СЛОВО ЗА ДИМИТЪР СТОЕВСКИ

Венцеслав Константинов


      Завърши земния си път книжовникът д-р Димитър Стоевски или, както с любов и почит ние, преводачите, помежду си го наричахме Чичо Доктор. С любов, защото не малко от нас бяха облъхнати от душевната му широта, бяха озарени от добротата и обичта на малко ироничната му усмивка - усмивка на знаещ и съчувстващ човек, на лекар, всекидневно подлаган на изпитание от човешкото страдание и физическо безсилие. Освен знаещ и познаващ, д-р Стоевски беше преди всичко можещ човек. Та той изгради едно литературно дело, чието значение ще расте с годините, ще расте не само с многото преведени книги от големи и най-големи немски писатели, но главно с личното, неповторимо присъствие на преводача Димитър Стоевски.

      Още в първите си преводи - а това са поетични творби - "Двамата братя" от Хайне и "Песен за камбаната" от Шилер седемнайсетгодишното момче намира подкрепата на уж суровия и непреклонен проф. Константин Гълъбов. До последната си публикация, романа на Франц Кафка "Процесът", излязъл шест десетилетия по-късно, Димитър Стоевски не само претворява, но изразява чрез чуждото произведение себе си, изнася на бял свят скъпоценните залежи в собствената си душа. В благородното единоборство с автора той никога не става "предател", а е винаги "преводач", тълкувател, вдъхновен интерпретатор. Към чуждия текст той пристъпва, както диригентът към партитурата на музикална творба. Прочита го индивидуално, открива там своите прозрения, лични влечения и надежди, накрая "просвирва" произведението като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо чрез това привидно своеволие преводът му добива онова рядко, обаятелно своеобразие, което го прави по-верен по дух на оригинала, отколкото едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо "превеждане".

      Книжовното дело на Димитър Стоевски следва да се измерва с присъщ нему аршин, който малцина могат да повдигнат, камо ли да понесат. Този човек носеше в гърдите си една словесна стихия, поетична и възторжена, напориста и дръзка, първична и вечна. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски превежда на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш, превежда творби на Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега... Човек неволно се запитва: кога е намирал време и сили за този труд. Та той беше човек с утвърдена професия, управител-лекар на противотуберкулозен диспансер! Това би запълнило и преизпълнило не един човешки живот. Но Димитър Стоевски намираше време за всичко, той нямаше време само за едно - да се губи в трагичен размисъл за напусто изтичащото време. Той бе зает да намери излаз, художествена форма на силите, издуващи гърдите му. Тъй че преводът бе за него съкровено, любовно занимание, той беше впрочем любител, който надхвърли рамките и мащабите на един професионален преводач. Той се залавяше само с големи, значителни неща, които отговаряха на едро скроената му душевност. Така се възправя пред нас този снажен, ведър човек, склонен и към пиперливи шеги, и към топло, окрилящо съчувствие. Без да съзнава, той бе станал образец, мит за по-младите преводачи. Ние, които можехме да му бъдем синове, с трепет прочитахме името му под заглавието на някоя книга. Това бе достатъчно, за да я зачетем с настървение, дори когато името на автора още не ни говореше нищо. Димитър Стоевски е "виновен" мнозина от нас да пренебрегнат личните си творчески въжделения и да кривнат по пътя на преводаческото изкуство, за да осъзнаят с време, че това е може би дори по-благодатно поприще от собствената художествена изява. От него ние усвоихме и усвояваме майсторството на артистичното превъплъщение, а също нестихващата любов и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Защото Димитър Стоевски бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса. Той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните излитания. Разточителен бе той и в страстта си към словото, и в обичта, в сърдечната благосклонност към по-младите колеги, подловили неговия път в полето на превода.

      С вълнение си спомням как този гръмогласен, някак си красиво респектиращ в своята виталност човек бе загрижен да не ме притисне, да не ме попари с критиката си заради някои недогледани места в един мой превод, на който той бе редактор. Аз стоях пред него засрамен, притеснен от неудобство и очаквах тежка дума, заслужено порицание, дори присъда, а ето че той захвана да ме защитава от самия мен, намери куп извинения, увери ме, че и той е правил и прави същите грешки, доказа ми, че те лежат в психологията на преводния акт, според която човек често прочита думи, които му се иска да види в оригинала, заслепен от унеса на претворението. И аз му повярвах не защото ме оправда, а понеже ми разкри страни от самия мен, пренесе ме напред по пътя на самопознанието. Ала не само аз, мнозина млади преводачи или просто студенти по немска филология се въртяха край дома му на улица "Раковски", жадуваха да вдъхнат въздуха на този дом, а когато пристъпеха прага му, бяха благодарни за всяка дума - и похвална, и укорна. Защото в бушуващото недоволство на Чичо Доктор имаше нещо от онова Гьотево "stirb und werde", "умри и се претвори", което възраждаше и даваше упование в скромните усилия за собствено място под слънцето.

      Приключи житейският път на този неукротим човек, започва нетленният живот на книжовното му дело, което тепърва ще дава нови и нови духовни плодове дори с неизбежните си несъвършенства. Защото и те, както и всичко сторено от Димитър Стоевски, е преминало под един девиз - ще го открием в претворените от него Гьотеви стихове:

                                                                            Бъди благороден,
                                                                            добър, отзивчив!
                                                                            Твори неуморно
                                                                            за полза и правда,
                                                                            бъди образец на
                                                                            незнайните сили!

      На тези безсмъртни и благородни сили, които правят човека човек, отдаде живота си Димитър Стоевски!






- In: в-к "Народна култура", София, бр. 47, 20 ноември 1981.



© Венцеслав Константинов, 1981

| top | home | e-mail |

Created: 19.03.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop