ТЕОРИЯТА И ИСТОРИЯТА НА ПРЕВОДА - ИЗРАЗ НА КУЛТУРНОТО САМОСЪЗНАНИЕ

Венцеслав Константинов


      Отдавна смятам, че към задачите на теорията и историята на превода трябва да се включат и изследвания върху психологията на преводаческото творчество. От своя страна историците би следвало да проучват не само културните и обществените условия, при които възниква един превод, но също така личните мотиви на преводача, довели до създаването на едно културно дело. При това ми изглеждат важни два момента: преводът като рецепция на една чужда художествена действителност и наред с това рецепцията на самия превод в националния културен живот. Защото - както подчертава и Михаил Неделчев в статията си "Когато историята се преподрежда" (в. "Народна култура", бр. 5, 1989 г.) - "чрез историята на превода осъзнаваме по-добре, по-ясно историята на собствената си поезия, на собствената си литература".

      От тази позиция ще пристъпя към разглеждането на предложените ми публикации по теория и история на превода от 1988 г.

      Сред теоретичните разработки се откроява книгата на Илиана Владова "Превод и време", публикувана в издателство "Наука и изкуство" като заглавие от поредицата "Изкуството на превода". Авторката схваща изследването си като "опит да се разположи преводът и неговият резултат във времето и пространството, да се проследи движението му до различни художествени произведения, сътворени в отделни епохи или вградили в себе си исторически характеристики, да се проследят взаимоотношенията и връзките между оригинал и превод, между автор и преводач в това движение, имащо за цел да превърне естетическите ценности в общочовешко, интернационално богатство." Съвсем правилно Илиана Владова стига до извода, че нито лингвистичното, нито литературоведското направление могат да претендират за приоритет, за пълнота на анализа и компетентност на решенията по въпроса за отражението на историческата дистанция в превода. Като изхожда от това, че преводът е съдържателна, идейно-художествена и функционално-стилистична реализация на оригинала, авторката предлага тези проблеми да се изследват съвместно от двете науки: литературознанието и езикознанието, чрез сближаването на литературоведските и лингвистичните позиции. Както отбелязва и Анна Лилова в рецензията си за книгата във в. "АБВ", Илиана Владова прави съпоставителен анализ на богат емпиричен материал от руски на български език и обратно, за да изведе компетентно и с творческа широта многообразието от езиково-стилистични възможности за пресъздаване в превода на историческата дистанция, нейните прояви във всички компоненти на художествената творба, а също нейното движение, обусловено от социо-културни фактори.

      Особено ценна е постановката на Илиана Владова, че средствата за архаизация и съхраняване на историческия аромат не бива да се търсят в онези произведения от другата литература, които имат същата рождена дата. Преводачът следва да търси адекватност не във времето на създаването на художествения оригинал, а в степените на развитието на литературата, на изобразителните средства, на лингво-стилистичните системи. Авторката нарича това "принцип на слизане на по-долното или изкачване на по-горното ниво на литературното развитие на нацията, на чийто език се превежда художествената творба". В книгата си Илиана Владова предлага свое определение на понятието стилизация в историческия оригинал и в превода, а именно: "Стилизацията е творчески похват, при който чрез целенасочен подбор на художествено-изразни средства се осъществява възпроизвеждане на индивидуалния стил на даден писател, жанр или литературно направление, или се придават исторически и/или национални черти на героите, мястото и времето на действието в художественото произведение." Но, струва ми се, още по-голямо значение има разделът, посветен на стилизацията на синтактичния строй в оригинала и превода, доколкото авторката не остава само в пределите на лексикологията. Тя справедливо посочва, че въпросът за синтактичната организация на историческото художествено произведение в повечето случаи е оставал извън обсега на изследователските анализи или е засяган съвсем фрагментарно.

      Според изтъкнатата ни теоретичка на превода Анна Лилова трудът на Илиана Владова като пръв опит у нас за обобщено изследване на историческите компоненти и фактори при превода е ценен принос, който несъмнено ще спомогне за преодоляването на срещащия се автоматизъм при характеризирането на определени периоди и явления от историята на превода у нас. Тук може само да се добави, че "Превод и време", е книга, която тепърва ще намери своите читатели, защото разглежданите в нея проблеми имат пряко отношение към практическата работа на преводача. А това, според мен, е най-голямата й заслуга.

      Особено място в миналогодишната теоретична продукция заема голямата статия на Сидер Флорин "Размисли за превода на едно малко стихотворение /Гьоте и претворяванията му/" (сп. "Литературна мисъл", кн. 6). Става дума за прочутото осмостишие на Ваймарския Олимпиец, познато под заглавието "Нощна песен на странника", и за неговите десет български превода. Възхищава ме енергията на Сидер Флорин, с която той защитава и доразвива някои свои възгледи за това стихотворение, изразени още преди четвърт век. Удивителна е и прецизността, с която нашият уважаван теоретик и практик на превода излага наблюденията си и спори със своите опоненти. А за мен като германист бе истинска изненада умението на англициста Сидер Флорин да прониква до най-скритите нюанси на немското слово и уверено да разшифрова значения, за които би се колебал и специалистът-гьотевед. Очевидно Сидер Флорин е проучил цялата съществуваща литература върху това малко стихотворение на Гьоте. И тук той се проявява не само като теоретик, но и като компетентен историк. Защото преди да пристъпи към анализа на българските преводи, той разглежда руските преводи на Брюсов и Аненски, и най-вече на Лермонтов, чието претворяване е станало основа и на повечето български варианти. Напълно приемам наблюдението на Сидер Флорин, че преводът на Лермонтов под заглавие "Горные вершины" е всъщност прекрасен образец на лична поезия, който няма нищо общо по дух и по въздействие върху читателя с Гьотевата творба. Този възглед Сидер Флорин излага още през 1972 г. и досега той не е оборен. В статията си от 1988 г. авторът посочва, че стихотворението на Лермонтов е написано спонтанно, без умуване над стъпка, размер, рима и всички други външни белези на стихотворната форма. Тъкмо затова то се е изляло в близкия за поета силаботоничен стих, със славянска мека напевност и противно на Гьотевото "стакато" то е изпълнено като типично "легато". В него няма последователно придържане към образите на подсказалия го немски източник и преобладава зрителното възприятие, пейзажността, докато в творбата на Гьоте преобладава слуховото възприятие.

      Признавам си, че въпреки любовта ми към този малък шедьовър на Гьоте, никога досега не бях се замислял върху тази негова особеност - въздействието му повече върху слуха не само като мелодика на речта, но и чрез съдържащите се в него "слухови ефекти", според определението на Сидер Флорин. И тук е мястото да изразя своята професионална признателност към автора за това неочаквано откритие.

      Всъщност, анализът на Лермонтовото стихотворение (както и на английския превод на американския поет Лонгфелоу) служи на Сидер Флорин, за да докаже категорично друга своя теза, а именно, че преводът на Пенчо Славейков и с ритмо-мелодичния си строй, и с чувствително по-сантименталното, меко, напевно славянско звучене е много по-близък до Лермонтов, отколкото до Гьоте. Това се отнася и до строежа на стиха, който е напълно откъснат от близкия до тоничен стих на оригинала. Тук Сидер Флорин с лекота оборва твърденията на някои наши литературоведи и германисти, които смятат, че прочутият превод на П.П. Славейков е направен от оригинала, като при това подчертава, че цялата извършена от него сложна хирургическа операция с нищо не намалява качествата и стойността на Славейковия текст като поетично претворяване.

      По-нататък в преинтересната си статия Сидер Флорин разглежда и другите български превода на Гьотевата творба, като особено се спира върху трите претворявания на Любен Любенов - едното от руски по стихотворението на Лермонтов, а другите по немския оригинал.

      Със своето проучване върху българските преводи на "Нощна песен на странника" Сидер Флорин цели не да установи кому се пада палмата на първенството, а да проследи принципите на поетическия превод, да съпостави всичките му подробности, от най-възвишените пориви на вдъхновението до най-делничните, чисто "технически", често пъти съвсем неосъзнавани от поета-преводач частности, с помощта на които се е мъчил да се доближи до първообраза. Може да се каже, че авторът напълно е успял в своето намерение и с това статията му е ценен принос както в теорията, така и в историята на българския поетически превод.

      В този ред на мисли трябва да спомена и теоретико-историческата статия на Жана Николова-Гълъбова "Езиково-стилни, художествени и мирогледни проблеми при превода на творби от Готхолд Ефраим Лесинг" (сп. "Литературна мисъл", кн. З). Но тъй като в нея преобладава критиката на няколко конкретни превода, тя вероятно ще бъде разгледана в доклада за преводната критика. Тук ще кажа само, че теоретическите постановки в тази статия, отнасящи се най-вече до характера на индивидуалния език на Лесинговите персонажи, са една необходима основа за творческата работа на преводача.

      Не бих отминал изключително интересната статия на Огнян Сапарев "Екранизацията като превод и интерпретация" (сп. "Киноизкуство"). Макар да дава едно по-широко тълкувание на понятието превод, доколкото разглежда екранизацията като своеобразен превод на литературно произведение, с оглед на темата на настоящия доклад, статията съдържа едно важно и точно наблюдение: "При литературния превод творческата свобода на преводача е по-голяма на ниските слоеве (избор на синоними, стилистична коннотация), докато посягането на по-високите слоеве е осъдително. При екранизацията точният превод на по-ниските слоеве е или невъзможен, или безсмислен; по-точен превод е като че ли възможен при по-комплексните структури, съставящи по-цялостните блокове на изобразения свят - персонаж, предметна обстановка, събития..."

      Определен теоретичен интерес представлява и статията на Андрей Манолов "Струни за обоя" (в. "Народна култура", бр. 50, 1988). Авторът полемизира с възгледа на Атанас Далчев, че художественият превод е произведение толкова на автора, колкото и на преводача, както и с постановката, че белегът за художественост на един превод лежи в неговата самостойност - той ни задоволява сам по себе си, докато нехудожественият превод ни кара винаги да чувстваме липсата на оригинала. Според А.Манолов именно тук се корени разпространената преводаческа митология за авторството на преводача и самостойността като мярка за художественост на превода, а оттук и митът за преводаческия талант като двойник, като сянка на авторовия талант. Наблюденията на Андрей Манолов са интересни преди всичко с това, че се простират в една почти неизследвана област - психологията на преводаческото творчество. Той се опитва да направи психологически портрет на превеждащия човек и не без ирония отбелязва, че в своята дейност преводачът най-напред лишава оригиналната творба от единственото осезаемо материално нещо, което тя притежава - езика, на който е написана. Така авторът на статията стига до парадоксалното заключение, че художествената творба не съдържа почти нищо друго освен езика, сега вече осквернен от преводача, който "трябва да направи ново тяло" за лишената от плът душа на оригинала. И той с ужас установява, че това ново тяло е съшито от "парчета мъртва плът". Според Андрей Манолов преводачът съзнава, че е нанесъл огромна травма на оригинала, и изпитва чувство на вина спрямо него. Но той се мъчи да потуши това чувство у себе си, като пожелава да надскочи оригинала, "да разхубави чудовището, да скрие грозните хирургически шевове с най-различни панделки. Така, самозалъгвайки се с мита на превода, много преводачи се хвърлят направо в сладките обятия на кича", заключава авторът на статията. В стремежа си да принизи личността на преводача и да го види само като механичен посредник между автора и чуждоезиковия читател Андрей Манолов неволно се връща към възрожденското схващане за функцията на художествения превод. Като отхвърля изцяло въпроса как превеждаме, той постулира, че "основният обществено значим въпрос при превода на художествена литература ще си остане какво превеждаме?" Според него "преводът има информативна стойност и процесът на превеждане трябва да е най-късият път за удовлетворяване на обективна потребност на нашата култура". Излишно е да подчертавам, че такава една постановка дава простор за всяка посредствена и по същество нетворческа преводаческа дейност, която просто обслужва информативно любознателния читател. Въпреки спорните постановки статията на Андрей Манолов лов е ценна, според мен, с това, че дава предостатъчно материал за теоретичен размисъл.

* * *

      Статиите от миналата година, отнасящи се до историята на превода, могат условно да бъдат разделени на две: проучвания върху рецепцията на чужди автори и книги у нас или на български писатели в чужбина; и портрети на изтъкнати наши преводачи - от предосвобожденския период до наши дни.

      Сред общорецептивистичните изследвания се откроява статията на Стоян Радев "Адолф Щраус и българската народна поезия" (сп. "Пламък", бр. 11). Адолф Щраус е най-големият изследовател и популяризатор на българското народно творчество в Европа от края на XIX и началото на XX век. Стоян Радев разглежда работите на Щраус по въпросите на българската етнография, фолклор, език и неговите поетически преводи. Посочва се, че популяризаторското значение на тези трудове е толкова по-голямо, понеже много от тях са били отпечатани не само в родината на Щраус - Унгария, но и в немскоговорещите страни на немски език. Капиталното произведение на Адолф Щраус е "Сборник българска народна поезия" в два тома, излезли от печат през 1892 г. в Будапеща с предговор от проф. Иван Д. Шишманов. Три години по-късно Щраус издава значителна част от сборника на немски език във Виена-Лайпциг. Критиката е единодушна, че със своя двутомник той разкрива пред Европа "нов, непознат свят..." Б статията си Стоян Радев посочва, че това е първият по рода си сборник от български народни песни, отпечатани на унгарски и немски език.

      Важно значение има обзорната статия на Жак Ескенази "Из историята на преводната литература в България (1901-1910 г.)", (сп. "Библиотекар", кн. 10). Авторът отбелязва, че през обгледания период в България излизаш 350 преводни заглавия из чуждата художествена литература. Доминират преводите от руски език, който от първите години след Освобождението до началото на войните продължава да играе ролята на посредник при възприемането на чуждата литература у нас. (Жак Ескенази посочва, че това положение се изменя едва след Първата световна война.) Обликът на преводната продукция през първото десетилетие от нашия век се определя от постиженията на най-добрите ни преводачи: К. Величков, П.П. Славейков, П.К. Яворов, Ал. Балабанов, д-р К. Кръстев, Д.Дебелянов, К. Христов и Ем. Попдимитров. Статията дава още редица ценни сведения за разпределението на преводите по национални литератури от този период, дори за разпространението на масовата литература в България, срещу която водят дългогодишна борба преди всичко естетиците от кръга "Мисъл".

      Към частнорецептивистичните изследвания от 1988 година се отнася преди всичко голямата статия на Николай Дилевски "''Житие и страдания грешнаго Софрония'' и неговият път през годините", (сп. "Литературна мисъл", кн. 9). От интерес за нас е онази част от публикацията, в която се разглеждат преводите на Софрониевото "Житие" извън България. Авторът подробно анализира и коментира различните претворявания на това първо българско мемоарно произведение от 1865 година до наши дни на чешки, немски, руски, френски, унгарски, като на някои от тези езици съществуват повече от един преводи. Статията на Николай Дилевски всъщност изпълнява задачата да привлече вниманието на българската, а защо не и на чуждата научна и културна общественост върху едно от най-самобитните произведения в българската литература и неговата рецепция в чужбина.

      В този ред на мисли трябва да посоча още две публикации от миналогодишната продукция, отнасящи се до чуждоезичното битие на български автори: статията на Димитър Бошнаков "Фьодор Разколников - преводач на Димчо Дебелянов", която предлага извадки от "Непубликувани спомени" на Йордан Сливополски-Пилигрим, и бележката на Александър Шурбанов "Гео Милев на английски език" - и двете отпечатани във в. "Литературен фронт". Особен интерес предизвиква втората, понеже запознава българския читател с един важен за културата ни факт - в страна като Великобритания е издаден сборник с творби на големия ни поет, и то в отличен превод на вече добре познатия у нас английски преводач Евалд Озерс. За стойността на изданието допринасят и двата предговора, написани от Тончо Жечев и Леда Милева.


      А сега ще се спра върху рецепцията на световната литература у нас, представена в публикациите от изминалата година. Изложението ми ще следва хронологичен ред.

      Най-напред ще отбележа кратката статия на Митко Лачев "Първите ''Чюдосии''" (в. АБВ), в която се споменават възрожденските издания у нас на прочутия роман на Даниел Дефо "Робинзон Крузо". Интересно е да се знае, че първите преводачи на тази книга са Иван Богоров, Йоаким Груев и П.Р. Славейков. Досега на български език са отпечатани над петдесет издания и героят на Даниел Дефо е станал неотделима частица от нашето детство. Авторът на статията само пропуска да отбележи, че и до ден днешен нямаме пълен превод на романа, и то направен от оригинала. А тъкмо заради това се е утвърдило заблуждението, че "Робинзон Крузо" е просто едно детско четиво.

      За разлика от информативната стойност на тази статия публикацията на Николай Аретов "Наблюдения върху българските възрожденски преводи на произведения от Кристоф Шмид" (сп. "Литературна мисъл", кн. 2), има определено научно-изследователски характер. Авторът посочва, че може би най-четеният и най-превеждан чужд белетрист от времето на Българското възраждане е Кристоф Шмид. Неговото творчество оказва видимо въздействие върху произведенията на много наши книжовници, многократно те стават обект за побългаряване. Заслуга на Николай Аретов е мотивираното наблюдение, че повествователните средства, с които се извършват преводите на творби от Шмид, търпят развитие, макар немският писател да е доста верен на един определен повествователен модел. В този смисъл рецепцията на Шмид е добра илюстрация за цялостното развитие на преводната белетристика у нас от онова време.

      Николай Аретов е автор и на обзорната статия "Българският образ на поета" (в. АБВ), в която разглежда рецепцията на Байрон в България от първия превод на поемата му "Абидоската невеста" (1850 г.) до последния превод на "Дон Жуан" (1986 г.), осъществен от Любен Любенов. Статията е посветена на 200-годишнината от рождението на великия английски поет. По същия повод Димитър Бошнаков публикува в сп. "Пламък", кн. 8, кратката си статия "Първият български поетичен превод на ''Манфред''", както и бележката си "Новий Дон Жуан" във в. "Вечерни новини" за първата книга на Байрон, която е издадена в България. Интересно е сведението, че до началото на 1988 година творбите на Байрон са преведени и издадени у нас вече в петдесет отделни книги е общ тираж над 250 000 екземпляра. Поредицата статии за годишнината на поета приключва с публикацията на Любен Любенов и Радка Трендафилова "Байроновата лирика на български" (сп. "Панорама", кн. 5), която предхожда включените в рубриката "Превъплъщения" четири различни превода на Байроновия "Прометей", дело на Г. Михайлов, Людмил Стоянов, Любен Любенов и Александър Шурбанов.

      Тук заслужава да се отбележи и кратката статия на Росен Тахов "Митарствата на една книга" (в. "Народна младеж"), в която се проследява любопитната съдба на романа "Асен" от полския писател и революционер Зигмунд Милковски, известен под псевдонима Теодор Томаш Йеж. Романът има за тема въстанието на Асен и Петър от края на XII век. Благодарение на експедитивността на пловдивския издател Хр. Г. Данов книгата излиза в български превод далеч преди полското издание на романа в Лвов през 1869 г. Преводач е самият Хр. Г. Данов, който използва публикацията на творбата във в. "Дзиенник литерацки".

      Интересна е и бележката на Живодар Душков, озаглавена "Толстой "проговаря" на български" (в. "Дунавска правда"). От нея узнаваме, че още през 1889 г. в Русе за първи път се отпечатва книгата, която запознава българските читатели е великия майстор на словото - това е "Изповедта на графа Л.Н. Толстой", преведена от Димитър Стерев. Авторът проследява проникването на Толстоевите творби в България за период от четири десетилетия, като изтъква ролята на русенските издатели и тяхната заслуга за това, че "Толстой "проговаря" на български благодарение на Русе".

      В историята на българското преводаческо изкуство има и немалко куриози. Един от тях е издаването на романа "Стършел" от Етел Войнич в България. Досега от тази книга са излезли у нас тринадесет издания в общ тираж повече от 250 000 екземпляра. Но за пръв път романът излиза в съкратен вид и с "подобрения" от преводача през 1921 година. След Септемврийското въстание лично Георги Бакалов решава да запознае по-подробно българските читатели с това революционно произведение и възлага новия превод на учителя Цветан Маринов. Куриозът тук е, че книгата излиза, без да се посочи името на преводача, защото по онова време на учителите е забранено да участват в обществено-политическия живот, а според тогавашните разбирания такова участие е и преводът на едно художествено произведение. Тези любопитни факти узнаваме от статията на Кирил Андровски "Две писма на Георги Бакалов" (в. "Септемврийско дело", Михайловград).

      А от публикацията на Екатерина Даскалова "Александър Блок и България" (сп. "Български воин", бр. 7) разбираме, че първото преведено стихотворение от Блок у нас носи заглавието "Чистота" и е дело на преводача Иван Арнаудов, който го публикува във в. "Балканско ехо" през 1908 година. В статията се разглежда продължителната и сложна рецепция на поезията на Александър Блок в България, засега приключила с изданието "Избрани стихотворения и поеми" от 1980 година, посветено на 100-годишнината на поета.

      Ще завърша прегледа си на рецептивистичните публикации от миналата година с отбелязването на две статии, отнасящи се до творчеството на Михаил Шолохов и неговото възприемане у нас. В обширната си разработка "Шолохов и ''Тихият Дон'' в България. /Проникване, издаване и критически отзиви през периода 1930 - 1941 г./", (сп. "Литературна мисъл", кн. 1) Иван П. Цанов много подробно проследява предисторията, първите стъпки и мотивите, довели до превеждането на "Тихия Дон" от Георги Жечев под редакцията на Георги Бакалов. А в бележката си "Духовно общуване с певеца на казашката степ" (в. "Черноморски фар", Бургас) Илиана Владова посочва, че преводите на Шолоховите творби на български език могат справедливо да се оценят като образци на творчески пресъздадени оригинали, влели се завинаги в националния ни литературен процес, станали негова жива, неразделна част.


      Остава ми да разгледам и втората част от публикациите през миналата година, отнасящи се до историята на превода - портретите на изтъкнати български преводачи.

      Изключително интересна се оказа статията на Атанас Лазовски "Самотен ценител и продължител на старобългарските традиции" (сп. "Септември", кн. 11), посветена на деянията и страданията на възрожденския книжовник Матей Преображенски, известен с прозвището "Миткалото". Според Атанас Лазовски Преображенски несправедливо е включван в анатемосваното общество на "самоуките домашни книжовници". Още през петдесетте години на миналия век Отец Матей се заема да защитава достойнствата на старата българска култура, чиито традиции носи в кръвта си и ги схваща като естествена, задължителна основа на новобългарското творчество. През онова време у нас се разпространява разказът "Приятелите след смъртта" от немския писател Кристоф Шмид, за когото вече имах случай да говоря. Разказът е написан по една от притчите из популярната през Средновековието повест за Варлаам и Йоасаф. Преведен от немски на български, този сюжет намира радушен прием сред школуваната наша възрожденска читателска публика. Матей Преображенски добре познава оригинала, както и варианта на Шмид. На свой ред той превежда притчата за приятелите след смъртта от старобългарски, напомняйки: това преведено от немски произведение е стара притча, добре позната на прапрадедите ни, то е неразделна част от старобългарската литература... В статията си Атанас Лазовски отбелязва още, че като книжар Матей Преображенски рекламира и продава побългарени или преведена книги от френски, немски, италиански, американски автори. Самият той е голям майстор на приспособяването на чужди текстове към вкусовете, разбиранията и историческите потребности на обикновените българи. Така и той съблюдава най-разпространения преводачески принцип у нас през Възраждането - побългаряването.

      Доскоро името на Добри Чинтулов се свързваше изключително с революционната българска поезия от времето на националното ни Възраждане. Оказва се обаче, че той е също така автор на различни учебници, а освен това и талантлив преводач не само на части от стихотворението на Лермонтов "Молитва", но и на нравствено-дидактически произведения из руската литература. В статията си "Неизвестные переводы Добри Чинтулова с русского языка" (сп. "Болгарская руссистика", кн. 1) Дочо Леков много подробно разглежда преводаческата дейност на Чинтулов с оглед на просветителските задачи, които той си е поставял.

      За Ботев като преводач е писано сравнително по-малко, отколкото за неговата поезия, публицистика и идеология. Преведените от него художествени, научни и научно-популярни произведения от руски автори документират неговите теоретически и практически принципи в областта на превода. Според Дочо Леков в статията му "За три обявени, но необнародвани превода на Христо Ботев" (сп. "Език и литература", кн. 1) Ботев се придържа творчески към оригинала, стреми се да предаде автентично не само съдържанието, но и неговата атмосфера, стил и специфика. Затова когато в сп. "Знание" през 1875 г. се появява стихотворението "Нова песен" в превод на Л. Каравелов, Ботев иронизира преводача, че си е позволил волността да побългари поет като Хайне. Статията на Дочо Леков хвърля допълнителна светлина върху творческата дейност на Христо Ботев, чийто литературен път започва с "Майце си" и приключва с няколко наченати, но недовършени преводни творби.

      През 1988 година се навършиха 170 години от рождението на големия ни възрожденски журналист, публицист, езиковед и преводач Иван Богоров. Името му се свързва с първия български превод на романа на Даниел Дефо "Чюдосиите на Робенсина Крусо" - както Богоров е адаптирал заглавието на книгата. Освен това Богоров превежда и издава на български език "Математическа география" от В. Бардовски. Негово дело са първият френско-български и българо-френски речник, издаден във Виена през 1869 г.; и първото българско списание, посветено на чистотата на езика ни: "Книговище за прочитане". Първото след Освобождението списание, имащо за цел превръщането на народния говор в литературен език и внимателното заменяне на чуждоземните думи с български, също е дело на Иван Богоров: "Чисто-българска наковалня за сладкодумство". Макар по-късно да стига до чудати крайности в своя езиков пуризъм, до думи от рода на "главулек" ("заглавие") или "минйброд" ("паспорт"), Иван Богоров ни е оставил и чудесните, изковани от него думи: "честит" ("щастлив"), "загуба" ("зарар") или "стопан" ("сайбия")... Всички тези и други неща узнаваме от трите статии, публикувани по случай годишнината на Иван Богоров във в. "АБВ" (Петя Миронова), в. "Народна младеж" (Людмила Славчева) и в. "Сливенско дело" (Илия Стоянов).

      Не е безинтересно да се знае, че в годините след Освобождението свой принос като преводач прави юристът и писателят Петър Оджаков, който работи в Русе като председател на окръжния съд. Още през 1863 г. Оджаков превежда "Ижица или аз-буквица" на Доситей Обрадович със заглавие "Ижица или Досителева буквеница". Същата година пише съчинение с нравствено съдържание за приятелството, което е превод на труда на Цицерон. В три части е преводното му съчинение "Преподевки към благонравието за дребни деца". Пак през 1863 г. Оджаков издава в Браила "Практическо наставление по френски език", а близо десетилетие по-късно издава в Одеса "учебник за в по-главните общински български училища", озаглавен "Наука за песнотворство и стихотворство". А през 1874 г. Петър Оджаков издава в Прага своя превод на книгата "Упътвание за описвание на правовите обичаи, които живеят у народа" от В.В. Богишич - публикува книгата под свое име, какъвто е бил обичаят в онези почти безавторски времена. Тези сведения получаваме от статията на Нели Георгиева "В паметта на русенци" (в. "Дунавска правда").

      В началото на века българската читателска публика започва да се запознава откъслечно с постиженията на световната литература. Този период е свързан с дейността на видната фамилия Юрукови -хора с възрожденски дух и идеализъм, които през 1909 г. основават просъществувалата цели четири десетилетия прочута библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи". Основна фигура тук е племенницата на Константин Величков преводачката София Юрукова. Според статията на Мариана Дамова "Позабравеното начало" (сп. "София", кн. 2) София Юрукова има и амбицията да създаде българска школа за превод. Тя привлича именити сътрудници на "Мозайка", на които възлага преводи. Такива са Христо Борина, Елисавета Консулова-Вазова, Емануил Попдимитров и др. Младата София Юрукова сама съставя програмата на библиотеката и всички преводи излизат под нейна редакция. За съжаление, безвременната й смърт през 1918 г. - тогава тя е на 34 години - й попречва да продължи делото си и то се поема от брат й Георги Юруков. Статията на Мариана Дамова подсказва, че и днес е нужно да обръщаме поглед към корените на българската преводаческа дейност, за да й отдадем заслуженото уважение.

      Кратък творчески портрет на Георги Бакалов е направила Христина Стоева със статията си "Завидно преводаческо творчество" (в. "Народно дело", Варна). Публикацията разглежда "варненския период" на видния ни пролетарски критик, публицист, издател и преводач. За шестте години (1897-1904) активен творчески живот във Варна Георги Бакалов осъществява 119 превода и организира въз основа на тях девет издателски поредици, наричани тогава "библиотеки". Замайваща е творческата енергия на този човек, под чието перо са излезли 605 превода от руски, полски, френски и немски език, още повече като се има предвид неговата огромна журналистическа, критическа и обществена дейност.

      През миналата година бяха публикувани няколко спомена и портрета за изтъкнати наши съвременни преводачи, напуснали ни неотдавна. На първо място тук трябва да се спомене развълнуваното слово "in memoriam" на Исак Паси за Страшимир Джамджиев, озаглавено "Преводачът и неговият подвиг" (в. "Народна култура"). Паси отбелязва, че преводите на Джамджиев - от Цвайговия "Еразъм" до Томас Мановия "Иосиф" - не са просто пренасяне на идеи и ситуации от един език на друг, а представляват проникновено тълкуване на текста, те са преводи-прозрения, преводи-озарения. Затова в тях ни е радвала и ще ни радва тъкмо духовната атмосфера, която проговаря не изобщо, а на нашия език. Преведените от Страшимир Джамджиев книги ще се четат още много години - и защото те са тези книги, и защото те са така преведени, заключава Исак Паси.

      Д-р Гаврил Узунов пък отбелязва в спомена си "Народополезно дело" (в. "Родопски устрем", Смолян) дейността на преводача Чило Шишманов, който в съавторство с Атанас Далчев пресъздаде на български лириката на Фридрих Хьолдерлин. Сполучливи преводи Чило Шишманов прави и от чешки, румънски, словашки. И не само лирика, а и проза. До края на живота си, посочва авторът на бележката, Чило Шишманов смята за свой дълг да превежда и да направи достояние на нашия читател образци от световната литература.

      За нас се превръща в история дори вече и преводното дело на един толкова млад творец като Григор Ленков, напуснал ни преди осем години. Близо две десетилетия той отдаде на превода на поезия от чешки, словашки, руски, сърбохърватски, полски, лужишки и други автори. Но голямото му постижение си остава вдъхновеният превод на "Евгений Онегин" от А.С. Пушкин. Б бележката си "Следа в живота съм оставил" (в. "Априлско дело") Едуард Берберян се спира и на посмъртно издадените книги на Григор Ленков "Избрани преводи" и "Небесни релси".


      С това завършвам своето изложение. Иска ми се още веднъж да отбележа - и смятам, че тези мои наблюдения върху публикациите по теория и история на превода потвърждават това, - че преводът има двойнствена природа: той е не само важен или маловажен културен факт, но и акт на индивидуална себеизява на преводача. За да обхванат изцяло смисъла и същността на преводното дело, теорията и историята на превода би трябвало да посвещават усилията си в равна мяра и на двете му страни. Само така те ще бъдат не просто кабинетни дисциплини, а израз на нашето културно самосъзнание. Защото - както изтъква в есето си "Защита на поезията" Йоханес Р. Бехер - "със създаването на висока култура на превода родната литература започва да расте и да осъзнава своя национален характер".






- Съюз на преводачите в България, София, 15 април 1989.



© Венцеслав Константинов, 1989

| top | home | e-mail |

Created: 18.04.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop