ЕДНО ПОЛУПОСТИЖЕНИЕ

Венцеслав Константинов


                                            Йохан Волфганг Гьоте. Избрани творби, том 2: Драми.
                                            Превод: Тодор Берберов, Димитър Стоевски, Гео Милев,
                                            Стоян Бакърджиев, Александър Миланов.
                                            Народна култура, С. 1980 г.



      На двадесет и две годишна възраст Гьоте се увлича по Шекспир и в негов дух написва, а по-късно преработва и за сцена, драмата "Гьоц фон Берлихинген" (1773). След "Страданията на младия Вертер" той създава още две драми - "Клавиго" (1774) и "Стела" (1775). В тези си творби Гьоте вече се домогва до истински психологически реализъм. По същото време той пристига във Ваймар като гост на младия херцог Карл Аугуст и остава там до края на живота си. Още тогава възникват първите сцени на драмата "Егмонт", в която Гьоте отново се обръща към историята, магически привлечен от силните личности на миналото, проявили дръзко упорство срещу света. Към тази своя пиеса той се връща в продължение на дванадесет години и успява да я завърши едва при второто си бягство в Италия. В Рим Гьоте дава окончателен вид в стихове и на драмите "Ифигения в Таврида" (1787) и "Торквато Тасо" (1789). Тук поетът разработва сюжети, донесени от традицията, изпълва ги със съвременно съдържание и проблематика.

      След обявяването на Френската революция Гьоте не споделя възторга на Клопщок, Виланд, Хердер и Шилер от това събитие. Израз на своите неприязнени чувства и схващания той дава в четирите драми "Великият Кофта" (1792), "Разтревожените" (1793), "Гражданинът-генерал" (1793) и "Незаконната дъщеря" (1803) - последната замислена като част от драматическа трилогия. По време на Наполеоновите войни Гьоте създава в незавършен вид и алегоричната драма "Пандора" (1808). След това изгубва интерес към театъра и се посвещава изцяло на епическото си творчество.

      Този бегъл преглед на Гьотевото развитие като драматург е необходим, защото към тома с избрани драми липсва всякакъв предговор, който да подскаже поне принципа на подбора. Буди недоумение преди всичко включването тук на роялистката пиеса "Незаконната дъщеря". Не защото драмата е антиреволюционна - не можем да очакваме от тайния съветник Гьоте да бъде революционер - а понеже това е всепризната слаба творба, изпълнена с груба тенденциозност, на всичкото отгоре незавършена като част от по-голямо драматично произведение. Възниква въпросът защо липсват "Клавиго", макар че съществува добър превод на Гео Милев от 1922 г., и особено "Стела"? Тъкмо това многотомно издание беше подходящ случай тези значителни и важни от литературно-историческа гледна точка Гьотеви творби да станат достояние на съвременната ни култура.

      Преводът на "Гьоц фон Берлихинген" е дело на Тодор Берберов. Преводачът е съумял да предаде атмосферата на рицарския бит, да извае с българско слово титаничния образ на човека "с желязната ръка". Берберов е намерил подходящо съответствие на живата, нескована от ограниченията на граматиката реч на бурно-устремните писатели. Така той въвежда някои диалектни и груби изрази, близки до езика на народа: "нека се пукат", "кучешка паплач", "крамола", "поврага" и др. Доколкото е възможно, речта на героите е индивидуализирана, личи големият опит на преводача в боравенето с различни стилови пластове. И най-важното: намерен е верният тон, вътрешната истина на тази "първа национална драма на Германия".

      "Егмонт" е втората историческа пиеса на Гьоте и в предлагания подбор тя би следвало да стои непосредствено след "Гьоц". По необясними причини съставителят проф. Ст. Станчев й е отредил място след "Ифигения". Това нарушава органичната връзка и приемственост между двете сродни по дух, а и по значение творби. Подобно на рицаря с желязната ръка граф Егмонт се стреми към пълно себеизживяване, като се отдава на стихийните си влечения, тласкащи го към премеждия. Преводът на Гео Милев, създаден преди повече от половин век, е запазил изцяло своята свежест и образно богатство. Учудващо е как един пълнокръвен, излят сякаш от собственото сърце драматичен текст може де се съхрани тъй дълго във времето! За да охарактеризира персонажите, големият наш поет си служа с експресивни обрати, които създават особено живително напрежение в тази Гьотева драма. През десетилетията обаче се е развило схващането за транскрибиране на чуждите имена и е чиста редакторска немара допускането в имената на действащите лица твърде немското "Маргарете Пармска", а също "Гомез", "Йеттер" - това изписване контрастира с транскрипциите например в "Тасо". Но тези издателски пропуски не могат да накърнят голямата стойност на Гео Милевия превод.

      "Ифигения в Таврида" е най-познатата у нас драма на Гьоте. За първи път е публикувана в сп. "Български преглед" през 1894 г. в превод на Ламби Попов. Рецензира го не друг, а видният ни езиковед Стефан Младенов. За времето си интерпретацията на Ламби Попов е повече от сполучлива и сега предлага добра основа за сравнение с днешния превод на Димитър Стоевски:

                                                        Блазе томува, който за деди си
                                                        обича да си спомня и със разказ
                                                        за тяхното величие и подвиг
                                                        слушателите да обайва, в себе
                                                        като се тихо радва, член бъде
                                                        на туй коляно хубаво и стройно.
                                                                                        Прев. Л. Попов

                                                        Честит е този, който волно може
                                                        предците да си спомня, да разказва
                                                        възторжено за тяхното величие
                                                        и подвизи, а после с тайна радост
                                                        да види, че самият той затваря
                                                        накрая тази хубава редица!
                                                                                        Прев. Д. Стоевски

      И двамата преводачи от четири и половина немски стиха правят шест български. Но тъй като текстът няма строфичен строеж, това не е от голямо значение. Важното в случая е, че е запазен напълно стихотворният размер на оригинала - петостъпен ямб. Слогът на Стоевски е по-свободен, по-ливък и пречистен. Лексиката му е по-богата и, разбира се, по-съвременна. Анжамбманът звучи при него по-непринудено и артистично.

      Макар грижливо подбран, тук-там леко стилизиран битово, езикът му не е книжен и изкуствен. Преводът на Димитър Стоевски е на висотата на днешните изисквания - може обаче само да се съжалява, че не са взети пред вид някои справедливи забележки на Жана Гълъбова, публикувани в сп. "Литературна мисъл" след отпечатването на първото издание на този превод през 1971 г., особено що се отнася до неточно предаденото Гьотево определение на "европейската Ифигения" като "красива душа".

      Драмата "Торквато Тасо" също е преведена от Ламби Попов още през 1918 г. и отново е рецензирана от Стефан Младенов. Нека тук кажем, че дело на Л. Попов са и преводите на първа песен от Гьотевия епос "Херман и Доротея" (1894-95), както и на Шилеровите драми "Мария Стюарт" (1896) и "Орлеанската дева" (1921) - и да отдадем почит на незнайния ни колега, претворил още през миналото столетие художествените видения на Гьоте, вълнуващи ни със същата сила и днес. И този стар превод на "Тасо" предлага благодатна основа за сравнение с включения в тома превод на Стоян Бакърджиев:

                                                        Да, нов свят тука нас ни окръжава!
                                                        Под сянката на тез дървя зелени
                                                        е тъй приятно. Пак ни ободрява
                                                        шумът на тоз чучур. Игриво люшка
                                                        прохладен утреник клонове млади.
                                                                              Превод: Л. Попов

                                                        Да, да, край нас е нов и хубав свят!
                                                        Под сянката на бухнали дървета
                                                        е тъй приятно! Пак ни освежава
                                                        клокочещият извор. Млади клонки
                                                        люлее леко утринният вятър.
                                                                              Превод: Ст. Бакърджиев

      Приликата в структурата на двата превода е очебийна. Същата постройка на фразата, същите анжамбмани. Не смятам за недостатък, ако Ст. Бакърджиев е имал пред очи превода на Л. Попов, напротив! Всички подсказани добри решения следва да се приемат. Старият превод представлява стъпалото, от което би трябвало да се тръгне. Но може би е редно в такива случаи по подходящ начин да се обърне внимание на вече съществуващия образец. Защото съвпаденията винаги са възможни и доказват, че добрите преводи задължително по нещо си приличат. А в последна сметка новият превод на Ст. Бакърджиев е наистина на висота. Това е впрочем, което има значение за днешния читател и за книжовната ни култура. Останалото е тайнство на занаята, де не кажем - на творчеството.

      Трябва обаче да се посочат и някои пропуски, дължащи се на незадоволителното познаване на немския език. Още в ремарките към първата сцена се натрапва една по-скоро комична грешка. В оригинала четем, че бюстът на Вергилий е вдясно, а този на Ариосто вляво на сцената. При Бакърджиев е тъкмо обратното. А в репликата "изплетените в мисълта ми клонки / намериха за миг глава достойна" става дума за клонки, които Принцесата е сплела, потънала в мисли. Такива недоглеждания - и от редактора на книгата Н. Попова - не са малко. Старият превод на Л. Попов може да е несръчен и да звучи архаично, но затова пък е верен на буквата и смисъла на оригинала. В благородното си съперничество със Ст. Бакърджиев неговият предшественик печели по знание на немския език.

      Тук се отвара един въпрос, който никак не е маловажен за преводаческата практика - въпросът за превеждането по подстрочник. Смятам за напълно редно да се възлага работа над някой текст на преводач, който не владее добре езика на оригинала, но е изпитан майстор в стихотворния превод. В последна сметка важен е художественият резултат, а не пътят до него. Недопустимо е обаче подстрочниците да се изготвят от случайни и анонимни лица. Защото нищо не гарантира, че това няма да е прибързана и недобросъвестна работа, която само ще накърни името на утвърдения преводач.

      Последната пиеса, намерила място сред избраните творби на Гьоте, е трагедията "Незаконната дъщеря" в превод на Александър Миланов. Въпреки понякога сложната, та дори неясна езикова символика на тази общо взето незначителна драма, преводачът е намерил верен български адекват. Стиховете му напомнят оригинална поезия, личи поетическото превъплъщение и задълбоченото вникване в оригинала. Натъкваме се обаче на едно своеобразие , което променя представата за Гьотевия слог. Твърде често, за да смести мисълта си в точния брой редове, Ал. Миланов удължава краестишието с още една сричка и неговият петостъпен ямб завършва с дактилна клаузула. А стихът на Гьоте блести с класическо съвършенство, стъпката му е равна, речта се лее плавно в двуделен ритъм, с голяма смислова плътност. В стремежа си да превежда "стих за стих" Ал. Миланов прави своята стъпка понякога тежка, пропуска важни прилагателни и образни отсенки. А би могъл да се разпростре по-свободно в един допустимо увеличен обем на цялостния текст.

      Обобщено казано всички преводи на Гьотевите избрани драми, въпреки неизбежните за всяко човешко дело пропуски и несъвършенства, отговарят на един висок, трудно изпълним критерий за съвременно преводаческо изкуство.

      Но какво да кажем за тома като цяло? Подборът е съмнителен и некомпетентен; липсва предговор; коментариите са бедни и недостатъчни; не е ясно дали стихотворните драми са редактирани от езиков специалист или само с оглед на поетическото им звучене. В цялото издание личи немарливост, едва ли не любителски подход, при все че в предговора към първия том на поредицата Гьоте красиво се отъждествява с "могъществото на човешкия дух". Като едно издателско полупостижение тази книга е твърде далеч от крилатата Гьотева строфа:

                                                                Човекът постига
                                                                дела невъзможни,
                                                                че той отличава,
                                                                отбира и съди
                                                                и може във трайност
                                                                мига да превърне...





- In: сп. "Панорама", София, кн. 4, 1981.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 29.03.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop