета по своеобразен начин намира израз и в метриката на стиха. В тази сцена, а и на други места Гьоте използва старинното немско народно стихосложение, наречено "кнителферз", заемайки го от любимия си предренесансов поет, майстерзингера Ханс Закс (1494-1576). В автобиографичната си книга "Поезия и истина" той отбелязва: "За да намерим почва за поетично утвърждаване, да открием елемент, в който да можем да дишаме свободно, се върнахме няколко века назад, където от едно хаотично състояние блестящо изпъкваха сериозни дарования и така се запознахме и с поетичното изкуство на ония времена... Ханс Закс, действително съвършен поет, ни беше най-близък по дух. Истински талант, разбира се, не рицар и придворен, а обикновен бюргер, за каквито ние също се смятахме. Неговият дидактичен реализъм ни харесваше и ние при много случаи използвахме лекия ритъм и лесно предлагащата се рима." 3  На този поет-бюргер Гьоте посвещава стихотворението си "Поетическото послание на Ханс Закс" (1776), написано непосредствено след като е завършил своя "Urfaust".

      Особеното на тоническото стихосложение "кнителферз" е установеният брой на ударенията във всеки стих - четири - независимо от броя на неударените срички, които при "свободния кнителферз" може да се колебаят между две и дванадесет. Римуването най-често е съседно. Именно към този "свободен" размер с "лек ритъм и лесно предлагаща се рима" прибягва Гьоте в уводната сцена на своя "Фауст".

      Ето как изглеждат първите дванадесет стиха от този прочут монолог, акцентирани според изискванията на "кнителферза":

                                            Hàbe nun, àch! Phìlosophìe, (8)
                                            Jurìsterèi und Mèdizìn, (8)
                                            Und lèider àuch Theòlogìe! (8)
                                            Durchàus studìert, mit hèißem Bemǜhn. (9)
                                            Da stèh ich nùn, ich àrmer Tòr! (8)
                                            Und bìn so klùg als wìe zuvòr; (8)
                                            Hèiße Magìster, heiße Dòktor gàr (10)
                                            Und zìehe schòn an die zèhen Jàhr, (9)
                                            Heràuf, heràb und quèr und krùmm, (8)
                                            Mèine Schǜler an der Nàse herùm - (10)
                                            Und sèhe, daß wìr nichts wìssen kö̀nnen! (10)
                                            Das wìll mir schìer das Hèrz verbrènnen. (9)

      Набива се в очи неравномерното разпределение на ударенията (но винаги четири) при различен брой срички в стиха. За разлика от "Посвещението" тук езикът е просторечен, грубоват, народностно оцветен. Съзнателно са търсени някои примитивни рими от рода на "Medizin - Bemühn" и "können - verbrennen", също и банални, "лесни" рими като "Tor - zuvor", "gar - Jahr", които създават впечатлението за наивно, ала чистосърдечно стихоплетство. (Излишно е да подчертаваме, че това е "разиграна" наивност.) Впрочем само първите две рими са кръстосани, останалите са съседни, както е в простодушните шванки на Ханс Закс.

      Тези стихове са претворени на български така:

                                            Изу̀чил съм àз филосòфия, àх (11)
                                            И медицѝна, и прàво, (8)
                                            И теолòгия - за жàлост - познàх (11)
                                            с горèща прилèжност, стремглàво. (9)
                                            Стоя̀ си сегà - наѝвник злочèст (10)
                                            и у̀мен, кòлкото ня̀вга, съм днèс. (10)
                                            Магѝстър нарѝчам се, дòктор почтèн, (11)
                                            от дèсет годѝни тълпя̀т се край мèн (11)
                                            студèнти, коѝто натàм и насàм (11)
                                            за носà все вòдя, но вѝждам сàм, (10)
                                            че нѝщо не мòжем, увѝ, да прозрèм. (11)
                                            Товà ми изгàря сърцèто съвсèм. (11)

      Очевидно преводачът е търсил някаква метрическа близост с оригинала, но неговият слог е останал чужд на Гьотевия "кнителферз". Наистина броят на ударенията в повечето стихове е четири, но ясно се чувства триделната ритмическа стъпка, докато в първообраза тя е двуделна, почти ямбична. Тук имаме обикновен четиристъпен амфибрахий с изпадане на неударени срички в петия, шестия и десетия стих - получил се е т. нар. долник. Амфибрахият придава на целия Фаустов монолог неуместна напевност и елегичност. А несръчното съкращаване на ударени стъпки във втория и четвъртия стих разклаща ритмичната постройка, създава "дупки", в които читателят хлътва и изгубва получената от първия стих представа за мелодичен размер.

      А за да се предаде немският "кнителферз" функционално вярно, би могло да се използва българското "народно-силабическо стихосложение", където ударенията също са разположени неравномерно. В случаите, когато се увеличава или намалява броят на неударените срички, това стихосложение по правило се превръща в тоническо, защото броят на ударенията в стиха обикновено е еднакъв.

      Ето един пример на български "кнителферз" в митическата ни народна песен от Еленско "Вградена невеста" 4 :

                                            Грàда градèше Маноѝл мàйстор, (10)
                                            грàда градèше, калè прàвеше, (10)
                                            калè прàвеше, Пѝргоз огрàжда, (10)
                                            Пѝргоза грàда, грàда голя̀ма. (10)
                                            Градѝ го, джàнъм, Маноѝл мàйстор, (10)
                                            градѝ го, градѝ дèвет годѝни (10)
                                            деня̀ го градѝ Маноѝл мàйстор, (10)
                                            деня̀ го градѝ, нощя̀ се рòни, (10)
                                            рòни и събàря, не сè задъ̀ржа. (11)
                                            Писмà му ѝдат, цàря ги прàща: (10)
                                            калè да изкàра, в тàзи годѝна, (11)
                                            в тàзи годѝна, à бре десèта. (10)

      Личи стремежът към еднакъв брой срички в стиха (десет) при постоянен брой ударения (четири), разпределени произволно. А тъкмо тази е метрическата структура на немския "строг кнителферз", който използва народният поет Ханс Закс! Може да се възрази, че в приведения пример стиховете не са римувани; но и у нас, както в немската литература, римата се появява в личната поезия, макар да е повлияна от метриката на народната песен.

      Показателен пример е Ботевото стихотворение "Борба" 5 :

                                            В тъгѝ, в невòли млàдост мину̀ва, (10)
                                            кръвтà се я̀дно в жѝли вълну̀ва, (10)
                                            пòгледът мрàчен, умъ̀т не вѝди (10)
                                            добрò ли, злò ли насрèща ѝде... (10)

      Подобна "народностна" структура на стиха не е чужда и на съвременната ни поезия, макар да изглежда архаична.

      Ето като пример стихотворението на Петър Караангов "Внезапно лято" 6 :

                                            Средà на ю̀ли. Средà на хля̀ба. (10)
                                            Су̀х скèлет на су̀ха рекà. (8)
                                            Сàмо водàта è като слàба (10)
                                            сѝня жѝлка на су̀ха ръкà. (9)

      Тук вече имаме пълно съответствие с тоническия немски "свободен кнителферз"! Като мелодика и ритъм това четиристишие звучи изцяло в духа на Гьотевия слог от началната сцена на "Фауст":

                                            Hàbe nun, àch! Phìlosophìe, (8)
                                            Jurìsterèi und Mèdizìn, (8)
                                            Und lèider àuch Theòlogìe! (8)
                                            Durchàus studìert, mit hèißem Bemǜhn. (9)

      А може би някъде в дълбините на историята народното поетическо мислене има общи корени, общ архетипичен праобраз - независимо от националните различия? Едва ли може да има категоричен отговор на такова питане. Но в случая през времето се протяга невидим духовен мост: от немската народна песен през шванките на Ханс Закс до основното произведение на Гьоте; и съответно - от българската народна песен през творчеството на Ботев до стиха на един (но не и единствен!) представител на съвременната ни поезия. Съвпадението едва ли е случайно! И то свидетелства за неизчерпаемите възможности, които се откриват пред преводача, заел се да изгради със средствата на своя език една чужда, на пръв поглед далечна и непресътворима художествена вселена.

      *   *   *

      Тези кратки наблюдения върху последния засега български превод на Гьотевата трагедия "Фауст" водят до някои обобщения.

      Очевидно версификаторското майсторство, умелото боравене със стиха само по себе си е недостатъчно за пълноценно разтълмяване и пресъздаване на едно толкова сложно и в метрично отношение "катедралообразно" произведение. Нужна е задълбочена филологическа подготовка, познаване на редица пластове от немската книжовност и национална културна традиция. Нужно е още трайно живеене с художествените видения на самия Гьоте, за да се предадат на български не само неговото слово, но и неговият дух, да се предадат чрез словесната стихия на преводача.

      Другото е мъка и угнетение за душата...

      Ако е вярно, че всяко поколение трябва да има свой превод на "Фауст", днес ние притежаваме една книга, която ще бъде полезна на следващите поколения с немалкото си достойнства, но най-вече с недостатъците си.


       
Б Е Л Е Ж К И


     1 Цит. по Константин Гълъбов. Гьоте. От барок и рококо към реализъм в литературата. С., 1961, с. 314.
     2 Йохан Волфганг Гьоте. Избрани творби в осем тома. Т. III. Фауст. Прев. от немски Кръстьо Станишев. С., 1980, с. 5.
     3 Гьоте. Поезия и истина. Из моя живот. Прев. от немски Георги Георгиев. С., 1976, с. 566.
     4 Българско народно творчество в дванадесет тома. Т. IV. Митически песни. С., 1961, с. 392.
     5 Христо Ботев. Жив е той, жив е! Стихотворения. С., 1968, с. 45.
     6 Петър Караангов. Приближаващи снегове. Стихотворения. Пловдив, 1971, с. 80.





- сп. "Литературна мисъл", София, кн. 5, 1982, с. 138-143.



© Венцеслав Константинов, 1982

| top | notes | home | e-mail |

Created: 26.03.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop