Е.Т.А. ХОФМАН В БЪЛГАРСКО ОДЕЯНИЕ

Венцеслав Константинов


                                            "Избрани творби в два тома" от Е.Т.А. Хофман,
                                            Издателство "Народна култура", София, 1987 г.



      Съдбата на Хофмановото творчество в България е сложна и странна. Първите преводи на негови произведения датират от преди повече от сто години - най-напред се появява в превод от френски приказката "Щастието в играта"; тънката книжка излиза в Сливен през 1882 г., а четири години по-късно - и в Пловдив. Преводач е Димитър Бръзицов. През 1898 г. Никола Денчев превежда от руски и публикува в Севлиево новелата "Песъчний человек. Нощен разказ, любопитен за всекиго". Вече от немски Иван Кръстев превежда и публикува две десетилетия по-късно - през 1921 г. - приказката на Хофман "Троши-Орешко" - в библиотеката за деца на Ал. Паскалев "Слънчеви лъчи". А през 1926 г. Петър Спасов предлага в сп. "Хиперион" разказа "Дон Жуан. Приказно събитие, което се случи с един пътуващ ентусиаст" - всички преводи вече са от немски. През 1928 г. в поредицата на Ив. Игнатов "Любими романи" излиза повестта на Хофман "Принцеса Брамбила" в превод на Екатерина и Вера Бояджиеви. А на следващата - 1929 г. - пак в същата поредица е публикуван романът "Еликсирите на дявола. Следсмъртни книжа на капуцина отец Медардус" в превод на Панайот Чинков. Едва през 1933 г. в седем поредни книжки на сп. "Седмичен преглед" излизат откъси от новелата "Мадмоазел дьо Скюдери". Това е всичко за период от половин век.

      В годините на догматизма у нас се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на "пасивния, реакционен романтизъм, който търси идеала в миналото, а мечтите му са свързани с отмиращи форми на обществен живот". Хофман бе определян като антиреалист, творбите му се обявяваха за нездрави, упадъчни и консервативни. След това обаче настъпи втори етап, в който към "реакционера" Хофман - а и не само към него - бе приложен по-диференциран подход. През шестдесетте години въпросът за отношението между "прогресивния" и "реакционния" романтизъм стана дискусионен. Някои учени започнаха да изтъкват не само принципните различия между двете течения в романтизма, но и да виждат между тях "сложна и противоречива диалектическа връзка". Така в тома от 1969 г. на "Кратка българска енциклопедия" четем: "Най-характерното у Хофман е /.../, бягството от дребнобуржоазния свят в света на фантазията и мистиката с цел да проникне в същността на нещата. Въпреки това в творчеството на Хофман има известни реалистични черти." Тези "известни реалистични черти" нарушиха стройния догматичен модел и затова трябваше да бъдат включени в нов модел, не по-малко догматичен. Като със скалпел учените започнаха да извършват своеобразна дихотомия върху творчеството на Хофман - и не само върху неговото. То бе разделено на два периода - реакционен и прогресивен, или романтичен и реалистичен. Нещо повече: някои се заеха да доказват, че в края на живота си Е.Т.А. Хофман е преминал изцяло на реалистични позиции, че се е прехвърлил в лагера на прогресивната литература.

      Така и в предговора на Недялка Попова към сборника "Немски романтици" от (забележете!) 1980 г. може да се прочете за Хофман следното: "В края на живота си безспорният романтик Е.Т.А. Хофман пише във формата на диалог "Прозорецът на братовчеда". Новелата /.../ показва момент от прехода на романтизма към реалистични творчески похвати и е изява на предишно твърдение на Хофман, че литературата трябва да отразява живата реалност." Също и в послеслова си към първия том на "Избрани творби" от Хофман, но вече от 1987 г., същата Н. Попова продължава да твърди: "Еволюцията на Хофман, който в последните си години надраства романтизма, стига до нови тези и реалистични творчески похвати, характеризира самия романтизъм като интегрална фаза в литературния процес."

      Това разделяне на едно цялостно творчество на един хем "безспорен романтик", хем "надрастващ романтизма" писател е крайно остаряло и догматично. Така се подхождаше някога и към творчеството на други "спорни" автори - да си спомним "дискусиите" около периодизацията на Пенчо Славейков и Пею Яворов, а също все още неприключилите дискусии за творчеството на Гео Милев, което също се подлага на дихотомия.

      Още през шестдесетте години в съветската литературна наука бе отхвърлена дихотомичната концепция "реализъм-антиреализъм". Според акад. Леонид Тимофеев и книгата му "Основы теории литературы", Москва, 1966 романтизмът не е нещо противопоставено на реализма - той е тип на художествено обобщение, "тип на творчество", в което доминира повишената субективноемоционална мисловност и "пресъздаването" (а не: "възпроизвеждането") на действителността по посока на мечтаното и желаното. Това схващане възстановява цялостния характер на романтичното творчество и освобождава изследователя от задължението да издирва в него непременно "известни реалистични черти". Нещо повече: някои съветски литературоведи като А. Овчаренко доразвиха възгледа на Тимофеев за романтичния тип художествено обобщение и го приложиха към съвременната литература; заговориха за социалистически романтизъм успоредно със социалистическия реализъм в целостта на съветската литература, като за два творчески подхода, които се преплитат, а не се противопоставят - така се характеризира например творчеството на К. Паустовски.

      Трябваше да се очаква, че също и у нас ще бъде преодоляно дихотомичното оценяване на романтичния тип на художествено обобщение, прилагано дълги години и към творчеството на Е.Т.А. Хофман. Но досега това не е станало; очевидно остарелите информативни източници звучат по-убедително с тяхната догматична категоричност и моделна яснота. В резултат на това представата за Хофман у българския читател е направо погрешна - разпространеното схващане е, че той е предимно автор на детски приказки. Причината е следната: в резултат на схоластичното отношение към романтизма името на Хофман безпокоеше издателите, то се свързваше с представата за нещо упадъчно и разложително. Ето защо ние познавахме по-добре операта на Офенбах "Хофманови разкази", отколкото самите разкази.

      Едва през 1972 г. издателство "Наука и изкуство" се осмели да издаде един том с произведения на Хофман, под заглавие "Музикални новели" в превод на Лилия Големинова. Всъщност това са част от прочутите "Фантазии по маниера на Кало", но маскирани като уж теоретически произведения. През следващата 1973 г. в издателството на ОФ излезе и романът на Хофман "Житейските възгледи на котарака Мур" в превод на Сашо Далов. После изд. "Народна младеж" публикува през 1976 г. книга с "приказни повести" на Хофман под заглавие "Лешникотрошачката" в превод на Страшимир Джамджиев, но през 1981 г. я преиздаде под заглавието "Приказки". Тук са включени "Лешникотрошачката", "Златната делва", "Малкият Цахес, наречен Цинобър" и "Царската годеница". А през 1980 г. излезе в изд. "Народна култура" сборникът "Немски романтици", в който е включена новелата на Хофман "Прозорецът на братовчеда" в превод на Елисавета Кузманова.

      Тук трябва да се каже, че Хофман никога не е писал приказки за деца. Неговите романтични новели са само наречени приказки и са предназначени главно за възрастни читатели с романтично светоусещане, които имат усет към приказното. За съжаление тази деформирана представа за творчеството на Хофман не се променя от последното и най-значимо издание на негови произведения - изданието "Избрани творби в два тома" (1987) на изд. "Народна култура", съставено от Недялка Попова. Изхождайки от остарялото схващане за "превъзмогването на романтизма" от Хофман в края на живота му, съставителката е наблегнала главно на късни творби. Голяма част заемат неговите "Последни разкази" и любопитните, но незначителни, макар и "реалистични" "Писма от планините". В двутомника с общ обем над 1200 страници липсват такива важни за разбирането на Хофман произведения като "Малкият Цахес, наречен Цинобър", "Лешникотрошачката и царят на мишките", "Майстор Бълха", "Мадмоазел дьо Скюдери" или "Еликсирите на дявола". Но пък е включена приказката "Златната делва", позната вече от изданието на "Народна младеж" от преди няколко години. Недоумение буди фактът, че подзаглавието "Приказка от наши дни" е подменено с "Новела от новото време", а финалното обозначение "Край на приказката" изобщо липсва. Художествената приказка у Хофман е специфичен романтичен жанр и когато се каже "Край на приказката", това означава не само завършек на текста, но и край на приказното изживяване, край на щастието. Неслучайно последното изречение от "Златната делва" гласи: "Нима висшето щастие на Анселмус е изобщо нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?" Ето защо подзаглавието на приказката , както и финалните думи са неотделима и смислово важна част от текста. Тяхната промяна или премахване изменя художественото внушение на Хофман.

      Така в двутомника е представен един непълен и изопачен Хофман, който трябва да обслужи догматичното схващане за "надрастването на романтизма" и преминаването му на реалистични позиции. Освен това една трета от броя на включените творби са преиздания (макар да е посочено, че всичко е първо издание), тъй че тук не е постигнато ново, качествено различно равнище в рецепцията на Хофман у нас. В рецензия за сборника от к.ф.н. Костадина Йорданова в бр. 11, 1988 г. на в-к "Народна култура", озаглавена "Енциклопедия на приказното" се изказва пожеланието да се превъзмогне този недостатък чрез издаването на още един том с произведения на Хофман: "Разбирам, че съставителството е трябвало да се съобразява с ограничения издателски обем. Но според мен това е довело до някои пропуски. Първо: важният за творчеството на Хофман роман "Еликсирите на дявола" не е превеждан на български от 1928 г. насам и вероятно би било по-добре да бъде включен в двутомника той вместо някои не толкова представителни произведения. Второ: явна е липсата на прекрасната новела "Малкият Цахес, наречен Цинобър", която наистина е превеждана и издавана на български, ала това винаги е ставало в изданията на Хофман за деца, а така новелата неизбежно остава встрани от вниманието на читателите, които за първи път се запознават с творчеството на Хофман от настоящето издание. Разбира се, тези проблеми не би ги имало при възможността за издаването и на други Хофманови работи в един евентуален трети том. Затова не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че в скоро време празнотите в представянето на Хофман у нас ще бъдат запълнени."


      ПРЕВОДЪТ на прозата в сборника е дело на седем преводачи от различни творчески поколения, с различен маниер на работа. Но може да се каже, че СТИЛЪТ на Хофман е толкова ярък и самобитен, толкова личен и неподдаващ се на вариации, че различният натюрел на преводачите не му е повлиял. А вероятно за това има заслуга и редакторският екип.

      Лилия Големинова превежда с голямо вдъхновение и вдаване в света на Хофман. Тя очевидно не само познава, но и обича творчеството на немския романтик. Езикът й е свеж, пластичен и изпълнен с вътрешна мелодия. Ето един чудесно претворен пасаж из новелата "Рицарят Глук": "Когато бях в царството на бляновете, измъчваха ме хиляди страдания и страхове! Около мен беше нощ и ме плашеха ехидните маски на чудовищата, които се нахвърляха върху ми и ту ме потапяха в морската бездна, ту ме издигаха високо в небесния простор. Тогава лъчи от светлина прорязваха нощта и тези лъчи бяха звуци, които ме обгръщаха с чаровна яснота..." /I 13/ Но още на следващата страница се натъкваме на непонятно изречение: "...а стори ли им се някога, че трябва да ИЗВАЯТ на бял свят няколко мисли, то страшната студенина показва колко далеч са от слънцето... ВЯЛИ РОБИ СА ТОВА." /I 14/ Трябва да потърсим откъса в оригинала, за да разберем, че текстът гласи: "...трябва да ИЗВАДЯТ на бял свят..." Грешката е печатна. Но какви са тези "ВЯЛИ роби"? В оригинала четем: "...es ist lappländische Arbeit". Тоест: "Това е лапландска работа." или: "Загубена работа е това." Вероятно преводачката е написала: "Вяли работи са това." И така са изникнали тези "вяли роби". Грешката вече не е само печатна, но и редакторска. Такъв е случаят и с изречението: "Дали не съм бил пиян и вечно ДЕЛОВИТИЯТ сатана не ме е..." /I 29/ от новелата "Дон Жуан". Сатаната, разбира се, не е "деловит", а "деен, усърден" (geschäftig). Една неволна неточност и лекотата на израза е нарушена. А ето как чудесно звучи следващото изречение: "Не, намирам се в стаята на хотела, където миналата вечер отседнах почти примрял." Това "почти примрял" е намерено за немското "halb gerädert", тоест "почти смазан от умора". Находката на Лилия Големинова е великолепна. Но не е таке при фразата: "Очи, от който като из ФОКУС НА ПИРАМИДА се сипят лъчисти снопове от святкащи искри - на любов, на гняв, омраза и отчаяние..." /I 30/ "Фокус на пирамида" е просто абсурдно словосъчетание. Верният превод би трябвало да глас: "Очи, от които любовта, гневът, омразата и отчаянието сякаш от ЕДИН фокус хвърлят лъчист сноп от святкащи искри." Отново се сблъскваме с редакторска немарливост. Това важи и за вече излезлите от практиката форми на испанските женски имена "дона Ана", "дона Елвира" и пр. От десетилетие насам пишем "доня Ана", "доня Елвира", както е например в комедията на Макс Фриш "Дон Жуан или Любовта към геометрията", публикувана в същото издателство през 1979 година. В новелата откриваме и други неточни или тромави изрази, които можеше лесно да се поправят от редакторката. Например: "...та каменната статуя по внушение на просветления дух да се опитва да слезе от ПИЕДЕСТАЛА СИ." /I 38/ - в оригинала е казано: "да си даде труд да слезе от КОНЯ си"; и това прави не каменната статуя, а "каменният човек" (der steinerne Mann) - по-горе за същия образ четем: "каменният великан". И последен пример за редакторска ненамеса в една езикова галиматия: "Дона Ана е противопоставена на дон Жуан благодарение на върховно облагодетелстване от страна на природата." /I 40/

      Боян Вълчев превежда коректно и без отклонения от оригинала. Стилът му е ясен и внушава чувството за максимална точност. Изреченията му се прецизно изградени - дори прекалено прецизно. Известна по-голяма свобода и раздвиженост на фразата ще подхождат повече за приказния свят на Хофман. Но затова пък езиковите находки не преводача оставят впечатлението за вещина и сигурност в играта със словото. Ето пример: "Тогава, като фучеше люто и бълваше искри, черният котарак скочи върху ми. Аз обаче събрах силите си и тъй като притежавам изключителна мощ и сръчност в предните си лапи ('Лапа' ми харесва много повече от мекушавото и женствено 'ръка'! Де да можех да казвам 'лап', ала това забраняват вашите фризирани благородници!)..." /I 53/ Този откъс е от "фантазията" "Вест за най-новите преживелици на кучето Берганса". Същото отрадно впечатление добиваме и от превода на новелите "Магнетистът" и "Каменното сърце". Боян Вълчев се очертава като преводач, от когото могат да се очакват значителни постижения.

      В сборника участват и двама от първомайсторите на художествения превод у нас - Страшимир Джамджиев и Тодор Берберов. Текстовете на Тодор Берберов, които преобладават в книгата, се отличават с езиково изящество, със свежа образност и чувство за фини смислови отсенки: "В този момент дребосъкът поръча вино от северни предели, както превзето се изрази. Малко по малко разговорът се пооживи. От дребосъка ми ставаше твърде лихо, затова пък дългоранът съумяваше да каже много дълбоки и забавни неща, макар че навремени сякаш се преборваше с изразите и вмъкваше в тях по някоя неподходяща дума, което придаваше комична оригиналност на цялата беседа..." /I 248/ Особена трудност е представлявал преводът на "ноктюрното" "Пясъчният човек". Защото за немеца и особено за немското дете "Пясъчното човече" е онова същество, което вечер праща сън на децата и те не могат да държат очите си отворени, сякаш са напрашени с пясък. Този вълшебен образ съответства донякъде на нашия Сънчо, но при Хофман той не е добродушен и приветлив, а страшен и жесток. Тодор Берберов се справя с това затруднение като откачало говори за Сънчо, после за Пясъчния Сънчо, за да стигне така до Пясъчния човек. По този начин той запазва внушението на оригинала, но в същото време намира връзка и с представите на българското дете. И тук Тодор Берберов демонстрира своето умение да овладява всяка "преводна ситуация".

      Големият ни преводач Страшимир Джамджиев е представен в сборника с прочутата приказка "Златната делва", позната вече от друго издание. Новият прочит доставя същото удоволствие поради излятата фраза и синонимното богатство. Недоумение буди само фактът, че подзаглавието "Ein Märchen aus der neuen Zeit", тоест "Приказка от наши дни" е подменено с "Новела от новото време". /I 152/ Но и това вероятно е редакторска "инвенция". В оригинала текстът завършва с обозначението "Край на приказката", но в превода то липсва. А "художествената приказка" у Хофман е специфичен романтически жанр, близък до фантастичната новела и когато се каже: "Край на приказката", това означава не само завършек на текста, но и край на приказното изживяване, край на щастието. Неслучайно последното изречение на "Златната делва" гласи: "Нима висшето щастие на Анселмус е изобщо нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?" /I 239/. Ето защо подзаглавието на приказката както и финалните думи са неотделима и смислово важна част от текста. Тяхната промяна или премахване е недопустимо своеволие, което изменя и замисъла на автора.

      Особено внимание заслужават преводите в сборника на Красимира Михайлова. Младата преводачка заема достойно място до майсторите на словото. В нейния стил има нещо извънредно жизнено и напористо, някаква ведрост и същевременно топлота. Отличното познаване на немския език сякаш съперничи с владеенето на богатствата на българския език. Красимира Михайлова претворява с лекота сложна и специална лексика, намира сочна, неизхабена дума за предмет, обстоятелство или душевно състояние. Ето например един доста "завързан" откъс от новелата "Майстор Мартин Бъчваря и неговите калфи". Първо на немски: "Ei, Herr, mir lacht das Herz im Leibe, wenn ich solch ein tüchtig Faß auf den Endstuhl bringe, nachdem die Stäbe mit dem Klöbeisen und dem Lenkbeil tüchtig bereitet, wenn dann die Gesellen die Schlägel schwingen und klipp, klapp, es niederfällt auf die Treiber, hei! das ist lustige Musik." А сега чудесният български текст на Красимира Михайлова: "Ех, господине, сърцето ми се пръска от радост, като докарам едно такова хубаво бъчве до завършващия етап, след като дъгите са обработени както трябва с триона и с бъчварската брадва, а калфите размахват чукове и, чан-чун, чан-чун, заблъскат по клиновете - ех, весела музика е тази!" /II 137/ Нищо, че тук не става дума точно за трион, а по скоро за клинове, с които се цепят дъски - тази подробност е маловажна. От значение е, че пълноценно е предадена атмосферата на бъчварския труд, веселието на разказвача и особено тази бодра музика на чуковете: чан-чун, чан-чун. Може дори да се каже, че на български тази музика звучи по-ярко, по-звънко отколкото немското клип-клап, клип-клап. Красимира Михайлова доказва с всеки нов превод, че притежава значителен талант и преди всичко душевна сила, за да достигне наистина високи върхове в преводаческото поприще.

      С превода на капричиото "Принцеса Брамбила" и разказа "Заблуждението" Недялка Попова доказва своята професионална вещина, способността си да обрисува и най-странни ситуации. Ето един пример от капричиото: "Животните умееха с неописуемо достойнство да поклащат дългите си уши, тогава се разнасяха тонове, наподобяващи хармоника, при което самите животни, както и пажовете, които ги държаха, надаваха съзвучни викове в много приятен съпровод." /II 297/ Известна неточност откривам при транскрибирането на името Мистилис. /II 370/ Подобно на Немезида, Алкестида, Семирамида и пр. то би трябвало да звучи на български МИСТИЛИДА. Нелепото в случая е това, че името на принцеса Мистилис е станало в стихотворението на съседната страница МИСТИЛИСА. Така коректният превод на стихотворението, извършен от Любомир Илиев, е деформиран, защото е нарушена римата "могли да - Мистилида". /II 37/

      И накрая Елисавета Кузманова завършва превода на двутомника с разказа "Ъгловият прозорец на братовчеда". И тук преводът е на високо професионално равнище. Преводачката много умело прекроява немския синтаксис, за да получи ясно и гъвкаво българско изречение. Например: "Die Mehlwagen fuhren ab - die Gärtnerinnen schafften den übriggebliebenen Blumenvorrat auf großen Schiebkarren fort - geschäftiger zeigte sich die Polizei, alles und vorzüglich die Wagenreihe in gehöriger Ordnung zu erhalten" е станало на български по-свободно и по-разчупено: "...колите с брашно потегляха, цветарките натоварваха на големи ръчни колички цветята, които не бяха продали, полицията започна да се перчи, за да опази реда, като най-зорко следеше за изтеглянето на каруците." /II 568/ Би могло, разбира се, да се каже: "Полицията се размърда" и т.н., но "започна да се перчи" е много по-образно, по-просторечно и по-отговарящо на пазарната атмосфера. С две думи: Елисавета Кузманова е превеждала с удоволствие и лекота, а това създава и удоволствието на читателя.

      Като обобщение може да се каже, че с незначителни изключения преводът на прозата в двутомника е на нужната висота. Стилистичното различие между текстовете е сведено до минимум, сборникът звучи цялостно, без остри дисонанси. За съжаление това. не може да се каже за преводите на стихотворенията. Ако не броим няколкото стихотворни игрословици, преводите на немските стихове са дело на няколко преводачи. Сред тях на професионално равнище са текстовете на Любомир Илиев и на Тодор Берберов (в повестта "Чудните неволи на един театрален директор"). Преводите на Боян Вълчев и на Милко Петров търпят критика. Неточни рими, неспазване на ритъма, погрешни стъпки, архаични езикови обрати - всичко това говори за липса на професионално умение. Смятам за редно преводът на стихове в един прозаичен текст да се възлага на опитен преводач, по възможност един за цялата книга. Така ще се избегне и разностилието, и любителското равнище. А особено в сборник като този, където немските стихове съперничат с текстове от Шекспирови драми в превод на Валери Петров!

      Двутомникът е богато снабден с коментарии - дори прекалено богато. Всеки том завършва с послеслов, всеки разказ е коментиран отделно - независимо от бележките. Това създава условия за повторения или противоречия. Послесловът към първия том със заглавие "Един странник между делничното и прекрасното" е написан от Недялка Попова. За съжаление този послеслов е фрагментарен, зле композиран и изпълнен с неясни и претенциозни твърдения като "Мъчителният копнеж по една ЧОВЕШКА РОДИНА, за каквато мечтаят и някои от героите му." /I 601/; "В съвременната му социална реалност няма условия за еманципация на човешката личност." /I 602/; "У него детерминизмът се явява като признание за фатална робска зависимост, която задушава индивидуалността и нейната свободна изява."; "В произведенията му свободата намира художествена защита като поливариантна - обществена, лична, нравствена и т.н., и има определящо значение."; "Сам Хофман твърди, че поетът трябва да открие и внесе в живота чудното, свежо и със запазени цветове." /I 603/; "...с всичките си причудливи фигури Хофман все пак винаги остава здраво вкопан в земната действителност"; "И в най-фантастичните, и в приказните му истории са вложени реални житейски казуси..." /I 604/; "Така например в 'Магнетистът' пулсира тревожната мисъл, че посредством хипнозата хората могат да станат жертва на алчност или на жажда за власт, и води до обобщения за отговорността, с която се прилага едно познание или откритие, за отношението между власт и наука, между представителите на материалната и нравствената сила и тъкмо затова звучи актуално и днес."; "Със същия поглед, с който се улавя ирационализмът у него, трябва да се улови и антифеодалното, и антибуржоазното съдържание, социалната критика и конструктивното търсене в творчеството му."; "Смехът преминава цялата гама от добродушното състрадание до гневната сатира и е със социална функция, издава сериозен протест." /I 605/ Цялата тази объркана фразеология напомня лош превод и не зная дали обозначението в съдържанието, че петте странички на този послеслов са ПРЕВЕДЕНИ от Недялка Попова, а не НАПИСАНИ от нея, не е всъщност вярно. Послесловът към втория том е дело на Красимира Михайлова. Написан с изящен език, артистично и със замах, този обемист текст - 22 страници - съдържа немалко оригинални и интересни наблюдения върху творчеството на Хофман, например: "Въздействието му изразява неговата специфика - да обединява необединимото." /II 571/; "Той, защитникът на индивидуалността, струва ми се, пръв в немската литература улавя и изобразява тълпата, обезличената маса на модерното общество." /II 574/; "Лудостта на романтическия творец не е само реакция спрямо непримиримия конфликт с обществото, в духа на тогавашните изследвания върху подсъзнателния свят тя се тълкува като пророчески транс, който отваря вратите към скритото познание." /II 583/; "ОКОТО е ключов символ у Хофман. Като свързващо звено между вътрешния и външния свят, като единственото сетиво, което едновременно изразява душевността и възприема външните импулси, то е основен момент не само при характеризиране на героите, но и в пресъздаване на творческия акт." /II 585/ Разбира се, това са само сполучливи формулировки и те не изчерпват стойността на втория послеслов. Красимира Михайлова е развила важни и интересни идеи, например за карнавалното начало в Хофмановите приказки, за разноречието като израз на отчуждението, за ефектите на отчуждение в прозата му, напомнящи за похватите на Бертолт Брехт, за двете романтически убежища: природата и изкуството, обединени най-често в приказката - и така нататък. Не е възможно в броени редове да се разгледат достойнствата, а и някои слабости на този послеслов. Но едно е безспорно: въпреки известната разлятост, липса на прегледност в композицията, смесването на журналистически с научен стил - послесловът на Красимира Михайлова преди всичко като богатство на идеите е респектиращ. За съжаление двата послеслова се "бият" помежду си и се възприемат не като взаимнодопълващи се, а като стилистично и идейно разнородни. Като прибавим и това, че определени сведения за живота на писателя почти механично преминават от единия текст в другия, смятам първия послеслов за напълно излишен, нещо повече - за объркващ и дезинформиращ поради остарелите си постановки.

      Най-после искам да обърна внимание и на едно немаловажно обстоятелство. Общото впечатление е, че сборникът е редактиран небрежно и гъмжи от стилистични, смислови и езикови неточности. Ето няколко примера: името на годеника на доня Ана от операта на Моцарт "Дон Джовани" веднъж е "Отавио" /I 31/, друг път - "Октавио" /I 555/; името на кучето от един разказ веднъж е "Берганса" /I 4/, друг път - "Берганца" /II 575/; веднъж се казва, че Хофман е живял в град Позен - така Недялка Попова оставя в послеслова си немското название на Познан - /I 601/, друг път се говори за Познан /II 613/; веднъж заглавието на една повест е "Чудните неволя не един театрален директор" /I 495/, друг път - "Страданията на един театрален директор" /II 532/; латинското име на Декарт вместо установеното Картезий е станало Картезиус /I 623/; името на английския актьор Дейвид Гарик е станало Давид Гарик /I 626/, шутът от комедията на Шекспир "Както ви харесва" е известен у нас вече десетилетие и половина като ТОЧИЛКО - по превода на Валери Петров; тук той е наречен буквално ПРОБСТЕЙН /I 517/. На с. 520 четем за героя от същата комедия ДЖЕК, а само двадесетина страници по-нататък той става ЖАК /с. 545/. Една драма на Аугуст Коцебу веднъж е наречена "Ненавист и разкаяние" /с. 529/, друг път - "Мизантропия и разкаяние" /с. 571/. Има неточности и в бележките, а името ЗАЕКВАЧ /с. 609/ направо разсмива - ние казваме по-простичко: ПЕЛТЕК.

      В заключение може да се направи преценката: съставителството на сборника е неубедително; преводът като цяло е на добро равнище; коментариите са противоречиви, често дублиращи се и излишни; редакторската работа е слаба.

      И все пак появата на този двутомник с избрани творби на Е.Т.А. Хофман е литературно събитие. Това е най-значимото издание на немски автор за 1987 година.






- Съюз на преводачите в България, София, 1988.



© Венцеслав Константинов, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 26.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop