ПОЕТЪТ В ЗАЩИТА НА ВЪЛЦИТЕ?

Поглед върху поезията на Федерална република Германия

Венцеслав Константинов



      За да се намери мястото и функцията на поезията в панорамата на културния живот във ФРГ, е необходимо да се очертае социално-историческата ситуация на нейното развитие. Когато след края на Втората световна война писателят Ханс Вернер Рихтер основа свободното литературно сдружение "Група 47", той направи пред учредителното събрание констатацията, че немската национална литература е слязла на "нулевата точка" в своя развой и че новата култура трябва да бъде изградена без опора в миналото и традицията. Днес тази станала крилата фраза на Рихтер изглежда вече опровергана, но тя не е загубила значението си като ключ към една художествена действителност, каквато е съвременната западногерманска поезия.

      Защото именно съзнанието за разруха и гибел, за прекъсната традиция и липса на опорни точки се превърна за мнозина поети в съзидателен подтик, стана източник на увереност в смисъла и ролята на поезията в един апокалиптично опустошен свят. Впрочем определението на Ханс Вернер Рихтер бе насочено не към бъдещето, а към миналото: то бе импулсивен израз на отчаянието от грубия провинциализъм в немския книжовен живот през годините на Третия райх, от насила създаденото парадно "изкуство на меча и ралото", което простираше пипала отвъд историческите си, ограничени от времето предели.

      Първият ярък представител на новата "поезия на завърналите се и оцелелите" бе Волфганг Борхерт (1921-1947), които вече бе прекрачил "нулевата точка" и набелязваше бъдещите пътища на развитие. Като певец на едно "загубено поколение", което се чувстваше измамено и предадено от своите бащи и управници, Борхерт обедини в творбите си ненавистта и състраданието, обезвереността и копнежа на своите събратя по перо и съдба, но преди всичко даде поетичен израз на всеобщата носталгия по един никога непостигнат и сякаш вече непостижим свят на порядък, сигурност, човешко щастие и творческо себеосъществяване.

      Наложеният вакуум в културния живот през "дванадесетте срамни години" на Райха породи острата необходимост от наваксване на пропуснатото. Новото поколение немски поети по бреговете на Рейн започна да търси своето място в създаването на така наречената от критиката "литература на изсечената гора", която трябваше да съживи опустошения културен пейзаж. Но това поколение трябваше преди всичко да усвои онова, което световната поезия междувременно бе развила като художествени похвати и форми. Истински "открития" за поетите, започнали творческия си път през годините на войната, се оказаха художествените светове на Т. С. Елиът и Федерико Гарсия Лорка, изразните средства на Сен-Джон Перс и Езра Паунд. Лириката на Пабло Неруда, Рафаел Адберти и Джузепе Унгарети намери възторжени последователи и подражатели. Силно въздействие упражни и революционният патос на Владимир Маяковски, политическата лирика на Бертолт Брехт, а по-късно - творбите на Дилън Томас и на американската "подмолна поезия" в лицето на Франк О'Хара.

      Това беше времето, когато особено често се цитираше прочутата фраза на философа Теодор Адорно "След Хирошима писането на стихове е безотговорна дързост". А една поема на Волфганг Бехлер започваше с думите: "Синове сме на безмилостно време!" Този стих се превърна в девиз на "второто следвоенно поколение", което имаше да решава проблема за загубената национална самоличност. Ето защо може да се каже, че съдбовната тема за войната премина през творчеството на почти всички значителни западногермански поети.

      Към края на петдесетте години обаче тази тема започна да заглъхва и отстъпи място на идеи и форми, породени от новата социална действителност. Когато в страната се поде изграждането на "потребителското общество", поезията във ФРГ се почувства изолирана и лишена от поле за действие. Поетът Валтер Хьолерер (р. 1922) очерта тази ситуация със знаменателните думи: "Докато уводните статии дори на най-значителните ни вестници си служат до ужасяваща степен отново с един стил, който почти не се различава от политическия жаргон преди 1945 година, поезията се опитваше да съхрани житейския опит и да се противопостави на засилващия се стремеж към удобства и охолен живот". А поетът Петер Рюмкорф (р. 1929) добави: "В нашата поезия намира израз не само досадата от доволното изобилие, но и съмнението във фундаментални неща - в смисъла на едно общество, което не е в състояние да развие и превърне в реалност друга ценностна идея, освен представата за процъфтяващо благополучие."

      Няма да е пресилено, ако се каже, че основният порив в поезията на ФРГ си оставаше желанието да се противопостави на фалшивия патос и демагогската фразеология, проникнали в политическия живот на страната от времето на Райха, една нова, излекувана от романтичен захлас словесност. Днес това социално недоволство намира израз както в "черния хумор" и гротескната образност на Хорст Бингел (р. 1933), така и в съзнателната "примитивност" на агитационните стихове на Арно Райнфранк (р. 1934), отлага се в изтънчената поетика на Карл Кролов и Волфганг Бехлер, където думите сякаш заживяват самостоятелен живот и при съприкосновението си създават рядко по сила и хармоничност смислово единство, напира от разпокъсаната фраза на Петер Рюмкорф и от строгата, почти математическа логика в поезията на Ханс Магнус Енценсбергер, намираме го в "моментните скици" на Валтер Хьолерер и в поетически творби, построени по законите на музикалния контрапункт.

      Така поетите във ФРГ "освобождават" словото от неговото всекидневно, привично, банализирано значение, за да разкрият в нови съчетания още непознати, но значими съдържания. С това те определят на своя читател ролята на сътрудник, на съавтор, който завършва процеса на постигането на поетическата истина. Дълги години пренебрегвана, държана настрана от решаващите проблеми на времето, днес западногерманската поезия прави опит да превъзмогне монологичното си съществуване, да поведе разговор с читателя. Именно това довежда и до използването на по-особени стилистични похвати: недоизказаността на тъкмо най-същественото, до което "потребителят на поезия" следва да се добере сам. Така и конкретността на езика, и "простите изречения" на Хелмут Хайсенбютел (р. 1921), както и изисканата образност Карл Кролов служат в последна сметка на една и съща цел: да се обективизират обществената ситуация и личните прозрения на авторите в диренето на истината за човека и света.

      Един от най-значителните представители на зрялото творческо поколение поети е Гюнтер Айх (1907-1972). За разлика от мнозина други поети от следвоенното време Айх запази живо отношението си към немските традиционни поетически и философски ценности и ги претвори в произведенията си с модерни стилистични средства. Гюнтер Айх възпя природата и всекидневните малки човешки радости, засенчени от спомена за войната и преживените страдания. Той размишляваше върху трагичното отчуждение на съвременника от природния живот и внушаваше идеята, че в своя исторически път, макар и невидимо, човекът е заобиколен от нетленните праелементи на естеството. Така Гюнтер Айх се превърна в "учител на поети", повел след себе си мнозина последователи.

      Друг ярък представител на хуманистичните традиции в западногерманската поезия е Карл Кролов (р. 1915). Той създаде внушителни реалистични творби със социалнокритична заостреност. Елегичните му стихове пораждат представата за апокалиптичен пейзаж, сред който лиричният герой дири изгубената връзка със света и себеподобните. В стихотворението си "Не желаем ли да опитаме" Кролов даде израз на надеждата си, че чувството за социална отговорност не е отмряло в родината му и ще намери потвърждение в реални дела.

      Особено място в панорамата на западногерманската поезия има Волфганг Бехлер (р. 1925). В програмното си стихотворение "Трепери още земята" от книгата "Врати от пушек" поетът с голяма художествена сила интерпретира темата за историческата вина, която трябва да се превърне в нов подтик за социална активност.

      Един от най-интересните и характерни представители на революционно заредената вълна е Ханс Магнус Енценсбергер (р. 1929). В началото на петдесетте години във Федералната република широко се честваше поетическото дело на патриарха Готфрид Бен и всички поети малко или много изпитваха влиянието на неговата "магическа лирика". Но през 1957 година се появи една стихосбирка, която и с тематиката си, и с радикалността на формата и съдържанието вече набелязваше нов етап. Това бе първата поетична книга на двадесет и осем годишния Ханс Магнус Енценсбергер, която носеше объркващото и провокиращо заглавие "В защита на вълците". Творбите в нея живееха сякаш от същата словесна интензивност, отличаваща лириката на Бен, но мистичното упоение тук бе заменено от трезвата преценка на едно социалнокритично съзнание. Литературната критика веднага нарече Енценсбергер "гневния наследник на Брехт". Защото поетът изискваше стиховете му да бъдат четени като вдълбани в стена надписи - да не отшумяват в пространството и в слуха на приютения в удобния си дом "консуматор на поезия", а да се набиват в очите и да въздействат като обявите във вестниците или плакатите върху колоните за афиши; да предизвикват не само размисъл, но и заемане на житейска, на гражданска позиция. Така Ханс Магнус Енценсбергер постави началото на политическата поезия във Федерална република Германия.

      Още с тази своя първа стихосбирка Енценсбергер си спечели име на едно от най-самобитните дарования в младата тогава поезия на ФРГ. Със саркастична острота той издигна в нея глас срещу милитаризма, срещу духовната корупция и филистерското безразличие, владеещи в политическия живот на страната му, срещу самоубийствения съюз между "вълци" и "овце". Той развенча мита за беззащитността на следвоенния немски бюргер пред "силните на деня". Стиховете му бяха изпълнени с жаргон, словесни монтажи, игрословици и парадоксални обрати; в тях звучаха ритмично-сурови интонации на тъга и озлобление, звучеше "бароков" патос. Така поетът продължаваше стилистичната линия на Бертолт Брехт и Ерих Кестнер. Той гледаш на стихотворенията си като на "предмети за потребление", отреждаше им определени политико-дидактически задачи.

      През 1960 г. Енценсбергер публикува втората си поетична книга, наречена "Роден език". Тук политическият ангажимент на Енценсбергер добиваше още по-категорични черти. За западногерманската действителност той пишеше: "Какво ли мога да да намеря в тази страна на дармоеди, където всички вървят нагоре, но не и напред..." Вече член на "Група 47", Енценсбергер получи наградата на критиката за литература. През 1962 г. излезе и първата му книга с есета, озаглавена "Подробности". На следващата година поетът бе удостоен с най-голямата литературна награда на ФРГ - "Георг Бюхнер". Тогава той предприе пътувания из Съветския съюз и в Близкия Изток. През 1964 г. излезе и третата му поетична книга "Азбука на слепите". Тук Енценсбергер сякаш изоставяше несдържаната си агресивност и прямота, трезво и проницателно анализираше заплахите, надвиснали над човека в буржоазния свят, диреше конкретни отговори и социални решения. Същата година Енценсбергер публикува и книга с девет есета под заглавие "Политика и престъпление".

      Голямо културно значение има основаното от него списание за актуални политически и литературни въпроси "Курсбух", което започна да излиза в 1965 година. Списанието се превърна в трибуна на левите сили, в авторитетен орган на борбата за социално преустройство на страната. През 1966 г. Енценсбергер получи културната награда на град Нюрнберг и с нея откри банкова сметка в полза на преследваните по политически причини свои сънародници. Тогава той произнесе прочутата си "Нюрнбергска реч". Поетът не се задоволяваше само с обвинения, той търсеше отговори и решения вече не в рамките на литературата, а в сферата на политическия живот. И в духа на Хайнрих фон Клайст той през същата година публикува своя "Катехизис по немския въпрос", който намери широк отзвук както във ФРГ, така и в ГДР. Енценсбергер изискваше от писателите да допринасят с творчеството си за "политическото ограмотяване" на хората. Самият той все повече се обръщаше към непосредствени, "нелитературни" форми на социалния ангажимент. Така през 1967 г. Енценсбергер публикува книгата "Германия, Германия между другото. Политически изявления", а на следващата година - сборника "Противодържавни деяния. Политическото правораздаване във Федералната република", снабден с открито писмо до федералния министър на правосъдието. Тогава поетът получи литературната награда "Етна-Таормина" и се пресели в Норвегия, където заживя на един остров сред фиорда на Осло.

      През 1968 г. Енценсбергер отхвърли поканата да стане гост-професор в САЩ като "протест срещу империализма". Нещо повече - същата година замина за Куба, за да вземе участие в Конгреса на културата в Хавана. Там той остана до 1969 година, а след това се установи да живее в Западен Берлин. Впечатленията му от Куба намериха израз в документалната драма "Разпитът в Хавана" (1970), която Енценсбергер написа в защита на Кубинската революция. В пиесата са включени откъси от автентичния разпит на пленените контрареволюционери след нападението при Плайя Херон. Предговорът към драмата носи симтоматичното заглавие "Автопортрет на контрареволюцията".

      През 1978 година Ханс Магнус Енценсбергер публикува най-значителната си творба - стихотворния епос "Гибелта на ''Титаник''", която се превърна в истинско литературно събитие. В поемата си Енценсбергер внушава, че "Титаник" по своеобразен начин все още се носи из морските простори като кораб-призрак, че духът му все тъй витае над съвременния свят. Защото според него в днешната "индустриална цивилизация" съзнанието за гибел е повсеместно: то намира израз в апокалиптичните филми-екшъни за чудовища и сатанински престъпления, в произведенията на цялата "масова култура" - а и не само в нея. Тук Енценсбергер се занимава не толкова с гибелта на един кораб, колкото с царящия "апокалипсис сега"; творбата му е гигантска алегория за крушението на един свръхтехнизиран, смятан за "непотопим" житейски космос при сблъсъка му с айсберга на вледенените надежди и замръзналото човешко сърце. Коментирайки в сп. "Курсбух 52" своята поема, Енценсбергер определя: "Апокалипсисът е станал част от нашия идеологически багаж. Той е един вид афродизиак, той е кошмарен сън. Според мен той е метафора за рухването на капитализма, което, както знаем, е непосредствено назряло още преди повече от сто години. Апокалипсисът присъства навсякъде като втора реалност, като създаден от нас идол, като катастрофа в съзнанието."

      Друг интересен представител на лявоориентираната вълна в поезията на ФРГ е Хорст Бингел - поет белетрист, публицист и издател. Стихотворенията му представляват художествена провокация в иронично-пародиен стил. "Аз пиша, понеже вярвам във възможността светът да бъде променен чрез литературата", отбелязва Бингел в едно интервю. В творчеството му съвременният градски пейзаж е противопоставен на живия човешки порив към свобода и единение със себеподобните и природата. Сам Бингел казва, че според него поезията служи за опознаването и разбирането на света - без това условие тя ще престане да съществува.

      Сред поетите от по-младото поколение особено се откроява Кристоф Мекел (р. 1935). Той се наложи в поезията на Федерална република Германия със своя индивидуален гротесков стил. Още в първата си поетична книга "Шапка невидимка" поетът вьвежда читателя в особен свят, разположен "на границата между реалността и измислицата". А този свят се оказва сходен с родината на поета - "страна под сълзящи ореоли", за която Мекел винаги говори с безнадеждна болка. Критикът Клаус Шуман от ГДР определя: "Кристоф Мекел е уникално явление, неповторима творческа личност... Босх, а също и Гоя могат да бъдат посочени като образци за неговото графическо и литературно дело. Защото и за Мекел действителният и измислен свят не са разделена от бариери."

      В творчеството си Кристоф Мекел, който е и известен график и живописец, създава с ярки багри символична картина на "гражданската безотговорност" в днешния свят. Неговите въпроси са отправени не само към читателя на поезия, но и към всички хора, населяващи "нашата изстрадала планета". В едно свое стихотворение Мекел казва: "Живея в страна, влюбена в смъртта..."

      Защото като "поет от поколението на синовете" Кристоф Мекел - подобно на други свои събратя в поезията на Федерална република Германия - е особено чувствителен към "непреодоляното минало", към лишеното от духовност анималистично съществуване на своите съвременници.

      Винаги сякаш в задънена улица, социално онеправдана, ала нераздаваща оправдания и въпреки всичко осъществяваща социалната си мисия да подбужда чувството за отговорност пред утрешния ден, съвременната поезия на Федерална република Германия служи с най-добрите си явления на проумяването на човека и света.





Wenzeslav Konstantinov, Der Dichter als Verteidiger der Wölfe?
- In: "СБП Център за литературна информация", София, 7 юни 1984.



© Венцеслав Константинов, 1984

| top | home | e-mail |

Created: 26.06.2009
 WEB Design © DarlSoft Workshop