ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ В НЕМСКИ ПРЕВОД

Венцеслав Константинов


                                                                    Nikola Wapzarow, Gedichte
                                                                    Verlag "Swjat", Sofia, 1985



      Да се превежда поезията на Никола Вапцаров на чужд език е начинание, което би се удало на малцина поети и преводачи. Защото поетичността на Вапцаровите творби не е в словото - делнично и непоетично, - а в мощта на художественото внушение, в напрежението между думите, в интензивността на преживяването. В предговора си към българското издание на "Съчинения" от Никола Вапцаров ("Български писател", 1983) Христо Радевски правилно посочва, че подобно на стихове от Хайне и стихотворенията на Вапцаров по оценката на Александър Балабанов "са такова сякаш обикновено нещо, което, струва ти се, можеш веднага да седнеш и да напишеш, а всъщност са недостижими." И продължава: "В тях има нещо, което изглежда съвсем обикновено и същевременно нещо неуловимо, което те кара да се стъписаш. Какво е това? То е магията на изкуството, на която никой не е дал точна и проста формулировка."

      Тази магия на Вапцаровата поезия е доловима само за преводач, който е израсъл с нея, който още като дете е чел на родния си език "Песен за човека" и заедно с поета е бленувал по "едрите звезди над Фамагуста". Това доказват и преводите в тази книга. Немските поети и преводачи Уве Бергер, Гюнтер Дайке, Волфганг Кьопе и Ханс Юрген Нешченко, които са претворили на своя език около една трета от стихотворенията в сборника, показват професионална сръчност и лекота в работата със словото. Но бих казал, че в техните преводи се губи духът на Вапцаров. Стихотворенията му са станали литературни текстове с общоинформативна стойност. Разбира се, и тук има отделни сполучливи стихове и строфи, но като цяло тези преводи издават повече филологическа работа, отколкото истинско вживяване във Вапцаровата поезия.

      В предсмъртната творба на разстреляния поет "Борбата е безмилостно жестока" емоционалната и смислова поанта е заключена в думите:

                                            Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
                                            народе мой, защото те обичахме!

      Преводът на Уве Бергер е съдържателно точен, но е неверен като художествено внушение. Тази невярност идва от недопустимия анжамбман в първия от тези два финални стиха:

                                            Doch werden wir im Sturme wieder bei
                                            dir sein, mein Volk: wir liebten dich so sehr!

      Този анжамбман, използван от преводача само заради римата, навява усещането за салонност и словесна еквилибристика, нещо напълно чуждо на това писано с кръв стихотворение.

      В преводите на Волфганг Кьопе се натъкваме на твърде свободни отклонения от оригиналния текст. Така например христоматийните стихове от Вапцаровия "Двубой":

                                            А аз съм тук
                                                                    и там. -
                                                                                    Навред. -
                                            Един работник от Тексас,
                                            хамалин от Алжир,
                                                                              поет...

      са станали в превода:

                                            Защото аз съм навсякъде. И тук, и там.
                                            Селянин, който оре с дървено рало,
                                            носач от СЕНЕГАЛ,
                                            миньор в дълбокия забой,
                                            огняр, поет...
                                                                                                      (стр. 34)

      А в предговора на Христо Радевски към книгата (в превод на немски) четем за Вапцаров: "Той се вижда като работник в Тексас, като хамалин в Алжир. Особено разтърсващо обаче е вживяването му в образа на парижкия гамен, който пада за свободата на Франция." В превода на Волфганг Кьопе няма и следа от прочутия парижки гамен - там на стр. 32 четем:

                                            Ти помниш ли кое беше онова МОМЧЕ?
                                            Това бях аз!

      Така алжирският хамалин е пренесен в Сенегал - нали все е Африка? - а гаменът е станал обикновено момче. Тук очевидно е била нужна енергична редакторска намеса.

      На този фон веднага се откроява преводаческото постижение на Вили Брюкнер. Той е пристъпил към Вапцаровата поезия с преклонение пред нейната художествена сила и се е стремил да съхрани и преизрази именно тази сила. И успех е постигнал, когато е превеждал онова, което му лежи, което сам би написал, ако беше поет. Вили Брюкнер не е робувал на стиховата организация на оригинала. Там, където е било нужно, той е увеличавал броя на редовете, за да постигне адекватно художествено внушение. Римите му са свежи и неочаквани, както при Вапцаров, макар и често да се появяват не там, където са в първообраза. Брюкнер не е насилвал стиха, за да го вкара в предварително намислена метрическа и римна схема, а го излива свободно и непринудено - говоря, разбира се, за творбите, написани в свободен стих. Така най-сполучливите му преводи звучат като оригинална поезия, писана на немски език. Ето пример от "Песен за човека":

                                            Ние спориме
                                                                  двама със дама
                                                                                              на тема:
                                            "Човекът във новото време".

      Тези два крилати стиха са претворени от Вили Брюкнер по следния начин:

                                            Eine Dame und ich
                                            tragen aus einen Streit
                                                                                          zur Frage:
                                            "Der Mensch in der neuen Zeit".

      Няма никаква насиленост, както няма и филологическа точност. Но веднага се долавя същият поетически жест, същата духовна стойка, същата иронична дистанция, които придават на оригинала неповторимото звучене. Но тук има и нещо друго: четирите реда у Вапцаров са пак четири и у Брюкнер, обаче организирани по нов начин, съответстващ на новия словесен поток. Преводачът не насича стиха формално, следвайки педантично графическия образ на оригинала, а търси нова стихография, но със същото художествено внушение. Така той интерпретира не само съдържанието, но а формата на творбата.

      Особено находчив е Вили Брюкнер при предаването на фразеологията в стихотворенията на Вапцаров. Например в "Романтика" се казва:

                                            Аз искам да напиша
                                                                                днес
                                                                                        поема,
                                            в която да диша
                                            на новото време
                                                                          стихът.

      А ето как изглеждат тези стихове в превода:

                                            Ein Poem will ich heut schreiben,
                                                                                                              in dem
                                            schlagen wird
                                                                      der Puls der neuen Zeit.

      При него съвсем естествено "на новото време стихът" е станало на немски "пулсът на новото време". Това създава усещането за немски стих, за немска изразност. И този метод на работа е прокаран последователно при превода на всички творби. Това важи и за стихотворенията в строга мерена реч, ясна строфика и категорични рими. И тук най-важното за Вили Брюкнер е било постигането на художественост, а не на мъртва филологическа точност. Един малък пример: в стихотворението "Елтепска" Вапцаров римува втория и третия стих с думите "клек" и "човек". Вили Брюкнер римува втория и третия стих с чудесно намерените "Glasne" и "glasern". Така реката при него блести "чиста и стъклена", което напълно отговаря на художествената интенция на оригинала.

      Разбира се, не всичко в превода на Вили Брюкнер е напълно сполучливо. Може да се спори например дали крилатата фраза "Живот без маска и без грим - озъбено свирепо куче" е преведена пълноценно, може да се спори и за някои преводи на заглавия, както при "Огняроинтелигентска" ("Verständige Einsichten eines Heizers"), но по същество работата на Вили Брюкнер е на голяма висота. И може само да се съжалява, че той не е преводач на цялата книга. Защото за него са "останали" и немалко по-слаби стихотворения на Вапцаров. А той не е пожелал да ги направи по-красиви, защото - по неговите думи - Вапцаров не винаги е Вапцаров. А това казва в предговора към българското издание и Христо Радевски: "Един ден критиката по-придирчиво ще се взре в неговите вдъхновени песни и ще открие в тях и слабости."

      И тук няколко думи за самата книга. Според мен в едно такова представително издание, предназначено за чуждия читател, би трябвало да влизат само най-добрите стихотворения на поета. А тук са застъпени общо петдесет и три творби; сред тях има и по-обикновени неща, които неминуемо се обезличават донякъде при превода, защото не предлагат на преводача достатъчно художествен материал за претворяване.

      Книгата е оформена красиво и изискано, снабдена е с факсимилета, но към тях няма никакви обяснения и те по правило не съвпадат с преводния текст. Изобщо това, което липсва в книгата, са обясненията - липсват обяснителни бележки за местности и реалии, които не говорят нищо на чужденеца. Кой ще знае какво е Ел-Тепе? А имената на Гоце и Даме сами по себе си остават загадка. Подобни издания на български автори в ГДР например са снабдени с обширен коментар и бележки.

      Ще открием в книгата и редица прояви на немарливост. Така и не е отбелязано кой е преводачът на стихотворението "Песен на жената" или пък кой е превел предговора. В някои текстове ще се натъкнем на неочаквани прекъсвания от десетина сантиметра интервал - така е в "Песен за човека", в "Доклад", в "Ботев". Текстът на предговора е набран лошо, с неизравнен десен кант. А и коректорската работа не е била винаги на висота - намираме излишни кавички, запетайки и пр.

      Но ако приемем, че стойността на това издание се определя преди всичко от художествените качества на превода, то тази стойност - най-вече поради работата на Вили Брюкнер - е определено висока.






- Съюз на преводачите в България, София, 1986.



© Венцеслав Константинов, 1986

| top | home | e-mail |

Created: 10.06.2004
 WEB Design © DarlSoft Workshop