МЕЖДУ ПОЩЕНСКИЯ ГЪЛЪБ И ПРОМЕТЕЙ

Венцеслав Константинов


      Всяка професия има своите митични фигури. Преводачът Димитър Стоевски беше една от тях.

      За осемдесетте години на своя живот (1902-1981), от които пет десетилетия посветени на превода, Д. Стоевски изгради културно дело, чието значение расте с времето. Той бе сред малцината универсални творци в това поприще, които с еднакво умение и духовен порив пресъздават и класически, и модерни автори, а освен това владеят изразните похвати на всички литературни жанрове. Д. Стоевски остави преводи на романи, повести, разкази, приказки, миниатюри, лирически поеми, стихотворения и драми в мерена реч или в свободен стих. Неговото дело респектира не само с многото претворени книги - близо осемдесет, - но и с широкия диапазон на литературните му интереси и предпочитания.

      Димитър Стоевски имаше утвърдена гражданска професия - той беше лекар. Когато през 1927 г. младият специалист по белодробни заболявания се завръща от Грац, той е овладял не само проблемите на туберкулозата, но и тайните на немския книжовен и говорим език. Тогава д-р Димчо Чолаков, както гласи истинското му име, се залавя усърдно за медицинското поприще. Но лекарят носи в гърдите си една словесна стихия, която напира да намери излаз, да се излее в художествена форма. В него живее литераторът, проблемите на духа не са изместени от проблемите на материята. И неусетно младият доктор се превръща в "слуга на двама господари", той би могъл вече да каже като Гьотевия Фауст: "Ах, две души се борят в мойта гръд!" Защото у него е събуден дълбок интерес към немската класическа книжовност. И когато през 1934 г. у нас широко се чества сто седемдесет и петата годишнина от рождението на Фридрих Шилер, той дава своя принос, като публикува в сп. "Българска мисъл" поемата "Песен за камбаната". Само две години преди това тя е превеждана от именития поет Емануил Попдимитров и се изисква немалка дързост да премериш силите си с такъв изтъкнат майстор на словото. Но благородното състезание е спечелено от Димитър Стоевски - така гласи вече неговият псевдоним. Тогава младият литературен критик Петър Горянски написва възторжена статия във в-к "Литературен час" (1935), където четем: "Не е необходимо читателят да владее отлично немски език, за да открие големите художествени достойнства, които направеният от Димитър Стоевски превод на "Песен за камбаната" крие в себе си. Достатъчно е той да се сравни с останалите преводи, правени от различни автори и в различни времена, за да изпъкнат неговите предимства."

      Днес, половин столетие по-късно, можем да проверим оценката на П. Горянски:

                                                            Тук в земята закопана
                                                            Форма глинена стои,
                                                            Ний ще леем днес камбана,
                                                            Тежък труд ни предстои.
                                                                        Но след грижи рой
                                                                        И след пот и зной,
                                                            Нам трудът ни носи слава,
                                                            А благата Бог раздава.
                                                                        (Ем. Попдимитров - 1932 г.)

                                                            Гладка формата светлее,
                                                            вбита яко във пръстта.
                                                            Днес камбаната ще леем -
                                                            хей, момчета, по места!
                                                                        Дълго в зной и дим
                                                                        днес ще се потим!
                                                            Майстор с дело се прославя,
                                                            бог труда му награждава.
                                                                        (Д. Стоевски - 1934 г.)

      Веднага се набива в очи, че езикът на Д. Стоевски е по-естествен, наистина "чист и гладък", както го определя критикът. Като в превода разменя местата на първия и втория стих, той избягва немската конструкция "Форма глинена стои" и еднокоренното римуване "предстои". А твърде трудното двустишие в тристъпен хорей с мъжки клаузули звучи при него много по-художествено, а и по-вярно на оригинала, където е казано:

                                                            Von der Stirne heiß
                                                            Rinnen muß der Schweiß.

      Успехът на Д. Стоевски е безспорен! И П. Горянски заключава: "С това той затвърдява окончателно името си на талантлив преводач."

      Тогава именно Д. Стоевски обръща поглед и към художествената проза. Като практикуващ лекар той е привлечен от изящния психологизъм на наскоро починалия виенски психиатър и белетрист Артур Шницлер. И за библиотека "Съвременни романи" превежда неговата повест "Госпожа Беата и нейният син" (1934), с която приключва голямата поредица от Шницлерови творби, издавани у нас от началото на века. Заинтригуван е и от емоционално раздвижения, сецесионно обагрен свят на Стефан Цвайг, чиито книги идват в България тъкмо когато започва да отслабва интересът към творчеството на Шницлер. Д. Стоевски превежда краткия му роман "Огнена тайна" (1934) и прочутата новела "Лепорела" (1935). Така той се подготвя за онази СВОЯ Цвайгова поредица, която ще го утвърди през годините като най-проникновения негов претълкувател - ще последват "Фантастична нощ" (1939), "Мария Стюарт" (1940), "Новели" (1946), "Романът на един живот. Балзак" (1947), "Фуше" (1971).

      Повратна за преводаческото поприще на Димитър Стоевски е 1937 г. Той напуска завидната си длъжност управител-лекар на Софийския тубдиспансер и преминава на свободна практика. Първото му голямо начинание е не друго, а романът на Й. В. Гьоте "Страданията на младия Вертер" (1937), който публикува в реномираното издателство "Игнатов" с предговор от проф. Константин Гълъбов. Този превод е сериозен опит да се надхвърли достигнатото дотогава равнище в блестящата интерпретация на Асен Разцветников от 1929 г. В книгата си "Увод в общата теория на превода" (1981) Анна Лилова проучва сравнително съществуващите по-важни преводи на романа и от дистанцията на времето установява: "Ако се търси спецификата в подхода на Стоевски и Разцветников към оригинала, би могло да се говори за склонността на Стоевски към патетично и поетично пресъздаване на образите, както и за стремежа на А. Разцветников към естествения език и простотата, с която майсторски постига сгъстената експресивност и ритъма на Гьотевата проза." (с. 177). Не само Стоевски, но никой друг преводач не е успял до днес да надмине постижението на Разцветников!

      В онези години Д. Стоевски решава да опита силите си и в превода на драматични творби. И отново започва с любимия си Шилер. В Игнатовата "Библиотека за всички" през 1938 г. публикува трагедиите му "Разбойници" и "Вилхелм Тел" (в проза), а също драмата на Г. Е. Лесинг "Емилия Галоти". А за сто и осемдесетата годишнина от рождението на Шилер подготвя и гражданската му трагедия "Коварство и любов" (1939). С тези свои изяви той се налага в съзнанието на културната ни общественост не само като един от най-добрите познавачи и претълкуватели на Шилеровата драматургия, но и като един от най-способните преводачи на сценични произведения изобщо. Затова когато книгоиздателство "Хемус" започва да подготвя поредица от "Съчинения" на австрийския поет-романтик Франц Грилпарцер, то се обръща към Д. Стоевски. Първият (и единствен) том излиза през 1942 г. и съдържа трагедиите в стихове "Сафо" и "Вълните на морето и на любовта". Оценката на критиката за превода е изключително висока, изтъква се съхранената музикалност на ритмичната реч, която отличава тъкмо тия две Грилпарцерови драми.

      След Девети септември 1944 г. за преводача настъпва нов период на творческа дейност. Д. Стоевски става член на Съюза на българските писатели (1947). И тогава той се обръща към първата си литературна любов - Хайнрих Хайне. За сто и петдесетата годишнина от рождението му превежда негови "Избрани стихотворения" (1947), а на другата година публикува в новооснованото издателство "Български писател" двойно по-голям том "Книга на песните". На преводача е особено близка нежно-хапливата романтическа ирония, обагряща цялото творчество на Хайне. Ето с каква лекота и изящество пресъздава една миниатюра из цикъла "Лирическо интермецо":

                                                            Липата бе цъфнала, пееше славей
                                                            и грееше слънце над горския кът;
                                                            целуна ме ти, притисна ме крепко
                                                            до своята млада възбунена гръд.

                                                            Листата окапваха, грачеше гарван,
                                                            навъсено слънце зареше едва;
                                                            студено си казахме двамата "Сбогом!"
                                                            и ти най-учтиво ми кимна с глава.

      Още първото впечатление е, че на български творбата звучи като високохудожествена оригинална поезия. Макар че римната схема на първообраза (двойни кръстосани мъжки рими) не е запазена съвсем, това се компенсира напълно от вътрешни рими ("липата - листата", "пееше - грееше"), от богати, подкрепящи смисъла алитерации ("грееше - горски - грачеше - гарван", "слънце - студено - сбогом"), от добре поставени цезури и пр. Този метод, при който се интерпретира не само СЪДЪРЖАНИЕТО на произведението, но и неговата ФОРМА, за да се постигне адекватно художествено внушение, е характерен за преводаческото майсторство на Димитър Стоевски. И днес той може да служи за образец, особено в случаите, когато формалната ТОЧНОСТ се приема като ценностен критерий за сметка на функционалната ВЯРНОСТ.

      През 1951 г. Д. Стоевски се назначава като лекар в ДВТУ "Кр. Сарафов" (тогавашния ВИТИЗ) и заема този пост четири години. Това е период, в който се възобновява интересът му към театъра. В София се играят в негов превод Шилеровите драми "Разбойници" (1952) и "Дон Карлос" (1954). Във връзка с честването на сто и петдесетата годишнина от смъртта на поета издателство "Народна култура" подготвя негови "Избрани произведения" (1955-56). В първите два тома влизат драмите "Дон Карлос", "Вилхелм Тел", "Мария Стюарт" и "Орлеанската дева" - всички претворенн в стихове от Д. Стоевски. Той е съставител и на третия том "Лирика", за който превежда стихотворения и балади. Последната му, и то най-голяма изява в заниманията му с Шилеровия мир, е преводът на трилогията "Валенщайн" (1968). Като прибавим тук и публикуваната само частично в сп. "Пламък" (1959) драма "Месинска невеста", виждаме, че за три десетилетия и половина Д. Стоевски пресъздава на български всичко най-значимо от любимия си поет. Само по себе си това е вече постижение!

      Портретът на Д. Стоевски няма да е цялостен, ако не се споменат преводите му на произведения за деца. Самият той е обичал небивалицата на приказките и още в началото на литературното си поприще публикува собствената си книга по немски фолклорни мотиви "Чудният роман на Кум Лисан" (1938). За българските деца той претворява един том "Приказки" от Вилхелм Хауф (1955) и книгата в стихове на Вилхелм Буш "Весели случки" (1956). Следват "Вироглавото теле" (1960) пак от Вилхелм Буш, "Петимата весели другари" (1962) от Хайнрих Щруб и най-значителното му дело в тази област - два тома "Приказки" от Братя Грим (1962-63). Освен това превежда приказната повест на Франц Фюман "Мръсният Мориц" (1963).

      Когато през 1955 г. умира на осемдесетгодишна възраст честваният по цял свят немски писател Томас Ман, това става подтик за преводача да посвети усилията си отново на художествената проза. И той публикува романа му "Буденброкови. Упадък на едно семейство" (1956), което е първото представяне на Т. Ман от 1930 г. насам. Д. Стоевски превежда и голям том негови "Новели" (1964). Преди това обаче обнародва том новели от Теодор Щорм под надслов "Именското езеро" (1958), обемистата биографична книга на Лион Фойхтвангер "Мъдростта на чудака или Смърт и преображение на Жан-Жак Русо" (1961) и романа на Теодор Фонтане "Ефи Брист" (1963) - първото запознаване на българския читател с прозата на Фонтане. През този период Д. Стоевски проявява особен интерес и към скандинавската литература. От немски той превежда том "Избрани пиеси" (1956) от Хенрик Ибсен и сборник с новели от Бьорнстерне Бьорнсон под заглавие "Косите на Авесалом" (1960).

      Значителен преводачески принос на Д. Стоевски е пресъздаването на голяма част от творчеството на Бертолт Брехт. Още през 1956 г. (годината, в която умира поетът) прочутата му пиеса "Майка Кураж и нейните деца" е поставена от Бургаския народен театър в превод на Д. Стоевски. Следва първата Брехтова книга у нас - "Просяшки роман" (1959). А наскоро създаденият Държавен сатиричен театър представя под режисурата на Боян Дановски "Удържимият възход на Артуро Хи" (1960). Успехът на тази постановка засилва твърде много интереса към Брехтовата драматургия и неговата театрална теория. През 1961 г. в Софийския народен театър се играе "Майка Кураж" с именитата актриса Олга Кирчева в главната роля (пиесата излиза като книга в 1966 г.), а Старозагорският драматичен театър поставя "Виденията на Симона Машар". Драмата "Добрият човек от Сечуан" се играе върху сцената на ВИТИЗ (1965), а излиза като книга в 1970 г. Д. Стоевски превежда и пиесата "Животът на Галилей" (1966). С нея и "Майка Кураж" той участва в тома "Избрани творби" (1979) от Бертолт Брехт от поредицата "Световна класика".

      Интересът към творчеството на Брехт се свързва при Д. Стоевски с желанието да овладее нови художествени територии от немскоезичната книжовност на XX век. Той се обръща към гротескния и многозначен свят на Франц Кафка, когото именно Брехт нарече "писател-пророк", превежда негови разкази и романа му "Процесът" (книгата излезе едва през 1980 г.). Също тъй навлиза в творчеството на Фридрих Дюренмат и превежда пиесата му "Физици", която през 1965 г. се играе едновременно върху сцените на три театъра (изданието е от 1966 г.). Интересът към съвременната драматургия подтиква преводача да се заеме и с късната пиеса на Герхарт Хауптман "Пред залез слънце" (1974).

      Целия свой литературен опит и познания Д. Стоевски влага в съставената от него, Д. Дублев и Ламар "Антология на немската поезия" (1966). За нея превежда творби от Валтер фон дер Фогелвайде до младия поет на ГДР Вернер Бройниг. Принципът на подбора му е "през душата на всеки отделен поет да се прозре душата на народа в нейните съкровени глъбини", както отбелязва в предговора. Така антологията, минала под редакцията на Д. Стоевски, се превръща в най-авторитетното и задълбочено представяне на немскоезичната поезия след сборника на Пенчо Славейков "Немски поети" (1911).

      През последното десетилетие от живота си Д. Стоевски даде на българската култура още една голяма творба из немската книжовна съкровищница - драмата в стихове на Й. В. Гьоте "Ифигения в Таврида", която той публикува заедно с немалко стихотворения в тома "Лирика, драма, проза" (1971), от поредицата "Световна класика". Може да се каже, че "Ифигения" е един от върховете в преводното дело на Д. Стоевски. Десетилетия той е износвал под сърцето си Гьотевия духовен плод, докато е станал и негов, за да се роди в българско словесно одеяние леко и естествено. Съхраняването на всяко зрънце истина и красота на творбата прави превода му значим и устойчив във времето.

      Сам Димитър Стоевски изразява своето схващане за тайнството на преводния акт в една бележка за работата си върху Брехтовата "Майка Кураж": "...стихове не се превеждат, а се претворяват; пресъздава се не буквалният текст, а мисълта, чувството, образът." (в. "Литературен фронт", бр. 8, 1966) Но ето че Д. Стоевски не само претворява, чрез чуждото произведение той винаги изразява СЕБЕ СИ, изнася на бял свят залежите на собствената си душа. В оригинала той открива своите прозрения, личните си влечения и надежди, пресъздава го като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо тази "волност" дарява преводите му с рядко, обаятелно своеобразие, което ги прави по-верни по дух на автора от едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо "превеждане".

      Преди всичко Д. Стоевски притежаваше в най-висока степен ДАРБАТА НА СЛОВЕСНОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ. И той гордо съзнаваше тази си отлика, която го издигаше над ученото занаятчийство. В статията си "По няколко повода" в сборника "Изкуството на превода" (1976) той ще каже: "...не всеки, който владее - дори ''перфектно'' - чужд език, е годен за преводач (става дума естествено за художествена литература - белетристика, поезия, драматургия). Защото, макар да показва още някои от изискваните качества, основна необходимост за делото му е дарбата; а тази дарба следва да включва една своеобразна творческа езикова интуиция..." (с. 147). Ето защо преводът бе за Д. Стоевски съкровено, любовно занимание - той си остана впрочем ЛЮБИТЕЛ, който надхвърли рамките и мащабите на не един професионален преводач. Оттам идеше и нестихващата му обич и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Той бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса; той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните изпитания... Знаменателни са думите му, изречени като изповед на дълбоко премислено артистично кредо: "За нас, като оставим настрана безспорните изисквания за основно познаване на двата езика, дарование, творческа индивидуалност и др., от не по-малко значение са ТВОРЧЕСКИЯТ ПОРИВ към преводната работа и ТВОРЧЕСКАТА РАДОСТ от нея." (в. "Литературни новини", бр. 10, 1961) С тази своя страст към словото Д. Стоевски, без да го съзнава, се бе превърнал в образец, мит, пример за следване. От преводач той стана УЧИТЕЛ НА ПРЕВОДАЧИ!

      В едно свое младежко есе, хвърляйки поглед към още неясното си бъдеще, Димитър Стоевски бе възкликнал: "Ще имам само едно желание, една молба: вечният наш спътник, демонът Време, да обърне последната страница на моя живот в мига, в който в моите очи се стопи последният ред на последната хубава книга." (сп. "Завети", кн. 2, 1937) "Демонът Време" пожела той, който се залавяше само с големи неща, отговарящи на едро скроената му душевност, да завърши преводаческото си дело с една особена книга - "Прометей или Битката на титаните" (1982) от Франц Фюман. Някога, оспорвайки определението на Пушкин за преводачите като "пощенски коне на културата", Д. Стоевски предпочете да ги сравни с пощенските гълъби. Самият той желаеше да бъде такъв гълъб, който пренася култура, но в същото време, е и "херолд на мира". Зареял поглед в последния ред на своята последна преведена книга, Димитър Стоевски не предполагаше, че с необозримото си книжовно дело се е доближил до оня митичен титан, който подари на хората огъня...






- In: сп. "Панорама", София, кн. 2, 1984, с. 219-224.



© Венцеслав Константинов, 1984

| top | home | e-mail |

Created: 09.01.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop