ПРЕОБРАЖЕНИЯТА НА БЯГАЩИЯ КОН

Поглед върху белетристиката на Федерална република Германия

Венцеслав Константинов



      Краят на Втората световна война стана същевременно и начало на културното обновление в Западна Германия. Сред първите белетристи, които се заеха да пресъздадат художествено новата социална и политическа действителност в страната, когато там се развихряше вълната на шовинистична и реваншистка психоза, бе Волфганг Кьопен (р. 1906). В началото на петдесетте години той публикува три романа, твърде сходни по тематика - дори някои критици видяха в тях своеобразна трилогия за следвоенния живот в западната част на Германия. Първият от тях, "Гълъби в тревата" (1951), пресъздава един ден от съществуването на град Мюнхен през 1943 година, По улиците на баварската столица се разхождат американски войници и американски туристи. В небето прелитат американски бойни самолети, чиито бомбени трюмове са "засега още празни". Задокеанските победители не са донесли на града избавление от ужасите на войната.

      Един от лайтмотивите на романа е приликата между хитлерова Германия и САЩ, която започва още от надписите в кафенетата "Вход за евреи забранен" и "Вход за негри забранен". За този роман на Волфганг Кьопен (а и за редица други негови творби) е характерно ироничното отношение към американската цивилизация, независимо дали става дума за известен американски писател, който високопарно разсъждава за "духа на свободата", или за американската официална политика, която вече открито поддържа немския милитаризъм. Сред нервната, истерична атмосфера на делничния живот в града изплува старата нацистка идеология. Бивши "бойни другари" си припомнят някогашните победи, а в една мюнхенска бирария под аплодисментите на посетителите музикантите свирят любимия марш на Хитлер. Като епиграф към романа си "Гълъби в тревата" Кьопен е сложил думите на Гъртруд Стайн: "Хората са гълъби в тревата, неуверени и плахи, предадени във властта на случая." Така романът има за тема опразнения от съдържание, застрашен в същността си живот на западногерманския гражданин. Още на времето критиката отбеляза, че тази книга е "вик, протест срещу безсмислицата, предупреждение за приближаваща катастрофа".

      Вторият следвоенен роман на Волфганг Кьопен "Оранжерията" (1953) обрисува корупцията на бонското правителство. И тук е описан само един ден и половина от живота на главния герой - депутата в бундестага Кетенхьове, който забелязва политическите интриги, машинациите и в парламента, и в собствената си опозиционна партия. Той се готви да разобличи задкулисните игри, затова противниците му правят опит да го обезвредят с едно съблазнително назначение в Гватемала. В последна сметка героят на Кьопен потърсва изход във водите на Рейн и неговото самоубийство е нещо повече от символ. Романът е конципиран като притча въз основа на библейската легенда за пророк Йона, възвестил близката гибел на града Ниневия.

      Но най-значителната белетристична творба на Волфганг Кьопен си остава третият му роман от тази поредица - "Смърт в Рим", публикуван през 1954 година. Той съдържа тежки обвинения срещу немския милитаризъм и разкрива опасното влияние на фашистката идеология върху определени социални прослойки във Федерална република Германия. В една своя статия Кьопен казва: "Всички ние живеем с политиката, всички ние сме нейни обекти или дори нейни жертви. Как може писателят да се държи като птицата щраус и кой, ако не писателят трябва в нашето общество да поеме ролята на Касандра?" Тази идея за мисията на твореца е заложена в романа "Смърт в Рим".

      Един от главните герои е нацистки престъпник - това е есесовският генерал Юдеян. Той е осъден задочно на смърт от международния съд в Нюрнберг, но се е изплъзнал от възмездието. Юдеян е професионален палач, от него повява "миризма на трупове", той е въплъщение на всички злодеяние, на цялото варварство на фашизма. Юдеян все така е убеден, че е постъпвал правилно, като е унищожавал хора. Той се себеизживява като герой, носител на всички германски добродетели, олицетворение на изпълнения дълг към "божеството на властта" Хитлер. Неговата съпруга Ева е представена като някаква "нордическа Ериния", мечтаеща за възраждането на "Третия райх", за тържеството на "хилядолетната империя" над целия свят.

      Друг значителен герой в романа е родственикът на генерала - Фридрих Вилхелм Пфафрат. Той е подчертано "порядъчна личност". Въпреки че някога е бил оберпрезидент и управител на големи нацистки имущества, сега той отново има висок обществен пост - избран е за главен кмет на своя град. Такива като него има много, те са проникнали до всички кътчета на бонския държавен апарат, заели са ръководни позиции, те отново определят съдбата на страната. Пфафрат е реално допълнение към генерал Юдеян, защото той олицетворява жизнеността на националшовинизма във Федералната република.

      На тези и други ярко отрицателни образи Волфганг Кьопен противопоставя един герой, който носи редица автобиографични черти. Това е композиторът Зигфрид Пфафрат, който след войната живее в Рим, за да се дистанцира от немските си роднини. Той обаче се чувства извънредно самотен и е обхванат постоянно от отчаяние. Това негово умонастроение изпълва и музиката, която той композира. Произведенията му съзнателно са лишени от хармония и изразяват представата му за един свят, над който е надвиснала опасността от непоправима катастрофа. За Зигфрид Пфафрат музиката е израз на ужаса, връхлетял човека в епохата на газовите камери и масовите убийства. Творбите му са "бунт против заобикалящата го действителност", против отечеството му, против войната, виновници за която са хора като неговите родители. Така Зигфрид се разкрива като представител на "поколението на синовете", които не желаят да онаследят бащите си и всеки посвоему търси нови цели и нов смисъл на живота си.

      Чрез тази поредица от романи Волфганг Кьопен се утвърди като политически и социално ангажиран писател. В речта си при получаването на авторитетната литературна награда "Георг Бюхнер" през 1962 година Кьопен заяви: "Видях поета, писателя при отхвърлените от обществото, видях го като страдащ и като съчувстващ на чуждата мъка. По-късно чух да се говори за ангажирана литература и ме порази това, че от нещо самопонятно, от нещо като дишането искат да направят художествено направление или литературна мода." Сам Кьопен нарича творбите си "опит за монолог против света". Но по силата на особен парадокс неговият протест срещу съществуването се превръща в пледоария за по-човечни форми на живота. Тъкмо това даде основание на Алфред Андерш да нарече Волфганг Кьопен "хуманистичен песимист", в чиито произведения зад външната резигнация на героите прозира недвусмислен хуманистичен патос.

      Друг ярък представител на това "поколение на завърналите се" стана писателят Ханс Вернер Рихтер (р. 1908). По време на войната Ханс Вернер Рихтер попада в американско пленничество, а след завръщането си в Германия започва заедно с Алфред Андерш да издава литературното списание "Дер Руф" ("Зов") с подзаглавие "Независим орган на младото поколение". Програмата му предвиждаше политическо обновление на Германия и тясно сътрудничество с младите сили на Европа. Списанието ратуваше за независима антифашистка демокрация с определени социалистически черти, обявяваше се против всякакви партии в страната, против политическите спекулации, атакуваше разпоредбите на окупационните власти в западния сектор и пр. Още тогава "Дер Руф" формулира концепцията за тъй наречения "трети път" - синтез между "западната" демокрация и "източния" социализъм. Тази концепция за дълго определи и творческата позиция на Ханс Вернер Рихтер. През април 1947 година редакцията на списанието напусна Алфред Андерш под натиска на американските власти. Скоро списанието бе забранено и прекрати съществуването си, след като бяха издадени само шестнадесет книжки. Тогава сътрудниците на "Дер Руф" под ръководството на Ханс Вернер Рихтер сформираха "Група 47". За дълги години това литературно сдружение беше най-авторитетният книжовен форум във ФРГ и изигра важна роля в културния живот на страната. През 1952 година Рихтер основа литературният "Грюнвалдски кръг", който насочи усилията на писателите срещу възраждането на милитаристичните, националистичните и тоталитарните тенденции във Федералната република. В същата година Ханс Вернер Рихтер пое ръководството на списание "Ди литератур". През 1956 година той стана основател и първи президент на "Европейската федерация срещу атомното въоръжаване".

      Първите романи на Ханс Вернер Рихтер са написани в стила на така наречената от критиката "литература на изсечената гора", която си поставя за цел "да съживи опустошения културен пейзаж". Тези творби на Рихтер потвърждават идеологическите схващания на списание "Дер Руф" и се стремят да дадат "безпристрастна" картина на военните и следвоенните години, но в същото време са остро критично настроени към съществуващия ред в страната и се противопоставят на "спускането на нова мъгла" в съзнанието на немците.

      Удостоеният с литературната награда "Фонтане" роман на Ханс Вернер Рихтер "Победените" (1949) спада към първите значими антивоенни произведения в западногерманската литература. В него се прави опит да се покаже военната действителност от перспективата на обикновения войник. Главен герой е ефрейторът Гюлер, който оцелява в ада на битката при Монте Касино и след това заедно с другарите си попада в американски плен. Романът има автобиографични черти и е изграден почти изпяло върху документално точно предадени действителни събития. Именно тази творба създаде литературната слава на Ханс Вернер Рихтер, романът бе преведен на много езици.

      В следващото си произведение, романа "Те паднаха от божията ръка" (1951), Рихтер се опитва от позицията на "третия път" да свърже моралните изисквания на един издигнал се над фронтовете "абстрактен хуманизъм" с пространно епическо изображение на Втората световна война и следвоенните години. В сравнително кратки сцени тук се описват взаимно преплетените съдби на дванадесет души с различен национален и социален произход през периода от 1939 до 1950 година. Романът трябва да се превърне в обвинение срещу терора, заплахата на личната свобода и масовите преследвания. Но поради предпоставената си политическа теза тази творба на Рихтер не превъзхожда предишната, напротив, критиката я определя по-скоро като неуспех за писателя.

      Затова пък следващият роман на Рихтер "Не убивай!" (1955) го издигна отново на равнището на значимата антивоенна литература във ФРГ. А романът "Линус Флек или Загубата на достойнството" (1959) със сатирична заостреност разобличава безогледния кариеризъм в пресата и киното на западногерманското общество, показва моралния упадък на интелектуалеца, поставен в безизходна социална ситуация.

      През последното десетилетие Ханс Вернер Рихтер проявява известна резигнация. Още в романа си "Роза бяла, роза червена" (1971) той разглежда социалните борби в края на Ваймарската република и посочва, че тези борби довеждат до национално поражение, което упражнява своето въздействие и до днес. В своето политическо развитие писателят стига до идеята за "демократичен социализъм", която по същество съдържа критика на теорията и практиката на "реалния социализъм". Тези свои политически възгледи Рихтер излага в автобиографичната си книга-равносметка "Писмо до един млад социалист" (1974). Въпреки неизяснеността на политическите си възгледи, основаващи се все така върху представата за един "трети път" в социалните борби, Ханс Вернер Рихтер е ярка фигура в културния живот на ФРГ и продължава да въздейства преди всичко с антивоенните си и антиреваншистки произведения.

      В панорамата на западногерманската литература особено място заема белетристът Зигфрид Ленц (р. 1926). Той спада към "второто следвоенно поколение", което се оформи морално и интелектуално в последните години на Хитлеровия "райх" и вкуси отровата на фашистката политическа и идеологическа пропаганда. След войната това поколение се зае да възстанови връзките си със света, да навакса пропуснатото развитие в изкуството и така даде на днешната немска проза едни от най-силните автори. Поколението на Ленц се появи на литературното поприще през петдесетте години - време на морална и материална разруха, на цинизъм и военна психоза. Може да се каже, че това поколение бе изпълнено с тотално недоверие към всякаква идеология, изпитваше алергия към политиката. Това парализираше неговата гражданска активност и го обричаше на социална изолация. Но твърде скоро поколението на Ленц се освободи от политическата си апатия и започна да взима дейно участие в обществените борби. С първия си роман "Имаше ястреби в небето" (1951) тогава двадесет и пет годишният Зигфрид Ленц встъпи в литературата с ясното намерение да отразява в творбите си реалните политически и идеологически проблеми на живота. Той сам се нарече "ангажиран писател" и пое защитата на "малкия човек" пред силните на деня с чувството за принадлежност към всички унижени и оскърбени в страната му. В една своя реч Ленц заяви: "В нашия свят художникът чрез знанието си става съучастник в глада и безправието, в преследването на хората и в техните дръзки мечти, затова аз не съм склонен да приема, че тъкмо той може да си присвоява привилегията на невинността."

      В следващите си романи Зигфрид Ленц художествено защитава тази социално-политическа позиция. В "Дуел със сянката" (1953) той подхваща. вече мотива за равносметката, който ще добие особено значение за понататъшното му творчество. През 1957 година излиза "Човекът сред потока". Тук Ленц разглежда положението на работника в един само привидно благополучно устроен свят. Герой на романа е възрастният водолаз Хинрихс, който трябва да фалшифицира документите си и да се представя за по-млад, за да получи отново някъде работа. А в романа "Хляб и зрелища" (1959) Ленц разисква ролята на спорта в капиталистическото общество. Главният герой, прочутият спортист Берт Бухнер, бива корумпиран и в последна сметка унищожен от неписаните закони на професионалния спорт. Ако в тези романи Зигфрид Ленц се обръща към проблеми на всекидневния живот, в "Градски разговор" (1963) той повежда литературна битка с фашизма и остатъците на фашистката идеология в страната му. Този роман вече поставя въпроси за вината и отговорността на определени политически кръгове във Федералната република, макар това да се извършва косвено, тъй като действието се развива в Норвегия по време на фашистката окупация.

      Зигфрид Ленц утвърди името си на голям писател от наднационален мащаб с романа "Час по немски" (1968). Този негов шести роман скоро бе преведен на почти всички основни езици в света. Успехът бе необичаен, защото книгата връщаше читателите към една вече доста експлоатирана тема в немската книжнина. Романът разглеждаше твърде "домашни" проблеми, рисуваше локалния пейзаж и бит и правеше портрет на националния характер. А всички тия белези бяха присъщи на една "регионална литература", която по правило прославяше моралните качества и патриотизма на "истинския" немец. Но това е само външният план на произведението. По същество в "Час по немски" Зигфрид Ленц разкрива как сляпото следване на един нравствен принцип, какъвто е предаността към дълга, може да въздейства разрушително върху личността и обществото при определена политическа ситуация.

      В следващите си романи "Образецът" (1973) и "Музей на родния край" (1978) Ленц прави равносметка на изминатия исторически път в страната си, търси образците на поведение в една сложна социално-политическа ситуация, обосновава истинското "право да имаш родина".

      Друг писател от поколението на Зигфрид Ленц, който активно участва в борбата на литературата за преустройство на социалната структура във Федерална република Германия, е Мартин Валзер (р. 1927). Когато през 1957 година авторитетната литературна награда "Херман Хесе" бе присъдена на романа "Бракове във Филипсбург" двадесет и седем годишният Мартин Валзер заяви в благодарствената си реч: "Колкото и социалнокритичен да се показва един творец, той винаги има наум най-напред себе си. Онова, което пише, може да означава за него покаяние или съд, предпазна мярка или шега, но то никога - ако е написано добре - не е присъда над обществото, произнесена от жалката дистанция на една самотна писалища маса, на която писателят, тъй да се каже, разпалва кладата за пред обществото, та сам да се обвие в кадилен дим." Своята реч Валзер завърши с думите: "За писателя е лошо, ако обществото не го разбира, но изолацията, в която ще изпадне по тая причина, е все още поносима, много, много по-лошо е за него обаче, ако той не разбира обществото, а това ще рече - хората. Тогава изолацията - както и да я разкрасява - ще бъде за него гибелна."

      Вече член на "Група 47", Мартин Валзер бързо зае място сред най-ярките имена в литературата на ФРГ. Освен романа "Бракове във Филипсбург", той бе публикувал голямото есе "Опит за анализ на епическото творчество на Франц Кафка. Описание на една форма" (1952) и сборника разкази "Самолет над дома и други истории" (1955). Тогава дойде и най-обемистото произведение на Валзер, романът "Полувреме" (1960), с който писателят постави началото на своята "сага" за приспособенеца Анселм Кристлайн. В книгата се очертава широка панорама на западногерманската действителност от петдесетте години - от най-ниските дребнобуржоазни среди до прослойката на едрите менажери, стратезите на "стопанското чудо".

      След втория си сборник разкази "Лъжливи истории" (1964) Мартин Валзер публикува романа "Еднорогът" (1966), където продължаваше разглеждането на същата тема - принудата над личността, неизбежността "малкият човек", независимо от професията си, да пречупи себе си според изискванията на по-силните. Порасналият социално-политически ангажимент на Валзер намери нов израз в повестите "Фикция" (1970) и "Болестта на Галистл" (1972). Тогава в едно интервю Валзер отбеляза: "Хората, които прекалено дълго са живели в условия на конкурентна борба, са твърде ограничени в своите възможности за развитие... Това е особен закон: конкуренцията не спомага за изявата на най-добрите ни качества." Мотивът за психическата обремененост на съвременния човек лежи в основата и на романите "Крушението" (1973) и "Отвъд любовта" (1976) Според писателя състоянието на "нелюбов", неспособността да се обича, да се изпитва нежност и наслада от живота, е пак социална болест. Валзер обаче вече не изобразяваше симптомите на алиенацията, а обществените механизми, които я предизвикват.

      През 1973 година се появи повестта на Валзер "Бягащият кон", която стана истинско литературно събитие във ФРГ. Героите на тази творба - бивши съученици - се срещат след дълги години, за да установят, че животът им е минал напразно. На прага на петдесетте години, те са вече душевни мъртъвци. И това не е само прословутата "криза на средната възраст" - истинската тема на повестта е копнежът по пълноценно себеосъществяване в едно нехуманно общество.

      С методична последователност Мартин Валзер публикува през следващите години романите "Душевни терзания" (1979) и "Лебедовият дом" (1980). В тях той доразвиваше темата за обезличаването на човека в борбата му за приспособяване към съществуващите условия. А през 1982 година излезе и романът "Писмо до лорд Лист", където - за кой ли път - се анализира "драмата на слугата, осъзнал внезапно илюзорността на своята принадлежност към света на богатите".

      Години наред литературната критика във ФРГ нападаше Мартин Валзер, оспорваше постиженията му, ту го наричаше "талант, избрал погрешно темата си", ту "остроумен палячо на революционната левица". Но неговите опоненти не желаеха да видят, че като разгръща една изцяло лична проблематика, Мартин Валзер изхожда от определено политическо становище: "писателят разбулва една социална система, която не е в състояние да предложи житейски смисъл, затова подхранва житейски илюзии".

      Друг писател на ФРГ, които се стреми да осветли в творчеството си психологическите мотиви и подбуди, определящи светогледа и поведението на обикновения, "редови" гражданин на страната, е Петер Хертлинг (р. 1933). Особено впечатление направи той с романа си "Хуберт или Завръщане в Казабланка" (1978), където се проследява съдбата на един "преуспяващ" редактор в голямо западногерманско издателство. Героят на Хертлинг се е издигнал до върха на кариерата си и вече почти се числи към "шефовете". На пръв поглед всичко в неговия живот е наред. И въпреки това Хуберт - това е името му - е пречупен човек, лишен от собствена физиономия и вътрешен център.

      През последните две десетилетия свое собствено място в литературната панорама на ФРГ зае Газела Елснер (р. 1937). Още първата й книга "Великанските джуджета" (1964) бе посрещната с необикновен интерес от читателите и критиката и бе удостоена с литературната награда "Форментор". Последваха романите "Подрастващият" (1968) - за манипулацията на човека от човека, "Забрана за докосване" (1970) - за фалшивия буржоазен морал - и "Победа по точки" (1977) - сатира на буржоазната демокрация. Гизела Елснер издаде и сборник разкази под заглавие "Опит за разкъсване" (1979). Писателката се утвърди като майстор на социалната сатира. Критиката определя характера на нейното творчество по следния начин: "Умението на Гизела Елснер да превръща действителността в езикови ритуали е удивително. Своеобразната склонност на нейното въображение да съзира привидно незначителното и тълкуващо да го представя така, че неочаквано да проблесне злото и демоничното, постоянно предизвиква възхищение." Това определение важи с особена сила за последния роман на Гизела Елснер "Извън правилата" (1982), който разглежда в ироничен план лицемерието на брачния живот. В тази творба на Елснер виждаме съвременния буржоазен свят през погледа на една умна и скептична жена, която търси изход за човешко себеосъществяване не просто в тържеството над мъжа, но и в някакви още неосъзнати, и все пак загатнати форми на социално участие.

      Такава е пъстрата и противоречива картина на белетристиката във Федерална република Германия за изминалите четири десетилетия.





Wenzeslav Konstantinov, Die Verwandlungen des fliehenden Pferdes
- In: "СБП Център за литературна информация", София, 12 ноември 1984.



© Венцеслав Константинов, 1984

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop