ОСЪДЕНИ НА СВОБОДА И... ОТГОВОРНОСТ

Венцеслав Константинов

                                                                            Когато лампата е строшена,
                                                                            светлината лежи мъртва в прахта.
                                                                                                        Пърси Биш Шели


      1.

      Краят на Втората световна война същевременно стана начало и на културното обновление в Западна Германия. През "дванадесетте срамни години" на Третия райх художествеността в "страната на мислителите и поетите" бе слязла на "нулевата точка" в своето многовековно развитие. Фалшивото парадно "изкуство на меча и ралото" все още простираше пипала отвъд историческите си предели. Това беше времето, когато - като противодействие - особено благоприятна почва намериха идеите на екзистенциализма, а също стремежът към една религиозно мотивирана "нова вглъбеност".

      Голяма част от писателите, които бяха останали в Германия след 1933 година, мъчително преодоляваха последиците от "вътрешната емиграция", от наложеното мълчание и самоизолация.

      Също и оцелелите в изгнание антифашистки творци трудно можеха да се приспособят към условията на политическа и идеологическа реставрация в западните окупационни зони. Някои като Алфред Дьоблин или Фриц фон Унру изпаднаха в резигнация, отново емигрираха и заживяха в чужбина. Други като Щефан Хермлин или Едуард Клаудиус се преселиха в съветската зона, за да допринесат за културното обновление в "държавата на работниците и селяните".

      А цяло едно поколение от млади писатели трябваше да възстановява връзките си със света, да навакса пропуснатото, да усвои - често механично и прибързано - новите литературни техники, стилове и похвати. Това бе "поколението на завърналите се" и то именно започна да създава така наречената от критиката "литература на изсечената гора", която имаше за задача да съживи опустошения културен пейзаж. Тогава наред с Волфганг Борхерт, Ханс Вернер Рихтер, Волфганг Кьопен и Хайнрих Бьол на литературния небосклон се появи името на един писател, чиято житейска и творческа съдба беше белязана от особени противоречия и идейни лутания. Това бе Алфред Андерш.


      2.

      Писателят е роден на 4 февруари 1914 година в Мюнхен, в семейството на бивш офицер от кайзеровата армия, който приема разгрома на Германия в Първата световна война като свое лично поражение. Бащата организира войнишки сборища и като възторжен почитател на генерал Лудендорф участва в хитлеровия опит за преврат от 1923 година, когато националсоциалистите за първи път се устремяват към държавната власт.

      Но неговите шовинистични идеи остават чужди за сина. Той често бяга от задушната атмосфера на родния дом и дири усамотение в парка на недалечния замък Шлайсхайм, където чете Верлен и Рембо. В автобиографичната си книга "Черешите на свободата" Андерш си спомня: "Така забравях жертвите на революцията, училищните несгоди, деградацията на моето дребнобуржоазно семейство, дори стенанията на баща си и започнах своя собствен живот, като през решетките на пубертета и на замъка Шлайсхайм прониквах в парка на литературата и естетиката."

      В годините на икономическа криза младият Андерш се възхищава от борбата на революционния пролетариат в Германия, поразява го духовната сила, която излъчват работническите водачи като Ханс Баймлер. Започва да изучава марксизма, влиза в Комунистическия младежки съюз и осемнадесетгодишен става ръководител на организацията в Южна Бавария. В автобиографията си споделя: "Навлязох в територията на комунизма с нетърпението и възторга на човек, който за първи път стъпва на девствен континент. За мен той означаваше нещо напълно ново и непознато; с разширени ноздри вдъхвах тръпчивия аромат на бъдещия живот и това ми помагаше да се освободя от своята дребнобуржоазна среда."

      Андерш е убеден в скорошното избухване на световната революция и когато на власт идва Хитлер, изживява тежко разочарование: "Онова, което настъпи, не беше революцията. С широко разтворени очи се взирахме в тъмния змийски поглед на поражението." Ненавършил още двадесет години, Андерш е арестуван и хвърлен в концентрационния лагер Дахау. Само неговата младост и репутацията на баща му го спасяват от смърт. Освобождават го, но той остава под постоянния надзор на Гестапо. А след като есента на същата година го арестуват повторно, Андерш преживява тежка мирогледна криза. Изпълва се с упрек към партията, че е отстъпила властта на фашистите, оттегля се от политическата борба и "емигрира от историята". В спомените му четем: "На тоталната държава отвърнах с тотално потъване в себе си. В духа на Киркегор аз избрах естетическото съществуване, според марксизма това беше поврат към дребната буржоазия, а погледнато психологически, представляваше заболяване в резултат на травмиращия шок, който фашистката държава предизвика у мене."

      Години наред Андерш изкарва прехраната си като книжарски служител в Мюнхен, а след 1937 г. работи в различни индустриални предприятия в Хамбург и Франкфурт на Майн като специалист по рекламата. В края на 1940 г. го призовават във фашисткия вермахт и службата в строителните войски го отвежда въз Франция и Италия. След две години е изпратен на италианския фронт. Там Андерш се сблъсква с унизителното безсмислие и ужаса на войната. На 6 юни 1944 година дезертира и преминава в американски плен. В тази своя постъпка Андерш вижда израз на своята лична воля и на стремежа си към свобода на "ничия земя" - "между затвора от който излязох, и този, в който влязох". За него - в духа на екзистенциалната философия - именно изборът на свободата е най-съкровената изява на човешката същност.

      До края на войната Андерш е военнопленник в САЩ, въдворен в лагера за превъзпитание "Форт Гети", където издава лагерен вестник. След завръщането си в Германия Алфред Андерш наред с Волфганг Борхерт, Ханс Вернер Рихтер, Волфганг Кьопен и Хайнрих Бьол встъпва в "литературата на развалините" (според израза на Бьол). Във време, когато се говори за криза на романа и на художественото слово, той се заема с активна публицистична и обществена дейност - става редакционен помощник на Ерих Кестнер в мюнхенския "Нойе цайтунг". А през 1946 година заедно с Ханс Вернер Рихтер започва да издава литературното списание "Дер Руф" ("Зов") с подзаглавие "Независим орган на младото поколение". Програмата му предвижда политическо обновление на Германия "в сътрудничество с младите сили на Европа". Списанието прокламира независима антифашистка демокрация с някои социалистически черти, обявява се против всякакви партии и политически спекулации, напада разпоредбите на окупационните власти в западния сектор на страната. 0ще тогава "Дер Руф" формулира концепцията за тъй наречения "трети път" - синтез между "западната" демокрация и "източния" социализъм, идея, която впоследствие се разви в "теория на конвергенцията", като запази абстрактния си характер.

      През април 1947 г. Алфред Андерш е принуден от американските окупационни власти да напусне редакцията, скоро списанието бива забранено и прекратява съществуването си, след като са издадени само шестнадесет книжки. Тогава сътрудниците на "Дер Руф" заедно с Андерш сформират свободното литературно сдружение "Група 47", чийто президент става Ханс Вернер Рихтер. За дълги години "Група 47" ще бъде най-авторитетният литературен форум във Федералната република и ще изиграе важна роля в културния живот на страната.

      Алфред Андерш дебютира като есеист и критик през 1949 г. със сборника "Немската литература пред решения. Анализ на литературната ситуация". Пак тогава той се изявява и като белетрист с новелата "Тъй започна моята надежда", става основател и ръководител на литературното "Вечерно студио" при Радио Франкфурт на Майн, а освен това публикува антологията "Европейският авангард" (1949).

      След дълги преговори с издателските къщи най-сетне през 1952 г. Андерш успява да публикува автобиографичната си книга "Черешите на свободата". Тя бързо му спечелва известност, защото изразява идеи и чувства, владеещи сред голяма част от интелигенцията на следвоенна Германия. Тук Андерш развива философските си схващания за света и човека. Той отхвърля съществуването на "обективна истина", но все пак вижда възможност за нейното опознаване в описанието на субективните истини, "чийто глас се приближава до обективната истина". Така неговият песимизъм получава хуманистични черти.

      През следващите години Алфред Андерш е редактор в различни радиоинституции на ФРГ и издател на литературния двумесечник "Тексте унд цайхен" ("Текстове и знаци"). Освен това заедно с Ханс Магнус Енценсбергер ръководи студиото "Радио-есе" при Радио Щутгарт. В 1957 г. излиза и първият му роман "Занзибар или последното основание", където писателят прави равносметка на преживяното през време на фашистката диктатура в Германия.

      И внезапно през 1958 година Андерш изоставя всички официални постове и задължения и се преселва в Швейцария, където заживява на свободна писателска практика в Берцона край Лаго Маджоре. (През 1973 г. приема и швейцарско гражданство.) Реставрацията на капитализма, студеният блясък на "стопанското чудо", сред който никнат милитаристични и реваншистки организации, забраната на ГКП през 1956 година - всичко това кара писателя да напусне страната. А когато бундестагът приема "закона за радикалите", според който всяко лице, постъпващо на държавна служба, трябва да премине през особена "проверка на лоялността", Андерш публикува стихотворението "Член 3 (3)". В него сравнява социалния климат в Западна Германия с времето на Хитлер и предупреждава за опасността от неофашизма:

                                                          един народ от
                                                          бивши нацисти
                                                          и техни
                                                          помагачи
                                                          отново развива
                                                          любимия си спорт
                                                          преследване на
                                                          комунисти
                                                          социалисти
                                                          хуманисти
                                                          дисиденти
                                                          левичари

      В доброволната си емиграция Алфред Андерш създава романите "Червенокосата" (1960), "Ефраим" (1967) и "Винтершпелт" (1974). Това е и период, изпълнен с пътувания из Италия, Швеция, Мексико, Испания, Португалия и ГДР. В годината на смъртта си Андерш публикува повестта "Бащата на един убиец", в която отново се връща към ранните си преживявания и темата за фашизма.

      Алфред Андерш почива на 21 февруари 1980 година в Швейцария.


      3.

      Литературния си път Алфред Андерш започна сравнително късно - на тридесет и четири годишна възраст. Но още с първите си литературни изяви той се открои като убеден "политически писател", ангажиран с борбата за преодоляване на фашисткото минало и за опазването на страната от въвличането й в нова война. Във време, когато усилено се говореше за криза на романа и на словесността, той създаде няколко крупни произведения, десетки разкази, написа множество радиопиеси, очерци, есета и статии. Освен това Андерш стана издател на редица списания, оставили диря в културното развитие на Федералната република. На лозунга "литературата е мъртва" Андерш отвърна с изкуство, което имаше за предмет конкретни човешки проблеми, изкуство, чуждо на саркастична ирония или цинизъм, каквито не липсваха в произведенията на мнозина разочаровани от житейските превратности автори.

      Андерш схваща живота като път към опознаването на СВОБОДАТА. И в първата си новела, и в последвалите я романи и разкази той изследва начините, по които човек се доближава или отдалечава от тази цел. Според него свободата е нещо, което трябва непрекъснато да се постига, и тя се проявява в момента на избора, в краткотрайния отрязък от времето, когато се откъсваме от всяка обвързаност и казваме "не" на "общата съдба". "Свободата в нашия живот никога не трае повече от няколко мига, но заради тях ние живеем" - тази мисъл на Андерш е идейният ключ към цялото му творчество.

      Темата за свободата при Андерш се свързва с мотива за бягството от гнета на обществото в лична "акция". Оттук произтича и въпросът за смисъла и съдържанието ни художествената изява, за нейната социална потребност. Андерш се пита дали политиката и изкуството са противоположности, или съществува някаква възможност за твореца да живее с политически ангажимент. В творбите си писателят отговаря отрицателно на втория въпрос. Но в последните му произведения вече се забелязва стремежът към сближаване на тези два полюса. И това е естествен резултат от житейския опит на Андерш. Още през 1964 година в статия по случай петдесетгодишнината от започването на Първата световна война той е заявил: "Когато възторгът премина, войникът осъзна, че всичко е било подготвено - и гранатите, и обявяването на войната. За това имаше отговорни. И в страха си съзря един свят, в който самият той спадаше към отговорните, заедно с всичките си другари. Дотогава го бе носило течението, той бе непряк съучастник. Но от този миг ставаше носител на идеята за нов свят, за който трябваше да бъдат отговорни всички."

      Отговорността на отделния човек пред историята е скритата тема на много от произведенията на Алфред Андерш. Неговите герои са "осъдени" не само на свобода - изборът, който те правят, означава същевременно и поемане на социална отговорност. Самият Андерш разви през последното десетилетие от живота си значителна политическа дейност. През 1977 година публикува призива си "Какво чакаме още?", с който даде тласък на движението за съпротива срещу създаването на неутронна бомба в САЩ. А в своето "Отворено писмо до един съветска писател" (1978) подложи на преоценка собствената си дотогавашна политическа позиция. Андерш се дистанцира от радикалните възгледи на студентското движение и от идеологията на "Новата левица". В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер, озаглавен "Литературата след смъртта на литературата" (1979) той подчерта: "Литературната творба възниква от определен исторически опит и ще оказва въздействие върху опита на други поколения." Затова като главна социална задача на писателя Андерш определи "работата в полза на един мирен свят". В програмната си статия "Хартия, която се изчервява" (1979), публикувана в мюнхенското ляво списание "Кюрбискерн", той заяви: "От писателя очакват да съдейства на мира. Естествено, той може да пише каквото си иска, хартията, върху която пише, във всички случаи ще се изчерви, но по-добре ще бъде, ако от самото начало той реши да подкрепя мира със своето слово. Защото една нова война, знаем това, ще заличи спомена за всички книги на този свят."

      Така Андерш се приближава до схващането на Хайнрих Ман, че изкуството и политиката имат един и същ предмет и една цел и трябва взаимно да се проникнат, за да не се изродят; че е нужно да се постигне синтез между тях - между власт и човечност.


      4.

      Особено място в творчеството на Алфред Андерш заема романът "Червенокосата" (1960) - първата му книга, написана в доброволното му изгнание в Швейцария. Тук Андерш дава най-пълен израз на представата си за собственото място на човека в една враждебна действителност. Той се обръща към една привидно лична проблематика - съдбата на една жена, която напуска съпруга си и дири нов смисъл в живота, - за да разкрие социалните механизми на отчуждението, ролята на парите и на общоприетата ценностна система за разрушаването на междучовешките връзки.

      Подобно на Гюстав Флобер и неговата Мадам Бовари Алфред Андерш би могъл да каже "Франциска - това съм аз!" Защото в този женски образ той е въплътил целия си емоционален опит, придобит от сблъсъка с обществените условия на Федералната република. Самият писател - като героинята си - е тридесет и една годишен, когато взима важно житейско решение - дезертира от фашистката армия, избира бягството от една лъжа с вече известния резултат, че се озовава в ново пленничество. Така и красивата червенокоса Франциска изоставя уютния си, но скрепен от лъжи брак, за да изпадне в нова, мъчителна зависимост от обстоятелствата. Причината за спонтанната й постъпка е дълго натрупваното недоволство от един живот без съдържание. При равносметката, която прави във влака за Венеция тя осъзнава, че всички досега са гледали на нея само като на възможност за развлечение, за укрепване на личния престиж и самочувствие или за еротична разпуснатост. А Франциска жадува за пълно себеосъществяване, на нея й е нужен не покровител, а равностоен житейски партньор и човешка близост. Тя разбира, че бракът й е бил обикновена сделка, хазартна игра между двама мъже, в която тя е представлявала само залогът - съпругът й е разрешил "малката свобода" да спи с общия им началник...

      Това "бягство от безчовечните отношения в свободата" е и бягство в неизвестността, в хаоса и случайността. В скромния венециански хотел Франциска си задава въпроса "съществува ли друг избор, друга възможност, освен пълната мизерия и богаташкия живот". Първото я изпълва със страх, а второто - с отвращение. Тя, подобно на цяло едно поколение немски интелектуалци след войната, дири своя "трети път", по който да се реализира като личност, като съпруга и като майка. Но раздялата не носи свобода, а само нови съмнения, малодушие и обърканост.

      Тук Андерш въвежда мотива за войната и опустошенията, които тя е причинила в съзнанието на съвременниците му. Неслучайно в някогашния гестаповец Крамер бившият офицер от британските тайни служби Патрик О'Мали съзира символа на собствената си вина и отговорност. Последвалото убийство на благоденстващия в Италия есесовец е почти ритуален акт - опит за превъзмогване на миналото, за преодоляването на спомените, за освобождаване от сянката на войната и фашизма, които простират пипала извън историческите си предели.

      И най-сетне писателят изгражда един мъжки образ, който олицетворява неговия политически опит. Това е бившият командир на батальон в Испанската гражданска война и командир от антифашистката съпротива Фабио Крепац; той се е оттеглил от политическата дейност и се е отдал на изкуството. Именно в изкуството и донякъде в науката той съзира възможно убежище за себе си. Подобно на Франциска, и Фабио дири свой "трети път". Но изхождайки от собствения си опит, Андерш представя неговото решение в двойна светлина - едновременно като лично поражение и като път към жадуваната свобода. Тази свобода има горчив вкус.

      Романа си "Червенокосата" Андерш е създал като художествен "модел" с определена социално-политическа задача. В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер писателят подчертава: "Литературната творба възниква от определен исторически опит и затова ще оказва въздействие върху опита на други поколения." Мислителят Алфред Андерш схваща живота като съществуване на ръба на пропастта, но художникът Алфред Андерш се стреми да укрепи положението на човека в този живот, да го направи по-устойчив и по-уверен в борбата му за оцеляване.


      5.

      Ранното чувство на писателя за свое място в света обагря и кратките му творби. В разказа "Старите покрайнини" избягалите от родителските си домове момчета се скитат из Мюнхен в очакване на някаква промяна, която да придаде цвят на дните им. Опитват се да проумеят загадката на съществуването, да узнаят нещо за бъдещата си съдба. Като бивш помощник в дребна търговска фирма Франц Кин вече е придобил някои социални познания и това го прави неподходящ за лудориите на незрелите му другари. Той изпитва смътен копнеж по един свят на художествен изказ, по вътрешна независимост, и този копнеж му дава сили да понесе презрението на другите момчета, когато се дистанцира от тях. Кин е безработен и ще стане комунист.

      Така Андерш въвежда своя постоянен герой от повечето си разкази и новели. Подобно на Ник Адъмс - героя от ранната проза на Хемингуей - Франц Кин е "другото аз" на своя автор. Чрез неговите уста той може да изрече неща, които иначе не би си позволил. В коментара към последната си творба - повестта "Бащата на един убиец" Алфред Андерш отбелязва: "Писането в трето лице дава възможност на автора да бъде максимално честен. То му помага да преодолее задръжките си, от които иначе трудно би се освободил. Франц Кин - това съм аз."

      Друг ключов етап в идейното развитие на Андерш е изразен в разказа "Юбилеен лист за капитан Флайшер". Един млад човек търси за себе си някаква общочовешка хуманистична позиция, но в битката между класите такава позиция се оказва невъзможна.

      Според критика Франк Бер именно оттук произлиза мотивът за личното поражение, така характерен за творчеството на писателя. Андерш упорито издирва причините за субективната неспособност да се реализира на дело една мирогледна идея. Така в разказа "Острови сред ветровете" героят Франц Кин въпреки убежденията си изпъва ръка за хитлеристки поздрав. Той се поддава на страха и недоверието, на чувството си за социална изолация и липса на житейски смисъл.

      Състоянието на глухо напрежение от очакването на решаващи събития е пресъздадено пък в краткия разказ "Братя". Войната още не е започнала, още не падат бомби, но съдбата на двамата младежи, които се разхождат край Елба, вече е определена: въпреки мечтите и плановете им те ще бъдат хвърлени в кървавата мелница и животът им ще бъде похабен.

      Този повествователен похват, при който личната съдба се разполага върху фона на значителни исторически събития, за да се направят социални и политически обобщения, Андерш заимства от Бертолт Брехт. Така е изграден и антивоенният разказ "Околосветско пътешествие по немски маниер". Един дребен търговски служител е въвлечен в престъпление от световен мащаб: разделянето на Китай на "сфери на влияние" и потушаването на Боксерското въстание в началото на XX век. Когато героят смята, че вече е настъпил краят на военната му служба, "кайзерът" го изпраща в Югозападна Африка, за да се включи в избиването на племето хереро. Така неспособността да каже "не" на насилието го прави негов съучастник. Накрая героят получава "второто повиквателно в живота си" - започнала е Световната война. Той отново е изправен пред избор, който трябва да направи за себе си и читателят. Разказът изведнъж получава актуален смисъл - в него никъде не се споменава думата "фашизъм", но се разкриват историческите корени на германския милитаризъм.

      Самият Андерш е направил своя избор през юни 1944 година, когато е мобилизиран и с ясно съзнание дезертира от фронта. Тези три важни етапа в живота му - откъсване от дребнобуржоазната среда и влизане в комунистическата партия; напускане на революционната борба и потъване в самоизолация; бягство от войната в американски плен - са изобразени като малък триптих в разказа "Три фази". Тук отделната човешка съдба добива надлично, общовалидно значение.

      Според писателя територията, върху която можем да бъдем свободни от "безчовечна обвързаност" и все пак да не изпадаме в изолация, е изкуството. Това е "естетическото съществуване", за което разсъждава Тонио Крьогер от новелата на Томас Ман. Но то се оказва невъзможно в условията на война и фашистки терор. Реалната действителност, а не призрачният мир на музиката определя живота на героите от разказа "Cadenza Finale".

      Тогава остава само едно: "религиозното съществуване". Но в един свят, в който "бог е мъртъв", негов наместник става Пустотата. "Свободата - това е уединение с бога или с Нищото" - пише Андерш. Този негов възглед е изразен в разказа "Диана и свирачът на флейта". Осемдесетгодишната графиня прекарва дните си на малък остров в Северно море; тя не желае да има нищо общо с фашистката власт и заплаща своя избор с пълна самота. Младият английски летец, който случайно попада на острова, не може да приеме тази форма на съществуване и предпочита да се предаде в плен, но да продължи борбата.

      Алфред Андерш обглежда критично следвоенната западногерманска действителност. В разказа си "С шефа в Шенонсо" писателят осмива онази нова социална прослойка, която бързо е забогатяла от икономическото възстановяване на страната, иронизира културните претенции на съвременния еснаф и фалшивото му национално самочувствие; а в разказа "Любител на полусянката" разглежда класическата тема за "непреодоляното минало" - развитата до виртуозност "техника на забравата", нежеланието или неспособността да се вземе страна в политическите стълкновения докарват един привидно стабилен живот до катастрофа. Андерш внушава, че от миналото не може да се избяга - рано или късно то се изправя като бариера пред нас, щом не е осмислено и превъзмогнато. А пагубното отчуждение между най-близки хора сред привидно социално благополучие е пресъздадено завладяващо в христоматийния разказ "Жертвоприношението на един овен" - напомнящ отново, че човешкото щастие на тази земя не се измерва само с материални блага.


      6.

      Малко преди смъртта си Алфред Андерш публикува и сборник със стихотворения под заглавие "Възмущавайте се, небето е синьо!" В него намираме творбата "Към немците", която представлява политическото завещание на писателя към младото поколение:

                                                          дори из димящата
                                                          шир
                                                          на заличената ни страна
                                                          последните от нас
                                                          ще се лутат
                                                          с ослепени очи
                                                          и без език
                                                          ще фъфлят думите

                                                                военна     военна
                                                                служба     повинност

                                                          не е ли по-добре
                                                          преди да е станало късно
                                                          да измислим
                                                          нови думи

                                                          някои други

      Така Алфред Андерш вижда взаимовръзката между изкуството, живота и морала. Или, както сам пише: "Литературата - това е работа над въпросите, които поставя времето."





Wenzeslav Konstantinov, Verurteilt zu Freiheit... und Verantwortung
- In: Алфред Андерш, "Диана и свирачът на флейта", Издателство "Народна култура", София, 1988.



© Венцеслав Константинов, 1988

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop