СТО ГОДИНИ БЪЛГАРО-АВСТРИЙСКИ ЛИТЕРАТУРНИ ВРЪЗКИ

Венцеслав Константинов


      Необходимостта от взаимно опознаване и съвместно съществуване във времето и историята е създала за период от едно столетие множество допирни точки между българската и австрийската култура. Особено място в този процес на взаимно сближаване заемат литературните връзки между двата народа.

      Българската литература прониква в Австрия още преди Освобождението и първото известно свидетелство за това е от 1876 г. - един неголям том със славянски народни песни, между които и български, подбрани и представени в превод на немски от Йозеф Венциг в "Библиотека на славянската поезия", издание на Франц Урбанек, Прага. Две десетилетия по-късно, през 1895 г., Адолф Щраус публикува в издателство "Карл Грезер", Виена и Лайпциг обемист сборник "Български народни песни". Върху 518 страници са представени български коледни песни, епически поеми и песни за Крали Марко, сватбени напеви, годежни и венчални обреди, религиозни и хороводни песни.

      След Първата световна война се създават нови условия за разпространяване на българската литература в Австрия. Във вече малката европейска държава след залеза на многонационалната Австро-Унгарска империя започва процес на културно преосмисляне на съществуващите ценности. Стремежът е да се утвърди националната самоличност, да се отграничи "австрийското в австрийската литература" от типична немското. И тук отново се изтъква славянският елемент като съставна част на космополитичния австрийски дух. От славянските културни региони са дошли едни от най-интересните и и най-значителните литературни имена в Австрия - Франц Кафка, Франц Верфел, Георг Сайко, Гертруд Фусенегер (Чехия), Йозеф Рот, Манес Шпербер (Галиция), Йодьон фон Хорват (Хърватско) и Елиас Канети (България).

      Големият ценител и популяризатор на българската литература австрийският писател Александер Рода Рода издава през 1918 г. антологията "Страната на розите. Български образи и творци". През 1925 г. във Виена излизат биографичната книга на Пейо Яворов "Гоце Делчев" и сборникът "Стихотворения" на наскоро преди това самоубилия се български поет Любомир Весов. Рода Рода публикува през 1934 г. в издателство "Паул Цолнай", Виена, Берлин и Лайпциг книгата си "Налей, Рода! От славянски извори". Тук са включени разкази от Антон Страшимиров, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков и най-вече от Елин Пелин. В същото издателство Мели Шишманова публикува през 1940 г. в свой подбор и превод сборника "Български новели", в който намираме разкази от Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Димитър Шишманов. През военните 1942 и 1944 г. в издателство "Карл Бишоф", Виена, Берлин и Лайпциг излизат два исторически романа на Фани Попова-Мутафова - "Славата и щастието на Йоан Асен" и "Последният Асеневец". Във "Винер ферлаг" излиза през 1948 г. повестта на Добри Немиров "Бедният Лука".

      С това завършва един период от разпространяването на българската художествена литература в Австрия. Той се характеризира главно с интерес към националния ни фолклор. Но също така постепенно привличат вниманието и някои "модерни" автори, майстори на кратката проза.

      След Втората световна война настъпва обяснимо затишие в литературния обмен на двете страни. Но след като през 1955 г. е подписан австрийският държавен договор и се създава Втората република, пораства и стремежът към укрепване на традиционните културни връзки. През 1956 г. в издателство "Курт Деш", Виена, Мюнхен и Базел излиза представената от Томас Ман обемиста антология "Най-хубавите разкази в света", в която е включен разказът на Йордан Йовков "Грехът на Иван Белин" в превод на Миша Матлиев. През 1958 г. Институтът по славистика при университета в Грац започва издаването на българския книжовен паметник от X в. "Шестоднев" на Йоан Екзарх в шест тома (1958-1971), подготвен и коментиран от проф. Рудолф Айцетмюлер. Виенското издателство "Амандус" обнародва през 1959 г. сборника с разкази на Елин Пелин "Под манастирската лоза".

      В поредица антологии на издателство "Паул Неф", Виена, Берлин и Щутгарт са представени четири български автори. В том първи "Най-хубавите хумористични истории в съвременната световна литература" (1960) е включен разказът на Петър Незнакомов "Триъгълникът", в том втори "Най-хубавите зловещи истории в съвременната световна литература" (1961) - разказът на Светослав Минков "Вампирът", в том трети "Най-хубавите истории за животни в съвременната световна литература" (1962) - разказът на Александър Гиргинов "Врагове" и в том четвърти "Най-хубавите военни истории в съвременната световна литература" (1964) - разказът на Ивайло Петров "Първата битка".

      Български писатели са застъпени и в антологиите "Разкази за животни на всички народи" (1961) на издателство "Дас Бергланд бух", Залцбург и Щутгарт, "Цигански истории" (1964) на издателство "Курт Деш", Виене, Мюнхен и Базел и "Приказки от близо и далеч" (1965) на издателство "Леополд Щокер", Грац и Щутгарт. Във виенското издателство "Универсал" излиза през 1965 г. комедията на Валери Петров "Когато розите танцуват". Пак в "Амандус", в поредицата "Българска библиотека", са публикувани шест книги от български автори: сборникът с разкази на Христо Траянов "Легенда за розата" (1968), новелата на Ивайло Петров "Най-добрият гражданин на републиката. Една почти фантастична история" (1968), романът на Георги Караславов "Татул" (1968), историческият роман на Стефан Дичев "Пътят към София" (1969), книгата на Богомил Райнов "Инспекторът и нощта" (1969) и новелата на Генчо Стоев "Цената на златото" (1969). Почти всички номера от поредицата "Българска библиотека" на издателство "Амандус" са претърпели през следващите години втори издания.

      През 1980 г. залцбургското издателство "Ото Мюлер" публикува антологичния сборник "Нова българска лирика", съставен и въведен от австрийската поетеса и актриса Трауте Форести. В тома са включени творби от петдесет и трима български поети, сред които личат имената на Никола Вапцаров, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Младен Исаев, Павел Матев, Георги Джагаров, Димитър Методиев, Владимир Голев, Любомир Левчев, Евтим Евтимов и др. Тук намират място представители и на най-младото поетическо поколение като Иван Цанев, Борис Христов и Миряна Башева. С общо 104 стихотворения новата българска поезия е представена за първи път сравнително пълно пред австрийската читателска публика. За пълноценното възприемане допринася и обширният послеслов на проф. Ефрем Каранфилов.


      А как изглежда рецепцията на австрийската литература в България?


      Първите прониквания са документирани в края на XIX век. През 1896 г. у нас е преведена новелата на Франц Грилпарцер "Манастирът от Сендомир" и тази първа среща с неговото творчество е причина с течение на времето Грилпарцер да стане един от най-популярните австрийски писатели и драматурзи у нас, а произведенията му да заемат трайно място в съзнанието на българския читател и театрален зрител. Психологическите любовни трагедии на Грилпарцер "Сафо" и "Вълните на морето и на любовта" са публикувани през 1942 г.

      През 1907 г. в Карлово са издадени разкази на Петер Розегер под надслов "Когато бях овчарче", а в Кюстендил излиза през 1911 г. драмата из живота на австрийските селяни "Челик и кремък" от Лудвиг Анценгрубер. Пак през 1911 г. в Пловдив е издаден романът на Мари фон Ебнер-Ешенбах "Неизкупим грях", а през 1934 г. излиза известната й анималистична история "Крамбамбули". Под заглавие "Хубавата жена" е издаден през 1932 г. сборник с разкази от Херман Бар. През 1928 г. в софийската библиотека "Любими романи" излиза новелата на Франц Верфел "Абитуриентска среща. Историята на една младежка вина". Романът на Верфел "Неаполитанска кръв" е публикуван през 1940 г., а книгата му "Верди. Роман за операта" - през 1947 г.

      Но началото на новото столетие се оказва и начало на възприемането в България на голямото творческо дело на австрийския поет-романтик Николаус Ленау. Ревностният популяризатор и тълкувател на немската поезия Пенчо Славейков превежда цикъл от седем стихотворения от Николаус Ленау - "Молба", "Свършено", "Есен", "На смъртта", "Месечина", "Тежка нощ", "Трима цигани" - и ги публикува през 1902 г. в сп. "Мисъл", а по-късно, през 1911 г., ги включва в антологията си "Немски поети". Там той публикува и кратък очерк за живота и творчеството на Ленау, в който игриво отбелязва: "Както за виенските жени, за австрийските поети трябва да се каже: нужна е чужда кръв - да ги направи хубави. И Ленау, и Хофманстал потвърждават това, първият със славяно-маджарската си кръв, вторият с италиано-еврейската. Особено на млади хора, като на мене едно време, Ленау ще се хареса със своята меланхолия и с вълшебната музикалност на стиха, с която е възсъздал в слово меланхолията си тоя вечен безпокойник..."

      Особено очарование за българската литературна публика придобива вглъбеното творчество на виенския бохем и жизнелюбец Петер Алтенберг. През 1919 г. в София е публикувана книгата му "На брега на езерото", а на следващата година - неговите "Разкази", станали у нас образец на австрийска импресионистична проза. В предговора към тази малка книга, издадена от почитатели на Алтенберг в България, Александър Дзивгов пише: "Алтенберг страда заради своята уединеност, но в същото време се възхищава от нея, защото и в нея вижда своеобразно, но ярко отразена художническа завършеност. Късове от дивна скулптура са неговите фрагменти, от които творческото въображение на съзерцателя може да създаде съвършена статуя. Алтенберг не поднася нищо готово на читателя, той само му предава внушения и тласък за една интензивна вътрешна дейност у него..."

      През 1919 г. в Стара Загора излиза в библиотека "Везни" прочутата творба на Райнер Мария Рилке "Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке" в превод на Гео Милев. Българският поет, усвоил от Пенчо Славейков идеите на "европеизма", насочва вниманието към голямото творчество на Рилке, когото той определя като "естет, майстор на формата". През 1921 г. в София са отпечатани Рилкевите "Записки на Малте Лауридс Бриге". На следващата година Гео Милев издава своята "Антология на жълтата роза" - лирика на злочеста любов, и в нея е включил стихотворението на Рилке "Молитва на девиците". А Николай Лилиев публикува през 1924 г. в сп. "Златорог" пет творби на Рилке - "Жертва", "Ангели", "Абисаг", "Есенен ден" и "Поетът". Към тях написва и кратък очерк за творчеството на австрийския поет, където казва: "Малте Лауридс Бриге представлява почти прозрачна биография на едно вътрешно ''аз''... Книгата е биография на поет, който ''разтваря същността на своето ''аз'' в същността на нещата'', на които се отдава беззаветно... Да преобразява, а не да измисля материята - е същността на поезията." По случай смъртта на Рилке през 1926 г. в сп. "Хиперион" е публикувана проникновена статия от Николай Дончев.

      Друг австрийски поет, който разбужда духовете у нас през двадесетте години, е Хуго фон Хофманстал. Той е особено душевно сроден с българския лирик Николай Лилиев. През 1922 г. Лилиев публикува в сп. "Златорог" шест стихотворения на Хофманстал в свой превод - това са "Предпролет", "Видение", "Пътнишка песен", "Двамата", "Балада на външния живот" и "Да се пеят сред зеленина". Пак в сп. "Златорог" той отпечатва през 1929 г. голяма статия върху живота и творчеството на Хофманстал, в която посочва: "Еднакво очарован от големите градове и от самотата, поетът за Хофманстал е страстен поклонник на неща, които са от днес. Пред тях той се учудва, ала не се изненадва, защото нищо не е за него напълно неочаквано. Той не може да изгуби нищо, дори чрез смъртта... Цялото творчество на Хофманстал не би излъчвало своя празничен блясък, ако зад поета не стоеше висока нравствена личност." През същата 1929 г. Николай Лилиев превежда трагедията на Хофманстал "Електра" и пиесата се играе на сцената на Народния театър през 1930 г. - в постановка на Н. О. Масалитинов.

      Един австрийски автор, който завладява за дълго културните потребности на българина, е представителят на виенската психологическа школа Артур Шницлер. Самият той лекар-психиатър, Шницлер изобразява едва доловимите, подмолни движения на човешката душа. В произведенията си разглежда нравите главно във висшите средина виенското общество от времето на залеза на Австро-Унгарската империя. През 1904 г. сп. "Библиотека" публикува пиесата на Шницлер "Дамата с камата". С нея се открива голямата поредица от Шницлерови творби, превеждани у нас за близо четири десетилетия. Следват драмите "Хоро" ("Хоровод") (от 1908 до 1926 - пет издания), "Самотен път" (1908), "Приказка" (1909), "Забава" (1910), "Викът на живота" (1910), "Анатол" (1914), "Живи мигновения" (1926). Превежда се и белетристичното творчество на Шницлер: "Смърт" (1909, 1918), "Лейтенант Густл" (1910, 1912, 1918), "Жената на мъдреца" (1912, 1912, 1932), "Мъртвите мълчат" (1912, 1918), "Госпожа Берта Гарлан" (1918, 1919), "Слепият Джеронимо и неговият брат" (1918, 1919), "Маски и чудеса" (1918), "Казанова към Венеция" (1924), "Насън и наяве" (1928), "Госпожица Елза" (1929), "Игра в утринен здрач" (1929), "Тереза" (1931), "Госпожа Беата и нейният син" (1934). Само за две години (1918-1920) на български излизат общо осем творби на Артур Шницлер в първо или второ издание. Три десетилетия - от 1904 до 1934 г. - творчеството на Шницлер е постоянно в центъра на културното внимание у нас. Произведенията му се четат и препрочитат, драмите му се играят на театралните сцени. Сетне по неведоми причини интересът към големия писател отслабва и с изключение на едно издание от 1943 г. - новелата "Бягство в мрак" - Шницлер потъва в забрава.

      В края на двадесетте години в нашия литературен живот настъпва знаменателно събитие: през 1929 г. в библиотека "Перли на световната литература" е публикувана новелата на Стефан Цвайг "Двадесет и четири часа от живота на жената". С това се поставя началото на дългата поредица преводни творби от австрийския романист и есеист. Стефан Цвайг за дълго ще определя мисленето и художествените възприятия на българската интелигенция. Той идва да смени Артур Шницлер - и действително, първата книга на Цвайг се появява в България тъкмо когато започва да отслабва интересът към творчеството на виенския белетрист и драматург. Следват - за да изредим по-важното - "Амок" (1930, 1946), легендата "Очите на вечния брат" (1930, 1939), "Страх" (1936, 1948), "Новели" (1936, 1946, 1963), романът "Неспокойно сърце" (1940, 1941, 1945), "Хаос на чувствата" (1945), "Играчът на шах" (1945, като "Шахматна новела" 1973) и легендата "Закопаният свещник" (1946). Публикувани са и седем биографични романи на Цвайг: "Магелан" (1939, 1966), Мария Антоанета" (1940, 1941, 1947), "Мария Стюарт" (1940, 1941, 1947), Жозеф Фуше" (1941, 1941, 1946), "Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски" (1941, 1968, 1980), "Америго. Комедия от грешки в историята" (1946) и "Романът на един живот. Балзак" (1947, 1960). Издадени са също историческите миниатюри на Стефан Цвайг под три различни заглавия: "Звездни мигове" (1942), "Съдбоносни часове на човечеството" (1946) и "Съдбоносни мигове на човечеството" (1946). А от есеистичната му поредица "Строителите на света" са публикувани "Трима майстори" (1946), "Три образа" (1946) и "Зигмунд Фройд" (1947). Особен интерес събуждат и автобиографичните творби на писателя "Светът от вчера" (1944) и "Срещи" (1947). Стефан Цвайг се оказва най-популярният австрийски писател в България с общо 58 издания, достигнали тираж 520,000 екземпляра.

      Пак през 1934 г. започва издаването на поредица романи от Вики Баум. Една след друга излизат книгите й из живота на виенското "средно съсловие", между които "Студентката по химия Елена Вилфюр" (1934), "Смъртна присъда" (1934), "Хората в хотела" (1934), "Танците на Ина Рафай" (1935, 1948), "Градът без тайни" (1935, 1947), "Кариерата на Дорис Харт" (1936, 1947), "Животът продължава" (1936), "Голямата разпродажба" (1938), "Любов и смърт на остров Бали" (1939), "Хотел Шангхай" (1941), "Марион живее" (1944), "Една вечер в операта" (1945), "Бразилска трагедия" (1947), "Ипотека върху живота" (1948) и др. "Вълната Вики Баум" у нас се отлива едва след 1948 г. Днес книгите на Вики Баум, разположени на границата между художествената и тривиалната литература са почти забравени.

      Така завършва един период от разпространението на австрийската литература в България. Характерна негова особеност са неравномерното и скокообразно възприемане на художествените явления. Ясно се очертават три големи литературни вълни: "Артур Шницлер" (1904-1934), "Стефан Цвайг" (1929-1947) и "Вики Баум" (1934-1948). След заглъхването на интереса към творчеството на Шницлер българската читателска публика сякаш се разделя на две: "по-изисканата" навлиза усърдно в сецесионно обагрения свят на Стефан Цвайг, а "средното съсловие" се задоволява с непретенциозните и развлекателни романи на Вики Баум.


      Нещата коренно се променят през десетилетията след края на Втората световна война. Настъпва период на преоценка на ценностите, дошло е времето за цялостно, антологично представяне на някои автори, на австрийските поети и разказвачи.

      През 1960 г. е издадена книгата на Арнолт Бронен "Езоп. Седем разказа от древна Елада". През 1966 г. е публикувана "Антология на немската поезия", в която са включени творби от австрийските поети Валтер фон дер Фогелвайде, Николаус Ленау, Хуго фон Хофманстал, Райнер Мария Рилке, Бертолд Фиртел, Георг Тракл, Франц Верфел, Ингеборг Бахман. А в "Антология на световната любовна лирика" (1967) са представени стихове от Валтер фон дер Фогелвайде, Николаус Ленау, Хуго фон Хофманстал и Райнер Мария Рилке.

      Значителен принос за запознаването на българския читател с най-видните представители на австрийската белетристика от разни епохи дава издаденият през 1967 г. сборник "Австрийски разкази". В него са намерили място тридесет и седем творби от двадесет писатели, живели от XVII до началото на XX век сред които Адалберт Щифтер, Франц Грилпарцер, Лудвиг Анценгрубер, Мари фон Ебнер-Ешенбах, Петер Алтенберг, Хуго фон Хофманстал, Франц Кафка, Роберт Музил, Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Йозеф Рот и Якоб Васерман.

      Романът на Лоренц Мак "Йов и плъховете" излиза през 1967 г., а книгата му "Посев в морето" - през 1975 г.

      През 1972 г. е публикуван романът на Диего Вига (псевдоним на австрийския писател Паул Енгел) "Седемте живота на Венсеслао Периля", през 1974 г. - антологията "100 шедьоври на баладата" с творбата "Тримата" от Николаус Ленау, а през 1976 г. излиза във Варна сборникът "Морски новели от ФРГ, Австрия и Швейцария", съставен от Любен Дилов и включващ разкази от Франц Кафка, Ханс Карл Артман и Херберт Айзенрайх.

      След 1976 г започва период на усилено усвояване на "пропуснатите страници" от австрийската литература, както и на най-новите й явления. През 1977 г. - след пауза от няколко десетилетия - у нас излизат творби на Артур Шницлер в том с две негови новели - "Мъртвите мълчат" и "Лейтенант Густл" - и една повест от ранното му творчество под общото заглавие "Госпожа Берта Гарлан". През 1977 г. претърпява нов превод творбата на Франц Верфел "Верди. Роман за операта". През 1978 г. е публикуван сборник с разкази от Ингеборг Бахман под заглавие "Русалката си отива" - в единадесетте текста животът и смъртта, видимостта и сънят се изравняват, за да се изгради едно ново художествено единство. В сборника "100 шедьоври на сонета", излязъл през 1979 г. са включени творби от Хуго фон Хофманстал и от Райнер Мария Рилке. А романът на Петер Хандке "Левачката", публикуван през същата 1979 г., представя пред читателската ни публика едно от най-ярките имена в днешната австрийска белетристика - Хандке, заедно с младите "грацки автори", се заема да промени езика на всекидневното общуване с надеждата, че по този начин ще допринесе за промяната и на обществото.

      Порасналият интерес към света на Рилке довежда до най-крупното му представяне през 1979 г. с един том "Лирика" в поредицата "Световни поети". Сборникът включва 130 творби на Рилке, подбрани от Венцеслав Константинов из книгите на поета "Първи стихотворения", "Ранни стихотворения", "Книга на образите", "Часослов", "Нови стихотворения", "Реквием", "Дуински елегии" и "Сонети към Орфей". Изданието е богато коментирано, а в предговора на Петър Велчев се казва: "Песните на Райнер Мария Рилке, този последен Орфей на европейската култура, остават едни от най-автентичните и проникновени страници в духовните търсения на нашия век."

      През 1980 г. австрийската литература е представена у нас в голямо жанрово разнообразие. В сборника "Немски романтици" е включена новелата на Франц Грилпарцер "Бедният музикант". Пак през 1980 г. се появява и романът на Йоханес Марио Зимел "Признавам всичко". Най-сетне е проправен пътят и за творчеството на Франц Кафка. През 1980 г. е публикуван романът му "Процесът", а през 1982 - сборник с негови разкази под надслов "Преображението".

      Пак през 1980 г. е издадена драмата "Сватба" на родения в България австрийския белетрист, драматург и есеист Елиас Канети. Това е предвестникът на една надигаща се "вълна Канети". През следващите години са издадени у нас цяла поредица от творби на този писател, преди всичко книгата му с ранни спомени от България "Спасеният език" (1981) и писателските му записки от 1942-1972 г. "Провинцията на човека" (1981). През същата 1981 година е обнародван и сборник с писма на Франц Кафка "Роден съм да живея в самота", въведен от есето на Елиас Канети "Другият процес". А в антологичния сборник "100 шедьоври на европейската любовна лирика - XX век" са застъпени поетически творби от Райнер Мария Рилке, Бертолд Фиртел, Паул Целан и Ерих Фрид. През 1981 г. излиза и романът на Херман Брох "Смъртта на Вергилий".

      Три разказа от Франц Кафка, Франц Верфел и Йозеф Рот, въведени от статията на Венцеслав Константинов "Духовното пространство на австрийския разказ", предлага сп. "Пламък" в кн. 5, 1981 г. и с това се открива "година на австрийската кратка проза" у нас. Една след друга излизат книгите "Трите пътя към езерото" от Ингеборг Бахман, включваща единадесет разказа на писателката; сборникът "Фантастика от ФРГ, Австрия и Швейцария", съдържащ разкази от Франц Кафка, Петер фон Трамин, Елиас Канети, Ерих Фрид, Волфганг Йешке; а също сборникът с хумористични и сатирични разкази "Смях и болка" с творби на Ерих Фрид, Илзе Тилш-Фелцман и Хелмут Шинагл. Значително културно явление става публикуваният пак през 1981 г. антологичен сборник "Австрийски разказвачи", представен от Венцеслав Константинов и включващ близо тридесет автори от четири поколения - от Роберт Музил до родения през 1949 г. Хелмут Ценкер. Тук особено се открояват имената на писателите Херман Брох, Хаймито фон Додерер, Ханс Карл Артман, Илзе Айхингер, Херберт Айзенрайх, Ингеборг Бахман, Томас Бернхард, Михаел Шаранг, Петер Хандке и Франц Инерхофер. В предговора се отбелязва, че като цяло тази панорама на австрийския разказ разкрива едно закономерно художествено развитие: "През психологизма на предците, одухотворяването на пустотата, възпяването на страданието, магическите внушения, обществената критика и овладяването на езика като социална територия, днес се надига една художествена вълна, която черпи мощ от надеждата за реален напредък в стремежа към нови междучовешки отношения."


      Такава е картината на българо-австрийското литературно взаимопроникване за периода 1876-1982 година.





Ein Jahrhundert bulgarisch-österreichischer Literaturbeziehungen
- In: сп. "Международно културно сътрудничество", София, кн. 1, 1982.



© Венцеслав Константинов, 1982

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop